Паста Праскова

Запознати ли сте с тия сладкарски изделия, наречени паста Праскова? Не, не ги бъркайте с дребните сладки Прасковки (те си заслужават отделна прочувствена ода). Става въпрос за това сладкишче, състоящо се от две пандишпанови полукръгчета, слепени със сметана (а в стария, соц вариант с плътен маслен крем, който в зависимост от съдържанието на захар, понякога можеше да си мине за чист бутер), напоени с достатъчно сироп за гръцка баклава и поляти (къде по-обилно, къде не) с плътна жълта глазура, носеща далечен и много бегъл нюанс на прасковена есенция (не дай боже мисълта за истински плод да се намеси, докато се опитваш да си втърдиш вените с тая сладост). 

Не знам с другите как е, но лично за мен ей тая глазура винаги е била главната причина да ги ручам пастите Праскова. И тая вечер пак заради глазурата си купих. Няма такова усещане, както като ти се вдъвче между зъбите и просто усещаш как глюкозата се влива директно в потока на кръвта и обещава нощни приключения и бодър дух. Докато си похапвах виновното удоволствие се сетих една случка от преди вече доста години. 

Рече комшийското момиче, моя близка приятелка, че й се яде паста праскова. Ама вече денят преваля. Обаче като каза, искам, та искам. И какво да правим, не като да имаме някаква работа или да ни чакат мъже или деца, казвам й: "Давай, мацо, отиваме да търсим праскови."

Обиколихме всички отворени квартални магазини - това беше в зората на човечеството, когато още си нямахме Мол да ни осветява пейзажа целонощно. Обиколихме и магазините на съседната махала. Обиколихме няколко будки за цигари и вафли, ей така, защото човек като се надява, какви ли не глупави идеи му хрумват. Сетихме се за няколко магазета, дето иначе никога нямаше да забележим, че съществуват.... вече съвсем окъсняхме, обаче, пусто, яде му се на момичето Праскова. Най накрая минахме покрай една вече затворена сладкарница (защо не сме се сетили първо за нея, нямам обяснение), а вътре, зад затворена и вероломно зарешетена витрина... цяла тава пасти Праскова. Съдбата, както казват, е кучка, и обича да ни гледа сеира. Постояхме с комшийското момиче, поточихме лиги (то след толкова обикаляне и аз се бях настроила на прасковена тема, пък се прибрахме). 

Тази история няма поука. Няма тънък под- над- или околосмисъл. Исоторията е ясна и недвусмислена - истинските, чисти, просто (е, понякога причиняващи диабет) удоволствия в живота са кът. Яжте си Прасковите и се радвайте на всяка лепкава хапка.

Аз така направих тая вечер.

Книги

Чета книга в електронен формат. За човек като мен, който изтръпва при мисълта за съсечените гори и техните хартиени мощи, електронните книги са гениално изобретение, великолепно. Мисълта за цяла библиотека в една малка непретенциозна кутия е вдъхновяваща, окуражителна, успокояваща. 

В същото време обаче, около 1/5 (може да е и 1/4) от обема на стаята, в която чета, е изпълнен с книги. Стари книги, нови книги, художествени книги, документални книги, романи, повести, разкази, стихове... Книжни книги. Събирани години наред, обобщени в една малка сплотена книжна общност. Някои отваряни по-често от други, някои обичани повече от други, но всички, всички ценени. 

Електронната книга, която чета, е по-нова и разширена версия на същата книга, чийто оригинал имам на хартия. Докато чета електронната версия, сравнявам с хартиената. И докато разлиствам старото томче, ме лъхва уникалната, безподобна, упоителна миризма на книжна книга - комбинация на крехка хартия и старо мастило. Същата миризма, стократно усилена, изпълва всяка библиотека на света. В книжарниците не е същото - там цари миризмата на новите книги, на дърветата, които тепърва осъзнават в каква форма са се преродили. 

Тази стара миризма носи смесени чувства. От една страна неизбежната вина заради унищожената, смляна и преработена дървесина. От друга неизбежната радост заради завинаги запечатаните, магически истории. Откривам, че електронните книги са чудесни. Но се възприемат най-добре, ако ги чета, забила нос между страниците на истинска хартиена книга. Сложно удоволствие е четенето. И това преди още да стигнем до самите думи.

Словесни концентрати: Хенри Милър, "Сексус"

Да се отдадеш абсолютно и безрезервно на жената, която обичаш, да строшиш всички окови, освен желанието да не я загубиш – това е най-ужасната окова на света.

Сградите, опразнени от своите служители-автомати са по-пусти от гробници. Когато машините бездействат, създават празнота по-дълбока и от самата смърт.

Тялото ми тежи като олово, когато го хвърлям в леглото. Веднага потъвам в дълбочините на съня. Това тяло, превърнало се в саркофаг с каменни дръжки, лежи абсолютно неподвижно. Сънуващият се възнася над него като пара, за да направи околосветско пътешествие. Заспалият напразно търси образа и формата, съответстващи на ефимерната му същност. Като небесен шивач той пробва тяло след тяло, но всички те не са му по мярка. Накрая е принуден да се завърне в собственото си тяло, да надене отново оловния калъп, да стане затворник на плътта, да продължи да живее с апатията, болката и скуката.

Писането трябва да бъде акт, лишен от преднамереност. Думата трябва сама да изплува от дълбините като океанско течение. Детето няма нужда да пише, то е невинно. Човек пише, за да изхвърли отровата, която е натрупал поради фалша на своя живот. Опитва са да възроди невинността си, но единственото, но единственото, което успява да направи (чрез писането), е да зарази света с вируса на своето разочарование. Никой не би написал и една дума, ако имаше куража да изживее това, в което вярва. Вдъхновението му е изкривено изначало. Ако наистина желае да създаде свят от истина, красота и вълшебство, защо слага милиони думи между себе си и реалността на този свят? Защо отлага действието – освен ако всъщност не желае, както всички други, власт, слава, успех. „Книгите са погребани човешки действия“, казва Балзак. Но прозрял тази истина, той все пак съзнателно предава ангела на завладелия го демон.

Истински великият писател не иска да пише – иска светът да е мястото, където той да изживее живота на въображението си.

Писателят получава полагащото му се удовлетворение само, когато се появи някой, който гори с пламъка, разпален от него в миг на уединение. Честната критика не означава нищо. Писателят има нужда от невъздържана страст, огън за огън.

Помните ли Кирилов? Онзи герой на Достоевски, който се бе застрелял или обесил от прекалено голямо щастие? Ето това бях аз. Идеше ми да застрелям всички – толкова бях щастлив...

Ако се намирах в тълпа, сигурно бих си избрал най-безотговорния индивид заради удоволствието по-късно да го зачеркна от списъка си.

Дълбоко в съзнанието си винаги таях намерението да изненадам един ден приятелите си, като си платя всички дългове.

Ако една жена е способна да събуди любов у един мъж, тя трябва да може да буди любов и у други мъже. Да обичаш или да бъдеш обичан не е престъпление. Истинското престъпление е да накараш един човек да вярва, че тя или той е единственият, когото някога ще обичаш.

Как можеш да си приятел с такъв човек? Той иска да си приятел на скръбта му.

Това бе тайната на неделимия човешки атом, основата на душата, блуждаеща из мазето на всеобщата мизерия. Доктор Кронски бе престанал да съществува. Останаха само болката и страданието, функциониращи като положителни и отрицателни електрони сред необятния атомен вакуум на загубената самоличност.

Тялото бе заложник на смъртта!

Смъртта вече бе влязла във владение и бе пленително да гледаш как си върши работата. Смъртта винаги присъства. Смъртта се спотайва в тъмните ъгли и чака удобен момент да надигне глава и да удари. Това е единственото, което ни свързва – постоянното присъствие на смъртта във всеки един от нас.

Той бе неподвижна гробница от факти и цифри. Умираше от статистическо разтройство.

Форт Огълторп бе добро място за Стенли: там той стана пияница, комарджия и крадец. А от това писмата му станаха интересни.

Той бе суетен, саркастичен, груб, неискрено щедър, романтичен като стара проститутка, верен като глупак и в същото време подъл до мозъка на костите си.

Тази нощ навън е топло и тревата е като кадифе. Няма защо да седим у дома и мълчаливо да се убиваме.

Още малко щастие и той щеше да стане опасен човек. Опасен, защото да бъдеш непрекъснато щастлив, значи да подпалиш света. Да накараш света да се смее е едно. Да го направиш щастлив е съвсем друго. Никой не е успял да го стори. Всички личности, които за добро или зло са повлияли на света, винаги са били трагични фигури.

Изкуството те прави неспокоен, неудовлетворен. Нашата индустриална система не може да си позволи това да се случи – и ти предлагат малки утешителни заместители, за да те накарат да забравиш, че си човешко същество. Скоро изкуството ще изчезне. Ще трябва да плащат на хората, за да отидат в музей или на концерт. Не казвам, че това ще продължи вечно. Не, точно когато всичко е уравнено, когато всичко тече като по вода, когато никой не протестира, никой не е неспокоен или неудовлетворен, тогава ще настъпи сривът. Човекът не е създаден да бъде машина. Странното е, че всички утопични системи на управление винаги обещават да направят човека свободен, но първо го заставят да работи като часовник. Поробват личността, за да освободят човечеството.

В края на краищата човек става нещо, за да бъде това нещо – що за забавление е това, непрекъснато да ставаш?

Творецът е инструмент, който регистрира нещо, вече съществуващо, нещо, което принадлежи на целия свят и нещо, което, ако той е наистина творец, е задължен да върне на света.

Изражението ми беше като на Джак Изкормвача, който търси сламена шапка в нощно гърне.

Когато болката ни остави, животът изглежда прекрасен, дори без пари, приятели или големи амбиции. Да дишаш леко, да вървиш, без да се страхуваш от внезапен спазъм или схващане. Тогава лебедите са много красиви. И дърветата също. Дори автомобилите. Животът се пързаля на ролкови кънки. Земята е бременна и непрекъснато ражда нови магнитни полета пространство. Виж само как вятърът навежда малките стръкове трева. Всеки стрък усеща всичко, откликва. Ако самата земя нещо я боли, ние нищо не можем да направим. Планетите не ги болят ушите. Те са имунизирани, макар и в себе си да носят неизказана болка и страдание.

Бяхме заловени на местоудоволствието.

Белък – един чувствителен човек, учен, за когото историята на Европа бе живо спомен, бе решил да стигне пеша от Париж до Рим само с раница и здрав бастун. И го бе направил. По пътя се случили всички онези неща, които се случват на път. За първи път разбрах разликата между процес и цел, за първи път осъзнах, че целта на живота е самото му изживяване.

Обичам от сърце и душа, тя е всичко за мен. И все пак, тя по нищо не прилича на жените, за които съм мечтал, на онези идеални същества, които боготворях като момче. Тя с нищо не отговаря на заченатото в моите дълбини. Тя е абсолютно нов образ, нещо чуждо, нещо, което Съдбата бе захвърлила на пътя ми от някакво незнайно измерение. Гледам я, обичам всяко късче от нея, но усещам, че целостта някак ми убягва. Любовта ми расте, но тя, съществото, което търся с отчаяна, гладна любов, ми убягва като философския камък. Тя е напълно моя, почти робиня, но аз не я притежавам. Аз съм притежаваният. Аз съм притежание на любов, каквато досега не бях познал – любов завладяваща, абсолютна, любов стигаща до палците на краката ми и до чернилката под ноктите ми – но ръцете ми са обречени завинаги да блуждаят, да се протягат, опитвайки се да сграбчат нищото.

Нямал съм нечисти мисли спрямо нея. Никога не съм я желал, никога не съм копнял за ласка. Обичах я така дълбоко, така абсолютно, че всеки път, когато я срещнех, се раждах отново.

Галех гърба й, както бих галил хълбоците на лъвица.

Усещах у себе си огромност и изобилие, бях в настроение да се наслаждавам на собствените си мисли.

Като се върна в къщата ще седна и ще опитам да мисля. Може би ще заспя.

За всяка ситуация той имаше кратка история. Напомняха ми на прости, хомеопатични лекове, малки топчета истина, облечени в някакво безвредно покритие. След това никога не можеш да ги забравиш. Ние пишем дебели книги, за да изложим една проста идея. Източните народи разказват една проста история, която се забива в съзнанието ти като диамант.

Спомних си деня, когато за първи път в живота се погледнах в огледалото и осъзнах, че се взирам в непознат.

Никога не бе ме разбирал наистина. В момента, в който бе заподозрял, че съм различен, ме бе отрекъл.

Не харесвах тяхната повърхностна сериозност. Истински сериозният човек е весел, почти безгрижен. Презирах хората, които нямайки своя собствена същностна тежест, се занимават с проблемите на света. Човекът, който непрестанно се тревожи за състоянието на човечеството, или няма свои собствени проблеми, или не желае да ги осъзнае. Говори за множеството, не за малцината освободени, които, промислили нещата са привилегировани да се идентифицират с цялото човечество и по този начин да се наслаждават на най-големия лукс – да служиш на другите.

Трудът е дейност, обратна на съзиданието, което е игра и тъкмо защото не притежава друга причина за съществуване, освен себе си, е висшата мотивираща сила в живота. Казал ли е някой някога, че Бог е създал вселената, за да си намери работа?

Защо красивите лица така ни преследват? Дали необикновените цветя нямат зли корени?

Казват, че най-щастливите народи са тези, които нямат история. Тези, които имат, които са я градили като че ли чрез достиженията си, само подчертават вечността на борбата. Те също изчезват един ден, също като онези, които не са положили никакви усилия, а просто са живели и са се радвали на живота.

Светът не трябва да бъде привеждан в ред. Той е самото въплъщение на реда. Ние трябва да влезем в хармония с този ред, да разберем каква е същността на световния ред, за разлика от измисления от всеки от нас ред, който се опитваме да наложим един на друг. Силата, която копнеем да притежаваме, за да помогнем да възтържествува доброто, истината и красотата, се оказва, ако можем да я имаме, само средство да се унищожаваме един друг. За щастие сме безсилни.

Той (Бродуей) бе там като ръждив пирон в дървена греда, захвърлена от зимна буря на запустял плаж. (...) Гредата, осезаема част от веществения свят, си лежи там, изпълнена с жизнен опит, изпълнена с тайнственост. Някакъв човек е забил този пирон някъде, някога, някак. Имало е причина. (...) Сега гредата лежи там. Пиронът е ръждив, но, за Бога, това е повече от един ръждив пирон – в противен случай всичко е безумно и безсмислено...

Кронски може би беше много по-добър приятел, отколкото някога съм го смятал. Само ако не се опитваше така ревностно да стигне до същината ми! Само да престанеше да ме разгадава.

Нямах нищо против да ревнувам, ако можех да видя с очите си силата, която тя притежава – да кара другите да я обичат. Моят идеал бе жената, сложила света в краката си. Ако знаех, че има мъже, неподатливи на очарованието й, щях съзнателно да й помогна да ги оплете. Колкото повече обожатели трупаше, толкова по-значим бе моят личен триумф. Защото тя обичаше мен, в това нямаше никакво съмнение.

Някои хора, лишени от собствения си блясък, се стремят да се сдобият с душата и духа, на онези, които ги привличат. Те улавят всеки лъч светлина. Отразяват я с всеки фасет на гладното си същество. Щом светлината се насочи към тях, моментално лумват и също толкова бързо изгасват. Колкото по-силна е светлината, която ги огрява, толкова по-блестящи – и ослепителни – изглеждат. Те са особено опасни за лъчезарните хора. Точно тези ярки, неизтощими слънца най-страстно ги привличат...

Безумно ли бе да мисля, че опитвайки се да се унищожи, тя бе открила, че е вече унищожена? Дали смъртта не се бе отдръпнала от нея, тъй като бе разкрила измамата?

Страхът от самотата

"Артър Нюман" се оказа учудващо добър филм.

В началото един изгубен духом Уолъс Ейвъри решава да се изгуби и телом в търсене на Артър Нюман. Уолъс е скучен, самотен провалил се мечтател. На Артър играта му върви. Намира си и спътница, готова да се изгуби заедно с него в съдбите, животите и домовете на разни хора, които учудващо са успели да открият себе си без чужда помощ. 

"Цял живот съм бил Артър Нюман, Уолъс Ейвъри е бил просто натрапник", казва нашият герой в началото на Голямото си Приключение. 

В края обаче разочарован от Артър и неговия неосъществен потенциал, той вижда простата истина: 

"Знаеш как е - губиш нещо, което си мислил, че не искаш и до края на живота си се опитваш да си го върнеш."

Някъде по пътя в търсене на Артър, Уолъс намира себе си и силата да бъде себе си. Мисля, че знам точно къде и кога.

В един от временно заетите животи, в един чужд дом, Артър отваря малка книжка, в която Уолъс прочита тези думи:

"For fear you will be alone 

you do so many things

that aren't you at all."

Не мога да не се сетя за Мелкиадес, който бил в смъртта, но се завърнал, защото не могъл да понесе самотата. Мисля, че същото се случи и с Уолъс Ейвъри.

Разпръснати прахоляци

Преведох едно стихче. И докато си човърках новия телефон, се заиграх с диктофона (знам, че не се нарича така, но аз ще си го наричам както искам), та взех и го записах в оригинал - разбира се драматично и изразително. 

Ето превод, ето и глас.

Бършете щом трябва праха, но нали
по-ценни са ваш'те писма и бои?
Кейк изпечете, посадете фиданка
поразмислете върху „искам“ и „трябва“.

Бършете щом трябва праха, но реките
кой ще преплува и изкачи планините?
Музика, книги кой ще попие,
приятели верни в живота открие?

Бършете щом трябва праха, но светът
ви мами със слънце и вятър чевръст.
Танцуват снежинки, валят дъждове
и всеки ден само веднъж ви зове.

Бършете щом трябва праха, но помнете
старост задава се не тъй далече.
И щом със света се сбогуваме зная
самите ний прах ще бъдем накрая.

С други думи

Малък нов разказ. Много малък. Не съвсем нов. Върти ми се из главата вече няколко години, та реших да го запиша, преди окончателно да съм го забравила. В "11/22/63" Джейк Епинг беше казал, че "понякога пурата е просто дим, историите са просто истории". И тази така. Не търсете смисъл под смисъла, не дълбайте за подтекст. Няма. Просто... историйка.

    С други думи
    Деница Минчева
    07.10.13

    От съседната стая се разнесе болезнен писък.
   Нора, задълбочена в текста, който пишеше, се стресна и на компютърния екран се появи кратка безсмислена поредица символи.
    – Така значи се раждали новите думи? Значението на тази може да е: „инатливите сестри са абсолютна напаст“.
    Тя стана от мястото си и тръгна по посока на виковете. Завари сестра си свита на дивана, покрила лицето си ръце.
    – Добре, този път кое е?
    – Лявото – изхлипа сестра й.
    – Сега трябва да си махнеш ръцете. Знам, че боли, но няма как иначе да ти помогна.
   Проблемът на Мартина с очите беше започнал, когато тя беше осъзнала, че не може да различава номерата на приближаващите автобуси. После беше забелязала, че сяда все по-напред в киносалона, защото не може да чете надписите. Накрая, когато безбожно беше подранила за една среща, защото не беше видяла правилно часа на стенния часовник вкъщи, тя се предаде и призна, че е късогледа като сова. За нещастие беше също суетна като млада жена и страхлива, като медицински неграмотна млада жена. Затова от трите възможности, които й предложи очният лекар: очила, лещи и лазерна корекция, тя си избра лещите.
    Има хора, на които лещите пасват толкова безпроблемно, та дори забравят, че ги носят. Марта не беше от тези хора. Почти веднага очите й кръвясаха и тя заприлича на статист във филм за зомбита. А малко след това се появи истинският проблем – лещите се разместваха. Без предупреждение и без особена причина в един момент някоя от тях се приплъзваше и се забиваше болезнено под клепача й. Първият път Нора ужасно се беше изплашила от крясъците на сестра си. Сега вече беше просто ядосана.
    – Добре, знам, само секунда. Вдигна глава, отпусни лице, иначе как ще я извадя от там?
    Марта вдигна глава, а Нора се възползва, че за момента сестра й не може да говори, за да си каже своето.
    – Не мога да разбера защо доброволно си ги причиняваш тия мъки. Наистина ли мислиш, че лазерната операция ще е по-лоша от това? Ти буквално се самоизмъчваш! Ако човек отказва де се храни, го обявяват за анорексик и го лекуват. А как се нарича човек, който умишлено си причинява болка? Досега не бях забелязала да имаш мазохистични наклонности...
    – Млъкни и ме остави на мира! Няма да дам да ми изпържат очите с някакви лазери!
    – То скоро няма и да се налага, защото ще останеш без очи. Ти нали разбираш, че те всъщност знаят какво правят? Обаче като си такъв инат, следващият път сама си вади лещите от кръвясалите очи.
   Около седмица по-късно Марта започна да обмисля идеята за лазерната корекция. Нора подозираше, че, колкото и да беше ужасна болката, сестра й щеше да продължи да я понася, но ярко червените очи жестоко й разваляха външния вид. Поне един случай, в който от суетата има полза, реши Нора.
    На нея се падна да запише час на сестра си и да разучи дали лекарят има бивши пациенти, чиито процедури са се объркали ужасно и сега вместо очи те имат овъглени дупки. Думите бяха на Марта, но тя вече се беше предала и мрънкаше само за форма. Освен да запише час, от Нора се очакваше също да придружи сестра си, нищо че имаше да пише и дипломна работа. Все пак тя беше Голямата Сестра и задълженията й не изчезваха, само защото трябваше да завърши някакъв тъп университет.


    След като Нора отново и отново обеща да не мърда от чакалнята и след като изтърпя сълзливото сбогуване на сестра си, като че ли извадено от латино сериал, отведоха Марта за процедурата й.
    Щеше да отнеме към половин час, а Нора нямаше какво да прави, освен да чака.
    Повечето помещения наоколо бяха със стъклени стени и хората, бързащи всеки по своите си задачи, изглеждаха като мравки в детски мравуняк. Точно като мравките и те не подозираха, че някой отвън ги наблюдава, пленен от динамиката на движенията им. За Нора процесът на общуване между хората беше възхитителен. Идеята, че съществуват толкова много езици, диалекти, професионални и улични жаргони и всякакви други системи, създадени и съществуващи само, за да свързват хората и да им позволяват да споделят електрическите импулси, препускащи из главите им, винаги я беше изумявала. Затова си беше избрала да учи езикознание, а за дипломната си работа беше решила да разгледа връзката между езика и другите, неезикови форми на общуване. Всичко това се въртеше в главата й, докато разглеждаше болничната обстановка около себе си.
    В далечния край на коридора една медицинска сестра влезе в стаята на някакъв пациент. Докато я гледаше Нора внезапно осъзна, че разбира какво казва сестрата. При такова разстояние и след като между двете имаше няколко стъклени стени, това естествено беше невъзможно. Нора реши, че е почнала да халюцинира от умора, но почти веднага разбра какво се случва. Сестрата беше вдигнала ръце пред себе си и използваше жестомимичен език. По-точно опитваше да го използва. Доста непохватно, ако и съвсем усърдно, тя питаше някого дали изпитва болка и къде точно.
    Нора, горещ привърженик на идеята, че няма случайни неща, беше удивена, че същите жестове, които самата тя упражнява вече години наред като част от образованието си, внезапно оживяват пред очите й. Любопитството й се изпъна като струна и я затегли към чуждата стая, медицинската сестра и невидимия за момента пациент.
    Докато приближаваше, Нора реши, че сестрата вероятно учи жестомимичния език и си е намерила празна стая, в която де се упражнява, защото от този ъгъл леглото изглеждаше празно. Беше вече на крачки от стаята, когато видя, че краката на пациента стигат доста навътре от долната табла на леглото, защото пациентът е дете.
    Когато забеляза, че сестрата наистина се затруднява с жестовете, Нора се реши да подаде нос в стаята и да попита дали може да помогне. Личеше си, че жената е искрено облекчена. Вероятно беше изкарала някакъв служебен курс, но сигурно е било отдавна или курсът е бил съвсем повърхностен. Докато помагаше на сестрата и пациентката да разговарят, Нора научи повече подробности за детето. Малката беше глухоняма по рождение. В болница беше заради някаква най-банална левкемия, усложнена от особености в кръвната група на детето, която правеше почти невъзможно откриването на донори на костен мозък. Всъщност тези подробности Нора научи след като със сестрата излязоха от стаята. Освен това, пациентката се казваше Роза.
    Роза. В момента, в който Нора чу това име, тя разбра, че момиченцето няма семейство. Не че е невъзможно някой умишлено да кръсти дъщеря си Роза, но Нора просто знаеше, че това е име, което персоналът в някой детски дом би дал на дете, изоставане без дори още да е кръстено. Разговорът потвърди това, което тя вече подозираше. Детето е било оставено в дом тъкмо, защото е родено глухонямо, а семейството вероятно не й е дало име, за да не създава излишни емоционални връзки.
    След като със сестра си бяха загубили родителите си и по-големия си брат в една ужасна катастрофа, Нора отдавна вече имаше своите съмнения в божествената любов. Сега, когато се запозна с препатилата малката пациентка, реши, че какъвто и бог да има, той трябва да е много зъл или ужасно разсеян, та да изпрати толкова беди на едно малко момиче.


    Има някакво спокойствие в това да си средно дете. Знаеш си, че няма да си галеникът на семейството, но знаеш и че не зависи от теб да бъдеш пример и защитник за по-малките. Всички просто те оставят на мира. Има свобода в това да си средното дете. Катастрофата не просто беше лишила Нора от по-голямата част от семейството й, но беше променила и тази нейна роля. Внезапно свободата й беше отнета и тя се беше превърнала в Голямата Сестра – с отговорности, задачи и проблеми, които изобщо не беше очаквала. Тя естествено ги изпълняваше, но понякога едва прикриваше раздразнението си. Както сега, когато си губеше времето в тази болница, вместо да се занимава с дипломната си работа.
    Когато изведоха сестра й от процедурата – на количка, съвсем безпомощна с покритите си очи – емоционалната реакция на Нора беше колкото силна, толкова неочаквана. Завладяха я едновременно тревога гняв. Разумът й знаеше какво се случва и защо. С ума си тя разбираше, че зрението на сестра й е било временно отнето, но това е за добро. Всичко останало в личността й, някакъв древен свиреп инстинкт, крещеше, че тези хора са наранили нейното любимо същество и тя сега трябва да им издере лицата за наказание!
    Импулсът беше толкова силен, че тя болезнено впи нокти в дланите на свитите си юмруци. Изглежда без да усети с времето от Голяма Сестра се беше изкачила няколко стъпала до Заместник Майка. Най-неприятно беше усещането, че голяма част от гнева й е насочен към нея самата. Тя беше убедила Марта да се подложи на процедурата. Тя и само тя я беше поставила в това положение. Чувството за вина беше потресаващо. Желанието да спаси сестра си от всичко болезнено и тъжно – непреодолимо.
    Нора пое дъх и си избистри главата. Достатъчно прозрения за един ден. Време беше да се прибират у дома.


    Някъде звънеше телефон. Неистово, упорито, пронизително. Звънеше нейният телефон. Нора опипа нощното си шкафче с непохватни от съня пръсти. Навън още не беше почнало да се съмва. Време, което само изключителен оптимист би нарекъл ранна утрин. Кой можеше да я търси толкова рано.
    Гласът отсреща беше професионален и любезен. Представи се като някакъв доктор и каза, че се обажда от болницата. Същата болница, където беше минала процедурата на Марта. Нора се събуди рязко и окончателно. В гърлото й заседна буца, сърцето й заби оглушително. Нещо се е объркало, нещо с уж простата процедура не е наред... В следващия момент спомените й си дойдоха на мястото – процедурата беше минала успешно и Марта вече беше вкъщи, заспала в собствената си стая. След началното объркване, Нора реши, че е най-добре да обърне внимание какво й говорят, вместо да се стряска излишно.
    – ... кръвната проба на сестра ви е взета като част от предварителните изследвания на пациента и никой не е имал намерение да проверява нещо друго. Но виждате ли, в системата ни тези неща се засичат автоматично.
    – Какви неща? Какво се е случило? Нещо със сестра ми ли не е наред?
    – О, не сестра ви е съвсем здрава млада дама. Говоря за съвпадението. Вижте, тук имаме едно дете с левкемия, за което не можем да намерим донор. Поне досега не можехме. Оказа се, че сестра ви почти идеално пасва на всички показатели. Знам, че това е необичайно, но нали разбирате, става дума за малко дете. Дали сестра ви не би се съгласила да стане донор на костен мозък?


    Няма случайни неща. Това за Нора беше почти мантра. Беше я възприела след катастрофата, когато имаше нужда да вярва в нещо подобно. Да вярва, че всяко нещо има своята причина и, ако родителите й брат й са били отнети, то за това има по-висша цел. Няма нищо случайно, но има всякакви съвпадения.

    Марта беше очарована от идеята, че само тя може да спаси малкото момиченце – все пак, това я правеше много специална. Но не достатъчно, та да се подложи на болезнената, а и рискована процедура по извличане на костен мозък. Но Марта си имаше сестра. Голяма Сестра. Още докато обсъждаха този въпрос, Нора вече имаше смътна идея какво ще се случи. Самата тя предложи да я тестват като възможен донор. Пробата съвпадна идеално. Трансплантацията мина успешно. Останаха да се приключат само подробностите.
    Поетът беше казал: „Какво е едно име? Туй, което зовем ний „роза“, ще ухае сладко под всяко друго име.“
    Е, Роза щеше да си има ново име. Ново фамилно име. Нора лично щеше да й го даде, заедно с нов живот и нов дом. Марта пък щеше да получи и да изпита свободата да бъде средна в семейството, което за първи път от години насам растеше, вместо да се смалява.
    Лекарите в болницата бяха казали, че вероятността да попаднат на донор за малката Роза е била толкова нищожна, та това може да се счита за чудо. Нора беше доста по-предпазлива и внимаваше да не се увлича от такива драми. Кой знае, може би чудото е просто съвпадение с други думи.