сряда, 20 август 2014 г.

Сън


Нов сън, от снощи.

Сънувам себе си. Лежа в леглото си, както обикновено, косата ми е сплетена на плитка, както винаги и някъде зад мен на възглавницата. Не се гледам отстрани, сънят се случва от моята гледна точка. 

В един момент усещам, че изобщо не мога да помръдна. Не е като някой да ме държи. Просто цялото ми тяло, от глава до пети, става изключително тежко и сковано, не мога да си мръдна даже пръста и ми е трудно да дишам. В този момент някой започва да дърпа плитката ми. Не грубо, не ми причинява болка, но я дърпа с постоянна и ненамаляваща сила. Силата постепенно ме придвижва към долната част на леглото и в същото време ме вдига нагоре, така че накрая се озовавам почти коленичила, все така без да мога да мърдам. Ластикът на плитката ми явно се изплъзва, косата ми се разпилява и започва да се носи около главата ми, все едно съм под вода. Тъмно е и нищо не виждам – знам само, че не мога да мърдам и зад мен има някой. 

ОБАЧЕ – през цялото време докато това се случва, от самото начало, аз си ясно осъзнавам и ЗНАМ, че това е сън! Точните ми мисли са „Аз сънувам, затова ИЗБИРАМ да не ме е страх. Трябва само да успея да помръдна. Трябва само да си мръдна ръката и сънят ще свърши.“
Което и стана. Събудих се все така легнала в леглото си, точно в положението, в което бях в началото на съня. Помислих си „Получи се“ и наистина не изпитвах никакъв страх. Обикновено след кошмар сърцето ми бие бясно, но този път се събудих спокойна и бях повече любопитна, отколкото изплашена. 

Докато четях Кастанеда все се чудех, дали наистина е възможно да се осъзнаеш, докато сънуваш. Вече знам - възможно е.

неделя, 17 август 2014 г.

'A diamond that emits the music of a giant gong...'



Филмите на Джим Джармуш никога не се изчерпват с историята, въпреки, че история в известен смисъл има. Много по-важни са създадените усещания, стимулираните различни възприятия. Той създава живи фантастични картини, които хем са от света, хем не си сигурен, дали наистина познаваш тоя свят. Правил го е във всичките си филми досега, но в "Only lovers left alive" нещата са вече съвсем зрели. 

Лично за мен тези нощни пътувания из Детройт бяха изумителни. Защото това спокойно може да са документални кадри. Градът наистина умира. Сцените там – празните къщи, западащите квартали, рушащият се театър – всичко това е истинско. Обикновено, когато човек мисли за градове-призраци, изоставени от хората, си мисли за малки градчета някъде из пущинака. Идеята, че такъв мастодонт на човешката цивилизация може да умре, да бъде сразен като всички други, те стиска за гърлото по един неописуем начин. Идеята е плашеща, но визуалното изживяване е покъртително. 

Изобщо целият филм е един сложен отговор на въпроса: „Какво означава да си наистина жив?“. Какво да си мислим за състоянието на човешкия живот, ако вампирите наричат човеците „зомбита“ и изглежда, бидейки немъртви, са по-живи от всички тях.

Според Стивън Кинг: „Най-голямото постижение на авторите на фантазии, е да създадат фантастичния си свят и после да не се опитват да го обясняват, нито да се оправдават, задето са го създали.“ Фантастичният свят в този филм е изключително богат, пренаселен с визуални идеи – черно-бялата визия на двамата любовници, която очевадно и някак грубо напомня символа ин/ян, а той  пък по-късно е свързан със съвременната идея за обвързаните частици и от там обвързаните любовници; претрупаното жилище на Адам, който събира „съкровища“, тъй както жена му събира ценна информация в главата си. Всеки кадър, всеки момент, ако бъде спрян на пауза, изглежда като внимателно подредена фантастична картина. Дори моментът, когато кръвта, разлята по килима, бавно се просмуква в него. 


Създаденият свят е изумителен, но и непълен. Двамата споменават, че има и „други“, говорят за неща, извън настоящето. Например, на връщане от Детройт Ева категорично отказва полет, който минава през Лондон – явно дори минималният престой на полета е напълно неприемлив и някак ги плаши. Значи там се е случило нещо изключително важно за двамата, нещо което ние никога няма да научим. Защото този свят не е създаден, за да бъде показан на зрителя, а просто така, за да съществува. На нас ни е даден само един малък прозорец, през който да надникнем и да видим част от целия свят, оформен от вечната любов на двамата любовници. 

Филмът е невероятно голям и силен, но първо трябва да се приеме, че няма да бъде възприеман като всички други филми. Твърде много неща се случват, но са твърде фини, твърде деликатни – човек трябва да е готов да попива картините, музиката, хумора, символите, намеците... безсмъртният Шекспир... :) Впрочем идеята за буквално обезсмъртени писатели я има и у Борхес, „Безсмъртният“: „Попитах го какво знае за „Одисеята“. „Много малко“ – каза той. – „Навярно са изминали вече хиляда и сто години, откакто я съчиних.“

Има още безкрайно много идеи, препратки, внушения. Всичко е някаква алхимична сплав от реалност и фантастика, които са толкова по-въздействащи заради двойната си природа. Може би единственото заблуждение за зрителите идва от това, че гледат, както се гледа обикновен филм. По-удачно е „Only lovers left alive“ да се нарече произведение и да се възприема с всички сетива.