понеделник, 30 декември 2013 г.

Вместо годишна равносметка


От време на време, обикновено след като съм гледала към хиляда археологични предавания, ми хрумват някакви такива нелепости, като например дали някой ден останките и от моя дом няма да се окажат на дъното на нечии археологични разкопки? Дали невоъбразими хора от бъдещето ще сглобяват оцелели дребни парченца покъщнина и ще правят изводи за моето ежедневие, навици, храна, облекло? Дали ще открият името ми и някой ще заяви, че съм постигнала своеобразен вид безсмъртие, защото хиляди години по-късно някой все още го произнася? А дали и тези кости, които болят, скърцат и се съпротивляват, но все пак ме държат изправена, няма да се озоват провесени на закачалка в някой музей? Може би чуждопланетен музей на бита и живота на Планетата Майка? Може би космически музей, демонстриращ останки от онази раса, населяваща една синя планета, самоунищожила се преди да си е осигурила пътя към звездите? 

В такива моменти, когато въпросите ме засипят и стените сякаш всеки момент ще се срутят, откривам, че ми остава само едно нещо - да престана да гледам археологични програми, да си пусна музика (новия албум на Пласибо, например) и да си направя горещ шоколад. Защото въпросите са безсмислени и абсурдни. Защото ние, очевидно, ще живеем вечно. Това е планът. Дотук добре.


петък, 20 декември 2013 г.

Печалната планета


Тия дни превеждах тая песен за приятел. Сега като чета, забелязвам, че се е получило не зле. Странно, но това не винаги е ясно в момента, когато се пише. Различно звучи след време.
А песента е добра.





В покрайнините на Йерусалим
пристъпвам сам под взора на луната.
И въпреки милионите звезди
сърцето ми блуждае на планета,
описваща печална орбита
около Априлската луна.
Изгубен съм без теб, изгубен съм.
И нека кралството ми да се срине
и да потъне в морските вълни,
аз съм луд по теб, по тебе, луд.

От сенчести дълбоки долини
дочувам скръбни древни вопли.
Но с всяка стъпка виждам теб,
на всяка крачка, само теб.
Звездите, песъчинки същи
по дъното на океан пресъхнал.
Кажи ми още колко? Кажи ми, колко?

В пустинята, говорят, има град,
всуе издигнат от владетел древен.
Но днес съсипан е градът и в руините
вятър вие с писък хищен.
Това са те човешките дела,
събрали наш'та арогантност.

Завинаги ще бъда пленник аз,
ако те вземе друг в дома си за жена.

Затворите са разрушени
и враговете ми на свобода,
но аз съм луд по теб, по тебе, луд.

В живота си не съм изпитвал
такава пълна самота.
Кралството ми необятно
не струва пукната пара.
И в цялата история човешката
победа няма ценна ни една без любовта.

В покрайнините на Йерусалим
пристъпвам сам под взора на луната.
И въпреки милионите звезди
сърцето ми блуждае на планета,
описваща печална орбита
около Априлската луна.
Изгубен съм без теб, изгубен съм.
Макар да имаш силата да сринеш
всичко тук пред моите очи,
а затворите са в руини
и враговете ми на свобода,
и кралството ми разрушено
потъва в морската вода,
аз съм луд по теб. По тебе луд съм аз.




понеделник, 16 декември 2013 г.

Облаци поети



Лее се навън дъждът.
Всяка капка ми превежда
облачните стихове 
и прилежно ги подрежда.

Облачните небеса
пишат своите тропари
с водни струи и мъгла
върху покривите стари.

Плаче тихо есента.
С нас дъждовно се прощава.
Имам нова самота
и отколешна забрава.

вторник, 26 ноември 2013 г.

Всички дни


Какво се носи на рожден ден без рожденик?
Какво се подарява на безсмъртен дух?
Как се преглъщат сълзи и почерпки
в един солено-жаден куп?

Как се празнува, ако ти се плаче?
Какво се пее, щом ти се крещи?
Какво си пожелаваш, като духнеш
запалените восъчни свещи?

Какво се чества на един ограбен празник?
И как се гледат хората в очи?
Денят, когато той не остарява - 
сега... и всички други дни.


неделя, 24 ноември 2013 г.

Палачинките на свободата


Понякога споменавам за семейната традиция в събота да се правят палачинки. Това всъщност не е съвсем вярно. Палачинки правим по всяко време. Всеки път, когато ни се доядат. Всички в нашето семейство - майка ми, брат ми и аз - умеем да ги въртим леяните пити, както ги наричаше баба. Брат ми се е научил от майка, после научи и мен. Веднъж бяхме носили домашния тиган чак на морето, защото иначе как ще се правят палачинки в наетото бунгало?

Сигурна съм, че повечето хора повече или по-малко обичат палачинки. Почти съм убедена, че няма човек, на когото изобщо да не му харесват. Има нещо крайно притегателно в тия тестени кръгчета. Има си ритуал на завиването с конфитюр и хапването, докато отделни сладки капчици тупват на чинията. Задължително е после да си оближеш пръстите, а накрая и самата чиния. 

Но аз бях почнала да казвам, че събота не е единственият ден за палачинки в нашето семейство и за това си има причина. Въпреки че родителите ми никога официално не се разведоха, баща ми се изнесе, когато бях на пет. Съвсем ясно си го спомням тоя зимен ден - ако се чудите дали децата помнят от толкова ранна възрст - помнят, всичко помнят. Но сега не става дума за това. Искам да кажа, че, след като той замина, майка ми трябваше да продължи... с всичко. Да живее, да ни издържа, да се грижи за нас, да ни пази. Тя никога не ни е говорила против него, но и никога не го е защитавала. Майка ми е силна и справедлива жена. 

Какво е изживяла тя самата, като е останала да гледа сама две деца не знам. Знам обаче, че направи всичко по силите си за нас, децата, тази промяна да има някаква, макар и минимална положителна страна. Докато живееше при нас, баща ми очакваше да се спазва строг ред - на обяд се яде супа, вечер гозба. За ракията трябва да има салата и айрян. Палачинките са само за закуска, само в почивен ден и то не всеки почивен ден. Същото важи за бухти, баници и прочее. Домакинските задължения на майка ми бяха ясни и не й се полагаше да се отклонява от тях. 

Затова, когато той замина, единственото, което тя можеше да направи, за да завърти тази история към по-светла посока, единственият тих женски бунт, който можа да измисли, беше този: "От сега нататък", каза ни тя просто, "можем да си правим палачинки, когато си искаме! Ако искате да закусвате със супа и да вечеряте с палачинки или бухти - така ще правим. Ако искате, можете и пред телевизора да се храните!" 

Може да не изглежда кой знае какво, но в онзи момент, за нас тримата, палачинките внезапно станаха изключително важни. От най-обикновена храна, те се превърнаха в символ, който да ни напомня, че не сме изоставени, а просто сме свободни. 

И досега свързвам палачинките само с положителни емоции. Заслугата е изцяло на мама.

събота, 16 ноември 2013 г.

За съботната закуска


Събота сутрин. Стоиш в междублоковото пространство, заето от автомобилите на отрудени граждани и от котки, похапващи кренвирш (това е целта на посещението на междублоковото пространство, да се нахранят котките). Ослушваш се. Кварталът още не е тръгнал по делата си - събота е все пак, може да се поизлежават. Обаче от всеки кухненски прозорец и всеки приспособен като кухня балкон се носи един и същ мелодичен звук - цвърчене на горещо олио. Пържи народът - бухти, мекици, банички и прочее благини. Вдишваш дълбоко - ароматът е опияняващ, плътен и безкрайно познат. Ето, там на втория етаж, са забравили някоя бухта, та е взела да попрегаря. Е тия пък пържат със свинска мас. Събота сутрин. Закуската цвърчи и... почти успява да заглуши цвъртящите стомаси на гладните граждани. След малко, когато всичко е изядено с домашен мармалад или сиренце, животът може да продължи, денят може да започне. Засега да се съсредоточим върху цвърченето.

четвъртък, 14 ноември 2013 г.

Ние, в главата ми


Това от няколко дни се чудя дали да го пиша или не и дори сега, докато реално пиша, още не съм решила дали ще го пусна. Та, ако някой го чете, значи половината от мен е спечелила битката над другата половина... Изобщо, някакви битки са спечелени.

Значи, ето какво – миналата седмица се заключих в служебната тоалетна. Знам, че това звучи като идеалното начало на адски забавен виц, но не стана точно така. Виждате ли, нашите служебни тоалетни не са кабинки. Обособени стайчета са, с бетонни, облицовани с плочки стени и, както се оказа, с много плътни врати, заключващи се със секретен патрон (вярно, едната насилствено се раздели с патрона си).

Та става дума за това, че при поредното посещение по зова на природата, след като затворих вратата, аз небрежно врътнах патрона, което е напълно ненужно, защото на етажа сме си две жени с шефката и всяка ползва своето си стайче. Обаче, какво да се прави, навик, заключих. А когато малко след това опитах да отключа... открих, че патронът се върти свободно и е скъсал всякакви отношения и връзки с езика, в момента здраво натикан в рамката на вратата.

Все съм чувала хората да казват „Цял изстинах“, и винаги съм смятала, че е просто израз. Сега се убедих, че се случва. Аз, видите ли, имам диво въображение (поне да служеше за нещо). И тоя сценарий – заключвам се в тоалетната и никой не ме намира два дни – се е играл в главата ми толкова пъти, че вече е част от редовния афиш. Вярно, в моите кошмарни фантазии това се случва в края на деня в петък, а сега реално беше по обед в работен ден и шефката и един колега бяха в офиса й, но паниката има любопитното свойство да елиминира логиката.

Т.е. не, това не е съвсем вярно. Ето какво се случи. Докато си стоях втрещена пред заключената врата аз се... раздвоих. Това струва ми се е най-яркото доказателство, на което съм попадала за факта, че човешкият разум е надграждан над животинско минало. От една страна стоеше Деница, която се опитваше да изброи фактите хладнокръвно, от друга й се зъбеше една Деница, която беше, буквално и преносно – животно затворено в клетка. Изумително е колко малко е нужно и колко бързо се случва. Първоначално някак запазих самообладание и започнах да удрям по вратата, дано ме чуят и дойдат да ме спасят. След като това не даде никакъв резултат на логиката й беше връчено предизвестие да освободи терена, паниката разтвори мощни криле и... литна. Виках, тропах, блъсках, пищях, вилнях... не знам колко време. Доста време.

Когато животинската ми персона се умори и се оттегли да се прегрупира, човешката някак успя да улови юздите и тихичко ми посочи: „хвани това... дръпни тук... махни капачето... издърпай това лостче... спри да риташ, това не помага... сега пак дръпни лостчето... смачкай патрона с крак... извади вътрешността... използвай я да завъртиш лостчето...“

Когато патронът прещрака и вратата се отвори, ми се доплака. Аз не знам, не разбирам, как хората преживяват кризи, загуби, тежки и истински проблеми. За това кратко време затворена в тясна тоалетна без шанс да бъда чута (по закона за всемирната гадост по същото време в сградата работели асансьорни техници и всички отдали моите удари на тяхната работа) аз се простих с всякакви постижения на еволюцията и бях готова да си прегриза прословутия крак.

Та не исках да го пускам това (май все пак ще види бял свят), защото звучи смешно и отстрани няма как да се разбере. Но истината е, че аз повече в служебната тоалетна вратата даже не я затварям плътно. Тая теория, че „парен каша духа“ се оказа повече от вярна. Значи това било човешкият опит – сбор от гадни опарвания. А дали има душевно алое вера?


вторник, 12 ноември 2013 г.

Неродени стихчета


Понякога случайно прелитащи стихчета се оплитат в перчема ми и се приютяват в главата ми. Понякога ги споделям с всички останали. Но друг път връзката не е добра или стихчето преминава твърде бързо, та само малка негова част се откъсва и ми се забожда в мозъка, останалото профучава по пътя си. Като тази сутрин в просъница:

... а после светът се разпада
и всичко потъва в мъгла,
догаря фалшивата клада
и пак се завръща студа...

Лошото е, че ми се ще да видя началото и края, но няма как да стане. Ето тези странстващи строфички, отделени от спътниците си, аз си ги наричам неродени стихчета. Ще взема да ги пускам и тях тук. Кой знае, някой може да е уловил останалото.

неделя, 10 ноември 2013 г.

За съвпаденията


Това вероятно само аз ще си го разбера. Знам, че съвпаденията са нещо обичайно. Но понякога ми се случват толкова подробни и точни съвпадения, че си струва да се запишат. Пълня един тефтер с такива случки, повечето нямат смисъл, освен в моята глава. Но ето едно от тази вечер. 

Гледам нов сериал, "Слийпи Холоу". Главната роля, Икабод Крейн, се изпълнява от британски актьор, Том Майсън. В същия сериал, в ролята на съпругата му е Катя Уинтър. Том е симпатяга, "tall, dark and British", както се изразиха веднъж и, като с всички интересни актьори, тръгвам да разгледам в какво друго е играл. Повечето неща не съм чувала, но попадам на серия от "Инспектор Луис", британски криминален сериал, който ми е добре познат и любим. "Слийпи Холоу" е историческа хорър-фантазия. В серията на "Инспектор Луис" Том играе писател на исорически фантазии. Пак в тази серия участва и същата Катя Уинтър. А името на героя на Том, писателят, е... Дориан Крейн.

Понякога съвпаденията са просто съвпадения. А понякога кой ги знае. Или съм обградена от съвпадения, или забелязвам твърде много. Или правя от мухат слон. 

сряда, 6 ноември 2013 г.

От главата си патя


Винаги съм имала известни съмнения, но с времето всичко се изясни и фактите вече са ясно подредени.

Три признака за моето обсесивно-компулсивно отклонение (чак до разстройство още не съм стигнала, но прогресирам с възрастта, забелязвам).

1. Ако ще се мажат филии, маслото, пастетът или каквото там ще се маже, трябва да са максимално равномерно разстлани по цялата повърхност на филията и да покрива ръбчетата до самият край! Няма значение колко време ще отнеме това. Няма значение, че от това вкусът не се влияе, няма значение, че като нахапеш филията не ти пука колко добре е намазана. Направо шпакловам!

2. Ако гледам филм и в някой кадър се съдържат предмети, които могат да се преброят, то филмът тябва да се спре на пауза и предметите да се преброят. Един бог знае колко пъти съм броила звездите в началото на филмите на Парамаунт. Още след първото преброяване научих, че са 22, но това по никакъв начин не ми спести нуждата да броя всеки път. Всеки път. Докато гледах безкрайните сезони на Закон и ред, безкрайно много пъти съм броила колоните пред входа на съдебната палата в Ню Йорк. Висулки по лампион, камъчета по колие, брой летви в дадена решетка.... Сега поне е лесно. Докато гледах филмите на касети подозирам, че ей заради това превъртане, за да се преброи нещо важно, разказах играта на видеото. Обаче не дай боже да пропусна да разбера от колко стъклени парчета се състои виража на нечия врата. Щеше дае смешно, ако не беше досадно.

3. Предметите по бюрото трябва да са подредени под прав ъгъл един спрямо друг. И ако се разместят, трябва да се подредят пак. И пак. И който ги размести, трябва да си носи последствията. 

Така. Диагнозата е ясна. Сега остава да видим колко време ще успея да се укривам от компетентните органи. 

петък, 1 ноември 2013 г.

Броилки


Някъде сред дните, през които преминаваме без особена мисъл и без никаква идея за нещо необичайно или забележително, се крие един по-особен ден. Всички знаем своя начален ден, първата си дата като човешки индивид, и всяка година отброяваме нарастваща годишнина от тази дата. Но някъде се спотайва другият ден, последният. Без да знаем кога, без да да можем да я отбележим по какъвто и да било начин, всяка година преминаваме през датата, която някой ден ще бъде издълбана в надгробния ни камък отвъд тирето. Дали някой някъде отброява намаляващи числа? Дали това е броене до края... или е предстартово?

понеделник, 28 октомври 2013 г.

Паста Праскова


Запознати ли сте с тия сладкарски изделия, наречени паста Праскова? Не, не ги бъркайте с дребните сладки Прасковки (те си заслужават отделна прочувствена ода). Става въпрос за това сладкишче, състоящо се от две пандишпанови полукръгчета, слепени със сметана (а в стария, соц вариант с плътен маслен крем, който в зависимост от съдържанието на захар, понякога можеше да си мине за чист бутер), напоени с достатъчно сироп за гръцка баклава и поляти (къде по-обилно, къде не) с плътна жълта глазура, носеща далечен и много бегъл нюанс на прасковена есенция (не дай боже мисълта за истински плод да се намеси, докато се опитваш да си втърдиш вените с тая сладост). 

Не знам с другите как е, но лично за мен ей тая глазура винаги е била главната причина да ги ручам пастите Праскова. И тая вечер пак заради глазурата си купих. Няма такова усещане, както като ти се вдъвче между зъбите и просто усещаш как глюкозата се влива директно в потока на кръвта и обещава нощни приключения и бодър дух. Докато си похапвах виновното удоволствие се сетих една случка от преди вече доста години. 

Рече комшийското момиче, моя близка приятелка, че й се яде паста праскова. Ама вече денят преваля. Обаче като каза, искам, та искам. И какво да правим, не като да имаме някаква работа или да ни чакат мъже или деца, казвам й: "Давай, мацо, отиваме да търсим праскови."

Обиколихме всички отворени квартални магазини - това беше в зората на човечеството, когато още си нямахме Мол да ни осветява пейзажа целонощно. Обиколихме и магазините на съседната махала. Обиколихме няколко будки за цигари и вафли, ей така, защото човек като се надява, какви ли не глупави идеи му хрумват. Сетихме се за няколко магазета, дето иначе никога нямаше да забележим, че съществуват.... вече съвсем окъсняхме, обаче, пусто, яде му се на момичето Праскова. Най накрая минахме покрай една вече затворена сладкарница (защо не сме се сетили първо за нея, нямам обяснение), а вътре, зад затворена и вероломно зарешетена витрина... цяла тава пасти Праскова. Съдбата, както казват, е кучка, и обича да ни гледа сеира. Постояхме с комшийското момиче, поточихме лиги (то след толкова обикаляне и аз се бях настроила на прасковена тема, пък се прибрахме). 

Тази история няма поука. Няма тънък под- над- или околосмисъл. Исоторията е ясна и недвусмислена - истинските, чисти, просто (е, понякога причиняващи диабет) удоволствия в живота са кът. Яжте си Прасковите и се радвайте на всяка лепкава хапка.

Аз така направих тая вечер.

неделя, 27 октомври 2013 г.

Книги


Чета книга в електронен формат. За човек като мен, който изтръпва при мисълта за съсечените гори и техните хартиени мощи, електронните книги са гениално изобретение, великолепно. Мисълта за цяла библиотека в една малка непретенциозна кутия е вдъхновяваща, окуражителна, успокояваща. 

В същото време обаче, около 1/5 (може да е и 1/4) от обема на стаята, в която чета, е изпълнен с книги. Стари книги, нови книги, художествени книги, документални книги, романи, повести, разкази, стихове... Книжни книги. Събирани години наред, обобщени в една малка сплотена книжна общност. Някои отваряни по-често от други, някои обичани повече от други, но всички, всички ценени. 

Електронната книга, която чета, е по-нова и разширена версия на същата книга, чийто оригинал имам на хартия. Докато чета електронната версия, сравнявам с хартиената. И докато разлиствам старото томче, ме лъхва уникалната, безподобна, упоителна миризма на книжна книга - комбинация на крехка хартия и старо мастило. Същата миризма, стократно усилена, изпълва всяка библиотека на света. В книжарниците не е същото - там цари миризмата на новите книги, на дърветата, които тепърва осъзнават в каква форма са се преродили. 

Тази стара миризма носи смесени чувства. От една страна неизбежната вина заради унищожената, смляна и преработена дървесина. От друга неизбежната радост заради завинаги запечатаните, магически истории. Откривам, че електронните книги са чудесни. Но се възприемат най-добре, ако ги чета, забила нос между страниците на истинска хартиена книга. Сложно удоволствие е четенето. И това преди още да стигнем до самите думи.

неделя, 20 октомври 2013 г.

Словесни концентрати: Хенри Милър, "Сексус"


Да се отдадеш абсолютно и безрезервно на жената, която обичаш, да строшиш всички окови, освен желанието да не я загубиш – това е най-ужасната окова на света.

Сградите, опразнени от своите служители-автомати са по-пусти от гробници. Когато машините бездействат, създават празнота по-дълбока и от самата смърт.

Тялото ми тежи като олово, когато го хвърлям в леглото. Веднага потъвам в дълбочините на съня. Това тяло, превърнало се в саркофаг с каменни дръжки, лежи абсолютно неподвижно. Сънуващият се възнася над него като пара, за да направи околосветско пътешествие. Заспалият напразно търси образа и формата, съответстващи на ефимерната му същност. Като небесен шивач той пробва тяло след тяло, но всички те не са му по мярка. Накрая е принуден да се завърне в собственото си тяло, да надене отново оловния калъп, да стане затворник на плътта, да продължи да живее с апатията, болката и скуката.

Писането трябва да бъде акт, лишен от преднамереност. Думата трябва сама да изплува от дълбините като океанско течение. Детето няма нужда да пише, то е невинно. Човек пише, за да изхвърли отровата, която е натрупал поради фалша на своя живот. Опитва са да възроди невинността си, но единственото, но единственото, което успява да направи (чрез писането), е да зарази света с вируса на своето разочарование. Никой не би написал и една дума, ако имаше куража да изживее това, в което вярва. Вдъхновението му е изкривено изначало. Ако наистина желае да създаде свят от истина, красота и вълшебство, защо слага милиони думи между себе си и реалността на този свят? Защо отлага действието – освен ако всъщност не желае, както всички други, власт, слава, успех. „Книгите са погребани човешки действия“, казва Балзак. Но прозрял тази истина, той все пак съзнателно предава ангела на завладелия го демон.

Истински великият писател не иска да пише – иска светът да е мястото, където той да изживее живота на въображението си.

Писателят получава полагащото му се удовлетворение само, когато се появи някой, който гори с пламъка, разпален от него в миг на уединение. Честната критика не означава нищо. Писателят има нужда от невъздържана страст, огън за огън.

Помните ли Кирилов? Онзи герой на Достоевски, който се бе застрелял или обесил от прекалено голямо щастие? Ето това бях аз. Идеше ми да застрелям всички – толкова бях щастлив...

Ако се намирах в тълпа, сигурно бих си избрал най-безотговорния индивид заради удоволствието по-късно да го зачеркна от списъка си.

Дълбоко в съзнанието си винаги таях намерението да изненадам един ден приятелите си, като си платя всички дългове.

Ако една жена е способна да събуди любов у един мъж, тя трябва да може да буди любов и у други мъже. Да обичаш или да бъдеш обичан не е престъпление. Истинското престъпление е да накараш един човек да вярва, че тя или той е единственият, когото някога ще обичаш.

Как можеш да си приятел с такъв човек? Той иска да си приятел на скръбта му.

Това бе тайната на неделимия човешки атом, основата на душата, блуждаеща из мазето на всеобщата мизерия. Доктор Кронски бе престанал да съществува. Останаха само болката и страданието, функциониращи като положителни и отрицателни електрони сред необятния атомен вакуум на загубената самоличност.

Тялото бе заложник на смъртта!

Смъртта вече бе влязла във владение и бе пленително да гледаш как си върши работата. Смъртта винаги присъства. Смъртта се спотайва в тъмните ъгли и чака удобен момент да надигне глава и да удари. Това е единственото, което ни свързва – постоянното присъствие на смъртта във всеки един от нас.

Той бе неподвижна гробница от факти и цифри. Умираше от статистическо разтройство.

Форт Огълторп бе добро място за Стенли: там той стана пияница, комарджия и крадец. А от това писмата му станаха интересни.

Той бе суетен, саркастичен, груб, неискрено щедър, романтичен като стара проститутка, верен като глупак и в същото време подъл до мозъка на костите си.

Тази нощ навън е топло и тревата е като кадифе. Няма защо да седим у дома и мълчаливо да се убиваме.

Още малко щастие и той щеше да стане опасен човек. Опасен, защото да бъдеш непрекъснато щастлив, значи да подпалиш света. Да накараш света да се смее е едно. Да го направиш щастлив е съвсем друго. Никой не е успял да го стори. Всички личности, които за добро или зло са повлияли на света, винаги са били трагични фигури.

Изкуството те прави неспокоен, неудовлетворен. Нашата индустриална система не може да си позволи това да се случи – и ти предлагат малки утешителни заместители, за да те накарат да забравиш, че си човешко същество. Скоро изкуството ще изчезне. Ще трябва да плащат на хората, за да отидат в музей или на концерт. Не казвам, че това ще продължи вечно. Не, точно когато всичко е уравнено, когато всичко тече като по вода, когато никой не протестира, никой не е неспокоен или неудовлетворен, тогава ще настъпи сривът. Човекът не е създаден да бъде машина. Странното е, че всички утопични системи на управление винаги обещават да направят човека свободен, но първо го заставят да работи като часовник. Поробват личността, за да освободят човечеството.

В края на краищата човек става нещо, за да бъде това нещо – що за забавление е това, непрекъснато да ставаш?

Творецът е инструмент, който регистрира нещо, вече съществуващо, нещо, което принадлежи на целия свят и нещо, което, ако той е наистина творец, е задължен да върне на света.

Изражението ми беше като на Джак Изкормвача, който търси сламена шапка в нощно гърне.

Когато болката ни остави, животът изглежда прекрасен, дори без пари, приятели или големи амбиции. Да дишаш леко, да вървиш, без да се страхуваш от внезапен спазъм или схващане. Тогава лебедите са много красиви. И дърветата също. Дори автомобилите. Животът се пързаля на ролкови кънки. Земята е бременна и непрекъснато ражда нови магнитни полета пространство. Виж само как вятърът навежда малките стръкове трева. Всеки стрък усеща всичко, откликва. Ако самата земя нещо я боли, ние нищо не можем да направим. Планетите не ги болят ушите. Те са имунизирани, макар и в себе си да носят неизказана болка и страдание.

Бяхме заловени на местоудоволствието.

Белък – един чувствителен човек, учен, за когото историята на Европа бе живо спомен, бе решил да стигне пеша от Париж до Рим само с раница и здрав бастун. И го бе направил. По пътя се случили всички онези неща, които се случват на път. За първи път разбрах разликата между процес и цел, за първи път осъзнах, че целта на живота е самото му изживяване.

Обичам от сърце и душа, тя е всичко за мен. И все пак, тя по нищо не прилича на жените, за които съм мечтал, на онези идеални същества, които боготворях като момче. Тя с нищо не отговаря на заченатото в моите дълбини. Тя е абсолютно нов образ, нещо чуждо, нещо, което Съдбата бе захвърлила на пътя ми от някакво незнайно измерение. Гледам я, обичам всяко късче от нея, но усещам, че целостта някак ми убягва. Любовта ми расте, но тя, съществото, което търся с отчаяна, гладна любов, ми убягва като философския камък. Тя е напълно моя, почти робиня, но аз не я притежавам. Аз съм притежаваният. Аз съм притежание на любов, каквато досега не бях познал – любов завладяваща, абсолютна, любов стигаща до палците на краката ми и до чернилката под ноктите ми – но ръцете ми са обречени завинаги да блуждаят, да се протягат, опитвайки се да сграбчат нищото.

Нямал съм нечисти мисли спрямо нея. Никога не съм я желал, никога не съм копнял за ласка. Обичах я така дълбоко, така абсолютно, че всеки път, когато я срещнех, се раждах отново.

Галех гърба й, както бих галил хълбоците на лъвица.

Усещах у себе си огромност и изобилие, бях в настроение да се наслаждавам на собствените си мисли.

Като се върна в къщата ще седна и ще опитам да мисля. Може би ще заспя.

За всяка ситуация той имаше кратка история. Напомняха ми на прости, хомеопатични лекове, малки топчета истина, облечени в някакво безвредно покритие. След това никога не можеш да ги забравиш. Ние пишем дебели книги, за да изложим една проста идея. Източните народи разказват една проста история, която се забива в съзнанието ти като диамант.

Спомних си деня, когато за първи път в живота се погледнах в огледалото и осъзнах, че се взирам в непознат.

Никога не бе ме разбирал наистина. В момента, в който бе заподозрял, че съм различен, ме бе отрекъл.

Не харесвах тяхната повърхностна сериозност. Истински сериозният човек е весел, почти безгрижен. Презирах хората, които нямайки своя собствена същностна тежест, се занимават с проблемите на света. Човекът, който непрестанно се тревожи за състоянието на човечеството, или няма свои собствени проблеми, или не желае да ги осъзнае. Говори за множеството, не за малцината освободени, които, промислили нещата са привилегировани да се идентифицират с цялото човечество и по този начин да се наслаждават на най-големия лукс – да служиш на другите.

Трудът е дейност, обратна на съзиданието, което е игра и тъкмо защото не притежава друга причина за съществуване, освен себе си, е висшата мотивираща сила в живота. Казал ли е някой някога, че Бог е създал вселената, за да си намери работа?

Защо красивите лица така ни преследват? Дали необикновените цветя нямат зли корени?

Казват, че най-щастливите народи са тези, които нямат история. Тези, които имат, които са я градили като че ли чрез достиженията си, само подчертават вечността на борбата. Те също изчезват един ден, също като онези, които не са положили никакви усилия, а просто са живели и са се радвали на живота.

Светът не трябва да бъде привеждан в ред. Той е самото въплъщение на реда. Ние трябва да влезем в хармония с този ред, да разберем каква е същността на световния ред, за разлика от измисления от всеки от нас ред, който се опитваме да наложим един на друг. Силата, която копнеем да притежаваме, за да помогнем да възтържествува доброто, истината и красотата, се оказва, ако можем да я имаме, само средство да се унищожаваме един друг. За щастие сме безсилни.

Той (Бродуей) бе там като ръждив пирон в дървена греда, захвърлена от зимна буря на запустял плаж. (...) Гредата, осезаема част от веществения свят, си лежи там, изпълнена с жизнен опит, изпълнена с тайнственост. Някакъв човек е забил този пирон някъде, някога, някак. Имало е причина. (...) Сега гредата лежи там. Пиронът е ръждив, но, за Бога, това е повече от един ръждив пирон – в противен случай всичко е безумно и безсмислено...

Кронски може би беше много по-добър приятел, отколкото някога съм го смятал. Само ако не се опитваше така ревностно да стигне до същината ми! Само да престанеше да ме разгадава.

Нямах нищо против да ревнувам, ако можех да видя с очите си силата, която тя притежава – да кара другите да я обичат. Моят идеал бе жената, сложила света в краката си. Ако знаех, че има мъже, неподатливи на очарованието й, щях съзнателно да й помогна да ги оплете. Колкото повече обожатели трупаше, толкова по-значим бе моят личен триумф. Защото тя обичаше мен, в това нямаше никакво съмнение.

Някои хора, лишени от собствения си блясък, се стремят да се сдобият с душата и духа, на онези, които ги привличат. Те улавят всеки лъч светлина. Отразяват я с всеки фасет на гладното си същество. Щом светлината се насочи към тях, моментално лумват и също толкова бързо изгасват. Колкото по-силна е светлината, която ги огрява, толкова по-блестящи – и ослепителни – изглеждат. Те са особено опасни за лъчезарните хора. Точно тези ярки, неизтощими слънца най-страстно ги привличат...


Безумно ли бе да мисля, че опитвайки се да се унищожи, тя бе открила, че е вече унищожена? Дали смъртта не се бе отдръпнала от нея, тъй като бе разкрила измамата?


понеделник, 14 октомври 2013 г.

Страхът от самотата


"Артър Нюман" се оказа учудващо добър филм.

В началото един изгубен духом Уолъс Ейвъри решава да се изгуби и телом в търсене на Артър Нюман. Уолъс е скучен, самотен провалил се мечтател. На Артър играта му върви. Намира си и спътница, готова да се изгуби заедно с него в съдбите, животите и домовете на разни хора, които учудващо са успели да открият себе си без чужда помощ. 

"Цял живот съм бил Артър Нюман, Уолъс Ейвъри е бил просто натрапник", казва нашият герой в началото на Голямото си Приключение. 

В края обаче разочарован от Артър и неговия неосъществен потенциал, той вижда простата истина: 

"Знаеш как е - губиш нещо, което си мислил, че не искаш и до края на живота си се опитваш да си го върнеш."

Някъде по пътя в търсене на Артър, Уолъс намира себе си и силата да бъде себе си. Мисля, че знам точно къде и кога.

В един от временно заетите животи, в един чужд дом, Артър отваря малка книжка, в която Уолъс прочита тези думи:

"For fear you will be alone 
you do so many things
that aren't you at all."

Не мога да не се сетя за Мелкиадес, който бил в смъртта, но се завърнал, защото не могъл да понесе самотата. Мисля, че същото се случи и с Уолъс Ейвъри.






четвъртък, 10 октомври 2013 г.

Разпръснати прахоляци


Преведох едно стихче. И докато си човърках новия телефон, се заиграх с диктофона (знам, че не се нарича така, но аз ще си го наричам както искам), та взех и го записах в оригинал - разбира се драматично и изразително. 

Ето превод, ето и глас.

Бършете щом трябва праха, но нали
по-ценни са ваш'те писма и бои?
Кейк изпечете, посадете фиданка
поразмислете върху „искам“ и „трябва“.

Бършете щом трябва праха, но реките
кой ще преплува и изкачи планините?
Музика, книги кой ще попие,
приятели верни в живота открие?

Бършете щом трябва праха, но светът
ви мами със слънце и вятър чевръст.
Танцуват снежинки, валят дъждове
и всеки ден само веднъж ви зове.

Бършете щом трябва праха, но помнете
старост задава се не тъй далече.
И щом със света се сбогуваме зная
самите ний прах ще бъдем накрая.


вторник, 8 октомври 2013 г.

С други думи

Малък нов разказ. Много малък. Не съвсем нов. Върти ми се из главата вече няколко години, та реших да го запиша, преди окончателно да съм го забравила. В "11/22/63" Джейк Епинг беше казал, че "понякога пурата е просто дим, историите са просто истории". И тази така. Не търсете смисъл под смисъла, не дълбайте за подтекст. Няма. Просто... историйка.


    С други думи
    Деница Минчева
    07.10.13


    От съседната стая се разнесе болезнен писък.
   Нора, задълбочена в текста, който пишеше, се стресна и на компютърния екран се появи кратка безсмислена поредица символи.
    – Така значи се раждали новите думи? Значението на тази може да е: „инатливите сестри са абсолютна напаст“.
    Тя стана от мястото си и тръгна по посока на виковете. Завари сестра си свита на дивана, покрила лицето си ръце.
    – Добре, този път кое е?
    – Лявото – изхлипа сестра й.
    – Сега трябва да си махнеш ръцете. Знам, че боли, но няма как иначе да ти помогна.
   Проблемът на Мартина с очите беше започнал, когато тя беше осъзнала, че не може да различава номерата на приближаващите автобуси. После беше забелязала, че сяда все по-напред в киносалона, защото не може да чете надписите. Накрая, когато безбожно беше подранила за една среща, защото не беше видяла правилно часа на стенния часовник вкъщи, тя се предаде и призна, че е късогледа като сова. За нещастие беше също суетна като млада жена и страхлива, като медицински неграмотна млада жена. Затова от трите възможности, които й предложи очният лекар: очила, лещи и лазерна корекция, тя си избра лещите.
    Има хора, на които лещите пасват толкова безпроблемно, та дори забравят, че ги носят. Марта не беше от тези хора. Почти веднага очите й кръвясаха и тя заприлича на статист във филм за зомбита. А малко след това се появи истинският проблем – лещите се разместваха. Без предупреждение и без особена причина в един момент някоя от тях се приплъзваше и се забиваше болезнено под клепача й. Първият път Нора ужасно се беше изплашила от крясъците на сестра си. Сега вече беше просто ядосана.
    – Добре, знам, само секунда. Вдигна глава, отпусни лице, иначе как ще я извадя от там?
    Марта вдигна глава, а Нора се възползва, че за момента сестра й не може да говори, за да си каже своето.
    – Не мога да разбера защо доброволно си ги причиняваш тия мъки. Наистина ли мислиш, че лазерната операция ще е по-лоша от това? Ти буквално се самоизмъчваш! Ако човек отказва де се храни, го обявяват за анорексик и го лекуват. А как се нарича човек, който умишлено си причинява болка? Досега не бях забелязала да имаш мазохистични наклонности...
    – Млъкни и ме остави на мира! Няма да дам да ми изпържат очите с някакви лазери!
    – То скоро няма и да се налага, защото ще останеш без очи. Ти нали разбираш, че те всъщност знаят какво правят? Обаче като си такъв инат, следващият път сама си вади лещите от кръвясалите очи.
   Около седмица по-късно Марта започна да обмисля идеята за лазерната корекция. Нора подозираше, че, колкото и да беше ужасна болката, сестра й щеше да продължи да я понася, но ярко червените очи жестоко й разваляха външния вид. Поне един случай, в който от суетата има полза, реши Нора.
    На нея се падна да запише час на сестра си и да разучи дали лекарят има бивши пациенти, чиито процедури са се объркали ужасно и сега вместо очи те имат овъглени дупки. Думите бяха на Марта, но тя вече се беше предала и мрънкаше само за форма. Освен да запише час, от Нора се очакваше също да придружи сестра си, нищо че имаше да пише и дипломна работа. Все пак тя беше Голямата Сестра и задълженията й не изчезваха, само защото трябваше да завърши някакъв тъп университет.


    След като Нора отново и отново обеща да не мърда от чакалнята и след като изтърпя сълзливото сбогуване на сестра си, като че ли извадено от латино сериал, отведоха Марта за процедурата й.
    Щеше да отнеме към половин час, а Нора нямаше какво да прави, освен да чака.
    Повечето помещения наоколо бяха със стъклени стени и хората, бързащи всеки по своите си задачи, изглеждаха като мравки в детски мравуняк. Точно като мравките и те не подозираха, че някой отвън ги наблюдава, пленен от динамиката на движенията им. За Нора процесът на общуване между хората беше възхитителен. Идеята, че съществуват толкова много езици, диалекти, професионални и улични жаргони и всякакви други системи, създадени и съществуващи само, за да свързват хората и да им позволяват да споделят електрическите импулси, препускащи из главите им, винаги я беше изумявала. Затова си беше избрала да учи езикознание, а за дипломната си работа беше решила да разгледа връзката между езика и другите, неезикови форми на общуване. Всичко това се въртеше в главата й, докато разглеждаше болничната обстановка около себе си.
    В далечния край на коридора една медицинска сестра влезе в стаята на някакъв пациент. Докато я гледаше Нора внезапно осъзна, че разбира какво казва сестрата. При такова разстояние и след като между двете имаше няколко стъклени стени, това естествено беше невъзможно. Нора реши, че е почнала да халюцинира от умора, но почти веднага разбра какво се случва. Сестрата беше вдигнала ръце пред себе си и използваше жестомимичен език. По-точно опитваше да го използва. Доста непохватно, ако и съвсем усърдно, тя питаше някого дали изпитва болка и къде точно.
    Нора, горещ привърженик на идеята, че няма случайни неща, беше удивена, че същите жестове, които самата тя упражнява вече години наред като част от образованието си, внезапно оживяват пред очите й. Любопитството й се изпъна като струна и я затегли към чуждата стая, медицинската сестра и невидимия за момента пациент.
    Докато приближаваше, Нора реши, че сестрата вероятно учи жестомимичния език и си е намерила празна стая, в която де се упражнява, защото от този ъгъл леглото изглеждаше празно. Беше вече на крачки от стаята, когато видя, че краката на пациента стигат доста навътре от долната табла на леглото, защото пациентът е дете.
    Когато забеляза, че сестрата наистина се затруднява с жестовете, Нора се реши да подаде нос в стаята и да попита дали може да помогне. Личеше си, че жената е искрено облекчена. Вероятно беше изкарала някакъв служебен курс, но сигурно е било отдавна или курсът е бил съвсем повърхностен. Докато помагаше на сестрата и пациентката да разговарят, Нора научи повече подробности за детето. Малката беше глухоняма по рождение. В болница беше заради някаква най-банална левкемия, усложнена от особености в кръвната група на детето, която правеше почти невъзможно откриването на донори на костен мозък. Всъщност тези подробности Нора научи след като със сестрата излязоха от стаята. Освен това, пациентката се казваше Роза.
    Роза. В момента, в който Нора чу това име, тя разбра, че момиченцето няма семейство. Не че е невъзможно някой умишлено да кръсти дъщеря си Роза, но Нора просто знаеше, че това е име, което персоналът в някой детски дом би дал на дете, изоставане без дори още да е кръстено. Разговорът потвърди това, което тя вече подозираше. Детето е било оставено в дом тъкмо, защото е родено глухонямо, а семейството вероятно не й е дало име, за да не създава излишни емоционални връзки.
    След като със сестра си бяха загубили родителите си и по-големия си брат в една ужасна катастрофа, Нора отдавна вече имаше своите съмнения в божествената любов. Сега, когато се запозна с препатилата малката пациентка, реши, че какъвто и бог да има, той трябва да е много зъл или ужасно разсеян, та да изпрати толкова беди на едно малко момиче.


    Има някакво спокойствие в това да си средно дете. Знаеш си, че няма да си галеникът на семейството, но знаеш и че не зависи от теб да бъдеш пример и защитник за по-малките. Всички просто те оставят на мира. Има свобода в това да си средното дете. Катастрофата не просто беше лишила Нора от по-голямата част от семейството й, но беше променила и тази нейна роля. Внезапно свободата й беше отнета и тя се беше превърнала в Голямата Сестра – с отговорности, задачи и проблеми, които изобщо не беше очаквала. Тя естествено ги изпълняваше, но понякога едва прикриваше раздразнението си. Както сега, когато си губеше времето в тази болница, вместо да се занимава с дипломната си работа.
    Когато изведоха сестра й от процедурата – на количка, съвсем безпомощна с покритите си очи – емоционалната реакция на Нора беше колкото силна, толкова неочаквана. Завладяха я едновременно тревога гняв. Разумът й знаеше какво се случва и защо. С ума си тя разбираше, че зрението на сестра й е било временно отнето, но това е за добро. Всичко останало в личността й, някакъв древен свиреп инстинкт, крещеше, че тези хора са наранили нейното любимо същество и тя сега трябва да им издере лицата за наказание!
    Импулсът беше толкова силен, че тя болезнено впи нокти в дланите на свитите си юмруци. Изглежда без да усети с времето от Голяма Сестра се беше изкачила няколко стъпала до Заместник Майка. Най-неприятно беше усещането, че голяма част от гнева й е насочен към нея самата. Тя беше убедила Марта да се подложи на процедурата. Тя и само тя я беше поставила в това положение. Чувството за вина беше потресаващо. Желанието да спаси сестра си от всичко болезнено и тъжно – непреодолимо.
    Нора пое дъх и си избистри главата. Достатъчно прозрения за един ден. Време беше да се прибират у дома.


    Някъде звънеше телефон. Неистово, упорито, пронизително. Звънеше нейният телефон. Нора опипа нощното си шкафче с непохватни от съня пръсти. Навън още не беше почнало да се съмва. Време, което само изключителен оптимист би нарекъл ранна утрин. Кой можеше да я търси толкова рано.
    Гласът отсреща беше професионален и любезен. Представи се като някакъв доктор и каза, че се обажда от болницата. Същата болница, където беше минала процедурата на Марта. Нора се събуди рязко и окончателно. В гърлото й заседна буца, сърцето й заби оглушително. Нещо се е объркало, нещо с уж простата процедура не е наред... В следващия момент спомените й си дойдоха на мястото – процедурата беше минала успешно и Марта вече беше вкъщи, заспала в собствената си стая. След началното объркване, Нора реши, че е най-добре да обърне внимание какво й говорят, вместо да се стряска излишно.
    – ... кръвната проба на сестра ви е взета като част от предварителните изследвания на пациента и никой не е имал намерение да проверява нещо друго. Но виждате ли, в системата ни тези неща се засичат автоматично.
    – Какви неща? Какво се е случило? Нещо със сестра ми ли не е наред?
    – О, не сестра ви е съвсем здрава млада дама. Говоря за съвпадението. Вижте, тук имаме едно дете с левкемия, за което не можем да намерим донор. Поне досега не можехме. Оказа се, че сестра ви почти идеално пасва на всички показатели. Знам, че това е необичайно, но нали разбирате, става дума за малко дете. Дали сестра ви не би се съгласила да стане донор на костен мозък?


    Няма случайни неща. Това за Нора беше почти мантра. Беше я възприела след катастрофата, когато имаше нужда да вярва в нещо подобно. Да вярва, че всяко нещо има своята причина и, ако родителите й брат й са били отнети, то за това има по-висша цел. Няма нищо случайно, но има всякакви съвпадения.


    Марта беше очарована от идеята, че само тя може да спаси малкото момиченце – все пак, това я правеше много специална. Но не достатъчно, та да се подложи на болезнената, а и рискована процедура по извличане на костен мозък. Но Марта си имаше сестра. Голяма Сестра. Още докато обсъждаха този въпрос, Нора вече имаше смътна идея какво ще се случи. Самата тя предложи да я тестват като възможен донор. Пробата съвпадна идеално. Трансплантацията мина успешно. Останаха да се приключат само подробностите.
    Поетът беше казал: „Какво е едно име? Туй, което зовем ний „роза“, ще ухае сладко под всяко друго име.“
    Е, Роза щеше да си има ново име. Ново фамилно име. Нора лично щеше да й го даде, заедно с нов живот и нов дом. Марта пък щеше да получи и да изпита свободата да бъде средна в семейството, което за първи път от години насам растеше, вместо да се смалява.
    Лекарите в болницата бяха казали, че вероятността да попаднат на донор за малката Роза е била толкова нищожна, та това може да се счита за чудо. Нора беше доста по-предпазлива и внимаваше да не се увлича от такива драми. Кой знае, може би чудото е просто съвпадение с други думи.

сряда, 18 септември 2013 г.

Есенни плодове


Днес след работа се поразходих на пук на вятъра, който проявява вулгарно любопитство и държи да прерови и преобърне целия ни малък град, че даже и да ни бръкне под полите и из пазвите. Търсех изостанали орехи по кварталните дървета. Мама я мъчи някакъв грип и вече няколко пъти споменава, че й се хапват пресни орехи. А аз съм забелязала за себе си, че когато не ти е добре, хранителните желания не са случайни и, ако успееш да хапнеш това, което ти се яде, сякаш някой с ръка ти взема болката или ти обира температурата. Обиколих дузина дървета (не знам пчели, оси и прочее дребен жилат добитък как издържа да го прави това по цял ден), събрах две шепи орехи, а тук там намерих и някой червив. И се замислих, ако е вярно, че орехите са чиста храна за ума, червеите, които са излюпени в орех и цял живот са се хранили само с орех, дали се превръщат в чиста проба мозък? Или как беше то при тях – ганглий?

Докато обикалях кварталната флора и търсех да й отвлека отроците, се загледах по-внимателно в дърветата. Сещам се как за дървета, които почти са си увили стволовете едно в друго, се казва, че са се прегърнали. Дръжки. И аз страдам от романтични напъни, но си има места, където романтиката е приложима и случаи, когато просто не пасва. Когато видя две дървета, толкова близки, та почти са се сраснали, аз не мисля за тяхната горяща любов, а за неугасващата човешка глупост, поради която фиданките се засаждат твърде близо една до друга, без да се мисли, че дърветата стават доста едри, и само след няколко години те вече буквално се избутват едно друго за място под слънцето.

Пръстта под дърветата на места е покрита с чакъл, пръснал се от близък строеж. Сетих се как от прозореца на влака тия дни видях каменоломна (видях и един цял хълм съставен само от човешки боклуци, но това е тема за друго мрънкотене) и сега си помислих, че тоя чакъл е дошъл от каменоломна досущ като онази (пък може и от същата). Знам, че хората приемат камъните и скалите като мерило за статичност и непоклатимост, обаче това изобщо не е вярно. Камъните също се променят, като всяко друго нещо в света. Растат, смаляват се, търкулват се от планината и попадат под нежните пръсти на вълните, които им осигуряват олинклузив спа масаж, докато им огладят всички кривици. Може би ще ви се стори, че като се откъснат от скута на майка си, планината, натрошат се на дребни камъчета и се пръснат по човешките зидове и стобори, камъните се принизяват, лишават се от величието си. Нищо подобно. И камъните, като всяко живо и неживо нещо имат своя път. Животът на камъните обаче е мноооооого дълъг и случките в него отнемат дълго време. Да видиш с очите си как камъкът от скала се превръща в каменен дувар или основа на път, или в нещо по-изящно, ако и по-малко практично, означава просто да станеш свидетел на едно истинско приключение за камъните. И едно признание, че ако ние човеците имаме крепости, то е защото те се крепят на плещите на камъците.

Докато вече се прибирам към блока, виждам мъж да разхожда куче. Или куче да разхожда мъж, не стана много ясно, личеше само, че кучето избира пътя. Не че беше едър пес, по-скоро джобен формат беше, но явно човекът му е от тия, дето наистина разхождат кучето, а не го използват за придатък, като излязат на въздух. Сетих се за теорията, че кучетата и хората им си приличали. Дребният бъхльо беше нещо от рода на пинчерите и ушите му бяха подострени като с острилка. Човекът му от своя страна се радваше на уши разперени като крила на прилеп и ... заострени нагоре, като не елф. Има хляб в тая теория.

Последното което ми хрумна преди да хлътна във входа, беше, че небето пред мен е чисто безупречно синьо, но по петите ме гонят облаци, като брашно, разпиляно по масата на майстор пекар. Нещо такова:

Есенно виси небето
над обагрения свят,
набрашнено по лицето
с облаци на прах.

Не можах да измисля края. Вятърът трябва да го е отвял.

Вече вкъщи откъм телевизора на мама чух някой да обяснява как човек трябвало винаги да расте и да се развива, все нагоре, нагоре, нагоре... Ще ме прощавате, но всяко растение, израснало твърде високо, веднага ще ви каже, че колкото е по-дълго стъблото, толкова по-голям шанс има да се пречупи. Решенията за това са две – или живееш в низините (в което няма нищо лошо, все пак главното предимство на морското равнище е именно морето), или израстваш, но в компанията на още много стъбла, извисени като твоето, та да се опирате един на друг, като ви погне заядливият вятър.

Това е. Една разходка, една шапка хрумки. И понеже всичко е на есенна тема, ето и есенна песен за финал.




четвъртък, 29 август 2013 г.

Пак коса


Косата ми расте средно с около сантиметър на месец. Аз имам 90 сантиметра коса на главата си. Сегашните връхчета на косата ми тъкмо са се подавали, около времето, когато племенникът ми се е родил, а в петък племенникът ми стана на седем години. Това означава, че нося последните седем години със себе си. Странно усещане. Косата ми като най-личния календар. Косата ми като струни на времето. 
Къде ли (дали) ще съм, когато израстнат поредните 90 см?


Пир


Вземате лъжица вяра,
щипка търсеща душа,
чаша фино любопитство
и разбърквате сместа.

Слагате на вкус отвара
от напъпили мечти
и за цвят екстракт от зрели,
ярко греещи звезди.

Хвърляте за миг тестото
в огъня на любовта - 
ако парне ви ръцете,
значи много е страстта. 

Няма с таз рецепта проста
да нахраните плътта.
Тя е пир за други гости - 
пиршество на вечността.

вторник, 27 август 2013 г.

Ежедневие



Дните се скъсяват,
мислите летят.
Облаци подхващат
нов небесен път.

Дните се разхлаждат,
мислите горят.
Облаци забулват
слънчевия свят.

Дните се смълчават,
мислите тежат.
Облаци печални
в локви се топят.

Дните преобръщат
мислите ми с бяс.
Облаци подхващат
свой ефирен валс.

понеделник, 19 август 2013 г.

Ходещ часовник


От доста време не нося часовник, но не се и налага. Разчитам времето по други признаци:

- предметите се движта около мен, но аз не успявам да асимилирам всичко - 6.30 ч - (тъкмо съм се събудила, още не съм пила кафе, светът на е на фокус);
- в картината почват да се прокрадват цветове и звуци, спомням си коя съм и къде
съм - 8.10 ч - (на работа съм, пия първото кафе);
- чашата ми е празна - 10 ч - (време за второто кафе);
- денят внезапно помръква и въздухът натежава - между 10 и 12 (отчетено е шефско присъствие);
- от средата на тялото ми се носи звук като от ненастроено радио - 12 ч - (гладна съм);
- всичко се забавя, цветовете омекват - 14 ч (време ми е за дрямка, с която активно се боря; в много тежките случаи, прибягвам до пакетче 3 в 1);
- настроението ми рязко се повишава и нарства все повече с всяка изминала минута - 16.01 (осъзавам, че до края на работното време остава по-малко от час);
- животът си връща смисъла, сърцето ми пее (в унисон със стомаха) - около 17.00 ч;
- усещам си очите посипани с пясък и вратът ми се е схванал - по някое време след полунощ (време за сън).

 
Това за делничните дни. В почивните... На кого изобщо му трябва часовник в почивен ден?

събота, 17 август 2013 г.

Плис-пляс


Знаете ли защо не трябва да се заспива на басейн? Защото... опа, извинете ме, разтопи ми се леденият компрес... 

Обаче не, аз хич не разбирам - защо като тръгнат на плаж (или басейн) хората се мацотят с лосиони фактор 50, покриват се с кърпи и се крият под чадъри, а после ходят на солариуми, които имитират (незадоволително) същото слънце, от което са се крили?

Както и да е, за басейна. 
В басейна на малките: 
"Ти на колко години си?"
"На осем"
"И аз. Искаш ли да сме приятели?"
"Искам."
"Може ли да те пръскам с вода?"
"Може."
Някой има ли спомен кога се губи това умение да се общува директно - точно и ясно, без извъртания и заобикалки, без губене на време?

Междувременно в басейна на големите:
"Хайде на конче."
"Искаш ли на раменете ми?"
"Ти се разкрачи, аз ще мина отдолу."
Някой сеща ли се кога всяко нещо започва да звучи цинично и двусмислено?

А съвсем между другото, покрай басейна минава сватба - коли с надути клаксони и прочее. Мисля си: "И тук и там разни хора сега се пекат на един огън..."

На връщане от басейна две неща за отбелязване: 
Повечето промоции на хранителни магазини са за сирене, яйца или пилета. Минах покрай магазин, където изнесените отвън промоции са за няколко вида бира. Познават си мющериите, явно.

И последно, малко момиченце разхожда куче с татко си. На блузката й пише: "Keep calm and live by the sea".

E, като си нямаме море, работим със заместители. Получава се. Като затвориш очи, слънцето е топло, а водата е мокра. Рапорт даден.