"Това, което виждам, е само обвивка. Най-важното е невидимо..."

"Малкият принц отиде да види пак розите.
- Вие въобще не приличате на моята роза и още не сте нищо - каза им той. - Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Хубави сте, но сте празни.
За вас не може да се умре."

Когато розите от букета, който пребивава в стаята ми вече седмица, започнаха да увяхват не се стърпях - окъсах всички листенца, събрах ги в шепи и ги метнах към тавана.



Розите са култивирани, без бодли, с нежно розов цвят, като самите листенца са идеално оформени и почти изцяло бели, само краищата им розовеят. Нямат обаче никакъв аромат, на вкус листенцата вместо сладки (както е при обикновените бодливи рози) са горчиво-кисели, а когато си устроих прословутия дъжд от рози (който винаги под една или друга форма е витал някъде из глуповато-романтичната ми женска душица), листата грозно изпопадаха на пода и заприличаха на разхвърляни накъсани харитийки. Събрах ги и ги изхвърлих. И глупавата илюзия също.

Няма такова нещо като рози без бодли. Каквото и да бяха тези нещастни мутанти в стаята ми, те не бяха рози. Но много умело се преструваха.

Традиционно

Майка ми, която е вероятно най-търпеливото и последователно създание във вселената, сътвори малко чудо. Уши и избродира истинска народна носия за плменницата ми. Всъщност уши две, но по-малката още не е съвсем довършена. А ето и въпросната първа по-голяма носия.

* * *

"Джунипър Лий"

Джун и Офелия разговарят за уменият на Джоуди да свири на цигулка.

Офелия: "Каквото и да си говорим, момичето не е Баришников"
Джун: "Ъм, всъщност, Баршников е балетист."
Офелия: "Както и да е, обзалагам се, че и него не го бива с цигулката."

**************
Монро е говорящо куче. Той е мъдрец, който помага на Джун в мисията й да балансира светът на хората и магическия свят. Но за хората, които не могат да го чуят да говори, той е просто сладко кутре. И приятелките на Джун редовно го обличат в бебешки дрешки.

В един такъв случай, Рей-Рей, докато се задушава от смях, коментира:
"Хей, Монро, страхотна рокличка."
Монро отговаря загрижено:
"Струва ми се, че от нея бедрата ми изглеждат дебели."

****************
Монро и Рей-Рей попадат в ситуация такава, че Монро подушва дъха на Рей-Рей. Реакцията му е:
"Боже, момче, какво си ял, от дъха ти ми се парализира лицето."

****************
****************
"Мрачните приключения на Били и Манди"

Бащата на Били е в банята, където се опитва да се самоубеди, че няма нищо страшно в това да се обръсне. Били чува гласа му през затворената врата и се обръща към майка си:
"Мамо, банята отново ми говори. Време ли е да си взема витамините?"

****************
На училище учителката на Били и Манди ведро съобщава:
"Родителите на Пудин се обадиха да кажат, че той известно време няма да идва на училище, защото вчера в зоологическата градина го е стъпкал слон. Но пък това е великолепна възможност за вас да се поупражнявате да правите картички с пожелания за скорошно оздравяване."

Бонсай

Риза, пижами, тиган и бонсай. Това са подаръците, които получих за 28ия си рожден ден. Първите три от майка ми, последния от колегите. Майка ми винаги е обичала да прави и получава практични подаръци, Затова избора й ни най-малко не ме учуди. Виж колегите ме изненадаха. Явно все пак някой е забелязал старанието, което влагам в грижата си за офисните цветя. Подстригвам ги, поливам ги, снабдявам ги с прясна пръст и тор за саксийни растения. А те ми се отблагодаряват като не умират внезапно.

В офиса на шефката например има всякакъв треволак, но има и един шампион - 15годишен Бонсай. Бидейки бонсай той Е миниатюрно дръвче, но хората, на които им се налага да му местят саксията, са наясно, че тая миниатюра е гигант сред себеподобните си. Всиок е над половин метър и има великолепно оформена корона. Всички колежки (и някои колеги), които го видят, ахкат изумено, цъкат като часовници и го плюят против уроки.

Та от вчера и аз си имам такъв питомец. Моят е скромен - 20ина сантиметра на височина и все още може да се повдигне с една ръка. Истински хубавец - със закачливо извито стъбло (макар че е възможно това да се дължи на теловете, с които бяха овързали клонките за стъблото му), весело разперени клонки (очевидно на никого не е хруманло да го подрязва, за да оформи корона) и хубава керамична саксия (с пръст натрупана на камара около дънерчето на бонсая така, че ума не ми стига как да го поливам, изглежда все едно е израснал на върха на някой хълм. Как се полива хълм?!).



Да, определено прекрасен екземпляр. Занесох си го вкъщи, намерих му място, запознах го с останалите цветя, обясних на котарака, че не е в негов интерес да търси заровени съкровища ТОЧНО в тази саксия и така мина Ден Първи - или по-скоро Вечер Първа - на бонсая у дома. Чудно ми е как ще се разбираме двамата. Така или иначе ще имам време да му опозная нрава. Колегите като ми го връчваха ведро ме уведомиха:

Честито, много да му се радваш, само да си знаеш, че най-вероятно ще те надживее.

Чудесно. Не е истина как повдига духа новината, че някакъв недорасляк дървен ще те надживее. Сега остава да си взема и една костенурка и ще си имам цял отбор, който да ме амбицира да се задържа на земята, колкото може по-дълго. Пък като пукна, бонсая и костенурката взаимно ще си правят компания и ще си разказват спомени за мен. А аз за щастие няма да съм наоколо да ги слушам.

Осем Три

Пътувала съм вече два часа, успешно съм сменила влаковете и относително спокойна, че в следащите 6 часа не ме чакат фундаментални решения и не се задават неприятни кризи, се отпускам на седалката. Така де, доколкото мога да съм спокойна при положение, че идеята за "хигиената" на тези седалки не престава да ме преследва, а и проклетия влак, за разлика от първия, в който беше кучи студ, е зягрят като фурна.
Влакът спира на гара Дряново и изведнъж в главата ми гръмват всякакви образи, мисли, спомени..., които аз решително забърсвам - не им е сега времето. През прозореца виждам на перона прегърбена старица и с проклетата си интуиция, която обикновено работи най-добре, когато имам най-малка нужда от нея, разбирам, че тя ще се качи в моето купе.
Сяда срещу мен. Изглежда толкова крехка, но въпреки всичко пътува сама във влака - Бог знае как е успяла да се качи във вагона - и носи огромен букет есенни цветя и чанта с разни провизии. Петък е, а на следващия ден е Задушница. Този факт, в съчетание с цветята и провизиите ясно сочи, че е тръгнала някъде да раздава "за умряло".
Сяда и първите й думи са: "Пфу, как са го стоплили тоя влак, явно като се е катерил из баира е загрял. Ти закъде си момиче?" Казвам й. "Аз пък до Трявна отивам. То е тука де, наблизо."
Наистина е наблизо. Има само една междинна гара между Дряново и Трявна и се пътува не повече от половин час. И все пак в рамките на тоя половин час тя успява да ми разкаже всичко най-важно от живота си.
Правилно съм познала, че пътуването й е свързано с мъртвото минало. Тя е от Трявна, дваматат й братя са починали млади - на по 50-55 години, мъжът й - вторият - и той млад е умрял - на 60. Явно за нея всички до 60 години са младежи. Разказва ми за няколкото най-сериозни операции, които са й правили на младини, колко е закъсала със здравето в момента, колко съпрузи е имала, къде е погребан баща й и как после са местили костите му. Накрая се осмелявам да я питам на колко е години. "Осем три." Казва тя. Точно така го казва. С две отделни цифри, сякаш не бих била в състояние да асимилирам числото осемдесет и три. Майка й е починала на 90.
Покрай пребиваването на баща ми в Дряново и запознанството ни с разни местни съседи и приятели, забелязах интересна тенденция. Дълголетието. Но не просто типичното дълголетие, което като същинска митология се приписва на всички балканджии, а конкретно дълголетието на жените. Жената от която баща ми купи имота си беше около 70-годишна. И го надживя. Беше вече почти 80-годишна, когато все още всяка седмица правеше един 5-6 километров преход пеш от Дряново до къщата си в близкото село. В селото имаше и друга една баба, пак 70-годишна..., която живееше с майка си. Във всяка къща имаше старици, надживели поне по един или двама съпрузи. Не и старци. Странно.
83-годишната баба от влака слезе в Трявна и отиде да навести мъртвите си близки и живата си леля. А аз продължих.
Всичко останало мина по план. В Пловдив е хубаво. Хората са хубави. Музиката е хубава. Завръщането е хубаво. Само тази среща с необикновения човешки и по-точно женски дух не беше по план. Сякаш може да се планира съдбата.

Пътуването е вече минало - приятно минало, а ми предстои ново решение - Рожен или Букурещ? Трябва да решавам бързо. Уви, едва ли ще може и двете.