петък, 31 август 2007 г.

Our Lord and Master


С ведра стъпка в ранни зори, животното се приближава към спящата мен, оглежда ме с безкрайна нежност и в следващия момент любвеобилно впива зъби и нокти в беззащитните ми крачка.
Няма такъв будилник! - наострени ушета, розова муцуна, четири лапи и грамадански опаш. Името му е Мартин, на 9 години и е неоспоримият владетел на дом Минчеви.
Историята му започва някъде из сумрачните подземия на СОУ "Христо Ботев" Русе, където беше локализиран първоначално. Миловидният му тогава няколко месечен вид, не подсказваше какъв котешки левент ще излезе от него. Сега, почти десетилетие по-късно, ние, които съществуваме в сянката му, знаем истината.
Наскоро се наложи да водя животното при чичо доктор. Нямаме си клетка, затова го сложих в един сак с идеята, че ще оставя ципа леко отворен, а той ще си кротува вътре. Оказа се обаче, че си правя сметките без него. Наложи се през цялото време здраво да стискам сака в ръце, а котът яростно впил лапи във врата ми, пищеше с все сила нещо, което ще да е било котешкият еквивалент на:
"На помощ, хора, помогнете, аз съм жертва на ужасна несправедливост!"
или по-краткото, но наситено със смисъл и болка:
"Ветеринарите на сапун!".
Та така, всеки който ни видя по улиците, сигурно реши, че аз съм една ужасна коткомъчителка. Ако някой от тези очевидци попадне на този блог искам да ви уверя - в нашия дом, ние живеем, за да служим на звяра!
Нямаме избор посто.


четвъртък, 30 август 2007 г.

Олимпийски страсти

Купих си фотоапарат. Olimpus X-785. Много красив, много функционален, умерено скъп. Обаче нямаха в момента карта и се наложи да поръчат и да ми се обадят като пристигне. На излизане от магазина си мислех "Ех, че съм карък, защо сега да нямат и карта и да се свършва..."
Оказа се че изобщо не съм била наясно какъв истински лош късмет се е вихрил покрай мен междувременно - шефката ми замалко да се самозапали с газов котлон, на колегата жена му, бременна в осми месец, родила със спешно секцио поради тежък кръвоизлив, покрай града някъде някаква катстрофа станала тежка, а една колежка по време на командировка, някакъв автобус щял да я размаже о служебната кола.
Некъв ужас, некъв ад!
На фона на тия черноти, чак се чувствам виновна за добрите новини, котио аз получавам. Апаратът например, сам по себе си е радост, но е купен с цел - на 08.09 в Каварна тържествено и официално ще се отпразнува втората годишнина на Българския Депеш Моуд сайт, като купонът ще съвпадне с DJ изявата там на Анди Флечър. Че даже и подгряващите двама диджеи ще са именно измежду редиците на dm.org Та там ще му е бойното кръщение на Олимпуса.
Бог да е на помощ на човека, който би ми се изпречил на пътя като се втурна към Каварна.
А другата добра новина тъкмо преди половин час ми я сервираха - през октомври фирмата, в която работя, ще участва на панаир в Букурещ и аз вече се бях примирила, че цяла седмица ще циркулирам между Русе и Букурещ, но тази вечер шефката - господ здраве да й дава - ме зарадва, че ще наеме човек, който говори румънски. И е напълно права - румънците английския хич не го тачат. Последният път, когато ходих на това изложение, единственият сносно говорещ английски, когото намерих, беше един индиец.
Та така - броя дните до Каварна и се подготвям да я превзема с летящ старт. Дори само половината от всичко, което съм чувала за тези партита ако се окаже вярно, би трябвало да е взривяващо изживяване! Де да видим.

понеделник, 27 август 2007 г.

Екологично

Тъкмо срещу прозореца ми на работа гордо и величествено се извисяват комините на ТЕЦ Русе. И тъкмо днес невъзмутимо и сякаш безкрайно дълго тия комини бълват най-черния черен дим, който съм виждала.
С пълно съзнание за факта, че на този израз му остават още само няколко пъти преди окончателно да се изтърка, все пак ще възкликна - никак не ми е европейско и екологично!

неделя, 26 август 2007 г.

Облачна музика

Без много-много да се замислям подредих в плеъра си една сумрачна музикална поредица в тон с надвисналите навън драматични облаци и се заех с разни тривиалности като приготвяне и поглъщане на вечерята. Ето защо когато прозвучаха първите тонове на "Who Will Take My Dreams Away" на Marianne Faithfull ме хванаха напълно неподготвена.
Сама по себе си тази песен е разтърсваща, но великолепният начин, по който е вплетена в тялото на един от любимите ми филми La Fille sur le pont я прави едно от най-забележителните музикални изживявания на които съм се натъквала. Което ми напомня, че не е лошо да освежа впечатленията си от филма, като му посветя следващата си филмова вечер. Той е сред тези малки чудеса, които имат нещо ново да ти кажат всеки път, когато се изправиш срещу тях... стига да имаш смелост да видиш и чуеш.
Освен това днес докато търсех къде да запиша едно новородено стихче, открих нещо старо, което смятах безвъвратно изгубено и го бях вече оплакала и отписала. Поне десет пъти съм прелиствала бележника, в който го открих, в търсене на изгубените си думи, но без резултат. А днес още с отварянето, попаднах на страницата, където беше записано. Погледнах датата и се оказа, че съм го писала точно преди 4 години. Което допълнително наля вода в мелницата на убеждението ми, че няма случайни неща! Има само причини, които не ни е дадено да знаем.

събота, 25 август 2007 г.

A Girl's Gotta Do What A Girl's Gotta Do

А този и третия и засега последен мой разказ. Тъкмо в момента съм забъркала едно писание, дето вече доста време го боря. Дано не се окаже, че е по-голямо от мойте скромни възможности. Ако успея да вкарам малко дисциплина в разхайтеното си ежедневиe, може и да го довърша скоро.
_____________________________________________________________________

“За утре щедро ми обричаш
палати - блясък и омая...
О, зная - много ме обичаш
и не обричаш на шега,
но не е лошо и сега
да пренощувам в твойта стая...
А?”

“Бохемски нощи” I
Димчо Дебелянов

Имаш ли такива приятели? Запознали сте се на купон за нечий рожден ден или нанасяне в ново жилище или друго правдоподобно извинение за масов запой; допаднали сте си и под въздействие на алкохола сте провели това, което ви се струва най-дълбокия и откровен разговор в живота ви изобщо. И това е то – изведнъж се оказва, че си вписан с големи букви в графата “най-най-най добър приятел” на този иначе случаен събеседник и той те смята по-близък от цялото си семейство, наред с кучето и малкия брат изтърсак.
Имаш такива приятели. Всеки има. Те сякаш са вземали уроци по “влизане под кожата” и са тренирали усилено “подтикване към изливане на душата”. “Професионални” приятели. Хора, които са осъзнали, че ако имаш достатъчно много познати, които да убедиш, че си най-близката им сродна душа във вселената, ще можеш постоянно да се подвизаваш ту при един, ту при друг приятел за по седмица-две, като така напълно елиминираш тревогите по поддържане на жилище, чисти дрехи, прехрана и други ежедневни баналности.
Моят професионален приятел е Толи а.к.а Маймунката. С Толи се запознахме при класическите обстоятелства – нечий рожден ден, “Абсолют Ванилия” за мен, “Стела” за него с последваща пълна душевна вивисекция. Това беше преди два месеца. Не знам къде се е пилял междувременно, но миналата събота явно най-после е дошъл и моят ред да го играя домакиня на този “най-близък” мой приятел. Всъщност, тогава не знаех къде се е пилял. Сега за съжаление знам повече, отколкото ми се иска.
Значи, работата е там, че Толи е катерач. Оттам и прякора, Маймунката, понеже може да се покатери на всичко. Това май е единственото нещо в живота му, което взема сериозно. Даже участва в истински състезания и, ако изобщо има някакви доходи, те идват от наградните фондове на тези състезания. Защото той не само, че участва, ами често ги печели. Поради тия негови занимания, Толи изглежда като статуя на гръцки бог, само дето си има глава и ръце. Имам предвид, че, за да е наистина добър един катерач, той трябва да може да издържа тежестта на цялото си тяло само с два пръста ако се наложи. А Толи е наистина добър и спокойно може да служи като анатомичен модел на мъжка мускулатура. Той целият е апетитно изпъкнали релефни мускулчета, безупречни глутеуси и кофа. Не му се намира дори грам мазнина. А като се добави към това и дяволита усмивка и сатанински-съблазнителни зелени очи, в които, за да се взреш трябва да разбуташ пищните кестеняви къдрици, ясно ти е защо всяка девойка, която го съзре, се облизва като лисица пред кокошарник на глухи стопани. Аз как съм се опазила от душегубното му въздействие? - не съм. И аз точех лиги наравно с всички, обаче Толи бързо и професионално ми взе мярката и прецени, че не съм нищо особено. Във всеки случай, не и такава, че заради едното чукане да си изпусне шанса да ме използва като “домакиня”.
Личното ми предположение е, че за него жените се разделят на:
1. жени за чукане;
2. жени, които да го издържат, понеже им е не е истина колко близък приятел;
3. сестра му;
4. майка му.
Подозирам също, че подгрупа 2 е възникнала, понеже търпението на 3 и 4 е било напълно изчерпано, което го е принудило да се спасява по други начини.
Съвсем като в някой зле написан филм, лукавият, съблазнителен, интелигентен герой си има “сянка” - вечно влачещ се след него приятел, който сякаш специално е създаден да му е пълна противоположност. В случая на Толи – едър, здрав, с поглед, който издава известна прото-интелигентност, достатъчна да му позволи да ходи и да дъвче в същото време и, разбира се – безусловно и напълно верен на Толи. Името на тоя тип ми се губи. Може да е било Антон или Асен, но истината е, че на човечеството той е познат като Мечката, което всъщност не е много справедливо спрямо мечките, които са доста интелигентни създания. Та тия двамата, Толи и Мечката, навсякъде се мъкнат заедно. Сигурно някъде назад във времето и пространството има случка, която обяснява защо така са се сраснали, но аз поне не съм я чувала.
И ето на, миналата седмица, в събота, в някакъв утринен час, дето и петлите ще се възмутят, ако ги накараш да кукуригат толкова рано, се звъни. Отварям и насреща ми хилнатата физиономия на Толи и леко сконфузената с изражение тип “Не бях аз” муцуна на Мечката. Преди да успея да реагирам или да измисля подобаваща причина защо не могат да влязат, те вече бяха разхвърляли багажа си навсякъде, благодаряха ми за хавлиите и тоалетните принадлежности, които им осигурих, за да вземат душ, а аз се улових, че мисля какво да приготвя за закуска. В крайна сметка направих палачинки и докато похапвахме, ми разказаха какво ги води в моя скромен дом. Т.е. Толи ми разказа. Мечката не се главоболи твърде с приказки. Всъщност по-късно, Толи на няколко пъти допълваше и изменяше този начален разказ, като се очерта тревожната тенденция всеки следващ път подробностите да са малко по-неприятни. Така или иначе, първата и официална версия беше, че в града има изложение на спортни уреди, принадлежности, аксесоари и изобщо всичко, което може да се измисли свързано със спорта. В програмата на изложението била предвидена демонстрация на катераческо оборудване, в която Толи щял да участва. Идеята им беше с парите, които ще му платят за демонстрацията директно да продължат към морето. Обяснение за присъствието на Мечката не получих. От тяхна гледна точка, това не беше нужно.
Първата промяна, която настъпи в Официалната версия, стана ясна на следващия ден, когато Толи сподели, че организаторите на проявата всъщност ще му платят, като му позволят да задържи някои аксесоари от тези, които ще представя. Каза го така, сякаш никога не е обявявал, че ще му платят и аз си помислих, че може да не съм разбрала нещо.
Втората промяна, стана очевидна, когато изложението приключи в сряда, а тия двамата още нямаха намерение да се изнасят от дома ми.
По-късно стана ясно, че кажи-речи нищо от Официалната версия не е вярно. Изложение наистина имаше, но единственият досег на тия двамата с него е било, когато отишли да го разгледат. Истинската причина да се изсипят у нас, беше доста по-различна и направо ми смрази кръвчицата.
И така в общи линии стигаме до днешния ден, дето докато съм жива не искам да ми се повтаря.
Значи, отварям очи и първото, което виждам е надвесеното на мен лице на Мечката. Сега, Мечката като цяло има изградени някакви хигиенни навици – подозирам, че именно Толи му ги е изградил, обаче устата му не е истина как вони. Та разтърсва ме Мечката да се събудя и вика: “Ставай, тука нещо някаква жена е дошла. Нещо някакъв наем иска...” Светва ми, че трябва хазайката да е дошла за наема. Значи аз до четири часа съм била на работа и съм сервирала на някаква пияна паплач, преди няколко часа едва съм си легнала и сега трябва да стана да се разправям с тая нещастница, дето втори месец ме лъже, че ще прати някого да оправи дограмата в хола, за може прозореца да се затваря нормално. Освен всичко друго, наемът го дължа чак утре, обаче какво да правя, надигам се. Мечката е голям човек и сигурно би могъл да й отхапе главата на тая, обаче той за такива неща като инициатива не е чувал дори. Ако Толи не му е казал, няма и задника си да избърше сигурно, да не говорим да разкара разни досадни хазайки.
Заставам на вратата срещу оная скубла и всячески се опитвам да не изгубя съзнание от умора, а тя почва да вика и я усещам как с всяка дума набира все повече и някак се нервира сякаш – какви били тези хора, дето живеели тук с мен, квартирата на един човек е дадена, а и наема поне да съм си плащала навреме... И точно в тоя момент от съседната стая излиза Толи. Както майка го е родила и такъв един съвсем спокойно си свива. Оная се спира насред изречението и се облещва сякаш са я изненадали отзад нещо. Нали, вече обясних какво му е на Толи телцето, та можеш да си представиш гледката. Та лелката ей така се оцъклила, а Толи решава да я подхване с добро. Обяснява й нещо, как щом си плащаме наема, няма какво да се тревожи колко сме нали, нещо за предстоящи заплати говори... изобщо отказах се да слушам. Така или иначе щом Толи се беше захванал, ясно, че щеше да я отиграе.
Така и стана. Няколко минути по-късно, без дори да може да повярва, че тези думи излизат от нейната уста, лелята се извини за безпокойството, каза нещо, че пак ще се обади, врътна се и изчезна. Подозирам, че наред с другото, Толи може да е издишал мощно в нейна посока, защото като си тръгна, нещо като усмивка даже си беше лепнала.
Докато разчистим ситуацията с хазайката, се оказа, че Мечката е успял да оповръща цялата кухня, докато се опитвал да направи кафе. Тия двамата определено си прекарваха нощите по-добре от мен – явно бяха се алкохолизирали някъде до зори. Толи си показа носа, колкото да вметне напълно уместния коментар: “У, к'ва гадост” и си се прибра в стаята все така гол-голеничък. Така вместо да прекарам предобеда в заслужена почивка, разчиствах мизерията на Мечката, който беше успял да допълзи до коридора и реанимираше там.
Към два следобед вече трябваше да тръгвам за работа. Пристигам в бара е и веднага се оказва, че съм жестоко прецакана, защото Силва, на шефа извънбрачното занимание, която иначе се води нещо като управител, пак е “болна” и аз освен дето ще сервирам, трябва да следя и за няколко доставки и да приключа всички каси накрая, и отчети да пиша... Един вид, пълна лудница. И ако някой може да ми обясни как тая все успява да се разболее, когато шефът е някъде в командировка?! То не че като е на работа кой знае какво върши.... Абе, и до утре да се оплаквам, все тая – като не са ми достатъчно дълги краката, единственото, за което могат да служат е да подтичвам на тях да изпълнявам поръчки.
Та към девет вече лудницата тече с пълна сила, главата, гърба и краката ми се състезават кое да ме боли повече и точно тогава съзирам на входа физиономията на Мечката. И за първи път по нея се чете някаква емоция. Ама в първи момент реших, че съм сбъркала нещо, защото момчето си изглеждаше изплашено, а аз до тогава не вярвах, че нещо може да го уплаши.
Мечката си потропваше там пред входа от крак на крак и, естествено Симо от охраната веднага се приближи към него, вероятно, за да го посъветва ако не е клиент на заведението да не запречва входа и други подобни охранителни мъдрости. Мечката нещо му каза и Симо директно към мен се обърна – явно мен търси. Направих знак на Симо да го прати на служебния вход и излязох да видя какво иска. Докато си довърша поръчката и изляза, Мечката вече ме чакаше, а с него беше и Толи. И така, тая вечер, преди 4-5 часа чух окончателната и, както се оказа правилна история за идването им при мен. Доколкото можах да разбера, основният мотив, да ми гостуват, е бил просто фактът, че от всичките им познати аз живея най-далеч от града дето са се подвизавали преди това. Спортното изложение е било просто съвпадение и ако не е било то, нещо друго са щели да измислят. Тъй де, Толи е щял да го измисли.
Та историята, естествено, беше свързана с жена. Истината е, че освен катеренето, Толи има още една любима дисциплина, която ревностно практикува – забиване на мутреси. Преди около месец, Толи метнал око на едно сгодно девойче, което видял в компанията на някакъв “добре облечен бизнесмен”. Двамата си обядвали най-спокойно в някакво заведение в града, и Толи като ги видял моментално взел да точи лиги. Аз лично си представям потока на мислите протичащи през главата на Толи в този момент така: “може да му няма на тоя парите, колите и скъпите дрънкулки, ама пак ще успея да му изчукам женката”. А може и любов от пръв поглед да е било..., но не ми се вярва. Така или иначе, не знам какво е правил, следил ли ги е, някъде сама ли я е намерил, ама Толи, така да се каже успешно изпълнил мисията и забил девойчето. След няколко безгрижни дни на увеселение, спонсорирани изцяло от дамата – сиреч с парите на бизнесмена, което май най-много го радвало, женката, с дързновен поглед и аватюристично вдъхновение поискала да й намерят някакъв сериозен стаф. Искала да се отцепи, както си следва, пък да става каквото ще. Не знам къде е ходил и как, но Толи изпълнил поръчката. Все пак, той е кавалер, желанията на дамата са закон за него... И от тук картинката тръгнала на зле.
Лекарите всъщност не можели да кажат какво точно е имало в помията дето я взела малката, но доколкото Толи разбрал от някаква много състрадателна сестра, каквото и да било, директно й изпържило очния нерв и я оставило напълно сляпа на 17 години. Обаче това дори не се оказало лошата новина. Истинският карък бил, че девойчето, за да не пресече нещо на Толи ентусиазма, дори не помислило да сподели, че чичкото, от когото идва парата, всъщност е милият й татко. И разбираемо, като открил какво се е случило с щерка му, на оня директно му избила пяна по устата. Каквито и поръчки да са имали биячите му в оня момент, всички са били оттеглени и изпратени да търсят Толи. Но ти това вече го знаеш, нали?
Единственото, което ги спасило и им позволило да се измъкнат, е, че известно време девойчето дали от срам, дали от някаква криворазбрана вярност, отказвало да каже, кой я е подредил така. После обаче в префърцунената й главица най после се промъкнала мисълта, че заради тоя ебалник никога вече изобщо няма да може да вижда и се разбесняла достатъчно, та да поиска да му изпие мозъчето. Още повече, че за да не е капо, през няколкото дни веселие Толи прибрал, от оная идиотка каквито дрънкулки успял. А тя явно в някакво бунтовно настроение ще да е била, нещо си е въобразявала, че така се опъва на татко си, та наринала на Толи бая злато и камъчета.
И след като ми разказва всичко това, Толи вади някакво торбе от задния си джоб, разтваря го и ми показва цялото си складирано богатство. Както казах, на него не му е за първи път да фиксира такива момета, та беше събрал и от други това-онова, явно за черни дни. Обаче ето че сега се беше оказал в ебаси прецаканата ситуация. А днес, като се прибирали към квартирата, видели пред входа да се върти уж напълно незаинтересован от околния пейзаж един от биячите на Оня бизнесмен – таткото. И сега малко им оставаше и на двамата да се насерат от страх и бяха дошли при мен да помагам ако мога.
Ами, какво да ти кажа. Не ми оставиха голям избор. От всичко което ми казаха, разбрах, че горилите на бизнесмена са окрили къде са живели тези двамата в последната седмица и като знам какво непоклатимо чувство на справедливост цари в умовете на такива люде, ми беше ясно, че задето съм им помогнала, и мен ме чака не по-добра участ. Изобщо не си въобразявах, че някой ще спре да проверява, дали съм знаела какви са ги надробили или не.
Тъкмо в тоя момент от бара си тръгваше един камион, доставящ наливна бира. Казах на Толи и Мечката да изчакат, че ще помоля шофьора да ги скрие в ремаркето и да ги изкара от града без да ги усетят.
Оставих ги да чакат отвън, а аз влязох вътре да си уредя нещата.
Влетях при Ралка, колежката и и казах, че напускам, така че тя вече води парада. Дори не останах да я слушам като се развика, че сигурно я бъзикам.
Когато преди две години се преместих в големия лош град, беше минала само седмица, когато на връщане от работа, някакви нещастници недоебали ме нападнаха и ми изкараха акъла. Размина ми се тогава, ама можеше да си го отнеса. Тогава попитах Симо от охраната – оня същия, и той ми помогна да си намеря един малокалибрен “женски” пистолет. Колкото да се побира в дамска чанта. После ми помогна да се науча как се разглобява, как се почиства, как се зарежда. Вече две години го разнасям из чантата си безполезен, ако някой го види, лъжа, че е запалка, ама й е свършила газта.
Тая вечер вече го използвах три пъти.
Някъде, в някакъв филм бях гледала, че ако натикаш дулото в гърлото на пластмасово шише и така стреляш, това донякъде служи като заглушител. Прибрах си нещата докато Ралка си ревеше нещо, метнах няколко празни шишета в една чанта и се измъкнах през задния вход. Бях решила, че първо трябва да е Толи, защото е по-бърз и съобразителен, а Мечката докато се усети какво става, ще съм се оправила и с него. Даже не ме чуха като приближих. Толи го застрелях в гърба и той падна напред. Както си и мислех, Мечката секунда-две стоя като истукан, което беше добре, щото успях да сложа още едно шише на дулото. Стрелях тъкмо когато мозъка му беше вече направил разбор на ситуацията и той тъкмо се канеше да се метне към мен.
Прибрах на Толи торбата от задния джоб и ей ме тук. Колегата ти долу явно нямаше представа коя съм - оглеждаше се за момчетата и момиче не очакваше да види. За него шише не можех да използвам, щото нямаше как да го скрия, обаче пак късмет, че тая вечер има някакъв мач някъде си. Нашите футболни дебили трябва да са победили я Албания я Патагония и като стигнах до входа, отвсякъде мятаха едни пиратки едни чудеса. Някакъв си там гърмеж от малокалибрено оръжие даже не се е чул вероятно.
И така сега ми остана ти. Учудих се, че сте само двама, ама после се сетих, че шефът ви трябва да е пратил хората си из цялата страна, защото не е знаел къде точно да търси двамата идиоти дето са преебали дъщеря му и мъжкото му достойнство. Едва днес сте ги намерили и не сте имали време да извикате подкрепления, вероятно. Е, ами жалко за теб. Тук ми остана още едно шише и да, познал си, за тебе е. Дрънкулките дето ги е събрал Толи, няма да стигнат за кой знае колко време, но поне ще успея да се измъкна от тук – и без това тая мизерия ми омръзна и бях решила да се разкарам някъде. Само не предполагах, че парите за пътуването ми ще дойдат по толкова необичаен начин.
Това е, трябва да тръгвам. Ако искаш, можеш да си затвориш очите.


2B

Този е вторият разказ, който ми се случвало да пиша...
______________________________________________________________

Непохватно. Това беше първото впечатление, което му направи момичето. Нанасяше се в апартамента срещу неговия и не правеше нищо като хората. Хаотично разпръснати пред вратата стояха кашоните с багажа ù, а тя се суетеше, очевидно неспособна да реши кое да внесе първо и как да започне разопаковането. Постоянно се блъскаше в нещо, а и беше забравила да надпише кашоните та част от тях явно бяха преобърнати и сега дрънчаха обезпокоително.
Тома я видя докато се прибираше от лекции. Този апартамент беше останал празен вече пет месеца и той почти се беше успокоил, че ще може да си прибира пощата без да се тревожи, че е по бельо и, че няма да има шумни енергични съседи, които да му губят времето с настойчиви покани за непрестанните им купони и сега това момиче. Не, че беше лошо или нещо, напротив – среден ръст, стройна, чуплива кестенява коса и обещаващи форми. И все пак, как само подритва тия кашони. За първи път ли се нанася?!
- За първи път се местя, не предполагах, че ще е толкова сложно. Да имате свободен половин час?
Стъписан да чуе мислите си изречени гласно, в първия момент Тома изобщо не разбра, че тя е проговорила. Проумя го секунда по-късно, когато, като че ли се блъсна в гузния ù поглед.
- Извинете, какво... – измърмори той, все още неспособен да скалъпи изречение.
- Казвам, че за първи път се местя. Сигурно Ви преча така, като съм блокирала коридора с багажа си, но не съм го правила преди и май подцених сложността на пренасянето. Заклевам се, че имах точен план как да организирам всичко и за известно време дори го спазвах, но...
Непохватна и бъбрива. Неприятните впечатления се увеличаваха. За първи път го срещаше, но разговаряше с него фамилиарно и подробно му разказа, как след като починала и майка ù, продала къщата на родителите си, но явно не е разбрала добре брокера на недвижимо имущество, когато и е казал с колко време разполага, за да се изнесе, защото била убедена, че има две седмици, а се оказало, че са два дни. И ето я тук, с всичките се кашони струпани пред вратата на съвсем първия свободен апартамент, който е открила, и вероятно скоро няма да го смени, защо натоварването и напрежението по едно пренасяне и идват в повече.
Докато тя говореше, двамата внасяха кашони в новото ù жилище. Съгласи се да ù помогне не толкова от добросъседски чувства, а, за да се разчисти по-бързо тая бъркотия пред вратата му.
- Значи, не сте студентка – подхвърли първото, което му хрумна, понеже тя най-после беше спряла да говори и неговото мъчание беше някак неловко.
- Не, не съм. Обаче исках, наистина. Мечатаех да стана фотограф. Професионален имам предвид. Такъв, който твори, а не само снима сватби и кръщенета. Като бях малка, татко ми купи фотоапарат за един рожден ден. Бях толкова ентусиазирана, че един цял ден снимах всичко, което попадна пред очите ми – моите играчки, цветните лехи на майка ми, татко, който чете вестник, децата навън, една птица, котка с малките й, няколко дървета... Нали казват, че изображениета на един обект, улавя част от същината му. Затова в началото хората се страхували от снимките – мислели, че така ще пленят душите ми. И аз така се чувствах – ловец на души.
Тя наистина не млъкваше. Беше прекарал с нея повече от половин час и едва ли имаше и три минути, в които да си е държала устата затворена. След като и последният кашон беше внесен, тя му предложи кафе. Той не намери причина, с която да се извини и се наложи да приеме. Тя изрови кафеварка след като известно време бърника в няколко кашона – как е могла да не ги надпише?! – и малко по-късно кафето беше готово. За негово нарастващо раздразнение тя реши да се довърши историята. Баша ù починал малко, след като и подарил онзи фотоапарат. За да се издържат, майка ù работела на две места и се оправяли, но за спестявания за образование и дума не можело да става. И така, вместо да стане студенка, след средното ù се наложило да почне работа.
Тя приключи историята си с остро поемане на дъх, сякаш се кани да продължи, но в този момент изглежда най-после проумя, че е говорила непрекъснато почти цял час и се спря. Без да отлага повече, за да не би тя да се окопити и да продължи да говори, той се изини, че трябва да чете за изпит и се измъкна. Вече на сигурно място в собствения си апартамент си помисли, че изобщо няма да съжалява ако не види повече разговорливата си нова съседка. Дори не подозираше, че желанието му ще изпълни почти незабавно.

* * *

Следващият ден беше събота. Тома обичаше да е сам в почивните си дни – да чете, да се качи в планината или да измисля нови, по-добри начини за организация на вещите и работата си. Този път обаче трябваше да се прибере вкъщи. Майка му имаше рожден ден, а в семейство му никой не биваше освободен от участие в такива събития.
Замина рано сутринта, като стъпваше на пръсти да не би съседката да го усети и да му поиска нова услуга по настаняването.
Изкара два тягостни дена с многолюдното си жизнерадостно семейство, което третираше самотника Тома като черна овца и се прибра късно в неделя. Времето се беше развалило и бързаше да се стопли. Смесените чувства около семейното събиране бяха изтикали спомена за новата съседка, но, докато се качваше по стълбите към апартамента си, ясно си припомни тази неприятна подробност. Въздъхна, но си помисли, че все пак няма нужда да я вижда ако няма желание. На площадката на техния етаж нещо привлече вниманието му. Беше изморен и емоционално претоварен и в първия момент не можа да каже какво. После се вгледа по-внимателно и видя някаква лента залепена напряко на касата на вратата на апартамента отсреща. Приближи се. Оказа се полицейска лента, от тези, с които се огражда местопрестъпление.
- Горкото момиче, горкото момиче!
Гласът дойде иззад гърба му заедно със силно подсмърчане.
- Толкова млада, Боже, така да се случи!
Тома осъзна, че никога не беше виждал тази жена. Вероятно е съседка от друг етаж, но момичето отсреща, което дори не си беше казало името (или той не беше запомнил), беше единственият съсед, с когото се беше запознал. А сега явно ù се е случило нещо, предизвикало хленченето на тази жена, изникнала от нищото по пеньоар и с ролки в косата.
- Какво е станало?
- Боже, ама Вие не знаете, Вас Ви нямаше – продължи да посмърча жената. – Газ.
- Моля?
- Ами това жилище е празно отдавна. Като се изнесоха предишните наематели всичко си беше добре, кой да се сети да провери дали нещо не е повредено.... – разказът на жената бе прекъснат от шумно хълцане. – Легнало си да спи вечерта горкото, а то да изтичала газ. Тъкмо същия ден дойде техник да я пусне, защото му се обадихме, че ще има нов наемател.
Тома започна да осъзнава, че това трябва да е домоуправителката. Стори му се странно, че не я е виждал докато се е нанасял той самият, а и след това. Нима е чак толкова саможив?
- Тя сега в болница ли е?
- Ааааааааах, каква болница. Почина горкото. Вчера сутрин дойдох да я видя – добре ли е, нещо трябва ли ù, и усещам, абе мирише на газ. Изтичах за резервния ключ, влязох, отворих всички прозорци, аз самата едва не се задуших, ама то горкото беше свършило.
Новината шокира Тома. Докато се опитваше да смели факта, че момичето, с което бе пил кафе само преди ден, е мъртво и просто вече го няма, някъде в периферията на ума му се въртеше мисълта, че той не е усетил никаква миризма на излизане, но това не му се стори важно – той излезе рано, много бързаше, а и мислите му бяха заети с предстоящото семейно изпитание. Несравнимо по-важно бе, че някой е умрял в непосредствена близост до него, а той е можел дори да не разбере, ако не му бяха казали.
Прибра се в апартамента си с тежко, внезапно връхлетяло главоболие и се отпусна тежко на дивана в хола. Трябваше да си разопакова багажа, да вземе душ и да хапне нещо, но вместо това продължаваше да седи на дивана, вперил празен поглед в тъмното. Мислите му все повече се прехвърляха от предстоящите задачи към момичето. То така си остана безименно за него. Как ли се е казвала – Мила? Елена? Светла? Диана? Мила, сякаш най ù подхождаше. Стори му се абсурдно – кой е той да решава кое е най-подходящото име за напълно непозната жена. И все пак ... Мила...
Опита се да си припомни по-подробно разговорът им. Не спомена ли тя име в началото? Да видим: “За първи път се местя. Не предполагах, че ще е толкова сложно. Аз съм Мила. Да имате свободен половин час” Да! Ето, точно така. Значи му се е сторило подходящо, защото това е името ù. Странно, защо беше решил, че не го знее. Изкара на дивана още няколко часа в мисли за така бързо изчезналата си съседка. Ставаше му все по-конфузно. Сети се колко му беше неприятна компанията ù и как бързаше да се измъкне. Ужас! Горкото момиче сигурно го е помислило за темерут. То и какво ли има да го мисли – той си е! Ето на – не познава нито един съсед, а живее тук вече почти година, приема рождения ден на майка си като тягостно задължение и въобще се радва само и единствено на собствената си компания. Едва късно през нощта се надигна от дивана, откъсвайки се трудно от тежките си мисли. Имаше сили само, колкото да се съблече и да се просне в леглото си. Заспа веднага и не сънува нищо.

* * *

Синята или бялата? Тома гледаше втренчено двете ризи и почваше да се поти под настойчивия поглед на продавачката.
- Да Ви оставя да помислите още малко? – любезно, но някак през зъби попита тя и Тома побърза да ù благодари. Тя се отделичи да обърне внимание на други клиенти, но все му мяташе по някой кос поглед. Вече половин час не можеше да реши. Беше решил, че иска да е с костюм на държавния изпит. Майка му му бе спестила мъките по избиране на костюма, но той трябваше да си купи риза. И тъй, ето го тук – синята или бялата. Прииска му се да има някой с него, който да го посъветве. Осъзна, че за първи път от много време съзнателно си пожелава компанията на друг човек. Внезапно се сети за злощастното момиче от отсрещния апартамент. Мила. Да, точно така. Чудно, дали отношенията им щяха да се променят ако беше останала жива? Вярно, че говореше много, но това вероятно се е дължало на притеснение. Мести се на ново място, среща съседа си, вероятно е искала просто да бъде любезна с човека, който ще живее най-близо до нея. Интересно, дали наистина можеха да се сближат? Тя е разхвърляна вярно, но нали е искала да става фотограф – творците са такива разпилени. Но, което е по-важното в случая – има вкус и усет за красивото, та сега, вместо да е сам, той можеше да се е отбил при нея и да я е помолил в замяна на помощта му при нанасянето да му помогне да си избере риза.
Зад гърба си чу шумолене на плат и потракване не закачалки. Усети познат аромат. Парфюмът на Мила. До сега не осъзнаваше, че го е запомнил.
- Добре де, а защо точно синя или бяла? – Тя, като жена, сигурно би имало свое съвсем различно мнение.
- Защото трябва да е официално и...
- Официално добре, но кой казва, че трябва да е строго? Все пак не отиваш на погребение. Виж тези – защо не жълта или оранжева?
- Няма начин! Държавните изпити не са погребение, но не са и цирк! Кажи, де – синя или бяла?
- Розова!!
- Моля?! Мила, това е смешно, взех те да помагаш – не се шегувай!
- Кой се шегува? Виж това – светло пепеляво розово – идеална е! Ето ти и подходяща вратовръзка. Ще избиеш рибата, просто!
- Ама, не знам ... розово?
- Е, хайде де, Бекъм носи розово. А като става въпрос за мода, той е като ветропоказател – няма да му противоречиш, нали?
- Хм, розово, значи.
Изправи се пред продавачката усмихнат и доволен, че е взел решение.
- Ще взема тези двете.
За всеки случай реши да се подсигури и взе и синята, но идеята за пепеляво розова риза му допадаше все повече.

* * *

След държавния изпит, всичките му колеги отидоха да полеят случая – изкаралите да го отпразнуват, скъсаните да се утешат и да съберат сили за втория рунд. Поканиха и него с половин уста – все пак, бяха учили заедно пет години, но личеше, че няма да им разбие сърцата ако откаже.
- Благодаря, но вече имам ангажимент. Жалко. Е, успех на всички!
- Да, и на тебе, пич!
Остана сам в коридора и мислите му пак се отплеснаха.
- Виждам, че си послушал съвета ми. Браво, добро момче. Страшно ти отива тоя цвят. Е, как мина?
- Ами ... избих рибата. Просто.
Смехът ù залива университетските строги коридори.
- Само така! Е, къде ще го отпразнуваме?
- Ами...
- Чакай, знам едно местенце. Щуро ще си изкараме. Имаш нужда след толкова работа.
- Да, ама...
- Извинявай, възразяваш ли ми нещо? А кой ти помогна да си избереш риза трепач. Длъжник си ми.
Сигурно щеше да е хубаво ако можеше тя наистина да го чака след изпита и да го отвелече за една щура нощ. И, кой знае, на връщане можеше да предпочете да се вмъкне в неговия апартамент. А на сутринта... тя правеше хубаво кафе. Можеше да е станала преди него, да е взела душ и вече да прави кафето, когато той се надигне.
- Добро утро, Ваше Магистърско Величество! Закуската е сервирана! Къде желаете да се храните – в столовата, в леглото или във ваната?
- А, не – знаеш колко ме бива да вземам решения – ти прецени. А междувременно, дали мога да си отмъкна една целувчица?
- Целувчица за Господина – носи се веднага. Още топла, пари!
И отново смехът ù – силен, плътен, жив....
Стоеше пред входа си. На устните си сякаш още усещаше една сутрешна целувка, а главата му гъмжеше от мисли. Толкова години! – всичките години, в които умишлено избягваше срещите с хора, предпочитеше собствената си компания и приемаше общуването като неизбежно зло! Той можеше да ù помогне в онзи ден. Да ù провери уредите, да забележи, че изтича газ. Ако не беше бързал толкова да се освободи от присъствието ù, тя сега можеше да е жива и да празнува с него дипломирането и предстоящия му живот. Наложи се да се подпре на близко дърво, защото тази мисъл го притисна с цялата си тежест.
- Тя е мъртва! Аз можех да ù помогна, а не го направих. Аз на практика съм я убил!
Разхлаби вратовръзката си и шумно си пое въздух. Тъкмо, когато главата му, сякаш щеше да експлоадира, зад завоя се появи камион. По-точно товарно такси. Спря пред неговия вход. Няколко мъже в работни дрехи скочиха от него и почнаха да разтоварват мебели и кутии с багаж.
От входа излезе мъж, който му се стори познат и се обърна към мъжете от камиона:
- Носете всичко в апартамент 2Б. Аз съм отключил.
2Б. Това е апартаментът на Мила! Как така ще се нанасят хора толкова скоро?! Никой не е вадил нейния багаж от там! Затича се нагоре по стълбите и се спря пред отворената врата на 2Б.
- Извинете. Извинете! Кой ви праща, какво е това?
- Нае ни семейството, което ще се нанася тук, Господине. Трябва да преенсем багажа им и точно това правим.
- Но какво направихте с вещите на предишната наемателка? Тук живееше едно момиче. Тя ... тя почина съвсем наскоро.
- Извинете, Господине, но сигурно грешите сградата. Според домоуправителя, този апартамент е празен и никой не е живял тук от 5 месеца. Не е споменавал за момиче.
- Как така?! Тя се нанесе съвсем наскоро и после имаше инцидент....
- Вие действително грешите – от апартамента излезе същият мъж, който напътсваше носачите пред входа. – Аз съм домоуправителя и знам точно кой кога в кое жилише е живял.
- Но питайте жена си! Тя ще си спомни, говори ми за нея!
- Виж, момче, не знам какъв ти е проблемът, но ако имаш нужда от лекар, кажи да го повикаме веднага. С жена ми сме разведени от 8 години. Живея тук сам. И не знам за никакво момиче, което да се е нанасяло в 2Б.
- Но....
- Ей, я се дръпни – това нещо тежи!
Избутаха младежа встрани и продължиха да внасят багаж в празното жилище.
Тома се прибра в жилището си по-объркан от всякога и се отпусан на дивана с отсъстващ поглед.
Мила, Мила.... Дали наистина си беше казала името, когато се срещнаха? Не, по-скоро не. Беше споменала обаче с какво се занимава. Ловец на души. Да това бяха думите ù. Макар че, всъщност, ловец ли беше казала? Или спасител?

Силвин

Сред литературните ми забежки има и 2-3 разказа. Този тук е вторият, който съм писала. Първият, подобно на ранните стихчета беше пръждосан вдън земята.
_________________________________________________________________

Остават по-малко от три часа до началото, а тя още не е решила.
Силвия, крехко създание, което някак не оставя впечатление за безпомощност, се вглежда за пореден път в брошурата.
Добре, добре – да премисли всичко отново. От една страна тя има нужда от пари – квартирата, храната, студентската такса – проста и конкретна необходимост, която не търпи отлагане. От друга – източниците за набавяне на пари далеч не са изобилни. Откакто са ограбили денонощния магазин, в който е работила, Силвия дори не се e опитвала да си намери нова работа. Родителите й са отрекли от нея в мига, в който е станало ясно, че не е в състояние да допринесе финансова полза за семейството. Във всеки случай не и по начина, който са те имали предвид – вярно е, че мъжът, който са й бяха избрали, не е съвсем престарял, но това е най-доброто, което е можело да се каже за него. Приятелите й до един са в нейното или в малко по-добро положение и повечето вече й се явяват кредитори . И тази брошура.
Силвия за първи път попада на подобно предложение, макар че е чувала за това и преди. Едва е успяла да погледне младежът, който е тикнал брошурата в ръката й и сега малко съжалява. Може би го познава, може той да знае нещо повече. Въпреки че е много по-вероятно той самият да е приел да раздаде срещу заплащане няколко брошури, за които не знае нищо особено. И все пак на Силвия й се ще да научи нещо повече. Тя усеща как неотклонно я притискат от една страна необходимостта, а от друга почти параноичното подозрение, че “има нещо гнило в тая работа”. И все пак... по света има толкова много лекарства и все в един момент те са били тествани върху хора. “Да, а ти да познаваш такъв човек”, ехидно вмята нейната по-скептична личност. Е да, но властите не биха позволили да се експериментира с опасни вещества, нали. Скептичната за малко да се задави от смях – “Властта, ако не си забелязаля, не позволява и разпространението на дрога”. Не, не може да приеме, че нещо незаконно или опасно би се вършило толкова открито и нагло. Ще отиде. Да, ще отиде.

* * *

За малко да закъснее. Градския транспорт и уличното движение даже не желае да ги коментира. Но докато върви от спирката към обявения в брошурата адрес попада на злобен мършав пес – от тези, които не лаят. Обикновено ги избягва внимателно, но сега се е замислила за предстоящия експеримент. Забелязва го едва, когато се мята към крака й. За съжаление обаче няма време да се отбива в аптека. Затова само придърпва крачола на панталона надолу над охапания си глезен. Всъщност то не е и наистина охапване. Зъбите на злобарчето само са я одраскали, макар че от раничките се процеждат няколко капки кръв.
Докато стигне на адреса Силвия почти е забравила кучешкия инцидент, погълната от мисли, за това какво я очаква. Оказва се, че е чела твърде много книги. Посрещат я любезни стерилни хора в медицински престилки. Настаняват я в приятна стая заедно с другите кандидати, обясняват й подробно целта на процедурата (която е пресилено да се нарече експеримент), като не спестяват и възможните рискове. Всъщност в опита няма да се използва някакъв нов, загадъчен медикамент, а вещества, чието въздействие върху човешкия организъм е добре известно. Причината да се повежда експериментът е, че в страната е пристигнал американски професор (по някаква програма, спонсорирана от някаква международна институция), който има за цел да обучи няколко подбрани студенти в методиката за провеждане на експериментално тестване на медикаменти по двойно слепия метод. Т.е. групата на хората участващи в експеримента се разделя на две – на половината се инжектира същинският медикамент, а на другата половина - дестилирана вода, като нито лекарите нито опитните обекти ("Бр-р-р" – нова вметка от Скептичната) са наясно на кого какво е инжектирано. Така е сигурно, че някой от тях няма да си въобрази наличието на симптоми у някого само защото знае, че той действително е под въздействие на медикамента. Изобщо, от всичко става ясно, че единствената опасност може да възникне от евентуална алергична реакция, при това вероятността за подобен проблем е пренебрежително малка.
Силвия най-после се отпуска. Няма нищо загадъчно и страшно – просто малко easy money. След встъпителната беседа ги въвеждат в просторна амбулатория, която си изглежда съвсем професионално и лекарски. Силвия предполага, че това е новооткрита или предстояща да бъде открита частна клиника. Затова адресът не й е познат. Тя се отпуска на леглото си без да обръща особено внимание на ентусиазираното бръщолевене на американския професор или на доста нескопосания превод на българския му колега. Сега, след като тревогата е утихнала, а Скептичната мълчи намусена, Силвия може отново да потъне в обичайното си премисляне на плана за оцеляване до края на месеца. Симпатичен стажант се приближава към нея и и слага инжекция. Приблизително пет минути по-късно Силвия е в безсъзнание.

* * *

Повечето от нещата, които са се случили в следващите дни й се губят. Доколкото разбира от едно от момичетата озовали се с нея в онази амбулатория и която идва да я посети в болницата ("Защото тайно се е надявала, че ще пукнеш по особено мъчителен начин или поне ще бъдеш жестоко обезобразена" – Скептичната), и разказва някои подробности. Макар Силвия да не помни, изглежда е припаднала по доста драматичен начин, с всичките му там екстри, понеже американския професор за малко да се задави със сладникавата си усмивка. Избила я е пот, получила е гърч и е докарала медицинския персонал до истерия. От обилно леещата се информация става ясно, че Силвия е прекарала в болницата около седмица преди да дойде на себе си. До този момент, Силвия е някак апатична, тя помни обяснението за възможната алергична реакция и, макара да са им обяснили, че шансът е много малък, Силвия си знае, че ако в пространството витае отрязък безстопанствен лош късмет, тя е най-вероятния човек да го докопа. Сега обаче нещата добиват друго значение. Била е в безсъзнание цяла седмица! Дали пък не е било кома!!! Това изобщо не звучи като обикновена алергия. Всички забравени страхове се надигат в Силвия - лекарите са объркали медикамента и са я отровили. Или ощо по-лошо - подвели са ги да мислят, че експериментът е безопасен и са ги заразили с нещо ужасно! Точно когато истерията се развихря в стаята влиза лекар. Бъбривата посетителка й пожелава скорошно оздравяване и си тръгва. Лекарят разглежда картонът на Силвия. Прелиства страници, които вероятно са резултати от изследвания, дори вдига към светлината една рентгенова снимка. Папката изглежда доста обемна и това само засилва опасенията на Силвия. Накрая лекарят спира да сумти и да прелиства страници. Оставя картона на страна, придърпва стол, сяда до Силвия, кръстосва ръце и се опитва да си придаде нещо като приветлив вид. След общите приказки от типа, как се чувства, има ли оплаквания и прочее баналности, лекарят сменя темата. Пита я дали й е известно в семейството и да има болни от някакви хронични или наследствени болести и се преструва, че въпросът му е неангажиращ и хипотетичен. Силвия обаче е гледала достатъчно много серии на "Спешно отделение" и не може да бъде заблудена. Паниката отново се надига, но вече я гризат съвсем други подозрения. Тя настоява лекарят да й каже дали има нещо нередно в изследванията, тя моли и в крайна сметка почти крещи. Накрая лекарят решава да разиграе ситуация тип "Добра новина" - "Лоша новина". И започва с лошата - на Силвия са направени цялостни изследвания, понеже, когато е пристигнала в болницата не е било ясно какъв е проблемът. В хода на изследванията е установено, наличието на неидентифицирано твърдо образувание в лявата гърда на Силвия. По-нататъшните изследвания потвърждават - Силвия има рак на гърдата.

* * *

Мъгла. Самолетът се приземява сред нея. Силвия се е свила в креслото си и трепери. Нещо ще се случи, нещо ще се обърка. Не може да е чак такава късметлийка. Веднъж й се размина, но сега едва ли ще има този късмет. Тъпият самолет ще се пръсне на хиляди, милиони, милиарди парченца и всички ще умрат. Всички, всички!!!
За първи път гласът на скептичната личност в главата и звучи успокояващо: "Стига си циврила. Никой няма да умира. Ти сериозно ли мислиш, че ще поверят толкова скъпа и сложна машина единствено в ръцете на един несъвършен човек? Не, тук всичко се управлява от компютри, а на тях не им пука за мъглата."
"Един несъвършен човек." Фразата сякаш отеква в ума й - един несъвършен човек, един съвършен човек. Все едно къса листата на маргаритка - обича ме, не ме обича; ще живея, няма да живея. Тя ще живее. Още не й се вярва. След онзи кошмарен следобед в болницата нещата са се развили с главоломна скорост и в главозамайваща посока.
Шокът от лошата новина е толкова силен, че Силвия дори не помни, че докторът й е обещал и добра новина. У Силвия се надигат едновременно истеричен смях, след като осъзнава в каква сапунена мелодрама се окзва героиня, ярост - заради изпплъзващия й се живот и блудкаво самосъжаление. Когато медицинският персонал най-после успява да я успокои (с помощта на медикаменти, мили думи и два шамара), вече се свечерява. Тогава докторът най-после успява да стигне до втората част на вица - добрата новина. Всъщност не е ясно защо съществува добра новина. Няма нито логично обяснение нито конкретна причина, но е факт. Раковото образувание, открито в организма на Силвия дегенерира. Силвия е объркана. Не разбира нито какво означава това, нито защо е добра новина. Обясняват й. Изглежда, въпреки крехката й възраст, в тялото на Силвия се е развил злокачествен тумор, който тя, улисана в борбата си за оцеляване, не е забелязала. Известно време туморът се е развивал по всички известни правила, доколкото има правила относно туморите. Образуванито е нараствало, появили са се първите наченки на метастази. И изведнъж всичко това е спряло. При това не просто спряло, а процесът върви в обратна посока. За една седмица откакто е открит, туморът е намалял с около милиметър и диаметърът му продължава да се свива. Това само по себе си е чудесно, продължава докторът (който явно като всеки лекар не може спокойно да приеме една добра новина), но е медицинска загадка. Той се чуди... Тя дали... Този случай е уникален. Вероятността да се повтори е отчайващо малка.Те като лекари са длъжни да установят какво се е случило, за да помогнат и на други пациенти. В този момент нещата започват да се избистрят пред Силвия. Иронията ще я убие - цялата тази безвкусна, нелепа ситуация се дължи на решението й да припечели малко пари от един експеримент. А сега се оказва, че уверено се е насочила към кариерата на опитен образец.
Да, естествено, тя разбира. Всички тези възможности, тази огромна надежда...
Който си мисли, че мозъкът на една блондинка може да служи за всичко друго освен за калкулатор, очевидно не е срещал блондинка, която изчислява евентуални изгоди.
И ето я сега в самолета, на път да се приземи всред мъгла и неизвестност в страната на големите очаквания, големите възможности, големите пари и въобще всичко голямо - Америка!
Подробните изследвания в Европа, макар да не са окончателни, са очертали крайно любопитна картина. В тялото на Силвия са открити микроорганизми напълно непознати на науката. Силвия, естествено, е чувала, че учените всеки ден откриват нови видове, но никоге не си е представяла, че е възможно да се направи такова откритие в собственото й тяло. Оказва се, че тези микротипчета са устновили много странна симбиоза - срещу символични количества храна, които получават от организма на Силвия, те отделят вещество, което убива раковите клетки и нищо друго освен тях. Иначе казано - в тялото на Силвия се произвежда лекарство против рак.
Естествено лекарите са във възторг. Всяка медицинска организация, от всяка възможна държава иска да узнае подробности, да получи проби, да види Силвия ("Най-добре консервирана във формалдехид" - отеква ехидно в главата й) и, ако може, да експериментира с нея. Предстои да се отговори на толкова много въпроси - дали ако същите микроорганизми се инжектират в тялото на друг болен, ще се получи същият ефект; само ракът на гърдата ли се влияе от това вълшебно вещество; какво ще стане с малките гадинки, когато раковото образувание се стопи до последната сбъркана клетка? И най важното - от къде, по дяволите са се пръкнали? Всъщност Силвия си мисли, че има отговор на този последен въпрос. Тя си спомня ясно деня на експеримента - онзи, първия. Помни и дребното, рошаво злобарче, което я ухапа и тя едва не закъсня. Твърде добре си спомня, че, макар песът да не я охапа сериозно, кожата беще пробита, потече кръв. Да, спомените на Силвия от този ден са доста ясни, но нейният мозък вече е напрвил съответните изчисления. Ако вземе да сподели този малък детайл, току виж вместо да се концентрират върху нея учените от цял свят хукнали да издирват малък злобен български помияр.
Най после проклетият самолет е на земята. Америка я очаква и Силвия няма да я разочарова.

* * *

Хотелът е скъп. Стаята мирише хубаво, ваната е като малък басейн, а телевизорът има 258 канала. След малко ще дойдат да я вземат. Ще присъства на конференция по въпросите на българското вещество ракоубиец. То, впрочем, още си няма популярно име. Може пък да го нарекат Силвин.
Конференцията се очаква с огромен интерес и от медиите, защото учените вече имат доста добра идея какво би се случило с микроорганизмите след изчезването на рака. Тъй като те не се хранят от тумора, а го унищожават, най-вероятно след изчезването му те ще продължат да си съществуват тихо и да действат превантивно срещу появата на нови ракови клетки. А това отваря съвсем нови възможности - дали ако се инжектират в здрав организъм тези клетки няма да действат като ваксина? Лекарското съсловие е на път да изпатне в групов екстаз.
Дори не предполагат колко лесно всичко това е можело да им се размине - ако родителите й не са я отрязали и тя не се е нуждаела от пари; ако онази брошура не е попадала в ръцете и; ако по пътя за онзи експеримент не я е охапало куче... Или дори ако я е ухапало твърде сериозно и тя не е успяла да стигне на посочения адрес - ракът е щял просто да деградира до пълното изчезване, а тя нищо не би научила за чудодейното си изцеление. Толкова много дребни и не толкова дребни неща - ако само едно не се е случило... Силвия се чувства сякаш е на ръба на прозрение. Сякаш е фигурка, която вдига очи от игралната дъска и вижда ръката, която се протяга към нея, за да я премести едно квадратче напред...
Телефонен звън.
В главата на Силвия се затръшва врата. Прозренията ще почакат. Бележитите учениу представляващи обилно спонсорирани медицински програми са с предимство. А и на кого му пука, че е пионка в нечия игра щом печели.
- Госпожице, колата дойде за Вас.
- Да, идвам.
И Силвия тръгва.

19.10.2004 - 30.10.2004
Русе

стихчета

Струва ми се, че първото си стихотворение написах в трети клас. Вярвам никого няма да изненадам или шокирам като кажа, че то беше за Левски.
Последва един логичен етап на лирически откровения посветени на мама, татко, родината и всякакви други политически коректни и социално издържани теми, които обаче безславно изгубиха битката с времето и не достигнаха до наши дни. За тази "загуба" могат да се посочат доста причини, но, ако днес тези мои първи литературни опити не са оцелели, то е предимно, защото аз методично и последователно съм се погрижила да ги затрия.
По-късно нещата поеха в логичното си русло и моите, да ги наречем стихове, бяха изпълнени със същите теми и терзания, занимавали стихоплетците и словоблудците от край време. Не смятам да анализирам собствените си лирически опити. Вместо това, ето тук помествам събрани онези мои стихотворения, които считам поне в някаква степен читави. Начинът, по който са записани не следва никаква друга логика освен хронологическата в някаква степен.
Какъвто смисъл, теми, намеци, връзки и т.н. откриете сред думите им – ваши са си!
Да ви е сладко.

***
Маса. Стол. Зад тях прозорец.
Празна стая. Тишина.
Чувствам се, като че няма
други хора по света.
Утро. Ден. Над тях небето
с избледняващи звезди.
Чувствам, че ще спре сърцето,
но светът ще продължи.
Свят, живот посред вселена
пълна с малки чудеса.
Чувствам се недородена -
как тогава да умра?
***
И луната блести като хубава златна монета.
И в очите ти черни аз виждам как святкат комети.
И усещам аз цялата същност на твоето тяло –
тя побира се в длан, в песъчинка, във атом.
Ала също изпълва със смисъл океан от човешки безсмислици.
Колко малко е нужно наистина,
за да сме истински.

***
Красиви неща

Огледай деня –
зеления ден, прострял се пред теб и пред мен.
Огледай нощта –
извечната нощ, държаща земята във плен.
Огледай съня –
вълшебния сън, живеещ във твойте очи.
Огледай света –
прекрасния свят, във който живееш и ти.
Сега погледни навътре към теб,
към твойте “защо” и “дали”,
към твоите “мога” и “искам”, и “ще”
и само това ми кажи –
сред нощи и дни, сред просторни земи,
сред залези и сред утра,
има ли нещо в света по-красиво
от твоята жива душа?

***
Нося толкова тежък товар.
На плещите си крехки го нося.
Той е, колкото орех голям,
но тежи като цяла планета.

Но не трябва да бъда Атлас,
за да знам как тежи самотата.
Аз съм просто жена в ла минор
и във два-три сивеещи цвята.

Нося толкова тежък товар.
Над разбито сърце го разнасям.
Над разбити ръце и уста
и над няколко кръпки от вяра.

Без дори да съм блудна жена
върху мене валят камънаци –
просто малко втвърдена земя
и ръце на праведни селяци.

Нося толкова тежък товар.
Без минута покой да намеря
нося своя товар към дома,
към държава на име Химера.

Знам, че там ще намеря вода,
вяра, щастие, хляб и надежда.
Знам и път, който води натам.
И причина си имам изглежда.

Нося толкова тежък товар
от преструвки, превземки и свади.
А светът е красив и голям.
И изпълнен с високи прегради.

***
Моята любов е тъй далече.
Моята съдба не ме щади.
Тиха скръб сърцето ми облече
и в гърдите ми се спуснаха мъгли.

Моята душа е мрачна кула,
тръпнеща сред ледени води.
В нея обитава древна сила,
властваща над хиляди души.

Моят път ме води в глухи пазви
на надвиснали злокобно планини.
Моят огън скоро ще загасне,
ала вижте само как гори.

***
Тъжен ден -
на рамото ми кацна тъжна птица.
Празен ден -
очите ми изпиха радостта.
Мъртъв ден -
покривам с дланите си грозна скица
на този ден,
във който съм сама.

***
Чашата на моето сърце
много често бива полупразна.
Без да питат парещи ръце
си отливат от живота ми коварно.

Често бързи, търсещи ръце
ровят се във топлите ми чувства
и крадат щастливите ми дни,
вещи в обирджийското изкуство.

А е трудно пак да заредиш
старите разбити складове
със кашони вяра и мечти
и пакети искрени желания.

Чашата на моето сърце
много често други я изпиват.
А пък аз, със двете си ръце,
щом си тръгнат я измивам.

***
Миризмата на прясната кръв
се надига към мен от земята
и се стича във малък поток
от ръцете ми слаби разлята.

Скъпа жертва принесох на Бога си –
млада, прясно разкъсана плът.
Но агнец не намерих за жертвата
затова му пролях свойта кръв.

***
У дома е там, където стигаш,
когато свърши пътят под краката ти.
У дома е там, където те познават
и те одумват с любопитство.
У дома е там, където малки лапи
драскат неуморно по съня ти.
У дома е там, където се събуждаш
и слънцето изгрява от правилната страна.
У дома е винаги малко по-близо,
отколкото предполагаш.
Но и малко по-далеч.

***
Бих могла с острието на нож
да погаля най-нежно ръцете си
и да гледам как капките кръв
ще отнасят живота със себе си.

Бих могла да обвия врата си
с тънка ленена панделка
и във миг да изпия дъха си.

Бих могла да отправя към себе си
храбър малък оловен куршум.

Бих могла от висока скала
с птичи полет във миг да се слея.

Бих могла...
Но щом вече съм тук
ще опитам все пак да живея.

***
Ако една стара жена
има две верни кучета
и нито един верен човек
това значи ли,
че светът все още
е добро място?
Или светът се е променил?
Не знам.
Но поне кучетата
бяха симпатични.

***
Защото се родих без да ме искат
живея сякаш върша престъпление.
Проклятие над мене е надвиснало
и с черен показалец все ме сочи.
Прозорецът ми гледа в глуха улица,
но все едно – и без това не виждам.
Светът наказва ме като ме мрази.
Светът наказвам като го обичам.

***
Нощ е
непрогледна още.
Аз лежа самотна нощем
и не спя.

Нощ е.
Неоткрито още
тялото ми търси нощем
топлина.

Нощ е.
Неспокойна още
мисълта ми скита нощем
през света.

Нощ е.
Непокорна още
моята душа е нощем
и сама.

Нощ е
непрогледна още.
Аз мечтя лудо нощем
за деня.

***
Едно слънце
изгря в душата ми
и аз протегнах ръце
да се стопля.
Но миг след това
вятър отвя топлото слънце.
Малкото зрънце надежда умря.

***
Не поглеждай в очите ми
ако си сам и тъгуваш.
Не откривай във тях надежда и плам.
Не търси във сърцето ми
жажда, любов и закрила –
аз не искам на теб да ги дам.
Не ограбвай душата ми,
както отдавна го правиш –
много скоро ще ме убиеш така.
И не искай от мен да се взирам
във земните грижи –
аз не искам да виждам това.
Не заплитай с ръката си грозна
косата ми весела.
Не обгръщай съня ми в мъгла.
Не убивай душата ми,
както отдавна го правиш.
Аз не искам така да умра!

***
Ето брат ми и ето сестра ми.
Ето моята болка и скръб.
Ето тялото, ето душата ми.
Ето всичко и всеки в света.
Ето моите мисли и чувства.
Ето моите нощи и дни.
Аз не вярвам, че всички сме смъртни.
Аз не вярвам.
А вярваш ли ти?

***
Тя прокарва ръце по лицето си
и отронва от себе си малък жив стон.
Колко празно и чуждо ù се струва сърцето ù –
като стар изоставен амвон.
Тя не иска да страда. И да плаче не иска
пред разбити икони-мечти.
И вратата на храма да отвори не иска –
твърде много разбити врати.
Твърде много вандали и скитници.
Твърде много дълбоки вреди...
Всеки ден тя изтлява по малко,
а така ù се ще да гори.

***
Самота ли долавям в очите ти?
Всъщност ти не си точно самотна.
Ти си мъничка жива жена.
Ти си мъничка, жива, свободна.
Но не знаеш как се лети
и не знаеш как се умира.
В самотата си вечно вървиш
и си чисто и просто щастлива.
Мила, малка, безсмъртна жена,
не отвръщай от мене очите си.
Аз не искам да виждаш света
и не искам да виждаш цените му.
Той очите ти ще прогори.
Ще ти вземе във миг самотата
и тогава ще бъдеш жена
преоткрила света и нещата.
Но изгубила тихо душата си.

***
И отново не спя.
В мен е буден духът на мечтите ми.
Колко стар е светът.
Колко нови са дните му.

И отново горя.
Въглен жив е душата ми цялата.
Аз съм мъничък пламък
на живота във кладата.

И отново летя.
Аз съм птица пленена от вятъра.
Колко живо е мойто сърце.
Колко жива съм (може би) цялата.
09.12.2000г

***
АНКЕТА
Ако тръгна по тъмна пътека
без да знам накъде ме отвежда,
по-голям ли ще е рискът,
отколкото ако се оставя в ръцете ти?

Ако продължа да те обичам
повече ли ще боли,
отколкото ако се изгоря?

Ако слънцето не изгрее някой ден,
мракът по-тъмен ли ще е
от то този в сърцето ми?

Не знам.
Много трудни въпроси задаваш.

***
Ненагледна нощта е навън.
Аз безименна скитам на сън
и отварям заспали врати
и зад всяка от тях все си ти.

Плахо аз ти протягам ръка
нежно ти ми докосваш дланта
и невинни са зная душите,
но виновно се гледат очите.

С теб се срещаме само на сън.
От съня аз те дръпвам навън
там, където не може нощта
да ни стигне с граблива ръка.

Всеки път щом до мен доближиш
с обич моето име шептиш.
И като някаква тайна разкрита
в името ми любовта ти се вплита.

И така през нощта съм щастлива,
но когато сънят си отива
той далече от мен те отвежда.
Тъжна участ денят ми отрежда.

С ярост удрям по всички врати.
Плача, моля и търся следи,
по които след теб да вървя,
но затръшва се всяка врата.

И безименна пак си оставам –
свойто име без тебе забравям.
И единствено искам в нощта
да отварям врата след врата.

***
Денят не е различен ден.
Ти просто си безмерно жива.
Ти - смела, дишаща и дива
над мен протягаш меч студен.

Денят е пълен с чудеса.
Ти имаш чудно просветление -
светът е ничие владение,
освен на нашите деца.

Денят отваря в нас врати.
Ти много нощи си видяла.
Ти светлината би познала
ако си имаше очи.

Не е различен този ден.
Аз днес със теб се запознавам.
И в знак на обич ти дарявам
единственото свое - мен.

***
От душата си нишка изпридам
и тъка саван за земята.
Твърде малко познавам света,
ала виждам смъртта на нещата.

Тя живее сред нас безнаказано,
тя се ражда със всяко дете.
Още щом се отправим по пътя си
тя ни чака със празни ръце.

В крайна сметка смъртта е естествена,
а животът е малка лъжа.
Преминаваме бързо през дните си
и се връщаме пак у дома.

***
На небето луната е
кръгла
бяла
и дебела.
Изкусително свети към мен
и пробужда дълбоко във мене
древни страсти
безумни желания
и напълно ненужна любов.
След милиони години еволюция
и цели двйсет години живот
тук седя придобила лице на човек
и тяло на човек,
и проблемите на човек.
Но, ето, достатъчна е една пълна луна
и всичко диво първично и зло
се събужда във мене със вик.
И ако точно сега не подтисна вика,
а го пусна навън да излезе,
той ще звучи точно така,
както преди милион години
е звучал от устата на някой див звяр.
Защото отвън съм човек,
но отвътре чувствам се зверски,
когато те няма до мен.
А това е винаги.

***
Пред вратата стои непознат
и говори: “Навън е студено.
Аз умирам от студ и от глад.
Позволи ми да вляза при тебе.”

Със ушите си чувам гласа.
Със очите си виждам лицето му.
Със краката си тръгвам напред,
за да стигна навън до ръцете му.

Той държи във ръцете си дар –
малка жълта кутийка смирение.
“Тя е малък, но ценен товар” –
казва той – “тя е капка спасение”.

“Тази капка съдържа света –
пътя, силата, мрака, живота,
хляба, вярата и вечността,
всяка бъдеща твоя Голгота”.

Пред вратата ми странник стои.
Аз го виждам и чувам молбите му.
А в ръцете му камък тежи
и се слива с цвета на очите му.

***
Дали имам какво да ви кажа?
Ако имам защо да мълча.
Сред предсмъртни пророчества лазя
и си търся насляпо смъртта.

Ослепели крещят боговете
и ми пращат от тъмното знак.
Стръвно жънат души закърнели
и ги връщат в първичния мрак.

Осем малки кристала, примесени
с капки кръв се топят и смърди
на разбити копнежи и разуми
и на гниещи свети земи.

Има път, който води безсмислено
до заключени с ярост врати.
Има вяра, която по стръмното
ме отвежда до голи скали.

Има вятър промъкващ се в цепките
на пропукана стара душа.
Има пръсти разкъсващи вятъра
като корабни бели платна.

Има истини казани шепотно.
Има рани, които кървят.
Има толкова много за казване.
Има устни, които мълчат.

***
Аз съм малка, но много специална жена.
Аз съм сън, който някой сънува.
Аз съм път, който някой не е извървял.
Аз съм мисъл, която вълнува.
Аз съм котва, която те тегли назад.
Аз съм дим, който нежно прегръща.
Имам толкова много различни лица,
но съм винаги една и съща.

***
Аз не мога да бъда различна –
над ръцете си нямам крила.
Няма сила, която ме води –
аз сама съм спирачка и газ.

Аз не искам различна да бъда –
кой сече сам стъблото си бяс?
Аз – капризна, ужасна и дива
съм си вяра и сила, и власт.

Аз не трябва да бъда различна –
светло-тиха и щедро-добра.
Аз сама си утъпквам пътеки
щом не мога да имам крила.

***
Нащърбена кашлица, силно подсмърчане
и челото май че гори.
Настивам – ужасно усещане, вярвайте –
тресе ме и всичко боли.

А трябва да бъда красива и весела
и издокарана в три.
Отивам на среща съдбовна и есенна
под сънно шумящи липи.

“Красива и весела” – друг път, къде ти?
Носът ми тече като кран.
Приличам на болно и тъжно сираче
от Дикенсов глупав роман.

Тресе ме, потя се, във огън изгарям –
да, грипът е тръгнал на лов.
А колко по-хубаво ще е диагнозата
да е – “гори от любов”!

Таблетки, сиропи, горещи молитви
и хладен компрес. Богове,
при толкова много дни в тая година
защо днес носът ми тече?

Липите ме чакат. Към тях любовта ми
върви и ми носи цветя.
И не подозира, че аз у дома си
от любов се лекувам сега.

***
Изоставям нелепия свят
и към себе си шеметно тичам.
И с безброй неумели слова
уверявам се как се обичам.

Но достигнала себе си в миг
осъзнавам, че всъщност не искам
цял живот да си давам любов –
искам просто отново да тичам.

***
Моят свят е арена на сънища,
надживели задушния ум,
в който тайно били са заченати
сред талази от яростен шум.

Моят път се пресича от истини
със разголени срамно тела –
малки блудници сръчно неискрени
със раззинати грозни уста.

Моят ден е изпълнен със трепети
по откраднати чужди мечти,
изхабени и смешно нащърбени,
но със светещи живи души.

Моя малка вселена измислена -
с тъжни улички, с тиха вода -
в тебе светят неонови ледници
и върлуват души на стада.

***
Аз цялата съм звук и светлина –
нахвърляни без ред неясни щрихи.
Безименна, безлика, без душа,
без собствен път и без надежди тихи.

Аз цялата съм вик и самота –
безумие родено сред досада.
Замислена като добра звезда
аз всъщност съм коварна клада.

Аз цялата съм бурна планина,
убила смелите си алпинисти.
Аз имам само две ръце –
и двете са кристално чисти.

***
Малък залез в душата ми пръска искри.
Тъжен залез на вчерашна вяра.
аз не искам да слушам познати лъжи,
но не искам и теб да те няма.

Във душата ми болка се бори с любов
и отварят се минали рани.
Избледняват чертите ти в изгрева нов,
но отдавна те в мен са вчертани.

Има пътища водещи много далеч.
Има лодки от бриз разлюляни.
Има пламък изгарящ ме в огнена пещ,
но те няма до мен да застанеш.

***
Пренасочени гневни пространства.
Ненадеждна измамна мъгла.
Тлъсти пътища, търсещи бясно
отпечатана вярна следа.

Няма смисъл да гониш усмивките –
те живеят във друга гора.
А дърветата пак са умислени
и се давят във хищна трева.

Смело, смело напред към победите
маршируват невежи деца.
И цъфтят слънчогледи във нивите,
задушени от гъста мъгла

***
Понесена над чиста тишина
разнася се една невинна песен.
Под нея кротко сънена земя
доизживява свойта цветна есен.

А цветовете тук не са лъжа
и няма клони счупени с омраза.
Тук всеки се завръща у дома
и в песен се превръща всяка фраза.

***
Обичам града на разсъмване,
потръпващ с дъха на мъглите,
заслушан във птиците утринни,
изливащи в песни душите.
Обичам деня на разсъмване –
безпаметен, чист и невинен,
понесъл мечти и измами
на път към рождение огнено.

Обичам съня на разсъмване –
ефирен, прозрачен, най-искрен,
разкриващ пророчески истини
и тайни отдавна изстинали.

Зора като нож преминава,
разсичаща нощи от дните.
Светът с двойно име остава
сред ранния здрач и мъглите.

***
ДИЛЕМИ

Дали изправена сред звук
на хиляди щурци
изпитвам повече тъга
по миналите дни
или по бъдещите?

Дали сред ширнало море
от глог и лавандула
мечтая волно да летя
или сред тях да плувам?

Дали в очите на дете
надзъртам с жадна ревност
или отправям взор далеч
към стара славна крепост?

Дали в разпръснат аромат
на диви нощни билки
усещам чист лечебен хлад
и виждам рой светулки?

Дали пред мен стои светът
изплетен от досада
или се спуска тъканта
на приказна армада?

Дали сънувам в самота
или наяве дишам?
Дали да вярвам в теб не знам,
дали да те обичам.?

***
Майско е и някак синьо,
тъжно е, но не боли.
Малки пясъчни години
трият бляскави следи.

Синьо е и някак тъжно,
вече няма самота.
Светлорозови пътеки
вият се през пустошта.

Тъжно е, но не и болно.
Кой тук има интерес
да посее цвете грозно
и отгледа сам кафез.

Майско е, но аз не плача.
Тъжно е, но не боли.
Чакат новите задачи
да живея без мечти.

***
Не умея, не мога, но вярвам,
че ти ще успееш сама
да откриеш над всичко цвета
на изгряващ живот.

Преобръщат ме бавно вълните,
а ти се промъкваш отвъд.
Изоставено щастие вплита
във душите ни сън.

Ти си утринна птица запяла.
По очите гадаеш света,
за да върнеш при всеки цвета
на изгряващ живот.

***
Пречупено гори небето.
Изсипват се грамади плам.
Беснеят богове и ето
откъртват от света, което
е закърняло вече там.

Преплетени души измамни
до дъно пият чаши злъч,
оплакват минало велико
проклинат си съдбата тихо
и давят се във свойта скръб.

Белеят върхове безбродни
насред старинни небеса.
Просмукват се мъгли прокобни
надвисва тишина утробна
в последния ни час.

***
Далече е - усещам пътя
от други преди мене извървян.
Самотно е - дочувам вопли
на някой неразбран.

Красиво е - в очите пари
напълно съвършената луна.
И няма минали товари,
ни бъдеща вина.

Простено е на онзи, който моли -
отваря му се райската врата.
В зелени пасбища и тихи пазви
го приютява вечността.

Присъжда се на онзи, който търси
надхвърляща небето свобода
изгнание сред пустош безотрадна
и вечна самота.

Съвсем сама вървя по пътя
утъпкан преди мен отвъд смъртта.
Пред мен се втурват две пътеки.
Коя ме призова?

***
РАЗГОВОРИ
Донесе ми нощта подарък.
Малък и грозен.
Не ми хареса.
Попита ме – “Харесва ли ти?”
Казах й – “Много!”
Обичам нощта.
- - -
Малко и крехко,
при мен дойде детето на съня ми.
Целуна очите ми и каза:
“Избрана си.”
“За какво?” – попитах.
“Да бъдеш свободна.” – каза ми.
“А защо до сега не бях?” – учудих се.
“Никой не е свободен безпричинно.” – отговори ми.
“А ти сега имаш причина.”
Замислих се.
“И каква е тя?”
“Да възмездяваш.”
“За добро и зло ли?”
“Не. Ще възмездяваш хората задето живеят.”
“А какво е възмездието за това?”
“Смърт.”
Добра причина да се живее.
Нали?
- - -
- От какво бягаш, мъничка моя?
- Бягам от чудовището.
- Кое чудовище, дете ненагледно?
- Това, което се скри под леглото ми.
- От къде знаеш, че там има чудовище?
- Знам, защото сама го оставих
- да лежи там в прахоляка.
- От кого се криеш, дъще любима?
- От онзи, който ме нарани.
- Къде е той сега?
- Там под леглото.
- Под леглото и в мен – във сърцето ми.
- Тогава изхвърли сърцето си, мое момиче.
- Не мога. Той го изяде.

***

Думи сред простора на душата.
Блъсват се във сивите стени
и отлитат.
Ще ми се след тях да отлетя
търсеща, намираща ... какво?
Търсеща, намираща
печално искрена
безумно тайнствена
безмилостно единствена любов.

Думи в празнотата на душата
безмерно нежно блъсват ме от ръб,
намиращ се в самия край на твърд,
ограждаща бездънната,
безименна
и безнадеждна бездна
на безумието.

Думи в широтата на безумието ...
просто няма.
Има бързи, хищни, малки, зли и жълти
спомени от някъде и някога
и може би от някого.
Но само може би.

В глухото и празно пространство
на безумието ми
красиви, лъскави, широки и предателски усмивки
няма да намериш.
Те крият се добре –
зад зъбите на весели чудовища.

Пищиш ли нощем в тихия си дом,
когато праз съня ти се промъкне
(като тялото на лъскава змия)
грозен, празен, кух и необоснован
страх, че някой те преследва,
за да положи нежни длани
върху шията ти и да стисне здраво?

а после ще се рееш над земята,
ще се промъкваш в чужди сънища
и ще полагаш нежни длани
върху нечий врат
докато той пищи във тихия си дом.

Една далечна сутрин –
назад или напред във времето
(или и двете)
една врата ще се отвори
и ще глътне
отдавна уморения ти жизнен дух
и после ще е мрак и нищета.
А ти, отдавна скъсал нишката
на своя ум,
безсилно ще се блъскаш
в сивите стени на нечия душа
и ще летиш към бъдеще тъй светло,
че ще изгори очите ти.
И после там ще свърши всичко.
Може би...
Но само може би.

***
вятър.
сън.
море.
жена.
лодка.
Мрежа.
Тишина.
Смешно е да се измисля.
Тъжно е да се греши.
Чакат новите задачи
да живея без мечти.
03.06.07, 02.20ч сутринта

***
Когато си просто човек
е толкова страшно да плачеш,
че на душата ти живия плет
някакъв странник прескочил,

че стъпкал лехите със рози
и слънцето скрил във дланта си,
а после си тръгнал без сбогом
и те оставил в скръбта ти.

А щом си останал един,
невзрачно и малко човече
тогава защо ти е плет
и рози защо са ти вече?

Нима е приятно да имаш
градина, в която си сам,
където самотно си дишаш
и си като в капан?

Когато си просто човек,
недей да изграждаш прегради
или всеки отбил се при теб
ще трябва да ги прегази

***
Осмелих се попитам
тегнещите небеса
имат ли за мене вятър
и крила.

Причиних си светли болки
в търсене на нов мираж.
Осмелих се да помоля
слънцето за вечна власт.

Осъзнах съвсем неволно
мъдростите на света.
Пренаписах песента си
и си дадох свобода.

Тихо,
в тъмни полунощи,
бях безстрашна и добра.
Взех на заем чужда вяра
и душа.

Нежно сключих топли длани
около добрата нощ.
Плаках.
Вярвах.
Преоткривах.

Осмелих се да съм бог.
29.06.2007

***
Емигрирам от съзнателната мисъл
да откривам в теб добри черти.
Ти си звяр и даже да отричам
нищо няма да се промени.
Откровено пренебрегвам всички знаци -
ти си луд и всичко в теб боли.
Знам каква е болката, защото
в огледалото са твоите очи.
30.06.07
2ч. Сутринта

***
Преди да завладееш всеки ден
от дните ми родени на земята
и да обвиеш болките ми в жадна тишина,
пред своя кръстопът стоиш изправен.

Отдясно всички пътища извират
и спускат се надолу към света,
където свойте пътници намират.

Наляво свети цъфнала надежда.
Във клоните й пеперуди се роят.
Крилата им послание изписват
за безусловна вяра и любов...
чиито думи, безнадеждно разпилени,
изгубени души от векове редят.

Напред...
Но всъщност тук напред не съществува.
Извива своя криволичещ гръб
измамният човешки лабиринт.
По блудкавите му пътеки
възторжени нещастници сноват,
забързани към свойте оковаващи успехи,
далеч от парещата свобода.

Посоките са ясно очертани.
Остава да намериш своя път.
Но все така стоиш пред тях изправен.
И все така аз чакам те отвъд.
07.07.2007

***
Тъмно е, вали камбанен звън.
Аз отдавна си изгубих тишината.
Имам хиляди причини да съм вън,
но оставам вътре в мрака на душата.

Пламенно изреждам имена
на изпепелени минали любови,
всекиго дарих със топлина
тъкмо миг преди да го изгоня.

Тъмно е, вали камбанен гръм.
Изразходвах си напълно тишината.
Нямам право да остана тук,
затова се връщам в тъмнината.
21.07.2007

***
ПРОБУЖДАНЕ

Водовъртежите на млякото в кафето
събуждат неочаквани спирали във ума ми.
В очите ми се врязват ин-ян-и изменчиви -
с клепачите си нежно ги завивам.
Откривам пълния вселенски хаос претворен
във малка топла чаша бодрост.
Изричам двойнственото име на настъпващия ден
и без повече напразни колебания
света отпивам.
22.07.2007

***
Но тъмно е в гората,
ненагледни мои,
строши се светлината
в усуканите клони
и някой стъпките
към избавление изтри.

И всеки храст
към вас протяга
шепоти зловещи,
опипва ви и търси
път
навътре към стаените души.

Усукани съзнания
блуждаят в мрака
и въздигат гнет.
Достатъчно е само да усетят
присъствието ви новородено
и вечно ще е мрак и нищета
и скърцане
и скърцане със зъби.

Послушайте на дивата гора
престорените неми обещания,
но нито миг,
ни миг, ни два,
любими мои,
не вярвайте на нейните слова
неуловими.

Бъдете хитри,
мои ненагледни,
бъдете ненадминати ловци.
Пазете кожите си,
за да не отмъкне
във мрака някой
вашите очи.
31.07.07

***
Отявлено враждебна красота,
умерено изтънчена досада
полепват по безличния ми ден
и ми отказават всякаква пощада.

Горят пустинни диви ветрове,
изплитат съвършени нощни клади,
изричат заклинания безплътни
и възкресяват пясъчни грамади.

Заплетена в съня ми като дим
промъква се отдавна мъртва вяра.

Гладът е още жив във мен...
но няма дълго гладна да остана.
26.08.2007

Paris, Texas

Има такива филми, дето още докато ги гледаш си знаеш, че са много по "дебели" от всичко, което можеш да видиш на първо гледане. Всяка сцена и ситуация е толкова наситена със смисъл и подсмисъл и надсмисъл, че човек едва успява да попие една трета от всичко. И то само ако страшно много внимава.

И с този филм така. Дължината му е почти 2 часа и половина, но по-голямата част натрупва напрежение и подготвя за последния около половин час, който е смазващ.
Мисля, че първата и основна идея, която съшива всичко е "синовете плащат за грешките на бащите си".

Интересна градация почва от шегата на бащата – на най първия баща, от когото започва всичко – "Срещнах жена си в Париж… Тексас". В началото шегата е смешна, но с времето и със задълбочаването на манията на бащата, че съпругата му е "fancy lady" всякакъв хумор изчезва, особено след като той окончателно изпуска споменаването Тексас, сякаш е нещо срамно и така кара жена си да се чувства засрамена и нищожна. "Никой не е по-сляп от онзи, който не иска да види" – Травис-Бащата здраво е стиснал очи и отказва да види доброто момиче, което му се паднало, а вместо това настоява, че тя е съвсем различна. ИСКА тя да е съвсем различна. Така се получава, че Травис-Бащата и Травис-Синът имат не само общо име, но и обща мечта – за жената, която да сподели живота им. Синът в крайна сметка успява да реализира мечтата на баща си, но като всяка постигната мечта и тази загубва ореола на недостижимостта си веднага щом се превръща в част от прозаичната реалност.

Понякога огънят на реализираните мечти тихо изтлява, но друг път се случва той да изпепели всичко преди да утихне. Любовта на Джейн и Травис ми напомня друга една любовна история, разказана в "Горчива луна" – двама души, които толкова страстно се жадуват, толкова неистово се желаят, че за тях няма друг изход освен да забият зъби един в друг в опит да се приближат максимално и да утолят жаждата си за другия. Любовта е нежност. Но това не е любов. Това е страст, а тя е стръвна и алчна. Разликата между двете истории обаче е в това, че безумците от "Горчива луна" не намесиха дете в лудостта си, за разлика от Джейн и Травис. Джейн започва да се променя именно около раждането на детето. Тя се чувства пленница и това няма нищо общо с факта, че е толкова млада. Идеята, която ми се струва най-близка тук, макар и да изглежда странно, са българските митове за самодивите – волни, диви жени, в които мъжете се влюбват безпаметно, отвличат ги, защото това е единственият начин да ги притежават, обвързват ги със себе си, чрез раждането на дете и после живеят спокойно, защото смятат, че вече нищо не може да отдели тази жена от тях. Ха, никой не е по-сляп от онзи, който иска да вижда нещо различно от действителността. За една жена, майчинството е най-висшата форма на осъществяване, но за една самодива, най-важна е свободата. Винаги свободата.

Другият брат от своя стана има съвсем различна история. Ако Травис е емоционален и див и е осъществил мечтата на баща си да свърже живота си с една определена, великолепна жена, то Уолтър е практичен, разумен, уравновесен и буквален. Баща му мечтае за френско момиче. Уолтър се сдобива с френско момиче. Но връзката им и животът им са съвсем крехки и вероятно биха рухнали доста по-рано ако не беше се появило детето. За разлика от изпепеляващата страст на Джейн и Травис, Ан и Уолтър са започнали от пепел от самото начало и не са прогресирали особено чак до идването на Хънтър. Той е lovechild и успява да внесе тази искра навсякъде около себе си. Затова и след като той изчезва от живота им, тяхното участие във филма така рязко прекъсва. Без него ТЕ не съществуват.

Интересно е, обаче, че въпреки всички скрити пукнатини, дефекти и проблеми, на домашното филмче, което са записали, всички са толкова щастливи. Сякаш хората се чувстват длъжни да изглеждат щастливи, когато към тях е насочена камера. Като че ли е грях и престъпление да покажеш на камерата истинския себе си, заради грозното суеверие, че тя ще открадне същността ти. Затова хората усърдно хранят камерата-вампир с фалшиви усмивки.

За съжаление този фалш и преструвка често се оказват твърде удобни и човек се отпуска и съществува в тях постоянно и. След като толкова дълго един човек се е самозаблуждавал и се е крил, у него неизменно се настанява страх от момента, в който ще трябва да приеме истината и да се "приземи" от облаците, в които се е носил. Именно това изразява страхът на Травис да лети. "Не ме е страх от високото", казва той, "страх ме е от падането". Точно заради този страх от осъзнаване и приземяване той изчезва в Мексико – дива, неангажираща, граничеща с фантазията земя, където можеш да се скриеш от всичко, дори от страховете си. Впрочем тук ме блъсна ужасно силно една възможна връзка с края на " По пътя". Изглежда хората никога не "пътуват" до Мексико, а "бягат" натам, за да се спасят от истината.

Както казах в началото, целия филм надгражда и натрупва впечатления и напрежение за постигане на доста тежкия финал. Травис-Синът, който вече сам е баща повежда собствения си син по следите на изгубената самодива.
О, тази сцена, в която синът води баща си по усет, след коя кола да кара, за да я намерят, почти ме разплака. Ужасно много ми напомни "Song to say good-bye". Този филм нищо чудно да е вдъхновил доста повече творци, отколкото можем да преброим.

И тъй финалът. Онова място, където я намират, с безбройните му врати, с безликите хора, фалшивата искреност и престорена нежност. Място което специално е създадено, за да подтиква хората да си създават илюзии и да живеят фантазиите си – сами в мрака. Тази ситуация ужасно много напомня глупавия навик на хората да издигат привидни прегради между себе си и онова което най-силно желаят, а после да прекарат целия си живот в опит да разрушат тези прегради. Илюзията и заблудата е пропила това място напълно. Още преди да влезеш те посрещат изрисуваните отвън графити – Статуята на свободата и лицето на млад индианец. И двете фигури са символ на свобода, сила и гордост – нещо, което съвсем буквално остава извън стените на онова място. Истината е, че тези жени са блудници, но с какво те са различни от актрисите да речем? И те като актрисите обличат костюми, влизат в образ и изнасят представление, което цели да удовлетвори публика, макар и само от един човек. Тогава откъде идва чувството на унижение – от забраната да вижда лицето на публиката си сякаш са недостойни за това; от факта, че са сложени зад витрина като стоки за продан.

И сред целия този ослепителен фалш се състои най истинското разкриване между Джейн и Травис - доказателството, че ако искаш да видиш, нищо не може да те заслепи, ако си решен да се изправиш срещу страховете си, никакви прегради не могат да те спрат….

И краят.

При срещата им, Майката и Синът са в зелени дрехи, а Бащата стои отвън сред зелена светлина на паркинга. Сякаш е светнал един огромен зелен светофар, който заявява на всички, че им е позволено да продължат пътя си.
Любовта тържествува.

Грозната страст е победена и мълчи засрамена.

Животът продължава. Което е по принцип е неговото основно свойство и цел

Аз, блогърът

Докато поредната ми отпуска неумолимо си отминава и ме оставя да тъгувам по нея почти като Петя Дубарова по онази Зимна ваканция, решавам да изпълня едно свое отдавнашно обещание към себе си.
Решавам, изпълнявам го и ей на, вече си имам блог.
Какво и как ще влезе в този блог предстои да се уточни, но явно, че целта му ще е предимно да запознава по-малко или повече незаинтересования свят - тъй де, четящ български свят - с моето повече или по-малко незначително мнение по въпроси, които ме вълнуват, или радвата, или дразнят, или по някаква причина населяват ума ми.
Та така, не се стряскайте от пистолетният изстрел - просто давам старт на този тук блог!