сряда, 15 юни 2016 г.

Прераждане


Във абсолютното безвремие
на невъзможните мечти,
където дните и планетите
оставят пъплещи следи,
понякога, преди огньовете
на разума и съвестта
да влязат в пагубно владение
на търсещата ми душа,
успявам тихо да протегна
изстрадалите си ръце
и във последната надежда
да впия пръсти и сърце.

В безвремието на мечтите
бушуват нежни ветрове.
Прераждат се безспирно дните.
Светът отказва да умре.

събота, 4 юни 2016 г.

Както горе, тъй и долу


Бе, не е добре. Пак ме бодат разни идеи.
Нали знаете, че Буда не е бог, ако и да има цяла религия завъртяна около него, а просто Събуденият. Както аз я разбирам идеята на ония източни хора (и като едно нищо може никак даже да не съм я разбрала), този свят, видим, осезаем, вариращо ароматен, не е нищо друго, освен огромно, сложно препятствие по пътя към истинската човешка цел – сливането с космоса, вселената или каквото чака там, отвъд воала. Всяко прераждане, всеки момент, прекаран в някаква човешка, животинска или растителна плът, са просто стъпка по този път, ново изпитание, допълнителен шанс да се придвижиш напред или да пропаднеш надолу в тази изначална игра с безброй нива, приключения и чудовища. Та Буда е забележим с това, че е успял да прекъсне цикъла, да се освободи от прераждането и да мине отвъд. Да се пробуди от тази фалшива реалност, поставена пред очите ни, за да скрие от нас истината... (ако това ви звучи като реплика от Матрицата, то е, защото е взето едно към едно от там; то това му е целият замисъл на тоя филм). Та така, твърдят източните хора, ние всички криволичим из разните си животи, по една много объркана и непоследователна траектория, напред-назад, печелим точки, губим точки (т.е. образуваме си карма) и все се целим към изхода, ама я го стигнем, я не.
Така. Ето къде става много твърде интересно.
Неотдавна бях ви споменавала за изумителния механизъм на Слънцето – нашата най-близка и най-важна звезда. Слънцето, което, каквото и да ви разправят поетите, не е огромен огън в небето. Защото Слънцето всъщност не гори. Няма как – за горене се иска кислород, а Слънцето съществува във вакуум. Не, нашата звезда не е огън. Тя е ядрен реактор. По-точно, реакторът е в ядрото и радиусът му е не повече от една четвърт от радиуса на цялото Слънце. Вътре в реактора се генерира абсолютно смъртоносна, абсолютно страховита гама радиация. Нищо друго. Ако тя достигаше до нас в този си чист вид... бе реално, нямаше да стига до нас, защото то нямаше да има до какво да стига. Веднъж генерирана, всяка една частица енергия минава през останалата част от Слънцето, което е ни повече, ни по малко... огромно, сложно препятствие по пътя на светлината към истинската й цел – да се измъкне навън от звездата майка, в космоса, в пространството. Плазмата, обграждаща ядрото на слънцето, филтрира гама частиците, като прихваща всяка една от тях, абсорбира я, задържа я за известно време, отнема част от енергията й, а после я „изплюва“ в съвсем друга посока, където я подхваща друг някой „домакин“. И така частиците се лутат из мантията на Слънцето, стотици хиляди години (не, това не е печатна грешка, толкова време отнема), докато накрая някои от тях успеят да се измъкнат навън и да се превърнат в това, което ние възприемаме като слънчева светлина.
Та... да виждате нещо общо между двата процеса? Питам, за да знам дали само моята болна глава вижда сходство тук или и други споделят диагнозата ми.
Мисля, че един от най-важните и най-полезни изрази, формулирани в цялата човешка история, е: „Както горе, тъй и долу“. На всяко ниво, на което погледнеш – макроскопично, микроскопично, космическо и субатомно, се вижда на практика едно и също нещо.
Ей затова никоя религиозна система никога няма да ме спечели за каузата си. Не и докато очаква от мен да приемам безпрекословно всичко, което се случва, да си държа очите затворени и да не питам нищо, когато има толкова много вълнуващи въпроси и толкова потресаващи отговори.

Както казах, не са добре нещата... Обаче, то... Музиката е виновна за всичко! Само ми мъти главата....