Всички дни

Какво се носи на рожден ден без рожденик?
Какво се подарява на безсмъртен дух?
Как се преглъщат сълзи и почерпки
в един солено-жаден куп?

Как се празнува, ако ти се плаче?
Какво се пее, щом ти се крещи?
Какво си пожелаваш, като духнеш
запалените восъчни свещи?

Какво се чества на един ограбен празник?
И как се гледат хората в очи?
Денят, когато той не остарява - 
сега... и всички други дни.

Палачинките на свободата

Понякога споменавам за семейната традиция в събота да се правят палачинки. Това всъщност не е съвсем вярно. Палачинки правим по всяко време. Всеки път, когато ни се доядат. Всички в нашето семейство - майка ми, брат ми и аз - умеем да ги въртим леяните пити, както ги наричаше баба. Брат ми се е научил от майка, после научи и мен. Веднъж бяхме носили домашния тиган чак на морето, защото иначе как ще се правят палачинки в наетото бунгало?

Сигурна съм, че повечето хора повече или по-малко обичат палачинки. Почти съм убедена, че няма човек, на когото изобщо да не му харесват. Има нещо крайно притегателно в тия тестени кръгчета. Има си ритуал на завиването с конфитюр и хапването, докато отделни сладки капчици тупват на чинията. Задължително е после да си оближеш пръстите, а накрая и самата чиния. 

Но аз бях почнала да казвам, че събота не е единственият ден за палачинки в нашето семейство и за това си има причина. Въпреки че родителите ми никога официално не се разведоха, баща ми се изнесе, когато бях на пет. Съвсем ясно си го спомням тоя зимен ден - ако се чудите дали децата помнят от толкова ранна възрст - помнят, всичко помнят. Но сега не става дума за това. Искам да кажа, че, след като той замина, майка ми трябваше да продължи... с всичко. Да живее, да ни издържа, да се грижи за нас, да ни пази. Тя никога не ни е говорила против него, но и никога не го е защитавала. Майка ми е силна и справедлива жена. 

Какво е изживяла тя самата, като е останала да гледа сама две деца не знам. Знам обаче, че направи всичко по силите си за нас, децата, тази промяна да има някаква, макар и минимална положителна страна. Докато живееше при нас, баща ми очакваше да се спазва строг ред - на обяд се яде супа, вечер гозба. За ракията трябва да има салата и айрян. Палачинките са само за закуска, само в почивен ден и то не всеки почивен ден. Същото важи за бухти, баници и прочее. Домакинските задължения на майка ми бяха ясни и не й се полагаше да се отклонява от тях. 

Затова, когато той замина, единственото, което тя можеше да направи, за да завърти тази история към по-светла посока, единственият тих женски бунт, който можа да измисли, беше този: "От сега нататък", каза ни тя просто, "можем да си правим палачинки, когато си искаме! Ако искате да закусвате със супа и да вечеряте с палачинки или бухти - така ще правим. Ако искате, можете и пред телевизора да се храните!" 

Може да не изглежда кой знае какво, но в онзи момент, за нас тримата, палачинките внезапно станаха изключително важни. От най-обикновена храна, те се превърнаха в символ, който да ни напомня, че не сме изоставени, а просто сме свободни. 

И досега свързвам палачинките само с положителни емоции. Заслугата е изцяло на мама.

За съботната закуска

Събота сутрин. Стоиш в междублоковото пространство, заето от автомобилите на отрудени граждани и от котки, похапващи кренвирш (това е целта на посещението на междублоковото пространство, да се нахранят котките). Ослушваш се. Кварталът още не е тръгнал по делата си - събота е все пак, може да се поизлежават. Обаче от всеки кухненски прозорец и всеки приспособен като кухня балкон се носи един и същ мелодичен звук - цвърчене на горещо олио. Пържи народът - бухти, мекици, банички и прочее благини. Вдишваш дълбоко - ароматът е опияняващ, плътен и безкрайно познат. Ето, там на втория етаж, са забравили някоя бухта, та е взела да попрегаря. Е тия пък пържат със свинска мас. Събота сутрин. Закуската цвърчи и... почти успява да заглуши цвъртящите стомаси на гладните граждани. След малко, когато всичко е изядено с домашен мармалад или сиренце, животът може да продължи, денят може да започне. Засега да се съсредоточим върху цвърченето.

Ние, в главата ми

Това от няколко дни се чудя дали да го пиша или не и дори сега, докато реално пиша, още не съм решила дали ще го пусна. Та, ако някой го чете, значи половината от мен е спечелила битката над другата половина... Изобщо, някакви битки са спечелени.

Значи, ето какво – миналата седмица се заключих в служебната тоалетна. Знам, че това звучи като идеалното начало на адски забавен виц, но не стана точно така. Виждате ли, нашите служебни тоалетни не са кабинки. Обособени стайчета са, с бетонни, облицовани с плочки стени и, както се оказа, с много плътни врати, заключващи се със секретен патрон (вярно, едната насилствено се раздели с патрона си).

Та става дума за това, че при поредното посещение по зова на природата, след като затворих вратата, аз небрежно врътнах патрона, което е напълно ненужно, защото на етажа сме си две жени с шефката и всяка ползва своето си стайче. Обаче, какво да се прави, навик, заключих. А когато малко след това опитах да отключа... открих, че патронът се върти свободно и е скъсал всякакви отношения и връзки с езика, в момента здраво натикан в рамката на вратата.

Все съм чувала хората да казват „Цял изстинах“, и винаги съм смятала, че е просто израз. Сега се убедих, че се случва. Аз, видите ли, имам диво въображение (поне да служеше за нещо). И тоя сценарий – заключвам се в тоалетната и никой не ме намира два дни – се е играл в главата ми толкова пъти, че вече е част от редовния афиш. Вярно, в моите кошмарни фантазии това се случва в края на деня в петък, а сега реално беше по обед в работен ден и шефката и един колега бяха в офиса й, но паниката има любопитното свойство да елиминира логиката.

Т.е. не, това не е съвсем вярно. Ето какво се случи. Докато си стоях втрещена пред заключената врата аз се... раздвоих. Това струва ми се е най-яркото доказателство, на което съм попадала за факта, че човешкият разум е надграждан над животинско минало. От една страна стоеше Деница, която се опитваше да изброи фактите хладнокръвно, от друга й се зъбеше една Деница, която беше, буквално и преносно – животно затворено в клетка. Изумително е колко малко е нужно и колко бързо се случва. Първоначално някак запазих самообладание и започнах да удрям по вратата, дано ме чуят и дойдат да ме спасят. След като това не даде никакъв резултат на логиката й беше връчено предизвестие да освободи терена, паниката разтвори мощни криле и... литна. Виках, тропах, блъсках, пищях, вилнях... не знам колко време. Доста време.

Когато животинската ми персона се умори и се оттегли да се прегрупира, човешката някак успя да улови юздите и тихичко ми посочи: „хвани това... дръпни тук... махни капачето... издърпай това лостче... спри да риташ, това не помага... сега пак дръпни лостчето... смачкай патрона с крак... извади вътрешността... използвай я да завъртиш лостчето...“

Когато патронът прещрака и вратата се отвори, ми се доплака. Аз не знам, не разбирам, как хората преживяват кризи, загуби, тежки и истински проблеми. За това кратко време затворена в тясна тоалетна без шанс да бъда чута (по закона за всемирната гадост по същото време в сградата работели асансьорни техници и всички отдали моите удари на тяхната работа) аз се простих с всякакви постижения на еволюцията и бях готова да си прегриза прословутия крак.

Та не исках да го пускам това (май все пак ще види бял свят), защото звучи смешно и отстрани няма как да се разбере. Но истината е, че аз повече в служебната тоалетна вратата даже не я затварям плътно. Тая теория, че „парен каша духа“ се оказа повече от вярна. Значи това било човешкият опит – сбор от гадни опарвания. А дали има душевно алое вера?

Неродени стихчета

Понякога случайно прелитащи стихчета се оплитат в перчема ми и се приютяват в главата ми. Понякога ги споделям с всички останали. Но друг път връзката не е добра или стихчето преминава твърде бързо, та само малка негова част се откъсва и ми се забожда в мозъка, останалото профучава по пътя си. Като тази сутрин в просъница:

... а после светът се разпада

и всичко потъва в мъгла,

догаря фалшивата клада

и пак се завръща студа...

Лошото е, че ми се ще да видя началото и края, но няма как да стане. Ето тези странстващи строфички, отделени от спътниците си, аз си ги наричам неродени стихчета. Ще взема да ги пускам и тях тук. Кой знае, някой може да е уловил останалото.

За съвпаденията

Това вероятно само аз ще си го разбера. Знам, че съвпаденията са нещо обичайно. Но понякога ми се случват толкова подробни и точни съвпадения, че си струва да се запишат. Пълня един тефтер с такива случки, повечето нямат смисъл, освен в моята глава. Но ето едно от тази вечер. 

Гледам нов сериал, "Слийпи Холоу". Главната роля, Икабод Крейн, се изпълнява от британски актьор, Том Майсън. В същия сериал, в ролята на съпругата му е Катя Уинтър. Том е симпатяга, "tall, dark and British", както се изразиха веднъж и, като с всички интересни актьори, тръгвам да разгледам в какво друго е играл. Повечето неща не съм чувала, но попадам на серия от "Инспектор Луис", британски криминален сериал, който ми е добре познат и любим. "Слийпи Холоу" е историческа хорър-фантазия. В серията на "Инспектор Луис" Том играе писател на исорически фантазии. Пак в тази серия участва и същата Катя Уинтър. А името на героя на Том, писателят, е... Дориан Крейн.

Понякога съвпаденията са просто съвпадения. А понякога кой ги знае. Или съм обградена от съвпадения, или забелязвам твърде много. Или правя от мухат слон. 

От главата си патя

Винаги съм имала известни съмнения, но с времето всичко се изясни и фактите вече са ясно подредени.

Три признака за моето обсесивно-компулсивно отклонение (чак до разстройство още не съм стигнала, но прогресирам с възрастта, забелязвам).

1. Ако ще се мажат филии, маслото, пастетът или каквото там ще се маже, трябва да са максимално равномерно разстлани по цялата повърхност на филията и да покрива ръбчетата до самият край! Няма значение колко време ще отнеме това. Няма значение, че от това вкусът не се влияе, няма значение, че като нахапеш филията не ти пука колко добре е намазана. Направо шпакловам!

2. Ако гледам филм и в някой кадър се съдържат предмети, които могат да се преброят, то филмът тябва да се спре на пауза и предметите да се преброят. Един бог знае колко пъти съм броила звездите в началото на филмите на Парамаунт. Още след първото преброяване научих, че са 22, но това по никакъв начин не ми спести нуждата да броя всеки път. Всеки път. Докато гледах безкрайните сезони на Закон и ред, безкрайно много пъти съм броила колоните пред входа на съдебната палата в Ню Йорк. Висулки по лампион, камъчета по колие, брой летви в дадена решетка.... Сега поне е лесно. Докато гледах филмите на касети подозирам, че ей заради това превъртане, за да се преброи нещо важно, разказах играта на видеото. Обаче не дай боже да пропусна да разбера от колко стъклени парчета се състои виража на нечия врата. Щеше дае смешно, ако не беше досадно.

3. Предметите по бюрото трябва да са подредени под прав ъгъл един спрямо друг. И ако се разместят, трябва да се подредят пак. И пак. И който ги размести, трябва да си носи последствията. 

Така. Диагнозата е ясна. Сега остава да видим колко време ще успея да се укривам от компетентните органи. 

Броилки

Някъде сред дните, през които преминаваме без особена мисъл и без никаква идея за нещо необичайно или забележително, се крие един по-особен ден. Всички знаем своя начален ден, първата си дата като човешки индивид, и всяка година отброяваме нарастваща годишнина от тази дата. Но някъде се спотайва другият ден, последният. Без да знаем кога, без да да можем да я отбележим по какъвто и да било начин, всяка година преминаваме през датата, която някой ден ще бъде издълбана в надгробния ни камък отвъд тирето. Дали някой някъде отброява намаляващи числа? Дали това е броене до края... или е предстартово?