От време на време, обикновено след като съм гледала към хиляда археологични предавания, ми хрумват някакви такива нелепости, като например дали някой ден останките и от моя дом няма да се окажат на дъното на нечии археологични разкопки? Дали невоъбразими хора от бъдещето ще сглобяват оцелели дребни парченца покъщнина и ще правят изводи за моето ежедневие, навици, храна, облекло? Дали ще открият името ми и някой ще заяви, че съм постигнала своеобразен вид безсмъртие, защото хиляди години по-късно някой все още го произнася? А дали и тези кости, които болят, скърцат и се съпротивляват, но все пак ме държат изправена, няма да се озоват провесени на закачалка в някой музей? Може би чуждопланетен музей на бита и живота на Планетата Майка? Може би космически музей, демонстриращ останки от онази раса, населяваща една синя планета, самоунищожила се преди да си е осигурила пътя към звездите?
В такива моменти, когато въпросите ме засипят и стените сякаш всеки момент ще се срутят, откривам, че ми остава само едно нещо - да престана да гледам археологични програми, да си пусна музика (новия албум на Пласибо, например) и да си направя горещ шоколад. Защото въпросите са безсмислени и абсурдни. Защото ние, очевидно, ще живеем вечно. Това е планът. Дотук добре.
