Разни мисли, разни недомислици

Молба

2012-02-08T16:44:00.004+02:00

Чудно нещо. Странно нещо.

Аз обичам да плета - от последните няколко поста тук това, струва ми се, стана съвсем ясно. Научих се да плета преди много време и винаги ми е било интересно. Някои хора казват, че ръкоделията успокояват. За мен това не важи. Плетивото не ме успокоява, по-скоро ме концентрира. Монотонната, механична, повтаряща се работаа заема ръцете и някак освобождава ума. Поне така беше досега.

В момента плета една дантела. Нищо работа, за нула бройки ще стане готова. Но вероятно ще има да я помня дълго време. Плета я за майка ми. Тя ме помоли. Тя е на 68 години и, като човек който вероятно е живял повече, отколокот му остава да живее, тя смята, че трябва да се приготви... за дългия си път. Нейни думи. "Искам да ми изплетеш две ленти дантела по два метра. За чаршафа. За дългия ми път."

Не мога да й откажа - плета какво ли не друго за кого ли не. Само дето през цялото време докато плета си мисля... някой ден това ще отиде в земята. Заедно с майка ми. Ще ми се да не ме беше молила. Знам че имам възрастна майка, но нямам желание да мисля за това постоянно. А сега се налага.

Покривка за вуйна

2012-02-01T23:29:00.003+02:00

Нова красотичка в списъка с ръкоделията. Само че това няма да остава у нас, а ще пътува за Силистра. Покривка-подарък за вуйна. Дано й хареса.

Шефе, ти си голям!

2012-01-18T10:45:00.003+02:00

Тая сутрин мама-шефка ни зарадва с първо появяване в офиса за годината. Не съм много сигурна що за психологическо разстройство е това да ти липсва шефът ти, ама ние верно се бяхме затъжили. От момента, в който тя прекрачи родния офисен праг, с колегата подскачаме покрай нея (образно казано) като кутрета, дето не са си виждали стопаните цяла вечност (което за кутретата е към 8.5 минути) и сега са изпълнени с огромна радост и благоговейна благодарност.

Та тъй, както се полага, след като й се нарадвахме, сега остава да й надъвчем обувките, за да не излиза повече... Май тая кучешка метафора взе да става прекалена. Казвам просто, вече не сме офисни сираци. Ура.

Where is my mind...

2012-01-17T11:13:00.007+02:00

    Странно нещо е физическото присъствие и усещането за различните места. Много пъти съм го забелязвала и не съм сигурна колко точно значение да му отдавам. Имам си компютър на работа и компютъра вкъщи. Като се остави настрана, че операционната система на работа е Уиндоус (не по мой избор), а вкъщи Убунту (Линукс, един вид), нещата не се различават особено - имам бюро, на което работя само аз, компютър, който не споделям с никого, голяма част от информацията на двата компютъра съвпада, столовете и на двете места са достатъчно удобни... И въпреки вчико някои задачи просто е по-лесно да се свършат на едното място, отколкото на другото. На работа мисълта ми тече бързо, ефективно, дава желаните резултати без много да се дърпа и не се разсейвам толкова. Е, не винаги, не може без изключения. Но за сравнение, същото нещо вкъщи е почти невъзможно. Вероятността да подкарам една задача, която е свързана с оформяне на документи, и да успея да си задържа вниманието върху нея достатъчно дълго клони към абсолютната нула. И това не се дължи на това, че вкъщи мога да спра, за да си взема нещо за хапване или да се сетя да гледам някой семшен клип в тубата - същите неща са ми подръка и на работа. Просто... мозъкът ми изглежда влиза в различен режим на работа на двете места. Което е потресаващо за мен, защото никога не съм правила такава разлика съзнателно.

 Тцтцтц. Това човешката глава, не е като хората. Каквито и загадки да има да се разкриват занапред в човешката история, самите себе си има още дълго да се разгадаваме. Тцтцтц.

Марти за последно

2012-01-06T11:11:00.005+02:00

Не знам защо хората са решили, че 2012 ще е катастрофална или последна, или каквото там хората са решили. Обаче ако съдя по началото й, никак няма да е весела. Тая сутрин котаракът ми... си отиде. В смисъл умря. Не съм сигурна какво следва след смъртта и още по-малко имам представа какво се предвижда за животинските душици, но ако на някоя далечна слънчева и гостоприемна планета е предвиден рай за котки, местните обитатели току що се сдобиха с фантастично ново попълнение.

Ще ми липсваш ми ужасно, писанко. Мама те обича!

Чушки и пантофи. И котка.

2011-09-24T19:26:00.004+03:00

По какво се познава, че идва есен?

Чушките зреят и си имам нови пантофи да ми топлят крачката.

По какво се познава, че котката не е доволна от настъпващата есен?

Чушките му заемат мястото, където доскоро дремеше на слънце, а чехлите определено не миришат правилно. Поради което се е заел да ги омирише, както следва. За момента го удържам да не преоре чушките, но да видим как ще си откопча чехлите от лапките му.

Плетки

2011-08-27T13:25:00.004+03:00

Имам си хоби. Малко бабешко, ама какво да се прави. Приятно е за запълване на времето. Ето няколко примера.

Преведени стихчета

2011-04-16T22:07:00.003+03:00

Като си нямам работа или, по-точно, като ме мързи да си върша работата, дето я имам, превеждам стихчета на Една Сейнт Винсън Милей. Ей на.

My candle burns at both ends;

It will not last the night;

But ah, my foes, and oh, my friends–

It gives a lovely light!

Свещта ми гори и от двете страни,

не ще преживее нощта.

Но, о, приятели и врагове,

каква прекрасна светлина.

***

SAFE upon the solid rock the ugly houses stand:

Come and see my shining palace built upon the sand!

Спокойни върху твърдите скали грозните къщи стоят.

А вижте блестящия ми замък тук на пясъчния бряг!

***

RECUERDO

WE were very tired, we were very merry–

We had gone back and forth all night on the ferry.

It was bare and bright, and smelled like a stable–

But we looked into a fire, we leaned across a table,

We lay on a hill-top underneath the moon;

And the whistles kept blowing, and the dawn came soon.

We were very tired, we were very merry–

We had gone back and forth all night on the ferry;

And you ate an apple, and I ate a pear,

From a dozen of each we had bought somewhere;

And the sky went wan, and the wind came cold,

And the sun rose dripping, a bucketful of gold.

We were very tired, we were very merry,

We had gone back and forth all night on the ferry.

We hailed, "Good morrow, mother!" to a shawl-covered head,

And bought a morning paper, which neither of us read;

And she wept, "God bless you!" for the apples and pears,

And we gave her all our money but our subway fares.

Спомен

Бяхме изморени, бяхме тъй щастливи.

Цяла нощ с ферибота обикаляхме като диви.

Беше ярко, светло, миришеше на конюшня;

стоплени от огъня, до масата се сгушихме;

на хълм един лежахме, под светлата луна.

Но сирената не млъкна, скоро слънцето изгря.

Бяхме изморени, бяхме тъй щастливи.

Цяла нощ с ферибота обикаляхме като диви.

Ти ябълка отхапа, аз си взех круша -

по десетина от двете с теб си бяхме купили.

Небето пребледня, вятър сви студен,

слънцето покапа злато върху новия ден.

Бяхме изморени, бяхме тъй щастливи.

Цяла нощ с ферибота обикаляхме като диви.

Извикахме: “Добрутро, майко!” на глава в шал увита

и купихме вестник, който никой от нас не прочете.

“Сполай ви”, тя рече за ябълките и крушите

и ние й дадохме парите си – останаха ни само за билетите.

***

THURSDAY

AND if I loved you Wednesday,

Well, what is that to you?

I do not love you Thursday–

So much is true.

And why you come complaining

Is more than I can see.

I loved you Wednesday,–yes–but what

Is that to me?

Четвъртък

Ако те обичах в сряда,

какво те бърка теб това?

В четвъртъка не те обичам -

това поне не е лъжа.

И за какво ми се оплакваш?

Не мога да те разбера.

Във сряда те обичах, вярно -

какво ме бърка мен това?

***

TO THE NOT IMPOSSIBLE HIM

HOW shall I know, unless I go

To Cairo and Cathay,

Whether or not this blessed spot

Is blest in every way?

Now it may be, the flower for me

Is this beneath my nose;

How shall I tell, unless I smell

The Carthaginian rose?

The fabric of my faithful love

No power shall dim or ravel

Whilst I stay here,–but oh, my dear

If I should ever travel!

Той, възможният

Щом не съм видяла

Кайро и Китай,

как да знам дали родината

е най-дивният край?

Може би най-прекрасна

е розата под моя прозорец,

но пък не съм помирисвала

Картагенската роза.

Моята вярна любов

остава ненакърнена

докато съм у дома -

но как само ми се пътува!

Тъй да се рече - увря ми главата

2011-04-08T20:22:00.011+03:00

В гимназията по физика правихме един експеримент. Тогава учителят с ехидна усмивчица каза, че сами трябва да се досетим на какво се дължи особеното явление и така не ни го поясни. След има няма 15-16 години, мисля, че се сетих за обяснението. Ей сега, току що, както си седях, пиех чайче и се чудех ходи ли ми се до кухнята да си отмъкна курабия слепена с конфитюр.

Та ето значи в какво се изразяваше експеримента - деца, моля, не опитвайте това у дома!

Взема се най-обикновена огнеупорна колба. Пълни се с най-обикновена вода. Колбата заедно с водата в нея, се нагряват на най-обикновен пламък докато водата почне да ври. След това колбата се отнема от огъня. Водата, естествено, почти веднага спира да ври - т.е. видимо се успокоява и не бълбука. В следващия момент колбата, все така с врялата вода вътре, се потапя в съд, пълен със студена вода - все така чиста и най-обикновена. В резултат от това действие водата започва отново видимо да ври!

При цялата си простота експериментът е наистина ефектен и занимателен, но пак да повторя - това може да се постигне САМО с огнеупорна колба, защото такава рязка смяна на температурата - от хилядите градуси на пламъка до студената вода, ще спраска обикновено стъкло и ще създаде неприятности!!!!

Та учителският въпрос беше, на какво се дължи фактът, че водата отново започва да ври, когато колбата е потопена в студена вода. Явно, какъвто и да е ефектът, той позволява водата да ври при по-ниска температура, понеже в момента, в който я отнемем от пламъка, температурата й вече е почнала да пада. Понеже водата ври при 100 градуса само в идеални условия и тази температура варира в зависимост от налягането, първата ми мисъл беше именно за промененото налягане, оказвано от студената вода. Обаче, това не помага, защото при по-високо налягане, температурата на завиране не спада, а нараства. Значи не беше това.

И чак до днес, макар че съм се сещала няколко пъти за тоя случай, обяснение така и не намирах. Но ето че преди има няма пет минути, експериментът най-после приключи.

Хаха, представям си как всички тези години необятният ми човешки ум си е бил отделил едно кътче, където е обработвал информацията с някакъв свръх-охлювски темп, та да снесе резултата едва сега.

Ето какво измислих - както казах, в момента, в който се смъкне от пламъка, водата започва да изстива. Температурата, като цяло е процес, свързан с движението на частиците на веществата - колкото по-бързо се движат те, толкова по-висока е температурата на обекта. Изстиването, т.е. отдаването на топлина, ще рече, че частиците се забавят - т.е. енергията изтича навън от съда - това сава по-бавно във въздуха, където частиците са по-нарядко и по-бързо върху твърд предмет, на чиито частици може да се прехвърли енергията от блъскащите се атоми на водата.

В момента, в който обаче колбата попадне в студената вода, тя се оказва плътно заобиолена от студени - серич много по-бавно движещи се частици. На тях да им се отдаде топлина е доста по-трудно в първите моменти, понеже е трудно да се размърдат студените атоми. При това отдаването на енергия навън временно почти напълно спира и тя се връща обратно в масата на горещата вода, което се оказва достатъчно да раздвижи частиците толкова, та отново да заврат активно.

Ей това измислих. А впрочем, ако някой има по-добро обяснение, много ще се радвам да го чуя и да разберакъде бъркам.

Тъй, а сега е време да докопам сладките. Язък само, че междувременно чаят свърши - в смисъл, изпих го. Да видим дали ще се прежаля да направя още един или ще подпукам сладките така, на сухо. Ще видим.

Новоискърски ангелчета

2010-12-28T18:02:00.005+02:00

Преди време бях показвала носиите, дето майка ми беше ушила, ама друго си е, като са облечени. Ето ги малките човеци с бабините носии.

Наталия с по-голямата си носия, която още й е малко широка, но като цяло е израснала достатъчно да я запълни.

Влади като млад ергенин, пу-пу да не му е уроки, на леля левентът!

А ето ги и по отделно в цял ръст.

Подаръци ще има за всички от сърце...

2010-12-22T23:39:00.001+02:00

... сега остава да видим как ще ги замъкнем до София.

'Bag of Bones' revisited

2010-12-19T22:13:00.004+02:00

Напоследък съм се заела да препропрочитам някои книги на Стивън Кинг, но този път на английски. Така успявам да си попълня общите впечатления с оригиналния текст, а и намирам нови цитати.

Ето тук някои от "Bag of Bones".

'Dead people put on weight, it seems to me; both in their flesh and in our minds, they put on weight.'

'Then he got into his car — he was so big and it was so little that he looked as if he were wearing it.'

'People with a high tolerance for boredom can get a lot of thinking done.'

'It was a sense that reality was thin. I think it is thin, you know, thin as lake ice after a thaw, and we fill our lives with noise and light and motion to hide that thinness from ourselves.'

'I think houses live their own lives along a time-stream that's different from the ones upon which their owners float, one that's slower. In a house, especially an old one, the past is closer.'

'Any good marriage is secret territory, a necessary white space on society's map. What others don't know about it is what makes it yours.'

'The motor was growling like something up a tree and pissed off about it.'

'My first editor used to say that eighty-five percent of what goes on in a novelist's head is none of his business, a sentiment I've never believed should be restricted to just writers.'

'Perhaps sometimes ghosts were alive - minds and desires divorced from their bodies, unlocked impulses floating unseen.'

'Sometimes things work just because you think they work. It's as good a definition of faith as any.'

'In little towns things are kind of connected under the surface and the past dies slower.'

'These are people with no electricity, no phones, no County Rescue Unit, no one to rely upon but each other and a God some of them have already begun to mistrust.'

- The Shape you spoke of. The Outsider. Do you think there's a chance it might come back?

- It always does. The Outsider eventually comes back for all of us, doesn't it? Because we're all bags of bones. And the Outsider wants what's in the bag.

Democracy is dead! Happy Holidays!!!

2010-12-19T13:31:00.000+02:00

Ад под небето

2010-12-09T00:13:00.005+02:00

Открих нов филм, който успешно ще се бори за титлата "Най-идиотски пропиляни час и половина от живота ми". Skyline е толкова вопиющо безсмислен и болезнено ненужен на човечеството, че ме вдъхновява да си разкъсам дрехите, да се изправя срещу пълната луна и да вия от мъка. Даже не ми се занимава да плюя и мажа сюжета, макар че той позволява да бъде плют и мазан щедро. Просто искам възможно най-бързо да забравя, че съм направила грешката да си изложа мозъка на подобно скудоумно извращение и да се надявам, че ефектът няма да е перманентен.

Мнянгххххххххххх..............

"Сто години самота"

2010-10-26T00:30:00.003+03:00

Както ми е обичай, когато прочета хубава книга, обичам да споделя ония цитати, дето са ме сграбчили за гърлото. "Сто години самота" е един умопомрачителен инвентаризационен списък на начините, вариантите, типовете самота и причините човек да ги колекционира страстно.

Моят мъничък, хилав ум успя да улови тия тук бисери. Някой друг може би ще отсее повече.

* * *

"Племето на Мелкиадес, според разказите на скитниците, било изтрито от лицето на земята, защото надхвърлило пределите на човешкото познание."

"Когато Хосе-Аркадио Буендия си даде сметка, че чумата е нахълтала в селището (...) се взеха мерки, за да се предотврати разпространението на тая напаст из другите поселища на тресавището. Тъй свалиха от козите камбанките (...) и ги сложиха на влизане в селището в услуга на ония, които подминаваха съветите и молбите на стражите и настояваха да го посетят. Всеки от другоземците, които по онова време обикаляха улиците на Макондо, трябваше да звъни с камбанката си, за да узнават болните, че той е здрав."

"Мелкиадес (...) бил в смъртта, но се завърнал, защото не можал да понесе самотата."

"Хосе-Аркадио Буендия наистина се бе уплашил в онова прозирно декемврийско утро, когато му направиха дагеротипа, защото смяташе, че с преминаването на образа върху металната плочка хората се изхабяват полека-лека."

"...дървени стаи, където живееха сами жени, дъхащи на мъртви цветя."

"Древни градове, от чието минало величие са останали само котки из развалините."

"Тя имаше рядката добродетел да не съществува изцяло, освен в подходящия миг."

"Опиянен от славата на завръщането, от невероятните победи, той бе надзърнал в пропастта на величието."

"Залутан из самотата на своята огромна власт, започна да губи посока."

"Трябваше да предизвика тридесет и две войни и трябваше да наруши всичките си договори със смъртта, и да се въргаля като свиня из бунището на славата, за да открие почти с четиридесет години закъснение предимствата на простодушието."

"Увереността, че денят му е насрочен, го облече в загадъчна неприкосновеност, в безсмъртие до определен срок, което го направи неуязвим за опасностите на войната и му позволи накрая да извоюва едно поражение, много по-трудно, много по-кърваво и скъпо, отколкото победата."

"Полковник Аурелиано Буендия едва-едва проумя, че тайната на добрата старост не е нищо друго, освен почтен договор със самотата."

"Когато запита къде се продават погребални венци, водиха го от къща в къща, за да избере най-хубавите. Когато попита къде е най-красивата жена, която се е раждала върху земята, всички майки го отведоха при дъщерите си."

"На Ребека бяха нужни много години в страдание и несрета, за да извоюва предимствата на самотата, и не беше склонна да се откаже от нея срещу една старост, смущавана от лъжливите очарования на милозливостта."

"Хората от Макондо (...) се възмутиха от живите образи (...), защото мъртвият и погребан в един филм герой, за чието нещастие се изляха печални сълзи, се появи отново, и то превърнат на арабин, в следващия филм. Публиката (...) не можа да понесе оная нечувана подигравка и изпотроши столовете. Кметът (...) обясни с разпоредба, че киното е машина за измама, която не заслужава страстните излияния на публиката. При обезсърчителното обяснение мнозина (...) решиха да не ходят повече на кино, считайки, че им стигат и собствените мъки, та да плачат заради престорени неволи на въображаеми същества. Нещо подобно се случи с грамофоните с фуния, които (...) за известно време тъй дълбоко засегнаха интересите на духовата музика. (...) Но съвсем скоро се стигна до заключението, че (...) са механически трик, който не може да се сравнява с нещо тъй затрогващо, тъй човешко и тъй изпълнено с всекидневна истина, както една духова музика."

"Човек не умира, когато трябва, а когато може."

"Тъжната война на всекидневното унижение, на умоляванията и докладните записки на елате утре, на вече почти, на проучваме вашия случай с надлежното внимание; непоправимо загубената война срещу много учтивите и сигурни служители, които трябваше да отпуснат и никога не отпуснаха пожизнените пенсии. Другата война, кървавата, двайсетгодишна, не им причини толкова разрушения, както разяждащата война на вечното отлагане."

"Нещо, което тя самата не успяваше да определи, но което си въобразяваше смътно като някакво напредващо изтъркване на времето. „Сегашните години вече не идват като предишните“ — обичаше да казва, усещайки, че всекидневната действителност й се изплъзва от ръцете. (...) Сега, когато нямаше нищо за вършене (...) лошокачественото време я бе принудило да оставя нещата наполовина."

"Слънцето се показа с такава сила, че яснотата изскърца като платноходка."

"Трудещите се зарязаха властите на Макондо и се изкачиха със своите жалби до върховните съдилища. Точно там илюзионистите на правото доказаха, че исканията са лишени от всякаква законност, просто защото банановото дружество нямало, никога не е имало, нито пък щяло да има трудещи се на своя служба, а ги набирало случайно и временно. Тъй че се разпердушини измишльотината (...) и се постанови чрез съдебно решение и се провъзгласи в тържествени разпоредби несъществуването на трудещите се."

"И двамата тогава възпоменаваха като пречка лудешките веселби, пищното богатство и необузданото безпътство и се вайкаха колко много живот им беше струвало, за да намерят рая на споделената самота."

"Откриха, че там винаги е март и винаги е понеделник и тогава разбраха, че (...) и времето понася препъвания и злополуки и затова може да се ломи и да остави в някоя стая една увековечена частица."

"Хлебарките, най-старинното крилато насекомо върху земята, вече е било любимата жертва на ударите с чехли във Ветхия завет, но като вид е безусловно неподатливо на какъвто и да е начин за унищожение, (...) тъй като неговите хиляда шестстотин и три разновидности са устояли на най-далечното, упорито и безжалостно преследване, което човекът е развихрял още от своя произход против каквото и да било живо същество, включително против самия човек."

"Въздухът тежеше от наивна гъстота, сякаш току-що го бяха изобретили."

"Литературата е най-хубавата играчка, която е била измисляна, за да се подиграват с хората."

"Един костелив меланхолен мъж, с татарски скули, белязан завинаги и от началото на света с шарката на самотата — Аурелиано."

"Преди години, когато навърши сто четирийсет и осемте, тя се бе отказала от пагубния навик да води сметка на възрастта си и продължаваше да живее в неподвижното и извънмерно време на спомените, в едно напълно разкрито и установено бъдеще, отвъд бъднините, смущавани от причакванията и дебнещите предположения на картите."

"Без да й е разкрил, че плаче от любов, (тя) веднага разпозна най-древния плач в историята на човека."

Габриел Гарсия Маркес

"Сто години самота"

Цветулки

2010-10-20T20:27:00.002+03:00

Понеже са ме налегнали есенните сивоти, разведрявам се (или поне се опитвам), като си припомням летните цветове. Като тези.

Предимства и недостатъци на Скитълс чашката

2010-10-20T20:03:00.007+03:00

Първо да обясня що е то скитълс чашка. Това е една съвсем обикновена чашка, която се различава от останалите чаши по това, че е пълна с бонбонки Скитълс (виж приложената илюстрация.)

Предимството на Скитълс чашката е, че е шарена, весела и дори само видът й разведрява, а съдържанието й пък осигурява симпатични многоцветни дозички дъвчащо-плодов заряд.

Недостатъкът на Скитълс чашката е, че онази част от дозичките, която не е чиста захар, са някакви непроизносими химикали, от които поне един трябва да води до пристрастяване, защото как иначе да си обясня, че просто не мога да се спра да хрупам Скитълсчета?

След дълбок размисъл и обстоен сравнителен анализ аз единодушно и в пълно съгласие със себе си реших, че предимствата на Скитълс чашката надхвърлят недостатъците й. Така де, зимата изобщо не е време за диети. Ще му мисля като дойде време пак да се нацеждам в летните одеяния.

Червено

2010-10-15T10:26:00.004+03:00

Май почва да ме гони параноя.

Тая сутрин на отиване към работа, докато чаках на светофара, погледът ми падна на локвите наоколо и ми се стори, че утайката по дъното им червенее. Стоях забила поглед в тая мътилка, докато светофарът се смени два пъти и не, не ми се е сторило - изглеждаше сякаш дъното на локвата е покрито с червеникав прах, като от тухла.

Дали ми се привиждат неща, понеже живея в град на р. Дунав, пък напоследък тя не е най-екологично чистия водоем наоколо?

Знам ли, тия дни поваля, почвам да си мисля, дали пък дъждовете не са дошли откъм Унгария?...

За назидание

2010-10-11T14:03:00.003+03:00

Докато обядваме, с мама слушаме новини. Съобщават за щатски съдия, който осъдил крадец на 6 години публично унижение - всяка събота и неделя човекът трябва да се разхожда по улиците на града с една табела, на която пише "Аз съм крадец"... и обяснение колко и откъде е откраднал.

Коментарът на мама: "Ами, че то у нас, ако така ги наказваха крадците, нямаше да можем да се разминаваме по улиците!".

"А по стените ще налепим парчета... хартия!!!"

2010-10-05T08:21:00.005+03:00

Не знам къде и как оригинално е възникнала тая идея и чие изобретение е била, но отговорно твърдя, че тапетите са едно от най-коварните, злобни и садистични човешки творения. В комбинация с кривите стени, завещани от незнайни зидаро-мазачи, те ефективно се превръщат в инструмент за мъчения, равен само на върховите постижения в тази област, отбелязани по времето на Инквизицията.

Все пак, макар и люта, тапетната битка приключи. Като победител от тоя двубой, довечера се срещам със следващия противник - тавана. Да видим той какви шеги и закачки ми е приготвил.

А, за малко да забравя - утре, в други ден най-късно, абе изобщо тази седмица, ще ни монтират щорите евентуално! Ура, вече няма да се налага да се обличам на тъмно, опипом.

Ремонт

2010-10-01T12:38:00.012+03:00

Тая година лятото беше бурно. В чисто метеорологически смисъл говоря. Бяхме станали като на тропиците - до обед адски жеги, вечер свирепи гръмотевични бури. Въпросната свирепост, освен в оглушителни гръмотевици, се изразяваше и в много злобен и адски нахъсан вятър. Ей тоя вятър привлече вниманието ни към един наболял, преболял и изобщо тежко боледуващ проблем, а именно - като завее е зафучи, нашите прозорци тракат, все едно предават морозов код и от всевъзможни процепи се процежда, просмуква и струи дъждовна вода.

След като цяло лято треперехме в очакване следващата буря да отнесе прозорците с все пантите и аранжираните с вкус саксии по первазите, накрая свикахме извънредно заседание на семейния съвет в лицето на мама, мен и котка с единствена точка в дневния ред: "К'во ще правиме с черчеветата!?".

След кратък анализ на проблемната ситуация и още по-кратко прекъсване, за да напълним паничката на Председателя с котешки гранули (все пак, заседавахме по вечерно време, а паничките не се пълнят от само себе си), стигнахме до следните заключения:

1. Тая дограма няма да изкара още една зима.
2. Трябва да си сменим дограмата.

И се почна то.

Първо, установи се, че съседите ей сега, току що, тия дни са си сменили дограмата в кухнята. Бърз набег до съседското жилище и щателна инспекция на обекта показаха, че "бе, добре се е получило". Така, въоръжен с информацията, предоставена от комшиите (доброволно) и, следвайки заключенията и препоръките от извънредното заседание, семейният съвет влезе в контакт, а скоро след това и в договорни отношения с "Фирмата за прозорците".

Фирмата за прозорците, след като състави договор в два еднообразни екземпляра и ефективно източи съответната сума от семейния бюджет, каза да чакаме. По принцип трябваше да чакаме две седмици, реално чакахме три, но важното е, че накрая у дома се явиха двоица младежи, нарамили шест броя рамки и разнообразни инструменти и пособия, и отривисто се заеха да ни разкъртят фамилното жилище. Ама съвсем буквално. Извадиха едни щанги и чукове и почнаха да млатят старите черчевета с едно настървение, което ни остави с впечатлението, че вероятно започват работния си ден с мотивационни беседи и припяване на мантри, насочени срещу дървената дограма. Особено тридесет годишната дървена дограма.

За щастие веднага щом нацепиха старите дървени рамки на подпалки, младежите със също толкова ентусиазъм и, като едва се удържаха да не пеят победни песни, натикаха на тяхно място новите РVС рамки.

За нещастие се оказа, че поръчаните с дограмата щори още не са готови и ще ги монтират... ами, като станат готови.

За щастие самите щори са безплатен бонус към общата поръчка.

За нещастие, седмица по-късно щори още не сме видели. За сметка на това хората от съседния блок ни виждат нас като на длан. Толкова ясно, че ако разтворим вестник, вероятно биха могли да го четат от собствените си тераси.

Така или иначе, докато чакаме щорите, има още работа. Като начало, младежите от Фирмата за прозорците не замазват новите черчевета. В смисъл, каквито кухини са зейнали в резултат от техните чевръсти действия, те запълват с пяна. Което като временно решение е приемливо, ама мазилката, оказва се, е едно от ония благини на модерното жилище, без които явно не можем. Затова беше призован "Майстора дето преди три години ни прави кухнята". Той се появи, оцени щетите, успокои ни, че сме късметлии и ни увери, че "тука пак добре са работили, не сте видели вие разкъртено!". Мен да пита, и толкова разкъртено ни стига, ама никой не ме пита. При първата си поява (2 дни след монтажа) Майстора замаза грубо три четвърти от едната стая и остави мазилката "да стегне". Втората поява на Майстора (3 дни след първата) все още я чакаме.

При това с трепетно вълнение я чакаме, понеже, наред с другото мама реши, че моментът е подходящ да сменим тапетите в моята стая - за което беше нужно да се одерат четирите натрупани пласта стари тапети; да покрием тавана със стиропорови плоскости - за което се наложи да грундираме тавана преди това; и да си сложим климатик. Обаче от изброените задачи, с изключение на монтирането на климатик (който вече достолепно се извисява на стената в моята стая), другото не може да се довърши преди да е готова мазилката.

Всички описани действия и инициативи се случват в една или друга степен вече към месец и ремонтът бавно и полека добива епични пропорции. Сред целия тоя хаос се дочуват разнообразни фрази и наблюдения, родени от напрежението, като например: "И защо са ни сега три саксии с китайски рози, дето тежат по сто кила?!", "Котко, ако още веднъж оставиш следи от лапи по мазилката, ще те затворя в гардероба!!", "Ей, като падна и последния слой стари тапети, стаята май се разшири!", "Кой остави това тука??!?" (рекордьор по честота на изричане), и не на последно място: "Тоя майстор няма ли да идва вече, че от цепнатината в ъгъла навява есенен бриз.".

Та така. Ремонтираме се. Тоя път, за разлика от последния голям ремонт преди три години, поне имаме функционираща баня. За което благодарим богу горущо, защото само, когато човек изгуби вътрешната си канализация, оценява в пълнота това велико и гениално изобретение на съвременната цивилизация.

Остава да видим кой ще се появи първи - Майстора или щорите; да потърсим психоаналитик, при когото да пратим котката на терапия, защото след толкова промени и нови миризми в жилището забелязваме как Дивото започва бавно, но неумолимо да се настанява в погледа му; и да видим дали ще успеем да срежем лентата на Ремонта преди първия сняг тая година. Стискаме палци! Дано само не се окажат палците на краката.

Уважаема тъга...

2010-09-03T15:41:00.003+03:00

Слушам OK Сomputer и чета Сто години самота. Изпълнена съм от такава зряла и пълноценна тъга, че думите ме предават и отказват да я материализират. Денят балансира някъде между примирено безмълвие и натежала от смутни мисли тишина. Опитвам се да реша дали ми се плаче, но не смея да направя нищо, което може да нарани изящната плът на тъгата.

Обикновено споделям цитатите от прочетени книги чак накрая, но този просто не може да чака. Вкопчил се е в очите ми и не ми позволява да продължа да чета, докато не го споделя и с други нищо не подозиращи жертви.

"Мелкиадес бил в смъртта, но се завърнал, защото не могъл да понесе самотата."

"Сто години самота"
Габриел Гарсия Маркес

Преводи

2010-08-13T00:14:00.004+03:00

Напоследък преведох две книги на Пратчет. Така, за спорта. Ако някой се вълнува, ей на.

Going Postal

Making Money

Двете са свързани. Може да се каже, че втората продължава първата.

Словесни концентрати: Уилям Бъроуз, "Дрога"

2010-06-13T21:34:00.002+03:00

"Бил Гейнз произхождаше от "добро" семейство. Доколкото си спомням, баща му беше президент на банка в Мериленд. Личеше си. Гейнз се беше специализирал в краденето на палта от ресторанти. По-заможният американец е изтъкан от отрицания. Той се определя главно от това което не е. Гейнз бе стигнал още по-далече. Беше станал невидим. Едно неясно, заплашително присъствие. Нали знаете, че някои призраци си личат само ако носят чаршаф отгоре? Гейнз беше точно такъв. Той се материализираше в нечие палто."

* * *

"Когато двама души се срещат за първи път, те тайно се изучават един друг. Но не и когато единият от тях е Дули. Той те блъсваше веднага с враждебната си настъпателност. Все едно, че нахълтва в душата ти и спокойно се оглежда за нещо, което би му влязло в работа."

* * *

"Гейнз знаеше, че е роден невидим и от време на време се амбицираше да забие иглата в някаква плът, все пак. Доказваше собствената си материалност."

* * *

"Ню Орлиънс е град-спомен."

* * *

"Присъни ми се лице с източни черти, чиито устни и нос бяха унищожени от някаква болест. Болестта се плъзваше и кривеше лицето в амебоподобна маса, очите плуваха и се пулеха тъпо. От тези очи бавно изникна ново лице. Серия от лица, йероглифи, разкривени маски, сочещи към мястото, където свършва човешкият път, където човешкото се прекъсва от ужаса, пораснал в него."

* * *

"Всички разговори бяха кошмарно еднообразни. Говорещи зарчета, хвърлени по металните столове. Човешки същества, разпадащи се сред космическото безумие, случайни истории в умиращата вселена."

Уилям Бъроуз

"Дрога"

Have a fUntastic time!

2010-04-16T08:18:00.002+03:00

Adventureland
Последният разговор между Джеймс и Джоуъл.

Joel:
'What's the point of being a writer or an artist anyway? Herman Melville wrote fucking Moby Dick, and he was so poor and forgotten by the time he died that in his obituary, they called him Henry Melville. You know? Like, why bother? They're just gonna forget our fucking names anyway.'

James:
'Your Herman Melville story, that's bullshit. I mean he wrote a 700-page allegorical novel about the whaling industry. I think he was a pretty passionate guy, Joel. I hope they call me Henry when I die, too.'

Трябва да има някакво рационално обяснение защо толкова сериозно този филм ми е влязъл под кожата. Предполагам просто ще се наложи да продължа да го гледам отново и отново, докато го открия.

Пролет, пролет, пролет, пролет ...

2010-04-09T22:06:00.002+03:00

... с момичешки устни, с момчешки ръце ...

Словесни концентрати 3

2010-03-03T13:59:00.006+02:00

Това е третата и засега последна извадка от книжните ми цитати. Това е всичко което исках да споделя от досега записаните текстове. От тук нататък, ако си харесам нещо, ще го споделям едновременно с четенето на съответната книга, за да не се получават такива огромни постове.

"Лекотата, с която му прощаваха, направи възможна най-дълбоката и най-сладката поквара, а именно убеждението, че не върши нищо лошо."

Салман Рушди

"Сатанински строфи"

"Обичам тази шибана страна, затова ще я продам на целия проклет свят."

Салман Рушди

"Сатанински строфи"

"Абре, какво си пати и самият Господ. Намери си белята с нас. Викат рибите: "Да не ни окьоравиш, Господи, та да влезем в мрежите". Викат рибарите: "Окьорави рибите, Господи, та да влязат в мрежите". Кого да послуша Господ? Кога слуша рибите, кога рибарите, и така върви светът."

Никос Казандзакис

"Последното изкушение"

"Физическото разнообразие на човешкия род е точно толкова удивително, колкото еднообразието на човешката природа."

Гор Видал

"Сътворението"

"Нищо не е достатъчно старо, нито достатъчно грозно за истинския любител на старини."

Гор Видал

"Сътворението"

" - Представи си, че си леяр на бронз. Искаш да излееш камбана и си приготвил матрица. Но когато се мъчиш да излееш разтопения метал, той отказва да потече, защото не иска да е камбана, а меч.

- Но металът не избира калъпа си.

- Не, не го избира! Не можеш да възстанеш срещу Пътя, тъй както и ръката ти не може да възстане срещу рамото ти, нито пък металът срещу калъпа си. Всички неща са част от Вселената, която е неизменното."

Гор Видал

"Сътворението"

" - Кажи ми, Учителю, кой е най-добрият начин да направиш един народ почтителен и верен?

- Имаш предвид друг начин, а не като му даваш пример, така ли?"

Гор Видал

"Сътворението"

"След като научи за затвора, Чарлз взе да изпитва към брат си онази привързаност, която чувстваш към човек, който не е съвършен, и следователно не заслужава да го ненавиждаш."

Джон Стайнбек

"На изток от рая"

"Нека се опитаме да живеем така, че нашата смърт да не носи облекчение на света."

Джон Стайнбек

"На изток от рая"

"Всеки език е диалект, зад който стои войска."

Дубравка Угрешич

"Министерство на болката"

"Стюре бе прекалено добро дете. По някакъв начин той караше родителите си да се чувстват виновни. Нито за миг не преставаше да бъде щастлив, отзивчив и готов да помага. Това не беше естествено."

Уилям Уортън

"Гордост"

"Понякога се чудя дали шахматът е бил измислен от хората или е съществувал още при раждането на вселената, а хората просто са го открили - като целите числа."

Артуро Перес-Реверте

"Фламандският майстор"

" - Джо, наистина ли ме обичаш?

- Знаеш, че те обичам.

- Колко?

- За сто хиляди лири."

Джон Брейн

"Път към висшето общество"

"Остави ни сами, бях казал аз, но кои бяхме ние? Аз и един труп, който скоро щеше да попадне в ръцете на погребалния предприемач. Аз бях по-красивият труп; още дълго време не беше нужно да ме погребват."

Джон Брейн

"Път към висшето общество"

"Времето танцуваше.

Времето имаше кал по подкованите си обувки."

Джон Брейн

"Път към висшето общество"

"Когато двама души си обърнат гръб, обикновено единият гледа напред, а другият - в миналото. Аз се бях вторачил в CNN."

Захари Карабашлиев

"18% сиво"

"Колко арогантен трябва да си, по дяволите, та да рисуваш картини, колкото Мадарския конник. Какво толкова важно има да покажеш, та не можеш да го събереш в по-малки рамки?

Или това са размерите на дупките в душата ти, Художнико, които маскираш с тонове боя?"

Захари Карабашлиев

"18% сиво"

"Етажите на къщите са надстройки на подземни цивилизации."

Орхан Памук

"Черна книга"

"Малки далечни градчета, привързани към вярата и гробищата си."

Орхан Памук

"Черна книга"

"Учителката откри, че съм грамотна и ме изгледа с леко отвращение."

Харпър Ли

"Да убиеш присмехулник"

"Докато не се изплаших, че ще ми забранят да чета, аз не обичах да чета. Както не се обича дишането."

Харпър Ли

"Да убиеш присмехулник"

"Той смяташе, че изкуството не може да бъде призвание, тъй както не може да бъде професия вроденият весел нрав или предразположението към меланхолия."

Борис Пастернак

"Доктор Живаго"

"Сега повече от всякога му беше ясно, че изкуството винаги е неспирно заето с две неща. То упорито размишлява за смъртта и упорито твори по този начин живота. Голямото, истинско изкуство, онова, което се нарича Откровение на Йоана, и онова, което го дописва."

Борис Пастернак

"Доктор Живаго"

"Не трябва да обичаме пестеливо и набързо, сякаш от страх, че после може да обикнем още по-силно."

Борис Пастернак

"Доктор Живаго"

Damage control

2010-02-28T20:26:00.017+02:00

Понеже ми е известно как Здрачната серия за блещукащи вампири и юначни върколаци се отразява на здравомислещите хора, не се учудвам, че всеки горд притежател на здрав разум и сносен вкус ме гледа странно и недоверчиво, когато спомена, че Кристън Стюарт всъщност е една изключителна актриса. И понеже ми писна хората да мислят, че си губя ума, реших да приведа няколко конкретни примера в подкрепа на горното съвсем правдиво твърдение. Т.е. ето тук един списък с филми, в които участва Кристън. От сега нататък смятам да се съобразявам с мнението на хората за тази актриса САМО АКО са гледали всички тези филми от началните до финалните надписи. Пък!

The Safety of Objects

The Yellow Handkerchief

Welcome to the Rileys

The Runaways

Toffeе Love

2010-02-27T20:42:00.004+02:00

Така, нали знаете как Улица Сезам си има Бисквитено чудовище? Мда, драго ми е да се запознаем, аз съм Карамеленото чудовище.

По принцип всяко далечно свързано с карамел нещо се радва на неограниченото ми внимание, но така се случи че тези дни открих съвършените, безпрецедентно великолепни дъвчащи тофи-карамелени бонбони, които къртят пломби като шампиони тежка категория. Това вероятно ги прави обект на обожание и от страна на зъболекарите, чийто бизнес процъфтява заради бонбони като тези. А какво влияние оказват върху лигавицата на стомаха, просто отказвам да предполагам. Освен всичко друго, тия карамелки са и престъпно евтини, което не вещае нищо добро за пролетно-лятната ми фигура. Ама нищо, нищо добро.

Така, ще трябва да посъкратя тая ода за карамела, 'щото почнаха да слюно-отделям върху клавиатурата. Ако и вие сте от карамелената партия и вече ви сърбят ръцете (и небцето) да си докопате тия малки вкусотийки, ето ги как изглеждат милите.

Ежедневие

2010-02-27T02:31:00.002+02:00

Утрото-шивач крои

мечтите ми по мярка.

Денят раздърпва ги,

краде парчета и

зъзне гола моята душа.

Следобедът загръща ме

със чужда нечия наметка

да не умра от студ

до вечерта.

Словесни концентрати 2

2010-02-26T22:53:00.005+02:00

Втората доза словесни концентрати е посветена на писателя, от когото вероятно съм записала най-много цитати, просто защото съм прочела най-много негови книги - Стивън Кинг. Тези тук не могат да минат дори за представителна извадка, но няма как да пусна 300 цитата - така или иначе, част от тях имат значение и сила само за мен, а други не можете да оцените ако не сте прочели поне десетина книги ни Кинг. Което искрено пожелавам на всички.

"Трябва много да внимаваш с ножа, защото той не разбира в чия плът се забива."

Стивън Кинг

"Понякога те се завръщат" - Предговор

"Малцина не са се изкушавали да хвърлят поглед към кървавата сцена на катастрофата."

Стивън Кинг

"Понякога те се завръщат" - Предговор

"По-възрастните вземат сутрешния вестник и моментално го разгръщат на страницата с некролозите, за да видят кого са надживели."

Стивън Кинг

"Понякога те се завръщат" - Предговор

"Всеки стрелец знае какво е чест - онази невидима кост, която държи главата изправена."

Стивън Кинг

"Тъмната кула" - I част - "Стрелецът"

"Само враговете казват истината. Приятелите и любовниците лъжат неуморно, уплетени в мрежата на дълга."

Стивън Кинг

"Тъмната кула" - I част - "Стрелецът"

"Вината винаги се крие на едно и също място - у човека, който е достатъчно слаб да я носи"

Стивън Кинг

"Тъмната кула" - II част - "Трите карти"

"Съществуват хиляди оправдания за вземането на наркотици, но нито една причина."

Стивън Кинг

"Тъмната кула" - II част - "Трите карти"

"Най-бързият начин да опознаеш един свят е да разбереш мечтите му."

Стивън Кинг

"Тъмната кула" - III част - "Пустош"

"Колко са глупави някои хора, слагаш ги в стая с шест врати и те пак минават през стената."

Стивън Кинг

"Тъмната кула" - III част - "Пустош"

"Токът угасна. Без да си дава труд да отслабне, примигне или да се поколебае. Изгасна съвсем внезапно и окончателно. Изгасна с авторитет."

Стивън Кинг

"Томичукалата" - I част - "Корабът в земята"

"Както се предполагаше, че е казал един взводен командир от Първата световна война: "Хайде, момчета, да не искате да живеете вечно?"."

Стивън Кинг

"Томичукалата" - III част - "Томичукалата"

"Утрото, когато превъртях, беше прекрасно..."

Стивън Кинг

"Гняв"

"В новините по телевизията ще ми отделят поне петдесет секунди, в "Тайм" - най-малко две колонки. А ето ме, стоя пред вас и продължавам да твърдя, че съм напълно с всичкия си."

Стивън Кинг

"Гняв"

"В романите на Агата Кристи неизменно се появяваше някой престарял селски лекар, който спокойно констатираше, че смъртта е настъпила между 4.30ч. и 4.45ч. След двадесет години служба шерифът знаеше, че на въпроса "кога е настъпила смъртта?" обикновено се отговаряше - някъде миналата седмица."

Стивън Кинг

"Неизживени спомени"

"Бездомно куче, към което е насочена ловджийска пушка с нейните цеви като осмица. Кучето не знае нищо за осмиците, но дори и куче може да различи неясната форма на вечността."

Стивън Кинг

"Слънчевото куче"

"Писателят е човек, който е дресирал съзнанието си да не му се подчинява."

Стивън Кинг

"Торба с кости"

"Ние сме невролози, което означава, че сме невежи единствено относно функциите на човешкия мозък, а не че сме пълни идиоти."

Стивън Кинг

"Мъртвата зона"

"Небето беше черно и цялото в звезди, пръснати с просташко разточителство."

Стивън Кинг

"Мъртвата зона"

"В Нова Англия хората не доверяват парите си на човек, освен ако е плешив, куц и постоянно придърпва панталоните си, за да оправи бандажа, върху хернията си."

Стивън Кинг

"Рита Хейуър и изкуплението в Шоушенк"

"Ти си самообразовал се човек. Човек, който сам се е сътворил. Може да нямаш гимназиална диплома, но къс хартия не прави човека, а затворът не го унищожава."

Стивън Кинг

"Рита Хейуър и изкуплението в Шоушенк"

"Там някъде чака смъртта, а понякога вика твоето име."

Стивън Кинг

"Капан за сънища"

"Единствената причина, която кара писателите да посвещават книгата си някому, е, защото се ужасяват от егоизма си."

Стивън Кинг

"Мизъри"

"Пикаенето и мисленето имат много общо помежду си - и двете можеш да ги отлагаш, но не вечно."

Стивън Кинг

"Таен прозорец, тайна градина"

"Световен мир и световно надмощие - ако махнеш кривите огледала на риториката и превземките, не са ли те всъщност едно и също?"

Стивън Кинг

"Живата факла"

"Каква е печалбата за човека да придобие целия свят, ако трябва да изгуби собствения си син?

Печалбата за човека е светът."

Стивън Кинг & Питър Строб

"Талисманът"

"Господ си прибира вересиите."

Стивън Кинг & Питър Строб

"Талисманът"

"Градината на Бог е пълна с бурени."

Стивън Кинг

"Дългата разходка"

"Ако човек не може да сподели привичките си, значи трябва да се откаже от тях."

Стивън Кинг

"Тъмната кула" - VII част - "Изгубени гласове"

"Тези добре облечени, размахващи куфарчета типове обикновено са твърде заети. Трябва да бързам, не мога да губя време! След около четири години имам насрочен инфаркт и трябва да съм сигурен, че няма да се разминем."

Стивън Кинг

"Всичко е съдбовно"

"Понякога нямаш време да прецениш кой е най-подходящият отговор. Поняга можеш да дадеш само верния отговор."

Стивън Кинг

"Дума Ки"

Да си запиша, да гледам....

2010-02-24T10:22:00.005+02:00

Наближаващият Велик ден ме подсеща, че трябва пак да гледам Life of Brian. На такива епични филмови постижения трябва да се обръща внимание поне веднъж годишно. Ето една образна подсказка към един от култовите моменти от този иначе толкова анти-култов филм.

Словесни концентрати 1

2010-02-20T16:50:00.006+02:00

От съвсем малка майка ми и брат ми почнаха да ми внушават, че книгите са ценни, важни и трябва да присъстват в живота ми възможно най-изобилно. Вероятно понеже слушах за това през цялото си детство, когато човек е най-способен да се впечатлява, то доведе до два реални резултата - първо: аз обичам да чета. И по-точно имам нужда да чета - ако известно време мина без книга започвам да чувствам нещо, което си е чиста проба гузна съвест, сякаш кръшкам от някаква свещена мисия или нещо.

Второ: аз не мога съзнателно да унищожа книга - не мога да подгъвам листи за отбелязване на страница, не мога да я прегъвам, за да ми е по-удобно да чета, не мога да късам страници и по никакъв начин не мога да пиша или подчертавам в книгата. Така се получава обаче, че често докато чета попадам на израз, пасаж или цял абзац, който препрочитам пак и пак с широко отворени очи неспособна да повярвам, че нещо толкова прекрасно, важно и ценно е могло да се каже толкова естествено и чисто или че изобщо е могло да бъде казано. В такива моменти винаги ми се ще да отбележа този абзац някак. И понеже подчертаването е напълно изключено, моят процес на четене е съпроводен с процес на записване на цитати в бележник. По-точно, вече три такива бележника. И след като години наред те пазят чисто и прегледно (образно казано - почеркът ми е кошмарен) някои от най-ценните словеса, които са ми попадали, реших, че може да споделям някои от най-впечатлилите ме думи с човечеството. Е, или поне онази негова част, която наминава насам. Кой знае, може да ви вдъхновя да прочетете или препрочетете някои от тези книги, като търсите своите собствени бисери в тях. Дано, дано.

* * *

"Класическа е не онази книга, която непременно притежава едни или други достойнства, а тази която поколения хора, движени от различни подбуди, четат с постоянно усърдие и необяснима преданост"

Хорхе Луис Борхес

"За класиците"

* * *

"Като всеки писател съдеше за достойнствата на другите по техните творби, но искаше другите да съдят за него по целите и замислите му."

Хорхе Луис Борхес

"Тайното чудо"

* * *

"В келтска легенда се разказва за двубоя между двама знаменити барда. Единият пее, акомпанирайски си на арфа, от утринния до вечерния здрач. Вече греят звездите или луната, когато подава арфата на другия. Той я оставя на страна и се изправя. Първият се признава за победен."

Хорхе Луис Борхес

"Гуаякил"

* * *

"Четири е най-голямото число в тяхнатат аритметика. Броят на пръстите: едно, две, три, четири, много - безкрайността започва от палеца."

Хорхе Луис Борхес

"Докладът на Броуди"

* * *

"Не мога да моля да ми бъдат простени греховете; прошката е чужда проява, а да се спася мога само аз. Прошката пречиства оскърбения, не оскърбителя, когото почти не засяга."

Хорхе Луис Борхес

"Молитва"

* * *

"Няма по-сложно удоволствие от мисленето."

Хорхе Луис Борхес

"Безсмъртният"

* * *

"Само най-простите удоволствия не ни носят разочарование."

Ерих Мария Ремарк

"Време да се живее и време да се мре"

* * *

"Гребер не разбираше защо масовите гробници щяха да представляват катастрофа. Не беше ли катастрофа това, което налагаше масовите гробници?"

Ерих Мария Ремарк

"Време да се живее и време да се мре"

* * *

"В евангелието е написано "Обичай ближния си" и "Не убивай", а срещу тях е казано "Дай кесарю кесаревото и богу божието". Това дава известна свобода на действие."

Ерих Мария Ремарк

"Време да се живее и време да се мре"

* * *

"Служителите на бога на любовта не страдат от излишно милосърдие."

Ерих Мария Ремарк

"Време да се живее и време да се мре"

* * *

"... защото няма къде да отида, освен навсякъде..."

Джак Керуак

"По пътя"

* * *

"Намирахме се на покрива на Америка и единственото, което можехме да правим, беше да надаваме ревове в нощта към източните прерии, сред които белокосият старец вероятно вече вървеше към нас, за да ни донесе Думата, и щеше да пристигне всеки миг и да ни смълчи."

Джак Керуак

"По пътя"

* * *

"Бул изпитваше носталгия по Америка от старото време, особено от 1910г, когато морфинът се купувал от дрогериите без рецепти и вечер китайците пушели опиум облакатени на прозорците си, а страната е била дива, клокочеща и волна и дарявала хората с всякакви свободи и благодат."

Джак Керуак

"По пътя"

* * *

За джаз музикантите

"Имаме един човек (музикант) и около него много хора, нали така? От него зависи дали ще изрази онова, което е в умовете на всички. Той започва първия мотив, после подрежда идеите си, привлича вниманието на хората и едва тогава извисява музиката в своя съдба и трябва да я удържи на това ниво до края на импровизацията. Изведнъж, по средата на някой мотив той ГО улавя, истинския тон - всички се обръщат към него и разбират; слушат го, той го подема и го изкарва така до край. Времето спира. А музикантът изпълва празното пространство със същността на нашия живот, той излива в изповеди свитото на топка в стомаха му напрежение. Музиката хвърля мостове, той ги преброжда, връща се по тях и така безкрайно задълбава в душата чрез мотива на мига, че всички чувстват как става важен не мотивът, а това ТО..."

Джак Керуак

"По пътя"

* * *

"Една нощ, както седях на горещия път, чух тежки стъпки в мрака зад мен и - о, Господи! - един висок старец с развята бяла коса се появи, нарамил вързоп, и като ме видя, продума:

"Върви и страдай за хората!"."

Джак Керуак

"По пътя"

* * *

"Предстоеше ни още много път, но какво от това - пътят е живот"

Джак Керуак

"По пътя"

* * *

За разликата между номадите и преселниците

"Градът Джахилия е построен изцяло от пясък, неговият строеж е изваян от пустинята, в която се издига. Неговите граждани научили номера чрез алхимия да превръщат финия бял пясък на дюните - самият предмет на непостоянството, сърцевината на неуседналостта, преместването, предателството, липсата на форма - в тъканта на своята новооткрита неизменност. Тези хора са само три или четири поколения далече от своето номадско минало, когато бяха безкоренни като дюни или по-скоро вкоренени в знанието, че пътуването само по себе си е дом.

Преселникът от друга страна може да мине изобщо без пътуването. То не е нищо повече от необходимо зло - важното е да пристигнеш."

Салман Рушди

"Сатанински строфи"

* * *

Поетът като вампир

"Този млад памфлетист вече притежава най-плашещия език в цяла Джахилия. Големецът Абу Симбел размишлява:

- Такава известност, такав слава, преди още да са ти паднали млечните зъби. Внимавай или ние ще трябва да ги изтръгнем.

Момчето не е смутено:

- За всеки, който извадиш ще израстне един по-силен, който ще хапе по-дълбоко, пускайки по-горещи струи кръв.

- Ти харесваш вкуса на кръвта?

Момчето вдига рамене:

- Работа на поет - да назове неназовимото, да посочва измамите, да взима страна, да започва спорове, да формира света и да му попречи да заспи. И ако реки от кръв потекат от порязванията, които стиховете му причиняват, тогава те ще го хранят."

Салман Рушди

"Сатанински строфи"

* * *

"Фактът да бъдеш жив обезщетява за това, което животът причинява на човека."

Салман Рушди

"Сатанински строфи"

* * *

"Един айсберг е вода, стремяща се да бъде суша; една планина, особено едни Хималаи, особено Еверест е опитът на земята да се превърне в небе; това е заземен полет, земята мутира - почти - във въздух и става в истинския смисъл на думата издигната."

Салман Рушди

"Сатанински строфи"

* * *

"- Хората не се нуждаят от любов. Това, от което имат нужда е успех, независимо какъв. Може и да е любов, но не е задължително.

- Библията казва "Обичай ближния си".

- Това може да означава "Остави го на мира"."

Чарлз Буковски

"Factotutm"

* * *

"- Нещо си провесил нос, добре ли си?

- Загубих жена.

- Ще имаш и други. И тях ще загубиш."

Чарлз Буковски

"Factotutm"

* * *

"Творчески бях ограбил моя трудов опит. Професионалистите правят така: оставяш настрана всички ниско квалифицирани и долни неща, които си работил, а добрите описваш подробно, като не споменаваш нищо за периодите от шест месеца, в които не си изтрезнявал и си живял с жена току що излязла от лудницата или избягала от катастрофален брак."

Чарлз Буковски

"Factotutm"

***

"Откровено казано животът ме ужасяваше, всичко, което човек трябваше да върши, за да може да яде, спи и да се облича. Така че си стоях в леглото и пиех. Когато пиеш светът пак си е там навън, но не те държи за гърлото."

Чарлз Буковски

"Factotutm"

За топлото

2010-02-17T20:38:00.002+02:00

Ако напоследък сте хвърляли по някой поглед през прозореца, възможно е да сте забелязали - зима е.

Нашето животно погледи хвърля само когато по перваза на прозореца се съберат полу-кристализирали гълъби да си проведат ежедневното заседание за обсъждане на належащите проблеми. Проблемите им обикновено се свеждат до - "студено е", "няма храна" и "как да убедим лелката да оставя повече трохи на терасата". Ммм, такова, лелката, кхъхъм, съм аз. Ама, в мое оправдание искам да кажа, че им оставям съвсем достатъчно "трохи", така де, вече купувам два пъти повече хляб от нужното, за да храня гълъби и хич не ми се слушат гургуличести оплаквания... но аз се отклонявам. Това не е разказ за гълъбите и зимата. Това е разказ за котката и зимата.

Значи работата е там, че нашият апартамент не се отоплява централно. Което е леко иронично, понеже аз пък работя във фирма, която произвежда тръби за топлопреносни трасета, но да поизтикаме засега иронията в ъгъла и да я запазим за по-важни случаи - като плащане на сметки и пресичане на улиците в настоящите условия. Та, апартаментът, както почнах да казвам, се отоплява от два стратегически разположени калорифера. Един в моята стая и един в стаята на майка. Това като цяло ни решава проблема на нас, човешките обитатели на жилището, но поставя котарака пред сложни логистични проблеми. Проблемите са свързани с това, че той предпочита да си прекарва времето в моята стая - по-добър изглед към терасата, където заседават гълъбите - но пък мен през повечето време ме няма. Т.е. калориферът ми си стои безапелационно изключен, а стаята ми минава в криогенен режим. От друга страна на мама калориферът бачка безотказно, но е в другата стая.

В случай че вие не сте имали челни, странични или каквито и да било сблъсъци с котешки индивиди, това ще ви се стори странно, но ако сте съжителствали с поне един кот сте наясно, че това са животни с навици. Щом котаракът е свикнал следобедната му дрямка (вместена между околообедната лека закуска и по-късноследобедната дрямка) да се случва на североизточния ъгъл на даден диван, трябва да са налице крайно форс-мажорни обстоятелства, за да се промени тоя навик. Такова обстоятелство се явява топлото. Това е друго нещо, което веднага ще научите, ако съжителствате с котки - топлото е важно! Поооочти колкото манджата и определено повече от навиците.

Та поради отсъствие на топло от моята стая, котът се примирява и в зимните месеци трайно мигрира към стаята на майка за провеждане на всички планувани и извънредни дрямки.

Такава ситуация, разбира се, далеч не е идеална. Първо, не може да спи на дивана на мама, щото калориферът духа топло на по-ниско ниво - следователно се налага котът да се смъкне до нивото на топлия поток. Второ, местата където може да се легне пред калорифера, така че струята да е стратегически насочена към най-критично охладените котешки части, са ограничени. И по-точно, такова място е само едно и то обикновено е заето от на мама краката, стъпили на пода. Това налага животното преко сили да изразходва ценна енергия, за да даде израз на свойто недоволство и да принуди мама да се поотмести. За целта прибягва до такива драстични мерки като гледане лошо, мяукане укорително и в крайни случаи побутване с муцуна или лапа. А мама, вместо да срита косматия нагляр, както се полага, понеже е добра душа, наистина се отмества. И звярът се тръшва на желаното място.

Но и с това не му свършват проблемите. Щото се налага да лежи на пода, а това означава, че дори върху килима, подът е твърд. И многострадалното котешко създание се налага средно на всеки 40 до 50 минути да се надига, да прави два-три кръга на място и после да полягва на друга част от обемистото си тяло, която в последния час не е била затисната от тежестта на останалата част на тялото.

Изобщо мъка. За което аз чувам подробно като се прибера от работа, защото около 15 минути плътно след като съм се прибрала животното се лепва за мен и мрънка за всичко от гадния калорифер в моята стая, който отказва да духа, до купата му с храна, която отказва да се самонапълни.

След това сълзливо излияние, след като е нахранен, почесан зад ушите, прибран в моята стая, завит с любимата си жилетка на правилното си място на дивана, котаракът вече много по-спокоен, необезпокоявано се отдава на ранно-вечерната си дрямка, която трябва да му помогне да е свеж и бодър за нощното будуване, когато ще търчи из апартамента и активно ще пречи на людете да спят.

Мда. Да свършва вече тая зима, че ако още малко продължава така, сериозно ще пратя животното на терасата да се включи поне веднъж в съвета на гълъбите да види за какъв студ става въпрос и в какви условия са принудени да оцеляват животинките навън. Да го чуя после как ще ми мрънка! Амаха.

Зимно море

2010-02-03T17:58:00.002+02:00

Преди време вдъхновена от една серия снимки на Драго, написах ей това нещо. За съжаление поводът, по който беше написано нещото, не се реализира, но какво пък, не пречи да се сподели.

Добре, да приемем, че адвокатът греши и, че има шанс да си я върна. Тогава какво? Тя е на пет години, достатъчно добре разбира всичко. Може би дори осъзнава разликата между биологични родители и осиновители. Но даже и да не й е напълно ясно, едно нещо няма как да пропусне – онези хора са нейното семейство, в техния дом е красивата й стая с теменужките на прозореца и лястовичето гнездо в ъгъла на рамката. А аз явно съм някаква лоша чужда жена, която иска да й вземе всички тези неща. Не, това едва ли е най-добрият начин да подхванеш отношенията си с едно дете. Било то и свое дете.

Обаче какъв студ е свил само! Не трябваше да е студено. Прогнозата беше друга. Обещаха ми слънце. Кога ще се науча да не приемам всяко обещание на доверие?

Тоя малкия защо ли е сам? Вече съм на третата цигара, това какво прави – повече от половин час? От половин час го гледам да се мотае тук, а не се вижда да има някой с него. Това ако се беше случило в щатите, някой загрижен гражданин вече щеше да е сигнализирал и съответните социални служби щяха да са се появили да проверят защо една такава малка душа се скита сам-сама по брега. Къде е майка ти, мъник? Знае ли, че се заглеждаш по морето? Знае ли, че морето вероятно ти отвръща на всеки поглед?

Мамка му, тоя студ ще ми изгризе костите. А тоя малкият сякаш изобщо не го забелязва. А може пък нарочно да си дошъл тук сам, защото никой не е искал да те доведе? Така де, на кого му е притрябвало морето, когато е студено? Те така си мислят. Но явно и ти като мен предпочиташ да навестяваш брега, когато студът е прогонил досадната туристическа паплач. Нас обаче няма да ни бутне. На нас така ни харесва. Хубаво е да се разхождаш сам, когато е студено. Ако трябва да държиш нечия ръка, ще ти измръзнат пръстите. А така си е добре – без усложнения, без тревоги. Самотата е нашият герой-освободител. Само дето ти си си избрал да дойдеш тук сам. Аз... не точно.

Къде е майка ти, мъник? Знае ли, че те блазни морето?

Моето хлапе е на пет. И аз не знам къде е. Но майка й сигурно знае.

Зюмбюлът расте...

2010-02-03T17:56:00.004+02:00

...и хубавее.

Зюмбюл

2010-01-30T16:07:00.003+02:00

В началото на декември купих необичайно цвете за именния ден на мама - Никулден. Т.е. цветето си е съвсем обичаен зюмбюл, но го продаваха във вид на луковица с корени прорасли във вода. Жалко че не го снимах тогава преди два месеца, за да демонстрирам "преди" и "сега". В началото от върха на луковицата едва се подаваше едно зелено връхче. Сега от върха на луковицата се подава това:

И не само че се подава ами и ухае сякаш сме призовали пролетта предсрочно. Аз никога не съм живяла в къща с двор, но усещам, че на мама тая дребна китка напомня всички останали в миналото градинки, които е превръщала в райски кътчета поднебесни.

Някой ден, когато си имам моя градина, в нея непременно ще има зюмбюли. И фрезии. И розови храсти. А през есента хризантеми. И в единия край ще расте висока албиция, чиито цветове са едно от най-крисивите неща, които изобщо съм виждала. Под нейните деликатни клони ще си пия сутрешното кафе и ще си прекарвам мързеливите съботни следобеди. Мда, точно така ще стане.

Where The Wild Things Are...

2010-01-22T22:23:00.002+02:00

... е вълшебно-приказен, сладко-горчив, безкрайно мил филм. Независимо дали сте дете или възрастен, филмът ще успее да ви отвори очите за простите истински радости. Е, или поне едното.

На изток от рая

2010-01-16T20:48:00.004+02:00

Значи така, в Русе си нямаме кино. От доста време вече. В момента се строят към хиляда мола (или молове, или както там е множественото на тая звучна българска дума) и, когато ги довършат, вероятно ще имаме всякакви кина с по три, пет, осем и повече ДЕ-та, където ще ни показват безподобни световни кино хитове и, където нищо чудно да има чучури с кола на всяка седалка и тръбопровод провеждащ пуканки директно до устата на гледащите.

В момента обаче кино няма никакво и затова прожекцията на "Източни пиеси" тази вечер се състоя в пригодената зала на Театъра. Преди началото режисьорът се извини, че няма да видим филма в пълния му блясък и след края на прожекцията пак повтори, че това не е идеалният вариант на прожектиране. Аз обаче не съм много съгласна с него. Все ми си върти из главата, че несъвършенството на изразното средство подчертава качествата на изразяваната същност. Бог знае отде ми се е забил тоя трън в мозъка, ама ей на. Беше си идеална прожекцията. Идеално разтърсваща, идеално брутална. Пред идеално пълна зала.

След края Камен Калев отговори на няколко въпроса.: Един възрастен навъсен чичо поиска да знае "И това ли е сега значи българската действителност?", "Това е част от нея", отгвори му режисьорът. "Е защо ни е да гледаме точно тая мрачна грозна част?", продължи да се интересува чичото. "Защо не е по-весел филмът ли питате? Ами, нали за това има турски сериали". Залата облекчено се разсмя и аплодира остроумието на режисьора, неутрализирало злото настроение на чичото.

Някой искаше да знае какъв е бил бюджетът на филма и за колко време е сниман. Друг един попита "Защо така свърши филмът?". Защо наистина? С какво основание нашата грозна мрачна действителност ще роди оптимистичен финал, който, както знаем, ама никак даже на се покрива с реалните факти. Ицо е мъртъв. Никаква генерална промяна не е настъпила у него, която да го прати по света да си търси щастието. А и кой може да каже, че тръгването по света решава проблемите, които те карат да се чувстваш на тясно в тялото си? Онзи пич, колегата на Ицо, без много приказки показа, че Холандия (примерно), където действителността не би трябвало да е толкова шибана, колкото в България, също не помага да си приспиш демоните. Как може промяната в обстановката да ти помогне да се чувстваш на място в тялото си, в главата си, ако именно същото тяло и глава носиш навсякъде със себе си?

Моят въпрос беше за разговора с психиатъра. Дали е изцяло режисиран и по сценарий. Можеш ли да кажеш думи като: "Не искам да съм реален, искам да съм кристален. Искам да излъчвам светлина. Искам да обичам хората и да ги прегръщам, и да съм щастлив, но нищо не се случва, мамка му. Нищо никога не се случва." без да са поне малко лично твои, а само прочетени в сценарий? Явно не.

"Аз горя повече, отколкото ми се иска". Ами да, как да ти е светло, ако не гориш? Как да си спестиш изгарянето щом светлината, която си намираш извън тялото си има строг баща, отвратен от целия ти народ, и затова не ще и да чуе сияйната му дъщеря да си има вземане даване с теб.

Частичката добрина, която се губи невзрачна в тялото. Ицо я усеща забита в петата и си мисли, че му трябва голямата игла, за да я качи от там в главата си. А се оказва, че срещата с най-обикновен старец на улицата е напълно достатъчна. На въпроса защо филмът завършва така, Камен Калев каза, че както го е замислил, именно тази среща, това ... отиване у дома е събитието, което позволява на героя му да обърне живота си в съвсем нова посока и да тръгне да си търси светлината по света.

А аз продължавам да си мисля за психиатъра. "80% от всички най големи световни интелектуалци и хора на изкуството са вярващи", казва той. Вярващи, но не религиозни отбелязвам за себе си аз. Ишил питаше дали Ицо усеща как светът трепери от напржение, от натрупващия се ефект на всяка отделна лъжа, на цялата фалшива реалност, от очакването нещо да се случи. Семейсвото, училището, институциите, включително религиозните, обществото, всички дават своя принос да насядят в главата ти своята удобна, правилна, необезпокоявана реалност. В този смисъл ние всички живеем в собствената си глава. Всеки от нас е апарат, прожектиращ заученото ежедневие. Всеки с изключение на онези, които "ги стяга шапката". Които вместо реалността искат да прожектират светлина. Но единственият начин да го направят е да изгорят самите себе си и тялото, което им е тясно, и главата, която служи само да я бъхтят мазните комплексарчета. Като в онова стихче: "Свещта ми гори и от двете страни,// не ще преживее нощта.// Но, о, приятели и врагове,// каква прекрасна светлина."

"Веднъж срещнах човек, който говореше истината и после плаках с часове." Ишил смята, че такива хора, които показват и говорят истината лекуват света от фалшивата, натрапена действителност. Ако изкуството е най-откровеното и чисто общуване със света, предаването на най-неопетнената истина, тогава творците трябва да са такива лечители. Само ако можеше лечителите да лекуват себе си.

А музиката на Nasekomix е космическа. Точка.

Защо??!?

2010-01-02T09:48:00.004+02:00

Защо проклетото световно човечество не може да схване простата мисъл, че десетата година от века, е последната от първото десетелитие, а НЕ Е първата от второто! Точно както 2000 година си беше тотално принадлежаща към двадесетия век и всички световни ненормалници тръгнаха да посрещат новия век и хилядолетие година по-рано.

Някой да си размърда закърнелия мозък, писна ми да трупам доказателства за видиотяването на човешката раса!

Драсканици изровени от дъното на чекмеджето

2009-12-25T13:50:00.002+02:00

Очите се разтварят без тъга.

Ръцете кърваво пулсират.

Дните се препъват в своята зора

и с парчета тежък залез

раменети си покриват.

Дъхът свисти в ранените мечти

и вее бледен флаг.

Не искам този ден да свършва.

Не искам да започва пак.

* * *

I'm consistently ignoring my pain.

My pain is frustrated and angry.

Every time I refuse it the right to impose

It reminds me of its constant presence.

My pain is alive and well.

But it's hungry for my attention.

Every time I send it away

It reinstates its presence with vengeance.

My pain boils the blood

And it lacks reason and patience.

It crawls its way through my life

With mindless determination.

My pain decorates my home

And so pictures are hanging crooked.

It aches every last of my bones

To extract my one true pain.

Белото

2009-09-18T18:16:00.005+03:00

ЗАЩО!? всички познати на човечеството десерти - например Kinder Bueno, Twix, KitKat, Lion, че даже и вафла мура, доколкото имам спомен от ученическите си години - са по-яки в белите си варианти? Има неква конспирация тука, надушвам просто!

Септември

2009-09-01T00:00:00.003+03:00

"But it's a long, long while from May to December
And the days grow short when you reach September
The autumn weather turns the leaves to flame
And I haven't got time for the waiting game"

Бухтички с течен шоколад

2009-08-23T23:08:00.004+03:00

Подберете произволна пухкава розова бухтичка от купчината пухкави розови бухтички.
Разчупете бухтичката нежно, но с ентусиазъм.

Потопете парченце бухтичка в шоколада.
Съзерцавайте тънката струйка шоколад, която се спуска от парченцето бухтичка.
Преглътнете си слюнката, най-добре без да се задавяте.
Поднесете бухтичката натопена в шоколад към устата.
Преди да почнете да дъвчете задръжте за няколко секунди върху езика, докато вкусът ви завладее дотолкова, че да не можете да си представите, че други вкусове изобщо съществуват.
Преглътнете, за да направите място за следващите потопени в шоколад бухтички.
Повтаряйте тази последователност докато ви свърши или шоколадът или бухтичките.
Ще знаете, че изпълнявате рецептата правилно, ако си докарате хиперглекимична криза.
Успех!

Животното и столът

2009-08-23T00:25:00.007+03:00

Животното рядко ми обръща внимание по поводи различни от хранене или влизане/излизане от стаята. От време на време обаче се качва на стол, който се явява зад гърба ми и се опитва да ме закача през облегалката на стола. И понякога аз спирам, каквото там върша и си играя с него известно време. Ето така.

За Бог да прости

2009-08-11T10:18:00.005+03:00

Странно нещо са традициите. Особено традициите свързани със смъртта. Винаги ми е била странна идеята да се "подава за умряло". Да раздаваш храна на живите, която те приемат "за Бог да прости". Как точно Господ ще опрости греховете на някой покойник заради това, че живите му роднини и приятели ядат наречена храна? Винаги ми е било трудно да изисквам от хората такова нещо: "Баща ми е мъртъв. Днес стават 9 години от смъртта му, моля изяжте тези неща с мисълта, че помагате за спасение на душата му".

Ако пътищата божии са неведоми, то пътищата човешки често са безсмислени. Или поне аз нещо не схващам смисъла.

Както и да е. Бог да го прости татко. И да пази нас живите от твърде тежки размисли и твърде лековати деяния. Амин.

Земетръс

2009-08-05T10:54:00.003+03:00

Всъщност усещането е по-скоро като земелюлей - настрани се клатушкахме сякаш. Много леко и много за кратко, но ми се разтрепера всичко. Не дай боже да се усилва.

Ама чувството никак не е хубаво. Едно такова - имаш проблем, опитваш да се сетиш какво е решението на конкретния проблем, но мозъкът ти дава "Error 404" - тц, няма мой човек, тоя конкретен проблем нито можеш да го решиш, нито да го заобиколиш, нито да го прехвърлиш на някой друг. Земята ти се люлее под краката и единственото, което можеш да направиш е да си придържаш компютъра да не се катурне и да се надяваш, че господ не ти се е я досал толкова, че да ти окаже огромната чест лично да те затрие.

Мда, всичкото това гледане на National Geographic ама хич не ми се отразява добре. Ама хич.

Лятната аз

2009-07-18T16:02:00.002+03:00

Обичам си лятната кожа -
кафеникаво-гладка,
излъчваща слънце.

Обичам как слънцето по мен я полага
с космически дълги
деликатни пръсти.

Обичам тези дни, когато
слънцето - магически шивач,
за всички ни тъче еднакви дрехи,
но на всекиго различно те стоят.

Петък следобед

2009-07-17T14:25:00.003+03:00

Когато в понеделник сутрин алармата ви събуди, коя е първата, най най първа мисъл в главата ви? При мен почти всеки път е: "168 часа. Една седмица има 168 часа. А колко часа са до края на работното време в петък?"

Абсолютно всяка понеделник сутрин, първите 1-2 минути смятам наум брой часове до следващите почивни дни и рестартирам обратното броене.

Та отговорът е 105 часа 55 минути и към момента от този тягостен период се оцеждат последните 2 часа и 7 минути. Изненадващо, никога не ми се ще да проследя колко време остава до края на уикенда. Отдето и да го гледаш, там отговорът е само един - "Твърде малко". Въздъх.

Обичам петък следобед. Обичам приближването на почивката май дори повече отколкото самата почивка. Мечките спят през зимата. Аз бих искала да се отдам на летен сън.

Уф, тая жега ми стопява мисловните процеси. Май е най-добре да спра да пиша, докато не успея трайно да си охладя мозъка.

Понеделник сутрин

2009-07-13T09:49:00.005+03:00

Отварям си рийдъра след като два дни не съм го поглеждала. Има 345 нови поста. Около 80 от тях са споделени. Около 60 от споделените са от сайтове, които така или иначе следя. Останалите са неразбираеми за мен. Не знам защо изброявам тези неща. Просто рийдърът все повече ме изнервя и челният сблъсък с него в понеделник сутрин не е сред нещата, които чакам с нетърпение.

*************

In an unrelated story - скоро не съм опявала колко подли твари са котките. Време е. Събуждам се посред нощ. В сумрака виждам, че котката ми е качена на масата до леглото ми в поза за скачане, с наострени уши и всичко, в моя посока. Извръщам се светкавично колкото да светна лампата. Отнема няма и секунда. Котката ми не е на масата. Всъщност не се вижда никъде в стаята. След кратко разследване се оказва под леглото. Гледа невинно. Изглежда невинно. Почти би могъл да ме заблуди, че изобщо не е бил върху масата. Почти.

**************

Събота и неделя бяха изпълнени с дъжд и липса на слънце. В четвъртък си купих нов бански и мислех през почивните дни да ходя на басейн. Ако си бях купила чадър, може би щеше да е слънчево?

Bon Temps

2009-06-18T10:39:00.004+03:00

Тези дни гледах отново един изключително сладък филм - "A Good Year". По-голямата част от действието се развива в Прованс. Мястото е вълшебно, любовта буквално във въздуха, хуморът е свеж и сладък, от този тип дето те кара за два часа да забравиш всички грижи и да се кикотиш като ученичка.
А някъде по средата, когато Ръсел Кроу най после успява да заведе Марион Котияр на среща, за фон на романтичната вечер звучи един "златен шансон", дето не го бях чувала от поне милион години - "Boum" на Шарл Трене. Няколко пъти превъртах мястото във филма, където звучи песента, а днес съм изцяло на френски шансони. Тяхната бонбонена мелодичност по никакъв начин не съответства на обстановката в офиса, но пък помага да задържа на лицето си усмивката, която филмът ми лепна.

Хубаво ми е днес. Усмихнато. На пук на всичко, изглежда съм щаслива.

"Морска болест", ама друг път

2009-06-09T01:20:00.004+03:00

Да си таковам проклетия вестибуларен апарат нещастен. Днес ми прилоша в книжарница! Докато разглеждах книгите!!! Само, защото трябваше да въртя глава наляво-надясно, в зависимост от това дали гръбчето на книгата се чете нагоре или надолу. Наложи се да си тръгна само с една книга, защото ако бях останала да разглеждам още, щях да се издрайфам точно насред Пингвините.

Мама ти вестибуларна аз на тебе, какво още ще ми измислиш?!

Свраки

2009-05-27T11:20:00.004+03:00

Днес рано сутринта, докато отивах към работа видях едно свраче семейство. Свраките, въпреки че имат славата на големи проклетии и, макар че звучат като зле пресипнал футбулен хулиган, са изключително красиви птици.

Тази сутрин една възрастна сврака - мамата предполагам - беше повела два малки сврачока явно да им покаже широкия свят и да ги научи на важните неща - сиреч кое може да се изяде и кое може да изяде теб.

Пилетата бяха видимо по-дребни и все още им липсваше пълното оперение, но си хвърчаха насам натам, явно любопитни и не се притесняваха колко точно ще се отделят от майка си. Явно денят им започваше добре. Аз пък за малко да закъснея докато ги зяпах. Тотално съм си сбъркала професията. Трябва да се прехвалифицирам в зяпач на всякаква перната и козинеста гад. Равна няма да имам!

Пролетни деца

2009-05-26T21:18:00.004+03:00

Децата са ни скъпи.

Ммммммммм

2009-05-25T21:00:00.001+03:00

Сладолед с ягоди и една идея уиски.
Мммммммммммммммммммммммм.

Note to self 2

2009-05-22T08:44:00.003+03:00

Не започвай да си апгрейдваш операционната система, когато се каниш да си лягаш. Освен ако нямаш желание да отложиш лягането с около час, през който да клюмаш на стола в полусвяст.

Необичаен мъдрец

2009-05-21T08:37:00.009+03:00

Прибирам се от работа и, както ми е обичай винаги щом времето е хубаво (т.е. не се излива всемирен потоп или асфалтът не е почнал да се топи от жегата и да изтича на стройни поточета) се размотавам известно време. Правя си разходка, която да компенсира 8те часа кибичене в офиса.

Както се шляя безцелно и даже безмузикално (в тоя конкретен момент нямам желание да слушам каквото и да било, та плейърът си кротува тихо в чантата ми) отсреща на улицата се появяват жена и момче и я пресичат до моя тротоар. Тогава успявам да видя момчето. Той всъщност е поне 20ина годишен, но на лицето му се е опънала усмивка, която по-често виждам у три годишния си племенник - чиста и безгрижна. Става ми ясно. В следващия момент момчето се засилва към мен, протяга ми ръка и усмивката му грейва още малко сякаш съм най-скъпият му приятел и толкова се радва да ме види. Майка му, явно свикнала с реакцията на хората в такива моменти, бърза към нас: "Не му обръщайте внимание, той не разбира!". Поемам ръката му и той леко и тръжествено се здрависва с мен. Ръка като ръка - човешка, топла с нищо незабележима. Само дето напълно спонтанно ми я е подал човек, който ме вижда за първи път. И явно е доволен, че аз съм отговорила на поздрава му, защото веднага след това се обръща и продължава да върви с майка си. Вече не виждам лицето му, но съм убедена, че нищо не може да изтрие тази негова усмивка.

Защо човек може да си позволи да е искрен, спонтанен и безгрижно да се здрависва със случайно срещнати хора по улицата само ако е ... специален? Защо сърдечността е приемлива, само ако е оправдана с необичаен ум? Не разбирал бил той - че той ако не разбира, кой? Този негов "специален" ум сякаш знае за чистата радост от живота повече, отколкото "нормалните" някога научаваме.

Знам че завистта е грозно нещо, знам че е грях. Но как да не завиждаш на човек без грижи и тревоги, като знаеш, че неговото щастие за теб е непостижимо? Предполагам остава ми само да се радвам, че можах да стисна ръката на един такъв човек. Дано радостта му се окаже заразна.

Да се събудиш в криво настроение

2009-05-16T08:27:00.005+03:00

Нали знаете как понякога, ако човек сънува кошмар и мърмори на сън, а вие решите да го събудите, той се стряска и ви сграбчва или поне посяга към вас?

Представете си колко по-лоша идея е да събудите котка, която на сън ръмжи, както в будно състояние не сте я чували никога и се тресе, все едно сте й пуснали ток. Лоооооша идея. В момента имам обилно перфорирана ръка и два изтръпнали пръста, които да го потвърдят. Ако ще будите котка, сънуваща кошмари, използвайте нещо дълго, с което можете да я побутнете от разстояние. За предпочитане, докато сте се прикрили в коридора, подали сте в стаята само ръка и то в някакво защитно облекло. Досега не съм имала представа колко са силни тия гадове. През последните години почти не съм оставала без драскотини по ръцете, но май за първи път си имам комплект отпечатъци от зъби.
Нот куул.

Хрус-хряс

2009-05-13T19:59:00.004+03:00

Днес се случи нещо едновременно прекрасно и максимално ужасно. Докато се въртях в кухнята и се чудех какво ми се яде, така без много да се каня и без големи надежди взех та си направих карамел лакта. Съвсем почти като истинските бонбони.

Защо това е прекрасно е очевидно - аз обичам карамел лакта още от детските си години, когато тези бонбони се продаваха в шарени кутии, завити в прозрачна обвивка а отвътре един слой разноцветни станиолчета, които ние нагъвахме по доста сложен начин и си правехме принцески пръстени. Да ни се връзват с принцеските рокли (на мама най-красивата нощница) и принцеското самочувствие.

А ужасен този факт се явява, защото досега, когато усетех внезапен повод да се тъпча със сладко, донякъде ми помагаше да се удържа знанието, че трябва да излизам навън, да го пазарувам това сладко, а за целта (особено ако се случи почивен ден) ще трябва да се обличам прилично и прочее. Сега обаче се оказва, че с подръчни средства и около пет отделени минути, мога да си имам цяло канче карамел. Мляс. Лошо.

Още повече, че точно в момента имам идеалния повод да се тъпча до отказ. Концертите на Депеш в Гърция и Турция бяха отменени, а върху Букурещ и София гилотината още не е паднала. Всички треперим като млада трепетликова горичка, сполетяна от антициклон със садистични наклонности и чакаме да чуем ще има ли концерти в тези два града или не. Ако имах склонност/нужда да пия, щях да си пропия седмицата. Но тъй като аз съм пристрастена не към алкохола, а към захарта, явно ме чака не препиване, а преяждане. Хей фатално затлъстяване, здравей, здравей, аз към теб се нося с песен.

Пфуй, тревогите ме избиват на умерена простия и злобен сарказъм. Т'ва измамените надежди били лошо нещо. Нищо чудно, че гърците изпотрошиха сцената, това е като да освобиш дълго натрупвана пара съвсем внезапно и с пълна сила.

Тъй, отивам да си измислям причини да не ям. Стискайте палци. Но не залагайте пари на моя успех.

Six Degrees of Separation

2009-05-12T00:12:00.004+03:00

Наскоро гледах 'Seven pounds' и понеже Уил Смит ми е малко противоречива фигура - или поне моите чувства към него са противоречиви, реших да си дам възможност да го опозная повече като актьор. Още повече, че също така наскоро гледах 'The Day The Earth Stood Still' и осъзнах, че Уил и жена му са си отгледали великолепен конкурент.

Разгледах филмографията на господин Смит. Оказа са, че доста от филмите вече съм гледала. Но някъде там, в началните заглавия се мержелееше филм, за който дори не бях чувала. 'Six Degrees of Separation'. Реших да си обогатя представата с нещо от ранната работа на господин Смит като гледам точно този филм.

Току що приключих да го гледам. И дори докато пиша тази записка челюстта ми виси на около педя от обичайното си положение. Филмът е стряскащо добър. Това, че в него са успели да се замесят също Стокард Чанинг и Доналд Съдърленд са допълнителни подсладители, но истинската звезда на този филм, съвсем заслужено и безпрекословно е Уил. Не мога да повярвам, че човек, който в началото на кариерата си е изиграл нещо такова, после се е примирил с роли като в Лоши Момчета 2(!), който наистина, наистина се опитах да гледам. И ще опитам пак. Но не обещавам да го довърша.

Опитите да се преразкаже този филм биха били според мен напълно изгубена кауза. Филмът има към дузина смислови нива и поне трима изключителни актьори и гледането му е като директно стимулиране на мозъчната кора с оголен електрод. Едновременно приятно и тревожно, и забавно, и сантиметално, и дълбоко разтърсващо. В един момент се усеща като блиц шах турнир - всичко се случва главозамайващо бързо и ако не си на нивото на играчите, няма начин да проследиш какво става.

Накратко - това е хубав, хубав филм. От една страна ми връща вярата в американското кино, а от друга ми напомня колко ужасно много хубави филми има там някъде, за които аз дори не съм чувала и вероятно тотално ще ги пропусна. Радвам се, че този попадна на пътя ми.

Като мостра нека ви послужат тези (почти) финални думи на двама от главните герои, които са съпрузи и се занимават с търговия на предмети на изкуството.

He: Sezan would leave blank spaces in his canvases if he couldn't account for the brush stroke, if he couldn't give a reason for the colour.

She: I am a collage of unaccounted for brush strokes. I am all random.

Строители на новото време

2009-05-08T09:05:00.004+03:00

Противно на всякакви кризи и на тенденцията за свиване на пазара на недвижмо имущество и строителство... и каквито още лудости ни засипват тия дни, лястовиците строят. Изграждат наново едно старо гнездо, което явно е било полу-разрушено през зимата на прозореца вкъщи. Строят ново гнездо на прозореца на работа, след като вече няколко години наред само оглеждаха терена и пробно слагаха кални топчици тук и там.

Тях кризата не ги плаши. Подозирам, че единствената им заплаха, макар че те едва ли я осъзнават ясно, е автомобилът изпускащ гъст пушек, който всяка година минава да опуши града и да намали популацията на комарите. Все пак, опитът сочи, че след това остават достатъчно летящи гадинки, та лястовиците да не умрат от глад.

Чевръсти и усърдни, пилетата си строят домове, в които ако са късметлии ще се върнат и следващата година. А ако са още по-големи късметлии, ще се върнат децата им.

On and on the pony runs

2009-04-30T13:10:00.004+03:00

Следват шест почивни дни. Шест. Струват ми се като цяло богатство. Като необятно дълга почивка. Струват ми се толкова прекрасни, колкото ми се струваше тримесечната лятна ваканция преди около 20 години.

Как стана така, че усещането за три месеца свобода се е свило дотам, че да пасне на емоциите причинени от шестдневна почивка? Хубав въпрос. Както винаги се получава с хубавите и важни въпроси, някой някъде вече им е измислил отговор. В моя случай отворите обичайно идват от Кинг - когато човек е писал толкова много и на толкова разнообразни теми като него и, когато друг човек (аз) е изчел всичко (почти), което авторът е публикувал, няма начин това да не се превърне в източник на доста отговори.

В случая отговорът е "Моето хубаво пони". Времето, момичета и момчета, мъже и жени, времето, приятели и съседи, е като малко пони. Когато сме млади, когато сме деца, понито бавно крачи през зелените поляни на младостта (ако имаше награди за клишета, щях да ги обирам с пълни шепи). Когато станем възрастни, по-възрастни, най-възрастни, понито забързва ход, засилва се, препуска все по-бързо. С всеки следващ ден живеем все по-набързо, все по-задъхано, все по-накратко. Ето защо преди двадесет години ми се струваше невъзможно да преживея лятото без тримесечната ваканция, а сега шест дни ми се струват животоспасяващо прекрасни. И навсякъде около мен се носи шум на лудо препускащи копитца.

Бодра смяна

2009-04-27T22:15:00.002+03:00

Още котки - малки, големи, сиви, шарени - сладкишести!

Телефон все ни свързва

2009-04-26T21:57:00.003+03:00

Племенниците ми обичат телефона. И двамата. Ако позвъним у тях, след вдигане на слушалката редовно се налага да изчакаме поне минута докато двамата се боричкат да я докопат и да избутат другия възможно най-далече. Разговорите с тях са доста своеобразни - ако на телефона а майка ми, питат я къде съм аз, ако говорят с мен, питат къде е баба им. И от двете настояват да научат кога ще им ходим на гости и в някакъв момент се сещат да питат къде е котката. Рядко изчакват да получат отговор на който и да било въпрос преди да почнат самите те да долагат факти: "А пък кака влачи обувка. Голяма."; "А пък Влади не ми дава топчето. И ме хапе."; "А пък ние ще спим, ти ще спиш ли?" и прочее безценна информация. И така докато и двамата писнат в един глас: "Сънчоооооооооо!" и хукват да го гледат, тотално забравили телефона. За момента.
Предполагам ще продължим да провеждаме тези телефонни разговори поне още известно време без особена промяна в съдържанието. Чак докато тръгнат на училище и спрат да ни се обаждат, защото да си говориш с баби и лели е тоооооолкова втора група в детската градина. Растат дребосъците му. За съжаление, твърде бързо.

Несъмнено

2009-04-24T20:00:00.003+03:00

Някой може би ме е мечтал,
искал е да бъде моя сянка.
Нощем във небето поглед взрял
си е мислил, че за мен блести луната.

Някой сигурно ме е копнял -
разговори с мен си е измислял,
плахо ме е търсил през деня
и към мен е пращал всяка мисъл.

Някой трябва да ме е желал -
само мен, каквото и да става!
Точно мен, каквато съм сега
и, каквато бъдещето ме създава.

Някой може би ме е мечтал
скрито, без за миг да ми досажда.
Без дори да ме е виждал досега
знае си, че вече го очаквам.

Depeche Mode отново в България

2009-04-10T15:34:00.006+03:00

В горния ляв ъгъл на страницата на dm.org отскоро се появи часовник отброяващ обратно. Към момента часовникът показва 37 дни, 5 часа, 56 минути и 30 секунди. Преди на някого да му е настръхнала косата да уточня, че обратното броене не отчита времето оставащо до взривяването на бомба. Взрив ще има при всички положения, но той ще е от по-емоционален характер.

На 18 май тази година, т.е. след 37 дни, 5 часа... България ще преживее втория си концерт на Depeche Mode. Това събитие, което хиляди фенове очакват като второ пришествие (буквално) е колосално само по себе си, а след края му е предвидено афтър парти, което по всичко изглежда достойно ще продължи и завърши веселбата. Афтър партито се организира съвместно от depeche-mode.org и Tuborg Green Fest и ще съвпадне с втората вечер от годишната конвенция на българското DM общество.

Организаторите явно са се запасили с огромно количество ентусиазъм и готвят различни изненади за всички, които ще изберят да приключат вечерта с тях. Аз лично чакам 18ти Май с все по-нарастващо нетърпение. И макар да не съм сигурна дали след края на концерта ще знам точно на кой свят се намирам, поне знам със сигурност къде ще ме завари следващата сутрин - в Библиотеката, където смятам с верни другари достойно да довърша тоя епичен ден.

Флаерът по-долу дава подробности за партито.

Разходка

2009-04-09T19:19:00.004+03:00

Днес, докато си провеждах редовната разходка след работа, попаднах на тази мама-маца, явно повела на разходка хлапето. Хлапето беше абсолютно възхитително и едва се удържах да не го намачкам, ама беше твърде дребно. Не дай боже майка му да реши, че вече не й мирише правилно и да го изостави ЗАРАДИ МЕН, това просто няма да го преживея. Та затова се задоволих само с клипченце. Ей на.

Bug

2009-04-02T09:13:00.004+03:00

"Хората, които са се обичали на земята се превръщат в един единствен ангел. Формата му е на съвършено човешко тяло."

Добре де, ами ако си обичал повече от един човек?

Пролетен вихър

2009-04-01T19:35:00.010+03:00

На тъмно

2009-04-01T10:23:00.003+03:00

Интересно как всички кампании за намаляване консумацията на енергия, всички Часове на земята и екологично-ангажирани призиви излъчвани по всевъзможни телевизии винаги настояват да си изключим лампите. Как пък веднъж не споменаха, че е добре и телевизорите да си спрем.

Бръм

2009-03-26T17:54:00.004+02:00

работаработаработаработаработаработаработаааааааааааааааа
главата ми ще се пръсне вероятно след около 18 минути
искам да изляза от тоя офиииииииииииииис
искам да си намеря поляна с нещо цъфнало и да бягам докато ми се спука жлъчката от изтощение
искам също и световен мир и да се оправи кризата
но излизането от офиса в момента ми е по-належащо
поздрав за всички побъркващи се от работа като мен с Bring Me Back a Dog на IAMX

Предизвикателство

2009-03-15T02:46:00.007+02:00

Никак не е лесно да се снима алуминиево фолио. Ето причината, поради която ми стори важно да да се сравя с тази задача.

В случай, че ама хич не си личи - станиолът (останал от някакъв шоколад вероятно) е щампован на кралски лилии.
Да.
Кралски лилии.

Котки

2009-03-15T02:19:00.005+02:00

Преди няколко дни беше достатъчно топло и слънчево, за да почна да се чудя колко време остава докато отново се просна на паважа до градския басейн. Днес обаче вдигнах щората сутринта и... светът беше плътна снежна пелена. Не, че е натрупал или се е задържал, но беше достатъчен да ми напомни колко много състрадавам бедните душици животински живеещи на улицата.

Реално погледнато, в обичайната си среда животните по принцип живеят на открито, но и не съвсем - имат бърлоги, хралупи и други топлички места, където да се сврат. Градските животни имат проблем в това отношение. Затова днес преживях искрено щастлив миг, когато открих как точно се справят със студа котките на квартала. Те напоследък са се намножили. При последно преброяване - 10ина. Та днес тръгнах да ги търся, за да им дам да похапнат - не, нямам проблем да ме наричат "Лудата с котките", всъщност свикнала съм - и никакви не ги видях. Тогава внезапно един кот се материализира почти от нищото. Погледнах в посоката от която се беше появил в отговор на моите позивни и видях стара изоставена кола, тип "баничарка". Знаете, такива като комбита, служещи за разнос на по-дребни стоки в рамките на града. Та тази конкретно (червена) кола явно си е изживяла живота и просто е изоставена до кварталния трафопост. И вътре, струпани на седалките в най-очарователната пухкава купчинка, се намираха всички квартални котки.

Като ме усетиха - или по-точно като откриха, че един от тях се храни, всички се втурнаха към някакво място на пода между седалките, което явно им служи като вход/изход от колата. Вярно, че не е най-големият лукс и вътре едва ли е кой знае колко топло, но поне е сухо и не могат да ги докопата кварталните брутални хлапета. Като прибавим към това импровизираните колибки, които кварталният работник в пункта за вторични суровини прави за песовете, може да се каже, че съм относително спокойна за кварталните любимци.

Това е нещо, което забелязвам все по-често - хората се колебаят да приберат животно, но пред входовете на блоковете им има изнесени кашони със сложени вътре стари одеала, в които да спят животинките. Оставят им вода и по малко храна. Миналото лято някакво куче беше сръфало едно коте и загрижените хора го занесоха на ветеринар. Това ми дава надежда. Наистина ми дава надежда, че хората все някой ден ще спрат да гледат на мен като на луда за връзване.

Друг път обаче намирам телцата на убити котки - нищо не може да ме убеди, че са умрели от естествена смърт - и надеждата ми тихо дезертира. Предполагам, че винаги ще е така - част от хората ще обичат и ценята живота. Друга част ще обичат да стъпкват живота, който смятат по-низш. Не трябва да се учудвам. Не трябва да страдам. Не трябва никого да съдя.
Не трябва.
Сега остава да измисля, как да спра.

За храната и душевността

2009-03-11T18:17:00.002+02:00

Преди време, много много отдавна, си бях намерила в Billa соев пастет. Това искрено зарадва вегетарианската ми душица, но и ме остави, както се оказа, в дълбокото заблуждение, че този продукт ще бъде зареждан там редовно.
Нъцки, както е казал поетът. От тогава всеки път като се случи да пазарувам там оглеждам с тъжен жаден поглед камарите пастети, дано открия заветната тревопасна наслада, никога не я намирам, въздишам тежко, питам някой от мотаещите се наблизо служители да не би да са преместили този продукт някъде (някои заблудени души смятат, че вегетарианските продукти и продуктите за диабетици са сродни и трябва да стоят на едно и също място), той ми отговаря, че "Продуктът не е зареден", аз въздишам още по-тежко и отивам да си пазарувам кашкавал и препарат за отпушване на канали. Примерно.
Ето защо, когато при последния ми тур в Billa погледът ми падна на заветните кутийки още преди да съм се сетила да ги потърся, едва се удържах да не помета рафта. Размина се само с половин количка пълна с пастет.
А днес след известен размисъл и, като заключих логически, че другия път като доставят такъв пастет, аз вероятно вече ще получавам пенсия, отидох все пак да дообера остатъка. Още с влетяването вкъщи се инсталирах в кухнята, където си спретнах сандвич с пастет, зелена салата и ръжен хляб и се заех да го ям сякаш животът ми зависеше от това. След като ометох и последната троха се захванах доволно да храносмилам с нещо, което (предполагам) е било щастливо-глуповата полу-усмивка на лицето ми. Докато преживях така ми хрумна, че всъщност вкусът на соевия пастет ама никак не се различава от вкуса на животинския - доколкото имам спомен за него, което пък ме наведе на някои интересни размисли за съдржанието на "истинските" пастети.
Както и да е, цялото това словоизлияние целеше просто да кажа, че таз вечер съм нещо като щастлива. Само едно нещо нарушава доволството ми и това е, че снощи доизгледах и последната налична серия на Закон и ред. В моята душевност се отвори дупка, която зее грозно и настоява да бъде запълнена преди някой да се е пребил в нея. С други думи - трябва ми нов безумно дълъг сериал спешно. Не, "Дързост и красота" и "Докато свят светува" не се класират.

Граница

2009-03-06T21:32:00.003+02:00

Оплаках тленното й тяло.
Простих се със безсмъртния й дух.
Съобщих на птиците, че вече не е нужно
да пеят на разсъмване.

Остана ми да рециклирам всички спомени
и да запаля огън
в центъра на миналото щастие
преди да тръгна на далечния си път.

Мечтата на редовия битов алкохолик

2009-03-03T00:29:00.000+02:00

Тъмно

2009-02-24T14:22:00.001+02:00

“It's dark behind your smile and I can follow through”

Има такива усмивки. Шроки, ярки, приветливи, невинни, между чиито зъби (зъбизъбизъбизъбиииии) се просмуква тъмнината, която са сдъвкали с наслада. Има такива хора, които разравят пластовете сумрак дремещи някъде под, над и около всекидневно служещото им съзнание и измъкват от там всяко късче скърцаща тъмнина, която трескавите им пръсти докопат. Струпват пред себе си тая зловеща камара и с прилежанието на първокласник, започват да подреждат един пъзел, в който няма, не може да има картина, защото каква е тази картина, която се състои от различни отенъци на черното и кое е това изображение, което пронизително пищи и умолява да бъде отново разрушено и върнато в сънливия си дълбок мрак, защото самото то не може да понесе ужаса и болката на съществуването си. Има хора, които съзнателно търсят този мрак и сглобяват неговото гърчещото се, протестиращо тяло със същата наслада, с която серийните убийци бавно и постепенно обезобразяват жертвите си, откъсвайки от тях къс след къс.......

Всъщност не исках да напиша това. Исках да пиша за музика.

“I want to reach my hand into the dark and feel what reaches back.”

Но тази музика....

“Всичко е истина” – ми казва тя.

Докато я слушам, това ми е напълно ясно – “ВСИЧКО Е ВЯРНО! - и сънищата, и смешната ти вяра, и живите ти страхове; ти също си истинска (“можете ли да кажете АМИН” ме пита тук един - хахахахахахахохохохохохо) и всички тъмни кули навсякъде са истински, защото как иначе тези толкова далечни хора, успяват да се протегнат и да се заровят дълбоко в главата ти, в подлото ти, простовато ежедневно съзнание?, как ако няма врати и пътища, и ... усмивки... в тъмното?......”

.......ето как........

................ето защо..........

.......ето там...и там.............

mirror, mirror, on the wall,

am I already through the hole?

Трябва ми застраховка “Живот”, за да слушам тая музика и то само защото още никой не предлага да застрахова човешкия разсъдък. А трябва, защото и за него вече бронебойни патрони има открити. Има открити.

Да те жадувам аз, да те жадувам....

2009-02-23T19:38:00.005+02:00

Вие си мислите, че знаете какво е да се взираш в очи пълни с копнеж? Вие смятате, че познавате болката на отказаната близост в нечий чужд поглед?

Нищо не знаете вие. И нямате шанс да научите истинското значение на думата "копнеж", докато не застанете между една котка и нейните бленувани... маслини.
Добре, признавам си, не мога със сигурност да твърдя за всяка котка, но моята пуска най-тъжните и прочувствени погледи точно когато надуши маслина.

Както и тази вечер. С мама се храним, на масата, наред с други неща, има и чинийка с маслини, а животното се е инсталирало на съседния стол до нея и жадно наднича над левия й лакът. Той е голяма котка и гласището му е пропорционално мощно. Но в случая пуска най-тънкото, най-отчаяно гласче и го гарнира с трескав френетичен поглед, предвещаващ, че ако в менюто му не бъде включена маслина в следващите 3 до 5 минути, притежателят на погледа просто не отговаря за себе си. И за околните.

Как завърши този ням диалог, ще попитате. Ама вие сериозно ли? Стига бе, колко котки познавате, които не си постигат поставените цели. Естествено, че си получи маслината звярът. След което я гони из цялата къща и приключи епичната неравна схватка като я натика нейде под мебелите.

Заклевам се, ако маринованите маслини можеха да растат, у нас вече щеше да се полюшва свежа маслинова горичка. Щяхме да имаме достатъчно клонки да подсигурим мира по всички земни кълбета. Само с гълъбите не съм сигурна как щяхме да се погодим. Все пак, у нас живее твар, която счита за свое законно право и свещен дълг да изсмуче кръвчицата на всяко попаднало пернато. А не съм сигурна колко миротворно ще действа безжизненото тяло на един гълъб на мира.

Рекламно недоразумение

2009-02-08T01:08:00.005+02:00

Ние обичаме кафе Спетема. Открай време вкъщи се пие само това - предимно защото мама нищо друго не кусва, а на мен ми е все тая. Рекламата на кафе Спетема няма нищо общо с избора ни да си го купуваме. Купихме веднъж, на мама й хареса, решихме, че е напълно поносимо за бюджета ни и продължихме да купуваме само него. Дори и в момента посръбвам от въпросното кафе (вярно в чаша от чай Pickwick, ама човек не може да си избира коледните подаръци, а и чашата си е добра).

Та думата ми беше, че рекламната кампания за кафе Спетема не ни  е повлияла особено като домакинство, но когато се е случавло да я мярна в списание или на някой билборд, винаги ми се е струвала приятна - интересна идея, приятно изпълнение, привлича вниманието.

Колкото и да е добра дадена идея обаче тя рано или късно изживява полезното си действие. Как създателите на кампанията "Спетема за всички сетива" биха разбрали, че тяхната идея е на края на силите си? Когато в резултат от тази кампания, се ражда ей тва чудо:

Макар да признавам, че аналогията между кафето и човешките сетива изглежда приятно на голям плакат или билборд, далеч не същия ефект постига това магнитче за хладилник, което беше скатано под капака на последната кутия кафе, която си купихме. Не знам на вас как ви изглежда, но на мен ми прилича на кривогледо хлапе, готово да ревне всеки момент. Точно това беше първата ми асоциация при вида на магнитчето.

Изводът от тая тирада е, че ако Спетема вече не беше част от задължителния ни списък с покупки (наред със сапуни и шампоани Dove, прахове Persil, препарати за миене на съдове Pur - лимон!) и трябваше тепърва да си формираме мнение за този продукт, визуални недоразумения като горното нямаше много да помогнат.

Но иначе кафето безспорно е добро.

Сериозен разговор

2009-02-04T13:49:00.003+02:00

Котаракът ми е единадесет годишен (почти), но все още си гони опашката като въртоглав. И съответно помита всичко попаднало на пътя на малкото му опустошително торнадо.
Търся някой да му обясни, че по котешките стандарти той вече е голяма котка и трябва да се държи сериозно. Кандидати да проведат този разговор? Обещавам да поема медицинските ви разходи за нараняванията получени в хода на беседата. Или - ако се стигне до там - ще платя за прилично погребение. Да не говорим колко прочувствено надгробно слово ще ви напиша.
Моля изпращайте кандидатурите си придружени с автобиография, мотивационно писмо, поне три препоръки и не забравяйте да си посочите кръвната група. Може да се наложи спешно преливане на кръв. Успех на всички участници.

Престижни пурички

2009-02-02T22:35:00.003+02:00

Нова записка във въглехидратния дневник.
Пурички "Престиж" - най-пресни, най-ванилени, най-много за най-малко пари. Нека консумирането да започне ... сега.

Стига, разбира се, да не ви пречи, че са към милион калории.*

*Твърдението очевидно е преувеличено. Едва ли са повече от половин милион.

Obsessive compulsive disorder

2009-02-02T15:23:00.004+02:00

Почвам да подозирам, че съм я прихванала тая тежка болест невярна. Или поне някакъв по-лековат вариант. Причини за подозренията - Закон и ред. Без умисъл за престъпление, чисто и просто оригиналния сериал. 19 сезона. 422 серии до момента.

Преди време изгледах три сезона - тези, в които участва Джил Хенеси, щото бях свикнала да я гледам само като хаплива, вироглава, изтормозена съдебна лекар(ка) и ми беше интересно да я видя овладяна, хладна и по-малко драматична.

Но Джил Хенеси ми е отделна болка. Говорех за Закон и ред като цяло. Нещата почнаха от Джил, но по едно време осъзнах, че без сама да знам как, явно в някакъв момент съм решила да изгледам целия проклет сериал. В момента съм отметнала 4ти, 5ти, 6ти, 7ми, 8ми сезон до половината, една серия от 9ти, 17ти, 18ти и, каквото е излъчено от 19 сезон.

Прекарвам си вечерите в гледане на сериал и шиене на гоблен. Гобленът е натюрморт. Цветя и плодове. 1:1 - знаци:бодове. Който разбира ще ме разбере. Който не е шил гроздови зърна на гоблен, няма да разбере и трябва да се счита щастливец!!

Всичко това какво идва да покаже - идва да покаже, че бавно и полека, без много-много да бързам, отивам къмто да се смахна. Приемам топли съчувствия и волни пожертвования във вид на скромни суми или лекарства тип Кукумицин. Вноските изпращайте с въздушна поща и не се надявайте да чуете някакъв отговор в близките две години. Имам сериал да гледам!

Здравословно

2009-01-26T13:05:00.002+02:00

Колегата чете данни от проучвания на киселото мляко и млякото изобщо. Чете и се диви. Данните сочат, че млякото и по-точно консумацията на животинско мляко от хора, е ни повече, ни по-малко чиста отрова: пък не знам какви ензими липсвали в човешките стомаси; пък не знам на колко парчета бекон се равнявала една чаша мляко; пък не знам какви камари холестерол дебнели от привидно невинното мляко... Всичко това го оставя дълбоко замислен.
Малко след това започва обедната почивка и колегата отива да си набави обяд. По някое време се връща с характерна мазна торбичка и заявява:
- Минчева, аз реших! Щом в млякото има толкоз холестерол, не мога да рискувам аз. Ей на - ще похапвам дюнерче, тука убеден съм грам холесторол няма. 

И започва с огромно блаженство да се храни. Пет минути по-късно дюнерът е история, а колегата небрежно посяга към същото мазно торбе и замислено отбелязва:

- Две, както знаеш, винаги е повече от едно.
- Да, но дали винаги е по-добре? - решавам да се включа аз с един вид философски коментар.

Колегата, въздъхва дълбоко между две пропити с пикантен сос хапки и заключава:

- Виж сега, каквото и да ми говорят, сигурен съм, че е по-добре човек да умре от преяждане, отколкото от глад. Първото ми се струва, ще е по-приятно.

Завеса.

Не разбира

2009-01-26T09:13:00.005+02:00

Много необичайно. Наистина странно. Откакто се помня имам проблем с немския. Когато бях малка и трябваше да избирам в училище дали да уча английски или немски, изпитвах почти панически страх, че някой може да реши и да ме принуди да уча немски. По-късно в живота ми, в други учебни заведения съм попадала пред същия избор и чувствата ми не бяха нито грам променени. По някаква причина дори от звука на немски козината ми настръхва. Това е факт, който ме е съпътствал през целия ми съзнателен живот без конкретна причина. А ето че отскоро ми се случва нещо друго необяснимо - слушам песни на немски. Песни, на които нямам представа дори заглавията какво означават, да не говорим за текста. И ми харесва. Съвсем сериозно и съвсем наистина - този език, които винаги е предизвиквал моята напълно ирационална ненавист, сега ми доставя удоволствие да го слушам. Примери - And One - So klingt liebe, Melotron - Es brennt, Peter Heppner - Alleinesein, Vorbei.
Не обичам такива внезапни промени в самите устои на моята личност. Все едно внезапно да се събудя със сини очи. Дори не съм сигурна дали искам да търся превод на тези текстове. Ако вземе да се окаже, че не ми харесват думичките, съвсем ще изпадна в противоречие със себе си, защото ми харесва да слушам песните, но думите винаги са имали значение за мен. Голямо значение. Ще си тъна в приятно и умишлено избрано неведение.

Енергична млада дама

2009-01-23T15:44:00.003+02:00

Рано тази сутрин, малко след 8.00ч, мама и аз имахме приятното задължение да се обадим на племенницата ми да й честитим четвъртия рожден ден. Оказа се голям късмет, че толкова рано сме се наканили. Защото тя вече била будна, заредена до телефона да си получава пожеланията и от поне половин час мелела на другата си баба:"Айде да звъним на баба Нинче, че да ми честити рождения ден". Хич да не е, инициативна ни е девойката. Да е жива и здрава и да слуша два пъти повече, щото вече е голяма!

Note to self

2009-01-22T13:38:00.001+02:00

Деницооооооооооооо, Деницо, вземи най после се сети да си занесеш нож на работа. Стига си рязала разните рула и кексове с макетно ножче. Пфуй!

.....

2009-01-15T18:39:00.005+02:00

И ако утре светлината е различна, а денят е ням
ще знаеш, че съм стигнала далечния си спомен.
Предричам вярата да бъде дом на всички идни мигове
и чудесата да са им сестри, а тихите ти стъпки
да са винаги във вярната посока.
Само там, където времето боли и
всички стихове са вече начертани
има смисъл да се търси силата.
Всеки цвят ще ти разкаже същата история.
Всички рими ще те поразят.
Всяка капка иска свои очертания.
Всяка мисъл търси своя ум.

Студ по време на криза

2009-01-12T17:13:00.001+02:00

Офисът е приятно затоплен, но само крачка да направи човек от вратата навън и попада в полярни условия.
Колегата е свикнал като говори по мобилния да се разхожда наоколо. И днес увлечен в разговор се запътва навън. След няколко минути се връща обратно и директно се лепва на топлата струя на климатика:

- Мале, вънка не се живее. Настанили са се некви бели мечки. Хем безработни! - и кока-кола даже няма за тях.

И продължи да се размръзва без повече забележки.

Какъв е сега тоя "киоск"?!

2009-01-12T15:45:00.002+02:00

Сериозно, какво й е на думата "будка" та русенският областен управител не използва нея, ами обявява търг за "Внедряване на информационни киоски"?! Изключително гнусен избор, честно! И май за първи път срещам тази дума да се използва в българския език. Сигурно обявлението е писано от някой амбициозен стажант, който от толкова дълбоко познаване на чуждите езици е почнал да забравя своя си. Пфу, да им се не види, маскари проклети.

Моля?

Не, изобщо не ме интересува от какъв произход е думата "маскара".

Разсъмване

2009-01-12T14:42:00.003+02:00

Четох какви мисли се въртят из главата на Драго преди зазоряване. Сигурна съм, че някъде в израза "програмирана смърт" се крие безмерна мъдрост и сигурно само тези две думи могат да осигурят часове размисъл на някой философ. Аз обаче съм плиткоумна женица и, макар философсването да ми е присъщо като на всеки женски човек, не съм заплашена от особено тежки прозрения, слава Богу.

А иначе аз докато чакам да съмне, за разлика от Драго, вместо да правя нещо конструктивно, си търся белята. Вчера ми беше последният почивен ден от дъъългата празнична почивка. И понеже така се случи, че осъмнах, в 6 сутринта, така да се каже, ме прихванаха братята и реших да се разхождам. Две седмици ги изкарах като гущер на камък - в смисъл почти без да мърдам, а не че съм намерила някъде слънце да ме припича. И си викам, "сега ми е последния шанс да поскитам". Не знам защо, но просто трябваше да отида в парка  и да се разхождам из алеите, както са празни и заснежени. А в 7 сутринта, в студена януарска неделя, вярвайте ми, алеите СА пусти. Разминахме се само с едно ранобудно куче, повело стопанина си на разходка. От някоя хралупа може и да ме е гледал някой подозрителен катерик, ама не сме се засекли. Разхождах се час и половина, минах пътя от вкъщи до центъра, бях почти сама на все още празнично осветената централна русенска улица. Доката я наближавах откъм Халите си мислех, че вече съмва и сигурно скоро украсата ще изгасне. Точно стигнах до съда и, като се обърнах - зад мен вече светлините ги нямаше. Все едно само ме бяха чакали да мина.

Не знам откъде ми щукна идеята за тази разходка, но отдавна вече съм свикнала да не си пренебрегвам поривите. И този път се оказах права - независимо, че празниците вече бяха минали, а повечето хора вече бяха работили една цяла седмица тази година, аз не можех да почувствам… прехода. Имах нужда от граница, от символичен жест, който да обърне пясъчния часовник и да го пусне да прахосва новата година. Тази разходка с профучаващите празни тролеи, които пръскаха искри от натрупания по жиците скреж, със следите от шейна, с които бяхме спътници известно време, с потъналите в сняг розови храсти в парка, с вече ненужната коледна украса, с пустата ледена пързалка пред общината, с бавно надигащия се ден ми осигуриха всичкото празнично настроение, което ми беше нужно.

Днес съм на работа и нещата са обратно в нормалния ритъм. Но не мисля, че щеше да ми е на половина толкова лесно да стана тази сутрин, ако вчерашната сутрин не я бях прекарала сама в спящия град. Ура за добрите идеи и за безразсъдството да ги изпълняваме!

Децата

2009-01-06T05:00:00.002+02:00

След домашно прекараната Коледа - мама, котката и аз - последва още по-семейно прекарана Новогодишна нощ - мама, аз и семейството на брат ми. Котката беше безпощадно зарязана у дома (за което разбира се си понесох последствията след като се прибрах).
Времето прекарано с племенниците ми донесе разнообразни наблюдения, размисли и изводи. И няколко клипчета. Най-забавното съм го мацнала в тубата. То показва интересна тенденция - племенникът ми, на възръст 2 години и 4 месеца, минава през фаза, на която поне аз досега не съм била свидетел. Изброяващата фаза. Състои се в това, че си избира даден обект и изброява неща свързани с него. Най-често това е майка му, за която съобщава какво тя "има". Тези сесии обикновено не са предизвикани от нищо конкретно. Просто, без видима причина, той започва да осведомява всеки, достатъчно близо да го чуе, че "мама има крем, има червило, има часовник, има портмоне, има гердан... абе всичко, всичко има". Това, естествено е казано с най-сладурския бебешки глас и ако човек не е закоравял роднина бебелюб и бебевед, като мен, не винаги може да схване за какво идва реч.
Сестра му от своя страна е излязла от "защо" етапа и е преминала във фаза, която вярвам с по-малка или по-висока интензивност, ще я държи до края на живота й. За "Искам" фазата иде реч. В конкретния пример - вече поне няколко месеца, почти всяко искане от нейна страна се свеждаше до "искам обувки с токчета". Когато накрая Дядо Коледа в лицето на предвидливи родители я сподоби с въпросните обувки, съвсем разбираемо, нейната радост беше толкова огромна, че в следващите три дни, абсолютно всеки нейн разговор, с абсолютно всеки човек - познат или не, по телефона или очи в очи - започваше с "аз пък имам обувки с токчета". Мисля, че Бранислав Нушич беше писал нещо по въпроса, макар, не вярвам да е имал предвид същия тип обувки, докато е описвал подобна ситауция включваща малко момиченце и чифт нови обущета.
Рожденият ден на племенницата ми е след по-мало от 3 седмици. Идея нямам какво мога да й измисля като подарък, което да бие този. Мисля, че години наред няма да измислим нищо подходящо. Дано ми дойде някаква идея. Отворена съм за предложения.

Ново попълнение

2009-01-06T04:54:00.003+02:00

Вероятно, защото е гигантическо подобрение в сравнение със своя предшественик, новият ми компютър ми се струва абсолютно съвършен и ме радва всяка секунда - той е красив, умен, бърз, чувствителен и търпелив.
Предполагам всеки поне малко компютърно грамотен човек скърца със зъби докато чете това мое толкова женско описание, особено като се има предвид, че изброяването започва с "красив". На всички тези хора бих искала с най-добри чувства да кажа - ходете си гледайте работата! Компютърът е мой, ако искам в конкурс за красота ще го запиша. Пък!

"Night of fading stars and a legacy of clouds"

2008-12-25T20:51:00.003+02:00

Мира е Богиня! Или поне максимално близо до представата ми за божествено създание. Ако Ladytron наистина подгряват Depeche Mode в София вероятността да изляза жива от концерта почти се изпарява. Но поне ще умра щастлива жена.