събота, 2 юли 2016 г.

Пълна със слънце


Аз съм пълна със слънце,
натежала от вятър,
разлюляна в прибой на вълни,
във косите ми вплетени лепкави облаци -
на далечната есен души.
Аз живея чрез слънцето,
ветровита и облачна,
и преливам от летни вълни.
Всеки ден отброява живота на лятото.
Всеки малко по-ярко гори.

сряда, 15 юни 2016 г.

Прераждане


Във абсолютното безвремие
на невъзможните мечти,
където дните и планетите
оставят пъплещи следи,
понякога, преди огньовете
на разума и съвестта
да влязат в пагубно владение
на търсещата ми душа,
успявам тихо да протегна
изстрадалите си ръце
и във последната надежда
да впия пръсти и сърце.

В безвремието на мечтите
бушуват нежни ветрове.
Прераждат се безспирно дните.
Светът отказва да умре.

събота, 4 юни 2016 г.

Както горе, тъй и долу


Бе, не е добре. Пак ме бодат разни идеи.
Нали знаете, че Буда не е бог, ако и да има цяла религия завъртяна около него, а просто Събуденият. Както аз я разбирам идеята на ония източни хора (и като едно нищо може никак даже да не съм я разбрала), този свят, видим, осезаем, вариращо ароматен, не е нищо друго, освен огромно, сложно препятствие по пътя към истинската човешка цел – сливането с космоса, вселената или каквото чака там, отвъд воала. Всяко прераждане, всеки момент, прекаран в някаква човешка, животинска или растителна плът, са просто стъпка по този път, ново изпитание, допълнителен шанс да се придвижиш напред или да пропаднеш надолу в тази изначална игра с безброй нива, приключения и чудовища. Та Буда е забележим с това, че е успял да прекъсне цикъла, да се освободи от прераждането и да мине отвъд. Да се пробуди от тази фалшива реалност, поставена пред очите ни, за да скрие от нас истината... (ако това ви звучи като реплика от Матрицата, то е, защото е взето едно към едно от там; то това му е целият замисъл на тоя филм). Та така, твърдят източните хора, ние всички криволичим из разните си животи, по една много объркана и непоследователна траектория, напред-назад, печелим точки, губим точки (т.е. образуваме си карма) и все се целим към изхода, ама я го стигнем, я не.
Така. Ето къде става много твърде интересно.
Неотдавна бях ви споменавала за изумителния механизъм на Слънцето – нашата най-близка и най-важна звезда. Слънцето, което, каквото и да ви разправят поетите, не е огромен огън в небето. Защото Слънцето всъщност не гори. Няма как – за горене се иска кислород, а Слънцето съществува във вакуум. Не, нашата звезда не е огън. Тя е ядрен реактор. По-точно, реакторът е в ядрото и радиусът му е не повече от една четвърт от радиуса на цялото Слънце. Вътре в реактора се генерира абсолютно смъртоносна, абсолютно страховита гама радиация. Нищо друго. Ако тя достигаше до нас в този си чист вид... бе реално, нямаше да стига до нас, защото то нямаше да има до какво да стига. Веднъж генерирана, всяка една частица енергия минава през останалата част от Слънцето, което е ни повече, ни по малко... огромно, сложно препятствие по пътя на светлината към истинската й цел – да се измъкне навън от звездата майка, в космоса, в пространството. Плазмата, обграждаща ядрото на слънцето, филтрира гама частиците, като прихваща всяка една от тях, абсорбира я, задържа я за известно време, отнема част от енергията й, а после я „изплюва“ в съвсем друга посока, където я подхваща друг някой „домакин“. И така частиците се лутат из мантията на Слънцето, стотици хиляди години (не, това не е печатна грешка, толкова време отнема), докато накрая някои от тях успеят да се измъкнат навън и да се превърнат в това, което ние възприемаме като слънчева светлина.
Та... да виждате нещо общо между двата процеса? Питам, за да знам дали само моята болна глава вижда сходство тук или и други споделят диагнозата ми.
Мисля, че един от най-важните и най-полезни изрази, формулирани в цялата човешка история, е: „Както горе, тъй и долу“. На всяко ниво, на което погледнеш – макроскопично, микроскопично, космическо и субатомно, се вижда на практика едно и също нещо.
Ей затова никоя религиозна система никога няма да ме спечели за каузата си. Не и докато очаква от мен да приемам безпрекословно всичко, което се случва, да си държа очите затворени и да не питам нищо, когато има толкова много вълнуващи въпроси и толкова потресаващи отговори.

Както казах, не са добре нещата... Обаче, то... Музиката е виновна за всичко! Само ми мъти главата....  

неделя, 29 май 2016 г.

Изчезване



Когато срути се денят
от хилавите си подпори
и гневна нощната земя
на влюбените заговори;
когато нощните мъгли
се впият страстно във луната
и смели падащи звезди
обсипят с нощна жар земята;
когато няма светлина,
освен светлика на душите
и всеки миг е изтъкан
от песента на канарите;
когато будните мечти
от сънища са по-приятни,
тогава никой тук не спи.
Кому е нужен път обратно?


петък, 6 май 2016 г.

Вълк





"Степния вълк имаше две натури: една човешка и една вълча. (...) В душата си той живееше ту като вълк, ту като човек, както става с всички разнородни същества.

(...)

Ако Хари като човек биваше наведен на някаква хубава мисъл или изпитваше нежно, благородно чувство, или извършваше някакво така наречено добро дело, тогава вълкът в него се озъбваше, хилеше се и с кървав присмех му показваше колко жалък изглежда и как целият този благороден театър не отива на едно степно животно, на вълк.

(...)

Съвсем същото биваше и когато Хари се чувствуваше като вълк и се държеше така: показваше на другите зъбите си, изпитваше омраза и смъртна вражда към всички хора и техните престорени, покварени маниери и нрави. Тогава именно човешкото в него биваше нащрек, дебнеше вълка, наричаше го животно и звяр, разваляше и му отравяше всички радости в неговото просто, здраво и диво вълче същество.

(...)

Всички, които го даряваха с любов, виждаха само едната му страна. Някои го обичаха като изискан, умен и своеобразен човек. А после биваха ужасени и разочаровани, щом изведнъж трябваше да открият вълка в него. Така и ставаше, защото Хари като всяко същество искаше да бъде обичан в своята цялост и заради това не можеше да скрие вълка и да измами тъкмо ония, на чиято любов много държеше. Но имаше, и хора, които обичаха именно вълка в него: свободното, дивото, необузданото, опасното и силното, и точно те изпитваха страшно разочарование и жал, когато внезапно откриваха, че дивият зъл вълк е още и човек, който носи в себе си копнеж по нежност и доброта; иска му се да слуша Моцарт, да чете стихове, да има човешки идеали. Тъкмо те биваха най-често разочаровани и озлобени и така Степния вълк внасяше собствената си двойственост и раздвоеност във всички чужди съдби, до които се докосваше."


"Степния вълк"
Херман Хесе

Перушинени мисли


Обличането на мислите в думи винаги е вредно за мислите. То е като да оскубеш перушината на птицата и да напълниш с нея възглавница - по същество същото съдържание, но съвсем видоизменено. Отнема много работа и усилия, за да разбереш как е изглеждала живата птица.

Слаб, две


Уж имаш график и план. Уж всичко е подготвено. Уж няма как да не се получи...
Животът няма нужда да се смее на плановете ти, защото животът не страда от илюзията, че е божество, нито от месианска грандомания. Животът просто и ясно регистрира провалените ти планове и не търси нито причини, нито оправдания, нито извинения.

Животът за един бил майка, за други мащеха. Глупости. Животът е калпав свещник, който сам си си направил в часовете по трудово. Колкото по-малко старание си вложил, докато го направиш, колкото по-малко си слушал, когато по-знаещи хора са се опитвали да ти предадат малкото знание, с което разполагаме и което би могло да направи живота ти, ако не по-добър, то поне по-добре изглеждаш, толкова по-крив и грозен е твоят свещник, толкова повече капе свещта закрепена в него и толкова по-силно дими.

Ето още нещо, което животът не е. Предопределен. Съдба, астрологически предопределения, орисия и прочее глупости са измислици на хора, които са твърде немотивирани, неспособни или просто ги мързи да направят нещо по-добро с изходните материали, които са им дадени. Представи си да предадеш на учителя си по трудово скапан крив свещник, който не върши работа за пет пари и, като те пита, защо си го направил такъв скапан и грозен, ти да му кажеш: „писано ми било да направя крив свещник“. Какъв би бил шансът това да мине? Ни-ка-къв. Пълна, абсолютна цафара е това. Слаб, две. Даже анорексичен две. И защо тогава едно толкова слабо оправдание, което не би те измъкнало дори от толкова незначителен провал, се приема когато се оправдаваш за целия ти проклет живот? „Нямаше как да се получи по-добре, нищо повече не можех да направя. Така съм бил орисан. Такава ми е съдбата.“

Бул-шит.


Стига с тия безпричинно извинени отсъствия и незаслужени оценки. Направете си по-хубав живот или се примирете с капещата свещ. Само не си измисляйте хилави оправдания. Не минават. Слаб две.