"Сто години самота"

Както ми е обичай, когато прочета хубава книга, обичам да споделя ония цитати, дето са ме сграбчили за гърлото. "Сто години самота" е един умопомрачителен инвентаризационен списък на начините, вариантите, типовете самота и причините човек да ги колекционира страстно.

Моят мъничък, хилав ум успя да улови тия тук бисери. Някой друг може би ще отсее повече.

* * *

"Племето на Мелкиадес, според разказите на скитниците, било изтрито от лицето на земята, защото надхвърлило пределите на човешкото познание."

"Когато Хосе-Аркадио Буендия си даде сметка, че чумата е нахълтала в селището (...) се взеха мерки, за да се предотврати разпространението на тая напаст из другите поселища на тресавището. Тъй свалиха от козите камбанките (...) и ги сложиха на влизане в селището в услуга на ония, които подминаваха съветите и молбите на стражите и настояваха да го посетят. Всеки от другоземците, които по онова време обикаляха улиците на Макондо, трябваше да звъни с камбанката си, за да узнават болните, че той е здрав."

"Мелкиадес (...) бил в смъртта, но се завърнал, защото не можал да понесе самотата."

"Хосе-Аркадио Буендия наистина се бе уплашил в онова прозирно декемврийско утро, когато му направиха дагеротипа, защото смяташе, че с преминаването на образа върху металната плочка хората се изхабяват полека-лека."

"...дървени стаи, където живееха сами жени, дъхащи на мъртви цветя."

"Древни градове, от чието минало величие са останали само котки из развалините."

"Тя имаше рядката добродетел да не съществува изцяло, освен в подходящия миг."

"Опиянен от славата на завръщането, от невероятните победи, той бе надзърнал в пропастта на величието."

"Залутан из самотата на своята огромна власт, започна да губи посока."

"Трябваше да предизвика тридесет и две войни и трябваше да наруши всичките си договори със смъртта, и да се въргаля като свиня из бунището на славата, за да открие почти с четиридесет години закъснение предимствата на простодушието."

"Увереността, че денят му е насрочен, го облече в загадъчна неприкосновеност, в безсмъртие до определен срок, което го направи неуязвим за опасностите на войната и му позволи накрая да извоюва едно поражение, много по-трудно, много по-кърваво и скъпо, отколкото победата."

"Полковник Аурелиано Буендия едва-едва проумя, че тайната на добрата старост не е нищо друго, освен почтен договор със самотата."

"Когато запита къде се продават погребални венци, водиха го от къща в къща, за да избере най-хубавите. Когато попита къде е най-красивата жена, която се е раждала върху земята, всички майки го отведоха при дъщерите си."

"На Ребека бяха нужни много години в страдание и несрета, за да извоюва предимствата на самотата, и не беше склонна да се откаже от нея срещу една старост, смущавана от лъжливите очарования на милозливостта."

"Хората от Макондо (...) се възмутиха от живите образи (...), защото мъртвият и погребан в един филм герой, за чието нещастие се изляха печални сълзи, се появи отново, и то превърнат на арабин, в следващия филм. Публиката (...) не можа да понесе оная нечувана подигравка и изпотроши столовете. Кметът (...) обясни с разпоредба, че киното е машина за измама, която не заслужава страстните излияния на публиката. При обезсърчителното обяснение мнозина (...) решиха да не ходят повече на кино, считайки, че им стигат и собствените мъки, та да плачат заради престорени неволи на въображаеми същества. Нещо подобно се случи с грамофоните с фуния, които (...) за известно време тъй дълбоко засегнаха интересите на духовата музика. (...) Но съвсем скоро се стигна до заключението, че (...) са механически трик, който не може да се сравнява с нещо тъй затрогващо, тъй човешко и тъй изпълнено с всекидневна истина, както една духова музика."

"Човек не умира, когато трябва, а когато може."

"Тъжната война на всекидневното унижение, на умоляванията и докладните записки на елате утре, на вече почти, на проучваме вашия случай с надлежното внимание; непоправимо загубената война срещу много учтивите и сигурни служители, които трябваше да отпуснат и никога не отпуснаха пожизнените пенсии. Другата война, кървавата, двайсетгодишна, не им причини толкова разрушения, както разяждащата война на вечното отлагане."

"Нещо, което тя самата не успяваше да определи, но което си въобразяваше смътно като някакво напредващо изтъркване на времето. „Сегашните години вече не идват като предишните“ — обичаше да казва, усещайки, че всекидневната действителност й се изплъзва от ръцете. (...) Сега, когато нямаше нищо за вършене (...) лошокачественото време я бе принудило да оставя нещата наполовина."

"Слънцето се показа с такава сила, че яснотата изскърца като платноходка."

"Трудещите се зарязаха властите на Макондо и се изкачиха със своите жалби до върховните съдилища. Точно там илюзионистите на правото доказаха, че исканията са лишени от всякаква законност, просто защото банановото дружество нямало, никога не е имало, нито пък щяло да има трудещи се на своя служба, а ги набирало случайно и временно. Тъй че се разпердушини измишльотината (...) и се постанови чрез съдебно решение и се провъзгласи в тържествени разпоредби несъществуването на трудещите се."

"И двамата тогава възпоменаваха като пречка лудешките веселби, пищното богатство и необузданото безпътство и се вайкаха колко много живот им беше струвало, за да намерят рая на споделената самота."

"Откриха, че там винаги е март и винаги е понеделник и тогава разбраха, че (...) и времето понася препъвания и злополуки и затова може да се ломи и да остави в някоя стая една увековечена частица."

"Хлебарките, най-старинното крилато насекомо върху земята, вече е било любимата жертва на ударите с чехли във Ветхия завет, но като вид е безусловно неподатливо на какъвто и да е начин за унищожение, (...) тъй като неговите хиляда шестстотин и три разновидности са устояли на най-далечното, упорито и безжалостно преследване, което човекът е развихрял още от своя произход против каквото и да било живо същество, включително против самия човек."

"Въздухът тежеше от наивна гъстота, сякаш току-що го бяха изобретили."

"Литературата е най-хубавата играчка, която е била измисляна, за да се подиграват с хората."

"Един костелив меланхолен мъж, с татарски скули, белязан завинаги и от началото на света с шарката на самотата — Аурелиано."

"Преди години, когато навърши сто четирийсет и осемте, тя се бе отказала от пагубния навик да води сметка на възрастта си и продължаваше да живее в неподвижното и извънмерно време на спомените, в едно напълно разкрито и установено бъдеще, отвъд бъднините, смущавани от причакванията и дебнещите предположения на картите."

"Без да й е разкрил, че плаче от любов, (тя) веднага разпозна най-древния плач в историята на човека."

Габриел Гарсия Маркес

"Сто години самота"