сряда, 18 септември 2013 г.

Есенни плодове


Днес след работа се поразходих на пук на вятъра, който проявява вулгарно любопитство и държи да прерови и преобърне целия ни малък град, че даже и да ни бръкне под полите и из пазвите. Търсех изостанали орехи по кварталните дървета. Мама я мъчи някакъв грип и вече няколко пъти споменава, че й се хапват пресни орехи. А аз съм забелязала за себе си, че когато не ти е добре, хранителните желания не са случайни и, ако успееш да хапнеш това, което ти се яде, сякаш някой с ръка ти взема болката или ти обира температурата. Обиколих дузина дървета (не знам пчели, оси и прочее дребен жилат добитък как издържа да го прави това по цял ден), събрах две шепи орехи, а тук там намерих и някой червив. И се замислих, ако е вярно, че орехите са чиста храна за ума, червеите, които са излюпени в орех и цял живот са се хранили само с орех, дали се превръщат в чиста проба мозък? Или как беше то при тях – ганглий?

Докато обикалях кварталната флора и търсех да й отвлека отроците, се загледах по-внимателно в дърветата. Сещам се как за дървета, които почти са си увили стволовете едно в друго, се казва, че са се прегърнали. Дръжки. И аз страдам от романтични напъни, но си има места, където романтиката е приложима и случаи, когато просто не пасва. Когато видя две дървета, толкова близки, та почти са се сраснали, аз не мисля за тяхната горяща любов, а за неугасващата човешка глупост, поради която фиданките се засаждат твърде близо една до друга, без да се мисли, че дърветата стават доста едри, и само след няколко години те вече буквално се избутват едно друго за място под слънцето.

Пръстта под дърветата на места е покрита с чакъл, пръснал се от близък строеж. Сетих се как от прозореца на влака тия дни видях каменоломна (видях и един цял хълм съставен само от човешки боклуци, но това е тема за друго мрънкотене) и сега си помислих, че тоя чакъл е дошъл от каменоломна досущ като онази (пък може и от същата). Знам, че хората приемат камъните и скалите като мерило за статичност и непоклатимост, обаче това изобщо не е вярно. Камъните също се променят, като всяко друго нещо в света. Растат, смаляват се, търкулват се от планината и попадат под нежните пръсти на вълните, които им осигуряват олинклузив спа масаж, докато им огладят всички кривици. Може би ще ви се стори, че като се откъснат от скута на майка си, планината, натрошат се на дребни камъчета и се пръснат по човешките зидове и стобори, камъните се принизяват, лишават се от величието си. Нищо подобно. И камъните, като всяко живо и неживо нещо имат своя път. Животът на камъните обаче е мноооооого дълъг и случките в него отнемат дълго време. Да видиш с очите си как камъкът от скала се превръща в каменен дувар или основа на път, или в нещо по-изящно, ако и по-малко практично, означава просто да станеш свидетел на едно истинско приключение за камъните. И едно признание, че ако ние човеците имаме крепости, то е защото те се крепят на плещите на камъците.

Докато вече се прибирам към блока, виждам мъж да разхожда куче. Или куче да разхожда мъж, не стана много ясно, личеше само, че кучето избира пътя. Не че беше едър пес, по-скоро джобен формат беше, но явно човекът му е от тия, дето наистина разхождат кучето, а не го използват за придатък, като излязат на въздух. Сетих се за теорията, че кучетата и хората им си приличали. Дребният бъхльо беше нещо от рода на пинчерите и ушите му бяха подострени като с острилка. Човекът му от своя страна се радваше на уши разперени като крила на прилеп и ... заострени нагоре, като не елф. Има хляб в тая теория.

Последното което ми хрумна преди да хлътна във входа, беше, че небето пред мен е чисто безупречно синьо, но по петите ме гонят облаци, като брашно, разпиляно по масата на майстор пекар. Нещо такова:

Есенно виси небето
над обагрения свят,
набрашнено по лицето
с облаци на прах.

Не можах да измисля края. Вятърът трябва да го е отвял.

Вече вкъщи откъм телевизора на мама чух някой да обяснява как човек трябвало винаги да расте и да се развива, все нагоре, нагоре, нагоре... Ще ме прощавате, но всяко растение, израснало твърде високо, веднага ще ви каже, че колкото е по-дълго стъблото, толкова по-голям шанс има да се пречупи. Решенията за това са две – или живееш в низините (в което няма нищо лошо, все пак главното предимство на морското равнище е именно морето), или израстваш, но в компанията на още много стъбла, извисени като твоето, та да се опирате един на друг, като ви погне заядливият вятър.

Това е. Една разходка, една шапка хрумки. И понеже всичко е на есенна тема, ето и есенна песен за финал.