неделя, 23 август 2009 г.

Бухтички с течен шоколад



Подберете произволна пухкава розова бухтичка от купчината пухкави розови бухтички.
Разчупете бухтичката нежно, но с ентусиазъм.
Потопете парченце бухтичка в шоколада.
Съзерцавайте тънката струйка шоколад, която се спуска от парченцето бухтичка.
Преглътнете си слюнката, най-добре без да се задавяте.
Поднесете бухтичката натопена в шоколад към устата.
Преди да почнете да дъвчете задръжте за няколко секунди върху езика, докато вкусът ви завладее дотолкова, че да не можете да си представите, че други вкусове изобщо съществуват.
Преглътнете, за да направите място за следващите потопени в шоколад бухтички.
Повтаряйте тази последователност докато ви свърши или шоколадът или бухтичките.
Ще знаете, че изпълнявате рецептата правилно, ако си докарате хиперглекимична криза.
Успех!

Животното и столът


Животното рядко ми обръща внимание по поводи различни от хранене или влизане/излизане от стаята. От време на време обаче се качва на стол, който се явява зад гърба ми и се опитва да ме закача през облегалката на стола. И понякога аз спирам, каквото там върша и си играя с него известно време. Ето така.


вторник, 11 август 2009 г.

За Бог да прости


Странно нещо са традициите. Особено традициите свързани със смъртта. Винаги ми е била странна идеята да се "подава за умряло". Да раздаваш храна на живите, която те приемат "за Бог да прости". Как точно Господ ще опрости греховете на някой покойник заради това, че живите му роднини и приятели ядат наречена храна? Винаги ми е било трудно да изисквам от хората такова нещо: "Баща ми е мъртъв. Днес стават 9 години от смъртта му, моля изяжте тези неща с мисълта, че помагате за спасение на душата му".

Ако пътищата божии са неведоми, то пътищата човешки често са безсмислени. Или поне аз нещо не схващам смисъла.

Както и да е. Бог да го прости татко. И да пази нас живите от твърде тежки размисли и твърде лековати деяния. Амин.

сряда, 5 август 2009 г.

Земетръс


Всъщност усещането е по-скоро като земелюлей - настрани се клатушкахме сякаш. Много леко и много за кратко, но ми се разтрепера всичко. Не дай боже да се усилва.

Ама чувството никак не е хубаво. Едно такова - имаш проблем, опитваш да се сетиш какво е решението на конкретния проблем, но мозъкът ти дава "Error 404" - тц, няма мой човек, тоя конкретен проблем нито можеш да го решиш, нито да го заобиколиш, нито да го прехвърлиш на някой друг. Земята ти се люлее под краката и единственото, което можеш да направиш е да си придържаш компютъра да не се катурне и да се надяваш, че господ не ти се е я досал толкова, че да ти окаже огромната чест лично да те затрие.


Мда, всичкото това гледане на National Geographic ама хич не ми се отразява добре. Ама хич.