понеделник, 30 юли 2012 г.

АОПни небивалици


Сутрешната проверка на общесвени поръчки в сайта на Агенцията по обществени поръчки рядко е дейност изпълнена с жизнерадост или с каквато и да било жизненост всъщност. Обикновено ги прехвърлям докато клюмам над сутрешното кафе и чакам кофеиновият ритник да ми завърти чарковете. Обаче от време на време се намира по някой бисер, дето помага да ме разсъни, стига да не се задавя с кафето.

Ето и тазсутрешната перла, чийто хумор спада към областта на абсурдизма и/или сарказъм, средна категория:

"Открита процедура по ЗОП за избор на консултант за подготовка на тръжни документации за възлагане на обществени поръчки за избор на изпълнители за дейности по проект..."

Останалото не е важно. Нищо че включва неразагадаемата (поне за мен, поне толкова рано сутринта) фраза "деинституционализация на социални институции". Важното е, че хората си пускат обществена поръчка, за да си намерят някой да ги консултира как да пускат обществени поръчки. Рядко ми се случва да намеря по подходящ момент да кажа, че нямам думи. Сериозно, какво му се казва на това?


вторник, 17 юли 2012 г.

Пак преведено стихче



Някой ден ще взема да я преведа като хората тая стихосбирка на мис Милей. Ама засега ги карам едно по едно от време на време. Ей, на.



THE SINGING-WOMAN FROM THE WOOD'S EDGE


WHAT should I be but a prophet and a liar,
Whose mother was a leprechaun, whose father was a friar?
Teethed on a crucifix and cradled under water,
What should I be but the fiend's god-daughter?

And who should be my playmates but the adder and the frog,
That was got beneath a furze-bush and born in a bog?
And what should be my singing, that was christened at an altar,
But Aves and Credos and Psalms out of the Psalter?

You will see such webs on the wet grass, maybe,
As a pixie-mother weaves for her baby,
You will find such flame at the wave's weedy ebb
As flashes in the meshes of a mer-mother's web,

But there comes to birth no common spawn
From the love of a priest for a leprechaun,
And you never have seen and you never will see
Such things as the things that swaddled me!

After all's said and after all's done,
What should I be but a harlot and a nun?

In through the bushes, on any foggy day,
My Da would come a-swishing of the drops away,
With a prayer for my death and a groan for my birth,
A-mumbling of his beads for all that he was worth.

And there sit my Ma, her knees beneath her chin,
A-looking in his face and a-drinking of it in,
And a-marking in the moss some funny little saying
That would mean just the opposite of all that he was praying!

He taught me the holy-talk of Vesper and of Matin,
He heard me my Greek and he heard me my Latin,
He blessed me and crossed me to keep my soul from evil,
And we watched him out of sight, and we conjured up the devil!

Oh, the things I haven't seen and the things I haven't known,
What with hedges and ditches till after I was grown,
And yanked both ways by my mother and my father,
With a "Which would you better?" and a "Which would you rather?"

With him for a sire and her for a dam,
What should I be but just what I am?

 


Пеещата жена от покрайнините на гората


Какво съм аз, ако не пророк и лъжец,
чиято майка е елф, а баща й отец?
Закърмена с кръста и под вода потопена,
какво съм аз, ако не на Звяра роднина?

И с кого да другарувам, ако не с змии и жабоци,
пръкнали се между блатните треволяци?
И каква ли песен да пея, на олтар осветена,
ако не молитви и тропари, и псалми от Псалтира?

Такъв воал може да откриете в тревата,
изтъкан от на майка-фея ръката.
Пламък такъв е вплетен в тревистите вълни,
където в мрежата на майка-русалка блести.

Но що за чедо може да се добие
от любовта на свещеник и фея?
Нивгаш не сте видели, а и няма по света
създания, каквито ме топлеха в люлката.

Така че, каква бих могла да бъда аз,
ако не монахиня и развратница?

Поел през храсталака в някой ден мъглив,
задава се тате, с капчици покрит.
За смъртта ми се моли, рождението ми проклина
и трака с броеницата си чак до амина.

А ето я мама, на колене лице подпира,
в неговото лице ненаситно се взира
и в горския мъх с пръсти думи реди,
противни на всички негови молитви.

Той ме учи сутрин и вечер да славя бога,
научи ме гръцки и латински да говоря,
благослови ме и ме кръсти, да ми спаси душата,
но щом ни обърне гръб, ний призоваваме сатаната!

О, колко неща от мене скрити останаха
зад плетове и канавки, додето не пораснах аз.
И как ме разкъсваха татко и майка
между „Кое предпочиташ?“ и „Кое подобава?“.

С такива именно двама господари
какво съм аз, ако не тяхно създание? 

неделя, 15 юли 2012 г.

Словесни концентрати: Урсула Ле Гуин, „Лявата ръка на мрака“




Истината е въпрос на въображение.

В методите, възприети от Вселенския съюз, властта е станала нещо толкова тънко и сложно, че само изтънчен ум е в състояние да схване как действува тя; тук тя е все още ограничена, все още видима. У Естравен например се чувствува властта на мъжа като добавка към неговия характер; той не може да повтори жест или да изрече дума, в която да не се вслушат. Знае това, а то му придава по-голяма реалност, отколкото притежават повечето хора: солидност на съществуването, вещественост, човешко величие. Всеки успех влече със себе си и други успехи.

Забравих, че е крал и не гледа на нещата разумно, а като крал. 

- Защо човек става предател?
- Не зная защо човек става предател. Никой човек не се смята за предател: затова трудно може да се намери такъв.

Гетенейците биха могли да направят колите си по-бързи, но не ги правят. Когато ги запиташ за причината, отговарят: „Че защо?“ Все едно да запиташ земляните защо всичките ни коли трябва да се движат толкова бързо; ние отговаряме: „Че защо не?“ Всеки с вкуса си. Земляните смятат, че трябва да напредват, да се развиват. Жителите на Зима, които живеят винаги в Година първа, смятат, че присъствието е по-важно от прогреса.

Шофьорът ми каза имената на тринайсетте [върха] и ми разправи разни истории за лавини, за сухопътни лодки, които планинските ветрове издухали от пътя, за екипажи на снегорини, заседнали със седмици на непристъпни височини, и тъй нататък, в приятелско усилие да ме изплаши.

Ханддара е религия без организация, без свещеници, без йерархия, без обети, без вяра; още не мога да кажа има ли тя бог или не. Тя е неуловима. Винаги е някъде другаде. Единствената й определена проява са крепостите, убежища, в които човек може да се оттегли и да прекара нощта или цял живот.

Зад политиката, парадите и страстите на тази държава се крие някакъв старовремешен мрак, пасивен, анархичен, безмълвен, плодотворният мрак на Ханддара.

Двама от Гадателите стояха настрана, без да говорят. (...) Те бяха Смахнатите. Тия хора бяха невменяеми. Гос ги наричаше „делители на времето“, което значи може би шизофреници. (...) Запитах излечими ли са тия двама психопати. „Излечими ли? — повтори Гос. — Че може ли да се излекува певец от гласа му?“

Единственото нещо, което прави живота възможен, е вечната, нетърпима несигурност: да не знаеш какво те очаква.

Мъжът иска мъжествеността му да бъде уважавана, жената иска женствеността й да бъде ценена, колкото и косвени и тънки да са проявите на уважение и оценка. На Зима те не могат да съществуват. Човек бива уважаван и оценяван единствено като човешко същество. Това е просто ужасно.

В Кархида враг е нашественикът, а не чужденецът. Чужденецът, който идва неизвестен, е гост. Враг е съседът ти.

Зима не е успяла да постигне за тридесет века дори това, което Земята постигнала някога за три десетилетия. Нито пък Зима е заплатила с това, с което е заплатила Земята. Зима е враждебен свят; наказанието за грешките е сигурно и бързо: смърт от студ или смърт от глад. (...) Затова са се придвижвали много бавно. За всеки момент от историята им един повърхностен наблюдател би казал, че целият технологически напредък и развой е спрял. А никога не е спирал. Сравнете потока и ледника. И двата достигат целта си.

Аргавен беше луд; неговата зловеща непоследователност помрачаваше настроението в столицата му; той използуваше страха. Всички хубави неща на царуването му се дължаха на неговите министри и на киоремията. Но не бе причинил и много злини. Неговата борба със собствените му кошмари не бе навредила на кралството. Братовчед му Тайб беше друг човек, защото в лудостта му имаше логика. Тайб знаеше кога да действува и как да действува. Само не знаеше кога да се спре.

Говореше много и за Истината, защото, както казваше, „прониквал под лустрото на цивилизацията“. Това е вечна, въздесъща, благовидна метафора — за лустрото, под което се крие по-възвишената действителност. То може да прикрива цяла дузина заблуди едновременно. Една от най-опасните е заключението, че цивилизацията, понеже е изкуствена, е неестествена, че тя е антипод на първобитността… Разбира се, лустро няма, процесът е процес на растеж, а първобитността и цивилизацията са степени на едно и също нещо. Ако цивилизацията има антипод, това е войната. От тия двете може да имате или едното, или другото. Не идвете едновременно.

Той се стремеше към нещо по-сигурно: сигурния, бърз и траен начин за превръщане на един народ в нация — войната.

Недостатъците са в посланика, не в посланието.

С думата „сътрапезничество“ се обозначават всички национални и правителствени институции в Оргорейн, от държавата като цяло, през съставляващите я тридесет и три поддържавици или окръзи до под-поддържавиците, общините, колективните ферми, мините, заводите и всичко друго, спадащо към тях. (...) Но може да означава също гражданите, самият народ. В тази любопитна липса на разлика между общото и специалното приложение на думата, в използуването й както за цялото, така и за частното, за държавата и индивида, в тази неточност именно се крие най-точното й значение.

Те се боят от Пратеника, кажи-речи, колкото Аргавен и повечето от придворните му; с тази разлика, че Аргавен го смяташе за луд като себе си, а те го смятат за лъжец като самите тях.

Въпреки широкия видим управленчески апарат, нищо не се върши видимо, нищо не се казва високо. Машината крие машинациите.

Да научиш на кои въпроси не може да се отговори и да не им отговаряш: това е най-необходимото умение във времена на напрежение и мрак.

За да станеш висш чиновник в Сарфа, изглежда, трябва да бъдеш глупав под някаква сложна форма.

Страшно е това състрадание, което хората никога не губят. Страшно, защото когато най-после останем голи в мрака и студа, само него имаме. Ние, които сме толкова богати, толкова пълни със сили, на края оставаме само с тая дребна монета. Нямаме какво друго да дадем.

Как може да се мрази или да се обича една страна? Познавам хора, познавам градове, чифлици, възвишения, реки, скали, видял съм как слънцето при залез наесен огрява склона на някоя орница в планините; но какъв е смисълът да сложиш граница на всичко това, да му дадеш име и да спреш да обичаш оттам, откъдето името престава да бъде валидно?

Никой не знае с положителност защо настъпват ледовете и защо се отдръпват. Снегът на Невежеството остава непокътнат.

Огън и страх - добри слуги, лоши господари.

Каква полза да търсиш безопасен път при такова пътуване? Има неразумни пътища, по които не бих тръгнал; но безопасен няма.

Той потъна в сън, както плувец потъва в тъмна вода.

Гетенеецът като напълно завършено създание смята телепатичната реч като нарушение на завършеността, пробив в неговата цялостност, който трудно може да понесе.

Пазенето на тайна в Кархида е до голяма степен въпрос на сдържаност, на мълчание по споразумение, по взаимно разбирателство — отбягване на въпроси, но не и отбягване на отговори.

Светлината е лявата ръка на мрака,
а мракът — дясната ръка на светлината.
Двете са едно, живот и смърт, легнали
заедно като любовници в кемър,
като сплетени ръце, като целта и пътя.

Слава на мрака и недовършеното Сътворение!


понеделник, 9 юли 2012 г.

Сън


Снощи сънувах Марти. Съвсем внезапно и без особена причина си беше вкъщи. Обаче аз знаех, т.е. помнех, че е умрял. Но въпреки това някак не ми беше чудно да го видя. Май проумях, че някак съм се върнала назад във времето, затова той още е там. И знаех, че няма още дълго да остане, затова му се радвах... ами като за последно.
Днес ми е носталгично едно такова. Крив ден. Дано не е повлече цялата седмица след себе си.



неделя, 8 юли 2012 г.

Летни деца


Лято е. Детските градини напълно са приключили, за нашате малка двойна напаст, оказва се, окончателно. На есен Нати ще е ученичка. Влади е година по-малък, обаче изглежда и той ще е първи клас... по ред административни, крайно интелигетни причини, които нямам желание нито да обмислям, нито да обсъждам.

До есента обаче все още има време и децата са на задължителния бабин дом. Двамата са големи сладури, живи, интелигетнти, мили, деца. Само от време на време, в изключителни случаи, не повече от веднъж-дваж на ден, могат да те докарат до такъв бяс, че да ти се пръсне главата, след като си си сменил цвета няколко пъти. А двамата помежду си се разбират като... ами като брат и сестра. Не че точно си дърпат косите взаимно, но почти. Отношенията им даже насън не се променят, както е видно от снимковия материал.



Когато се заиграят поне става тихо. А рисуването, разбира се, е огромна част от игрите. Те рисуват, баба им чете книжка. Тая година за първи път решихме да се четат не отделни приказки, а цяла книга, моля ви се. С идеята да я довършат, докато са тук. Книгата собствено се казва "Маншон, Полуобувка и Мъхеста Брада" и аз поне имам много топли спомени от времето когато я четох, на младини.

А ето и няколко примера от рисунките. На Влади:






И на Нати (надлежно надписани да не стават грешки):






Та така. При нас е весело и лятно, и приключенско. Де да видим колко време ще мине до първия голям рев.