събота, 29 април 2017 г.

Макси



Лигльо дудав

video

събота, 11 февруари 2017 г.

Словесни концентрати: Ерих Мария Ремарк, "Триумфалната Арка"



„Има създания, които живеят вечно — животът не обича тия дървени души, затова ги забравя и ги оставя да си живеят.“

„Как може да обясни човек задъхващото напрежение, когато ножът започва първия прорез и тясната червена ивичка следва лекото натисване; когато тялото се разкрива като многокатна завеса; когато се разголват органи, невидели никога досега светлина; когато човек като ловец тича по следата в джунглата и се озовава най-после пред огромния звяр — смъртта, скрит в разрушените органи, в тумори, в разкъсвания; когато започва най-после борбата, безумната и мълчалива борба, в която човек може да използува само едно тънко ножче, игла и сигурна ръка; как може да се обясни какво значи да почувстваш внезапно, че някаква тъмна сянка се спуска над ослепителната белота, прониква в целеустремената тя душа като жесток присмех, който притъпява ножа, пречупва иглата, свива ръката; когато невидимият, загадъчно туптящ живот угасва под безпомощната ръка, отнесен в призрачния вихър, който човек не може да достигне или задържи; когато лицето, което преди миг само е дишало и имало име, се превръща във вдървена, безименна маска: как може да се обясни тази безсмислена и безпомощна съпротива — и какво ли има да се обяснява?“

„Забрава. Каква дума. Изпълнена с ужас, утеха и видения! Кой може да живее, без да забравя? Но и колко можеш да забравиш? Пепелта на спомените, разяждаща сърцето. И човек става свободен едва тогава, когато няма за какво да живее.“

„Историята на стадо моржове. Стотици моржове на брега. Ловецът ги избива по най-жесток начин един след друг. Ако се втурнат заедно срещу него, могат много лесно да го смажат; но те си лежат, без да мръднат, и наблюдават как идва да ги убие. Той убива само съседите им. Един след друг. Такава е историята и на европейските моржове. Залез на цивилизацията. Уморен, безформен залез на боговете. Празни изявления за правата на човека. Разпродажба на цял континент. Надигаща се буря. Долни пазарлъци. Старият отчаян танц по ръба на вулкана. Народи, тласкани бавно към ново клане. Бълхите ще се спасят, ако овцата бъде принесена в жертва. Както винаги.“

„Времето бавно разяжда сърцето.“

„Празно лице. Лице, на което и най-лекият полъх на вятъра може да промени изражението. Какво ли можеш да откриеш в него? Беше като хубава, празна къща, която чака да наредят картините и килимите. Не се знае какво ще излезе — палат или вертеп. Всичко зависи от този, който ще я подреди.“

„Днешният ден безмилостно разкъсваше вчерашния, както чакал — антилопа.“

„Как могат да бъдат верни думите, казани в тъмнина? Искрените слова искат много светлина.“

„Животът не на всеки човек напомня собствен дом, който можеш да украсяваш богато с мебелировката на спомените. Някои хора живеят в хотели. В различни хотели. Годините се затварят зад тях като хотелски врати и им оставят само малко смелост, но ни капка съжаление.“

„Вечната картечница на времето най-после замълча.“

Мисля, че живеем във времето на консервите. Няма защо да мислим вече. Всичко е предварително обмислено, сдъвкано и почувствано. Консерви. Трябва само да ги отвориш. Поднасят ти ги в къщи по три пъти на ден. Нищо, което може да обогати културата ти, да проникне или да се свари в огъня на въпросите, съмненията и желанията. Консерви! Нашият живот не е лек, а само евтин.“

„Ние няма да умрем. Само времето ще умре. Проклетото време, което винаги умира. Ние ще живеем. Винаги ще живеем. Когато се пробуждаш, е пролет, когато си лягаш, е есен, а между тях е хиляди пъти зима и лято; и ако се обичаме достатъчно, ще бъдем вечни и безсмъртни като туптенето на сърцето, като дъжда и вятъра, а това вече е твърде много. Ние побеждаваме дните, любима, а губим годините; но кой иска да разбере това и за кого има значение то? Часът трае цял живот, а мигът е най-близо до вечността. Твоите очи блестят. Звезден прах лети в безкрайността; боговете могат да стареят, но твоята уста е млада; загадката трепти между нас, между теб и мен, между зова и отговора. Тя идва от тъмнината, от унеса на всички влюбени, изтръгната от далечния вик на пламенната страст, устремена към златистите бури, безкрайния път от амебата до Рут и Естер, до Елена и Аспасия, до сините мадони в крайпътните параклиси, от промъкващия се звяр до теб и мен…“

„Болницата прилича на манастир. Човек отново се научава да цени най-простите неща, че ходи, диша, гледа.“

„Най-доброто средство да загубиш някоя жена, е да й предложиш живот, какъвто можеш да й предложиш само за няколко дни. Тя ще се опита да го постигне отново — с друг мъж, който ще може да й го даде завинаги.“

„Изгрев. Нощта е сега някъде от другата страна на земята. Някога ще има самолети, с които човек ще може да я настигне. Ще се движат толкова бързо, колкото земята се върти. И ако ми кажеш пак някога в четири часа сутринта, че ме обичаш, можем да накараме тоя час да трае вечно, просто ще летим около земята с времето и часът няма да се променя.“

Щом престанем да се вдетиняваме, започваме да стареем.“

Портиерите на нощни заведения и лекарите са професионални песимисти. Изкарват си прехраната от тъмните страни на живота. Но не дрънкат. Длъжни са да бъдат дискретни.“

„Човек не трябва да се познава с лекаря си. Така загубва доверие в него. Аз съм приятел с теб. Как бих могъл да ти позволя да ме оперираш? Може да съм сигурен, че си по-добър хирург от някой друг, когото не познавам — и все пак ще отида при него. Вярата в неизвестното е едно дълбоко вкоренено човешко качество, драги. Лекарите трябва да живеят в болниците и да не ги допускат никога в обществото на невежите. Вашите предшественици, вещиците и знахарите, са знаели това. Когато ме оперират, бих желал да вярвам в някаква свръхчовешка сила.“

„— За какво живеем всъщност?
— За да размишляваме за живота.
— А защо умираме точно след като сме разбрали живота и сме станали малко по-умни? (...)
— Най-напред ще те запитам нещо друго. Лъвовете убиват антилопи, паяците — мухи; лисиците — кокошки. Кой е единственият животински вид, който воюва непрекъснато помежду си, бие се и се избива?
— Детински въпрос! Венецът на творението, разбира се. Човекът, който е измислил думите любов, доброта и милост!
— Добре. Кое е единственото същество в света, което може да се самоубие и се самоубива?
— Пак човекът, който е измислил вечността, бога и възкресението.
— Виждаш от колко противоречия сме изтъкани. И питаш защо умираме? (...) Грешката ни е, че сме почнали да мислим. Ако се бяхме придържали само към блаженството, да ядеш и да се множиш, както е при животните, всички тия неща нямаше да стават. Някой си прави опити с нас, но, изглежда, че и досега не е намерил разрешението. (...) Хайде да изпием по една чаша за красотата, за прелестната вечност на минутата! Знаеш ли какво още може да направи само човекът? Да се смее и да плаче.
— И да се напива. С водка, вино, философия, жени, надежда и отчаяние. Той е и единственият, който съзнава, че трябва да умре. Като противоотрова му е дадено въображението. Камъкът е нещо реално. Растението и животното — също. Те отговарят на предназначението си. Не знаят, че трябва да умрат. А човекът знае. Възвисявай се, душо! Лети! Не ридай, законни убиецо! Не изпяхме ли вече човешката песен на песните?“

„От ден на ден книгите му ставаха все по-скъпи. Не бяха заместител на всичко, но водеха там, където нищо друго не можеше да стигне. Спомни си, че в първите години не се докосваше до книга; струваха му се безжизнени в сравнение с преживяното. Но сега се бяха превърнали в стена. Ако не защищаваха, то поне можеше да се облегнеш на тях. Не помагаха много, но спасяваха от крайно отчаяние в една епоха, която се търкаляше към пропастта. И това стигаше.“




събота, 2 юли 2016 г.

Пълна със слънце


Аз съм пълна със слънце,
натежала от вятър,
разлюляна в прибой на вълни,
във косите ми вплетени лепкави облаци -
на далечната есен души.
Аз живея чрез слънцето,
ветровита и облачна,
и преливам от летни вълни.
Всеки ден отброява живота на лятото.
Всеки малко по-ярко гори.

сряда, 15 юни 2016 г.

Прераждане


Във абсолютното безвремие
на невъзможните мечти,
където дните и планетите
оставят пъплещи следи,
понякога, преди огньовете
на разума и съвестта
да влязат в пагубно владение
на търсещата ми душа,
успявам тихо да протегна
изстрадалите си ръце
и във последната надежда
да впия пръсти и сърце.

В безвремието на мечтите
бушуват нежни ветрове.
Прераждат се безспирно дните.
Светът отказва да умре.

събота, 4 юни 2016 г.

Както горе, тъй и долу


Бе, не е добре. Пак ме бодат разни идеи.
Нали знаете, че Буда не е бог, ако и да има цяла религия завъртяна около него, а просто Събуденият. Както аз я разбирам идеята на ония източни хора (и като едно нищо може никак даже да не съм я разбрала), този свят, видим, осезаем, вариращо ароматен, не е нищо друго, освен огромно, сложно препятствие по пътя към истинската човешка цел – сливането с космоса, вселената или каквото чака там, отвъд воала. Всяко прераждане, всеки момент, прекаран в някаква човешка, животинска или растителна плът, са просто стъпка по този път, ново изпитание, допълнителен шанс да се придвижиш напред или да пропаднеш надолу в тази изначална игра с безброй нива, приключения и чудовища. Та Буда е забележим с това, че е успял да прекъсне цикъла, да се освободи от прераждането и да мине отвъд. Да се пробуди от тази фалшива реалност, поставена пред очите ни, за да скрие от нас истината... (ако това ви звучи като реплика от Матрицата, то е, защото е взето едно към едно от там; то това му е целият замисъл на тоя филм). Та така, твърдят източните хора, ние всички криволичим из разните си животи, по една много объркана и непоследователна траектория, напред-назад, печелим точки, губим точки (т.е. образуваме си карма) и все се целим към изхода, ама я го стигнем, я не.
Така. Ето къде става много твърде интересно.
Неотдавна бях ви споменавала за изумителния механизъм на Слънцето – нашата най-близка и най-важна звезда. Слънцето, което, каквото и да ви разправят поетите, не е огромен огън в небето. Защото Слънцето всъщност не гори. Няма как – за горене се иска кислород, а Слънцето съществува във вакуум. Не, нашата звезда не е огън. Тя е ядрен реактор. По-точно, реакторът е в ядрото и радиусът му е не повече от една четвърт от радиуса на цялото Слънце. Вътре в реактора се генерира абсолютно смъртоносна, абсолютно страховита гама радиация. Нищо друго. Ако тя достигаше до нас в този си чист вид... бе реално, нямаше да стига до нас, защото то нямаше да има до какво да стига. Веднъж генерирана, всяка една частица енергия минава през останалата част от Слънцето, което е ни повече, ни по малко... огромно, сложно препятствие по пътя на светлината към истинската й цел – да се измъкне навън от звездата майка, в космоса, в пространството. Плазмата, обграждаща ядрото на слънцето, филтрира гама частиците, като прихваща всяка една от тях, абсорбира я, задържа я за известно време, отнема част от енергията й, а после я „изплюва“ в съвсем друга посока, където я подхваща друг някой „домакин“. И така частиците се лутат из мантията на Слънцето, стотици хиляди години (не, това не е печатна грешка, толкова време отнема), докато накрая някои от тях успеят да се измъкнат навън и да се превърнат в това, което ние възприемаме като слънчева светлина.
Та... да виждате нещо общо между двата процеса? Питам, за да знам дали само моята болна глава вижда сходство тук или и други споделят диагнозата ми.
Мисля, че един от най-важните и най-полезни изрази, формулирани в цялата човешка история, е: „Както горе, тъй и долу“. На всяко ниво, на което погледнеш – макроскопично, микроскопично, космическо и субатомно, се вижда на практика едно и също нещо.
Ей затова никоя религиозна система никога няма да ме спечели за каузата си. Не и докато очаква от мен да приемам безпрекословно всичко, което се случва, да си държа очите затворени и да не питам нищо, когато има толкова много вълнуващи въпроси и толкова потресаващи отговори.

Както казах, не са добре нещата... Обаче, то... Музиката е виновна за всичко! Само ми мъти главата....