понеделник, 31 декември 2007 г.

Нова година

Та ето го отново. Поредният край на поредната година. Новогодишните периоди изглежда нямат особено благотворно влияние върху мен. Не знам дали е останало като отзвук от факта, че първата ми Нова година е била прекарана в болница между живота и смъртата - буквално, а не като мелодраматична метафора - или заради прословутата Сатурнова дупка, в която човек потъва 40 дни преди и след рождения си ден, но това време на годината, обикновено ми носи най-големите мъки и тревоги.
Отдавна се отказах да си празнувам рождения ден - подобни начинания неизменно завършваха със сълзи, да пукна ако знам защо. И след като отсъствието на рожден-денски празненства тъй успешно ме предпазва от рожден-денски разочарования, все повече се замислям дали няма начин да се избегне и цялата дандания около края на годината. Коледата ми се струва все по-лицемерна, Новата Година все по-шумна... дори оглушителна. Очаквам скоро бомбичките и пиратките, които озвучават настъпващата Нова Година да оставят истински кратери където паднат. Но най-лошото е, че всички тези празници са все по-еднакви. Отдавна съм се отказала от новогодишните обещания, защото е глупаво да започвам Новата година като добавя към обичайните разочарования, онези, които сама ще си причиня поради слабия си характер или от чиста глупост.
Тази година обаче нещата са по-различни. Тази година, нещата са по-зле.
Мразя лекари. В последните 15 години срещите ми с лекари са били само и единствено в случаите когато това е било абсолютно задължително - счупен крак или профилактичен преглед, който ако не спазя следва санкция. Тази година ще ми се наложи да се срещам с лекари. Бог знае колко често и колко ще е сериозно, но за да се случи, трябва поне да се престраша да отида на лекар. А най-идиотското е, че не ме е страх от лекарите, а от факта, че може да им се сторя глупава. Защото какво да кажа - "Боли ме кракът". Що за оплакване е това. Хората имат сърцебиене, високо кръвно, ниско кръвно, вариращо кръвно, стеснени артерии, разширени вени, стомашно-чревни проблеми, чернодробни проблеми.... мен ме боли кракът. Чувствам се глупаво. Това от което ме е страх, е че ще изгубя времето на лекарите. Това глупаво чувство, че само губя времето на хората току виж се оказало крайно тънко и вярно прозрение от моя страна.
Освен това една моя братовчедка е починала тия дни. Никога не сме си били особено близки и дори не помня кога съм я виждала за последно. Но все пак си мисля, че когато чуеш за смъртта на близък роднина, нормалната реакция не е... липса на каквато и да била реакция. Винаги съм смятала, че по някаква причина съм генарално сбъркана. Събития като това затвърждават убеждението ми. Оказа се, че бях по-развълнувана и трогната от случката с две наши съседки, които наскоро са били нападнати, обрани и пребити в квартала ни. И дори тази случка ме впечатли само дотолкова, доколкото това ще ми попречи да си правя обичайните нощни разходки занапред. Защото винаги ще имам наум съседката, която се храни през сламка, понеже са й завинтили челюстта, която някой обирджия е отпрал.
Няма абсолютно нищо светло в това време на годината. И категорично нищо свято. Ще ми се просто да проспивам проклетите празници.

петък, 21 декември 2007 г.

Загадка с пчели и центрофуги

Болничка съм. Така да се каже извъртях си любимия коронен номер - легнах си здрава, събудих се със запушен нос, продрано гърло и болка във всяка костица достатъчно голяма, та да си е заслужила свое собствено нервно окончание. Незабавно си взех назален спрей и таблетки за гърло, обърнах няколко юнашки чаши ракия на фирменото коледно парти и изобщо заех се да бия бацилите на всички фронтове. Стигнах и до топлата чаша ароматен чай от липов цвят с мед и лимон.

Докато чаках чаят да се запари, се загледах в етикета на меда. Предполагам, че досадните нелицеприятни секрети, опустошаващи разни кухини в главата ми, разположени притеснително близо до мозъка са ми поразмътили здравата логика, но дори и със замъглен ум не може да се обяснят противоречивите надписи, които открих на въпросния меден етикет. Вижте сами:




Значи объркана съм - след като не е докосван от човешка ръка, този мед трябва съвсем сам добросъвестно се е самофилтрирал и автоцентрофугирал. Явно е скочил от кошера направо в центрофугата. Или добрите пчелички са си конструирали миниатюрни центрофуги, защото договорите им с пчеларите вече изискват пчелите да предават меда напълно главозамаян.

Уотевър. Ще си пия чая и ще си трая. Като ми помине може да измисля разрешението на тая загадка. Междувременно я добавям в списъка си с "Неразрешими мистерии" и с въздишка признавам, че нямам всички отговори. Уви.

събота, 1 декември 2007 г.

Традициите не са това, което бяха

Това е втората носия която майка ми уши. Всъщност, макар да изглежда съвсем като български национален костюм, тя не е. Шевиците са взети от разни немски списания с ръкоделия. Част от нещата изобщо не се предполага да се бродират, а да се плетат, но майка ми ги приспособи. Което, както казах, не прави носията съвсем традиционна. Но пък "в стари времена" българските моми, които сами са си шили ризите и носиите, често се надпреварвали коя ще измисли по-красива и по-оригинална шевица. Ето защо, може да се каже, че идеята на майка ми да потърси нови източници на вдъхновение е съвсем в духа на национланите традиции. Пък и крайният резултат е толкова красив.


сряда, 28 ноември 2007 г.

"Това, което виждам, е само обвивка. Най-важното е невидимо..."

"Малкият принц отиде да види пак розите.
- Вие въобще не приличате на моята роза и още не сте нищо - каза им той. - Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Хубави сте, но сте празни.
За вас не може да се умре."

Когато розите от букета, който пребивава в стаята ми вече седмица, започнаха да увяхват не се стърпях - окъсах всички листенца, събрах ги в шепи и ги метнах към тавана.



Розите са култивирани, без бодли, с нежно розов цвят, като самите листенца са идеално оформени и почти изцяло бели, само краищата им розовеят. Нямат обаче никакъв аромат, на вкус листенцата вместо сладки (както е при обикновените бодливи рози) са горчиво-кисели, а когато си устроих прословутия дъжд от рози (който винаги под една или друга форма е витал някъде из глуповато-романтичната ми женска душица), листата грозно изпопадаха на пода и заприличаха на разхвърляни накъсани харитийки. Събрах ги и ги изхвърлих. И глупавата илюзия също.

Няма такова нещо като рози без бодли. Каквото и да бяха тези нещастни мутанти в стаята ми, те не бяха рози. Но много умело се преструваха.

понеделник, 26 ноември 2007 г.

Традиционно

Майка ми, която е вероятно най-търпеливото и последователно създание във вселената, сътвори малко чудо. Уши и избродира истинска народна носия за плменницата ми. Всъщност уши две, но по-малката още не е съвсем довършена. А ето и въпросната първа по-голяма носия.



* * *


"Джунипър Лий"


Джун и Офелия разговарят за уменият на Джоуди да свири на цигулка.

Офелия: "Каквото и да си говорим, момичето не е Баришников"
Джун: "Ъм, всъщност, Баршников е балетист."
Офелия: "Както и да е, обзалагам се, че и него не го бива с цигулката."

**************
Монро е говорящо куче. Той е мъдрец, който помага на Джун в мисията й да балансира светът на хората и магическия свят. Но за хората, които не могат да го чуят да говори, той е просто сладко кутре. И приятелките на Джун редовно го обличат в бебешки дрешки.

В един такъв случай, Рей-Рей, докато се задушава от смях, коментира:
"Хей, Монро, страхотна рокличка."
Монро отговаря загрижено:
"Струва ми се, че от нея бедрата ми изглеждат дебели."

****************
Монро и Рей-Рей попадат в ситуация такава, че Монро подушва дъха на Рей-Рей. Реакцията му е:
"Боже, момче, какво си ял, от дъха ти ми се парализира лицето."

****************
****************
"Мрачните приключения на Били и Манди"

Бащата на Били е в банята, където се опитва да се самоубеди, че няма нищо страшно в това да се обръсне. Били чува гласа му през затворената врата и се обръща към майка си:
"Мамо, банята отново ми говори. Време ли е да си взема витамините?"

****************
На училище учителката на Били и Манди ведро съобщава:
"Родителите на Пудин се обадиха да кажат, че той известно време няма да идва на училище, защото вчера в зоологическата градина го е стъпкал слон. Но пък това е великолепна възможност за вас да се поупражнявате да правите картички с пожелания за скорошно оздравяване."

петък, 23 ноември 2007 г.

Бонсай

Риза, пижами, тиган и бонсай. Това са подаръците, които получих за 28ия си рожден ден. Първите три от майка ми, последния от колегите. Майка ми винаги е обичала да прави и получава практични подаръци, Затова избора й ни най-малко не ме учуди. Виж колегите ме изненадаха. Явно все пак някой е забелязал старанието, което влагам в грижата си за офисните цветя. Подстригвам ги, поливам ги, снабдявам ги с прясна пръст и тор за саксийни растения. А те ми се отблагодаряват като не умират внезапно.

В офиса на шефката например има всякакъв треволак, но има и един шампион - 15годишен Бонсай. Бидейки бонсай той Е миниатюрно дръвче, но хората, на които им се налага да му местят саксията, са наясно, че тая миниатюра е гигант сред себеподобните си. Всиок е над половин метър и има великолепно оформена корона. Всички колежки (и някои колеги), които го видят, ахкат изумено, цъкат като часовници и го плюят против уроки.

Та от вчера и аз си имам такъв питомец. Моят е скромен - 20ина сантиметра на височина и все още може да се повдигне с една ръка. Истински хубавец - със закачливо извито стъбло (макар че е възможно това да се дължи на теловете, с които бяха овързали клонките за стъблото му), весело разперени клонки (очевидно на никого не е хруманло да го подрязва, за да оформи корона) и хубава керамична саксия (с пръст натрупана на камара около дънерчето на бонсая така, че ума не ми стига как да го поливам, изглежда все едно е израснал на върха на някой хълм. Как се полива хълм?!).



Да, определено прекрасен екземпляр. Занесох си го вкъщи, намерих му място, запознах го с останалите цветя, обясних на котарака, че не е в негов интерес да търси заровени съкровища ТОЧНО в тази саксия и така мина Ден Първи - или по-скоро Вечер Първа - на бонсая у дома. Чудно ми е как ще се разбираме двамата. Така или иначе ще имам време да му опозная нрава. Колегите като ми го връчваха ведро ме уведомиха:
Честито, много да му се радваш, само да си знаеш, че най-вероятно ще те надживее.
Чудесно. Не е истина как повдига духа новината, че някакъв недорасляк дървен ще те надживее. Сега остава да си взема и една костенурка и ще си имам цял отбор, който да ме амбицира да се задържа на земята, колкото може по-дълго. Пък като пукна, бонсая и костенурката взаимно ще си правят компания и ще си разказват спомени за мен. А аз за щастие няма да съм наоколо да ги слушам.


понеделник, 5 ноември 2007 г.

Осем Три


Пътувала съм вече два часа, успешно съм сменила влаковете и относително спокойна, че в следащите 6 часа не ме чакат фундаментални решения и не се задават неприятни кризи, се отпускам на седалката. Така де, доколкото мога да съм спокойна при положение, че идеята за "хигиената" на тези седалки не престава да ме преследва, а и проклетия влак, за разлика от първия, в който беше кучи студ, е зягрят като фурна.

Влакът спира на гара Дряново и изведнъж в главата ми гръмват всякакви образи, мисли, спомени..., които аз решително забърсвам - не им е сега времето. През прозореца виждам на перона прегърбена старица и с проклетата си интуиция, която обикновено работи най-добре, когато имам най-малка нужда от нея, разбирам, че тя ще се качи в моето купе.
Сяда срещу мен. Изглежда толкова крехка, но въпреки всичко пътува сама във влака - Бог знае как е успяла да се качи във вагона - и носи огромен букет есенни цветя и чанта с разни провизии. Петък е, а на следващия ден е Задушница. Този факт, в съчетание с цветята и провизиите ясно сочи, че е тръгнала някъде да раздава "за умряло".
Сяда и първите й думи са: "Пфу, как са го стоплили тоя влак, явно като се е катерил из баира е загрял. Ти закъде си момиче?" Казвам й. "Аз пък до Трявна отивам. То е тука де, наблизо."
Наистина е наблизо. Има само една междинна гара между Дряново и Трявна и се пътува не повече от половин час. И все пак в рамките на тоя половин час тя успява да ми разкаже всичко най-важно от живота си.
Правилно съм познала, че пътуването й е свързано с мъртвото минало. Тя е от Трявна, дваматат й братя са починали млади - на по 50-55 години, мъжът й - вторият - и той млад е умрял - на 60. Явно за нея всички до 60 години са младежи. Разказва ми за няколкото най-сериозни операции, които са й правили на младини, колко е закъсала със здравето в момента, колко съпрузи е имала, къде е погребан баща й и как после са местили костите му. Накрая се осмелявам да я питам на колко е години. "Осем три." Казва тя. Точно така го казва. С две отделни цифри, сякаш не бих била в състояние да асимилирам числото осемдесет и три. Майка й е починала на 90.
Покрай пребиваването на баща ми в Дряново и запознанството ни с разни местни съседи и приятели, забелязах интересна тенденция. Дълголетието. Но не просто типичното дълголетие, което като същинска митология се приписва на всички балканджии, а конкретно дълголетието на жените. Жената от която баща ми купи имота си беше около 70-годишна. И го надживя. Беше вече почти 80-годишна, когато все още всяка седмица правеше един 5-6 километров преход пеш от Дряново до къщата си в близкото село. В селото имаше и друга една баба, пак 70-годишна..., която живееше с майка си. Във всяка къща имаше старици, надживели поне по един или двама съпрузи. Не и старци. Странно.
83-годишната баба от влака слезе в Трявна и отиде да навести мъртвите си близки и живата си леля. А аз продължих.
Всичко останало мина по план. В Пловдив е хубаво. Хората са хубави. Музиката е хубава. Завръщането е хубаво. Само тази среща с необикновения човешки и по-точно женски дух не беше по план. Сякаш може да се планира съдбата.

Пътуването е вече минало - приятно минало, а ми предстои ново решение - Рожен или Букурещ? Трябва да решавам бързо. Уви, едва ли ще може и двете.

сряда, 31 октомври 2007 г.

***


“Крава и пиле”

Кравата и братовчедът Обезкостен засядат на покрива на къщата, след като се качват там да си тръсят топката. Когато най-после ги смъкват, Кравата прочувствено обяснява, как цялото семейство й е липсвало през всичките тези месеци изолация. При което баща й отговаря:

“Всъщност вие бяхте там горе само половин час. А понеже виждам, че имаш проблем с времето, ти давам това (подава й един стенен часовник (розов) с верижка за закачане на врата), макар че го пазех като подарък за сватбата ти. Това е ценна семейна реликва, която се предава от майка на дъщеря в нашето семейство. Мама го даде на мен и сега аз го давам на теб.”

До гарата и обратно


В петък смятам да си организирам приключение. Ще ходя на купон. В Пловдив. В смисъл от Русе в Пловдив. По този повод вчера си купих билет за влака. Известно време се наложи да се боря с универсалния войник на нашето време, наречен "Лелката от гишето", за да я убедя да ми продаде заветния билет два дни по-рано, но все пак успях.

Докато отивах към гарата и обмислях възможността да се връщам пеш към вкъщи, усетих, че сериозна пречка за една такава разходка би бил надигащия се в мен глад. За да се преборя с проблема се вмъкнах в някакво магазинче, където се продаваха предимно сладки неща. Всъщност ако не бях видяла една майка да излиза от там с дечицата си, всяко заръфало по вафла, едва ли щях изобщо да предоположа че там има подобно магазе. На вид беше потресаващо неприветливо и сумрачно. Рафтовете, продавачката с мазна коса и синя манта и суровия минимализъм на цялото заведение бяха нещо, което не вярвах, че някога отново ще видя като обстановка в хранителен магазин. Обаче се оказа, че приликата с древните соц времена не спира до тук. Купих си паста Анжела и се оказа, че вкусът й е съвсем същият, като онзи, който помня от детството си, когато си мислех, че това е едно от най-големите лакомсва във вселената. Освен това продаваха и едни дъвки, които аз лично бях убедена, че от години са изчезнали от лицето на земята - "Love is…". Както си личи от името им, тези дъвки съдържат малки илюстрацийки, които дават разнообразни определения за любовта. В дъвките които аз си взех, грееха следните две мъдрости:
“Любовта е… да се държите заедно, когато ви сполетят трудности.” “Любовта е… да му правите тънки намеци”. Това второто се налага да се визуализира. Та ето му придружаващата картинка.



Ако не се личи нещо, милта женица подава на удобно разположилия се във фотьойла мъж метла и лопатка. Мда, малка дъвка, голяма мъдрост.

Преди да вляза в самата гара дълго се взирах в съдържанието на един товарен камион, чиито задни врати бяха широко разтворени. Колкото повече гледах (въпреки че съм късогледа като прилеп), толкова повече оставах с впечатлението, че това ще да е транспортно средство на някоя шивашка фирма. Беше пълно с дрехи на закачалки, шапки и всякакви гардеробни принадлежности. Когато влязох в самата гара моментално мернах едни опнати кабели и тъкмо да почна да псувам на ум, че “ама не я оправиха тая гара, докога ремонти” и прочее благости, гледам един субект, тъмен, брадясал, държи камера, втренчил се е във визьора й и бавно отстъпва назад. А камерата насочена към група хора, които се опитват да изглеждат професионално. Явно снимаха някаква “филмова продукция” хората и този камион отвън им беше гардеробът. Това за втори път ми се случва. Веднъж, когато се прибирах от София, едни младежи петдесет пъти се изпращаха, като използваха за целта вагоните на влака София-Русе, а друг един младеж внимателно записваше тяхните действия. Стана ми чудно, че в никой от двата случая нямаше нещо като ограден периметър. Явно и двете продукции са решили да спестят малко разходи за статисти, като просто си използват естествено щъкащите наоколо пътнически маси.

На връщане все пак не се реших да крача пеш през целия град до у нас, а в тролея се замислих, че по главната улица на Русе тази коледа ще да е весело. Очаквам всички хипермаркети, които вече я обграждат плътно, да се напреварват кой да окрасява по-пищно, ярко и крещящо. Всъщност, все още не са толкова плътно един до друг, но скоро ще станат. Тъкмо в момента един отбор багери събарят сградите на едно древно предприятие, като на негово място гордо се ще издига пореден мол. Пет пъти я писах и трих тая дума и още не мога да реша с малки, главни или с какви букви трябва да се напише, в кавички или как? Та освен тези постройки, се очаква още една фабрика мастодонт по същата улица да даде фира, отново за да отсъпи място на подобно търговско страшилище, а съвсем накрая, до голямото кръгово, има да се строи и трети обект. Изобщо развиваме се със сташна сила. Все пак, някой трябва да вземе парите на румънците, които толкова любезно желаят да ги изхарчат.

понеделник, 29 октомври 2007 г.

Грозната патица


Още от излюпването си, то беше отхърлено от близките си.
"Ти си грозно и ние не можем да понесем да имаме за роднина такова противно създание. Махай се от тук и върви да търсиш късмета си другаде."

И то се махна. Дълго скита, попада на разни зверове и преживя множество премеждия. Накрая,когато мислеше, че вече няма надежда, го намериха няколко прекрасни лебеда и го успокоиха:
"Не се тревожи. Ние тая приказка я знаем. Ти си всъщност един от нас. Догодина, като пораснеш, всички ще видят какъв си хубавец."

Патето се зарадва и остана с лебедите да чака красотата си да се появи.
Обаче годината мина и то по нищо не заприлича на новооткритите си роднини. Накрая те се събраха и му казаха:
"Ще прощаваш, но явно е станала грешка. Ти не си лебед. Ти си просто наистина много грозна патица. Съжаляваме, но в такъв случай не можеш да останеш с нас."

И отлетяха.


четвъртък, 25 октомври 2007 г.

О, миг, поспри!



В малката си самотната си къща, далеч от всички весели домове наоколо, Спиро Неврокопски, известен още като Спиро "Дивото", гледа през прозореца променящия се свят. Гледа го и го ненавижда. Не може и две секунди да отмести поглед от него и всичко се е променило.
Ето сега там - листата на онова дърво се ронят цяла сутрин, засипват земята, трупат се едно върху друго, а вятърът постоянно ги размесва отново. Или проклетите птици, не се спират нито за момент - все нещо цвърчат, все нанякъде летят. За хората да не говорим! Но най-лоши са децата - те създават най-непоносимия, най-пълен и най-отвратителен хаос. Всичко около тях има склонност да се мести, разпада на съставни части, изгубва, намира, разпилява…. А и самите деца - направо можеш да ги видиш как се изменят, с часове растат. Днес ако е било съвсем хлапе, утре вече е дънгалак, с една глава по-висок от баща си и с наболи мустаци.
Спиро мрази безредието. Мрази и прогреса. Мрази изобщо всяка промяна. И не може да разбере, след като нещата веднъж достигнат някакво равновесно състояние, след като се уталожат и подредят, защо пак трябва да се втурват в друга посока. Защо трябва да се подхваща тоя безумен цикъл отново. Всички тия мисли затормозяват Спиро и той всеки път си обещава да направи нещо.
Снощи Спиро сънува чуден сън - събужда се, а наоколо е тихо. Толкова тихо, че си мисли, че е оглушал. Излиза навън, оглежда се - всичко е застинало - няма ни един човек, не се движи нито една кола, листата не падат, дърветата не се полюшват, дори облаците не се движат по небето. Изведнъж Спиро е обзет от извънмерна радост - най-голямата му мечта се е сбъднала - светът е спрял. Просто е престанал да се движи и сега си стои там - застинал и прекрасен само за неговите очи.
След като се събуди и осъзна, че това е било само сън, Спиро много се разочарова. Но това не го отчайва. Продължава да държи хаоса далеч от дома си и не спира да се надява, че все някога ще намери начин да спре света.

сряда, 24 октомври 2007 г.

Случаят с липсващата шипка

Случвало ли ви се е да имате кристално ясен, непоклатим и несъмнен спомен за същуствуването на някакъв обект или събитие в живота ви, само дето нямате грам обективно доказателство, че такова нещо изобщо се е мяркало на белия свят?
Представям си как звучи такова едно въведение в нещата, та бързам да обясня:
Всичко се свежда до една проста случка – изчезна ми един шипков храст.
В нашия квартал има доста детски градини и ясли. Не знам чия светла мисъл е решила да ги струпа всичките в единия край на града, но там са си. Или поне сградите им са там, защото повечето от доста време не работят. Изглежда същата светла мисъл е преценила, че в дворовете на тези заведения е добре да се засадят разнообразни и изобилни растения – декоративни храсти, дървета – всякакъв вид и калибър, розови лехи, петунии и прочее глезотии. И тук-там се мярка по някоя шипка. За тях обаче аз все си мисля, че никой не ги е засаждал специално. Те сами са се заселили, както биха постъпили цигани, намерили удобно местенце. А "удобно местенце" за шипките явно се оказва точно зад оградата, откъдето протегнатите им клонки да закачат (буквално) дрехите и косите на хората, минаващи по улицата.
Не знам дали ви се е случвало да ядете сурови шипки. Обикновено са сухи, кисели и оставят едно бодливо усещане по езика, ръцете и всяка част на тялото, която си пипнеш след това. Обаче тъкмо сред онези детско-градински шипки имаше една шампион – плодовете й бяха едри, сочни и много сладки. Затова аз и приятелите ми редовно се спирахме край нея да похапнем. Моля, обърнете специано внимание – "и приятелите ми" – ще рече, не само аз пазя спомен за въпросното насаждение, ergo не се побърквам. Още.
Въпросната шипка се подаваше през оградата измежду две иглолистни дървета, които растяха от двете й страни и един ден просто изчезна. Как кое – шипката изчезна! - нали по тоя повод именно брътвя тия тук думи.
Сигурно не звучи особено драматично, обаче разберете ме – тъкмо тогава наскоро Матрицата ни беше завъртяла главите и усукала умовете и ние съвсем навътре приехме проблема, защото тя така изчезна, сякаш изобщо не я е имало.
Ще попитате, как мога да съм сигурна, че не са я отрязали или изтръгнали от корен? Ето няколко факта:
- от мястото, където преди имаше огромен, разклонен, бодлив шипков храст не се подаваха никакви краища на стъбла, които да са били отрязани, нито пък земята беше разровена, сякаш нещо е изкоренявано. Напротив – земята под онези иглолистни беше гладка, ненарушена и покрита с плътен слой нападали иглички, какъвто може да се натрупа за много дълго време.
- Никъде наоколо не се виждаха остатъци от клоните на шипката – нито стрък, нито даже откъснати листенца и плодове, каквито преди това имаше в изобилие. Това означава, че ако някой действително е решил да махне шипката, е успял да събере всяка малка вейчица и шипка от земята без остатък и без да стъпче и наруши слоя нападали иглички.
- Нямаше никаква причина да се изкоренява този храст – както казах, той беше до оградата и то в заден двор, където деца не се вясват, т.е. далеч от всяка възможност да пречи на някого вътре в детската градина.
- Ако на някого изобщо му е хрумнало да изкоренява шипки, защо само и точно тази – наоколо има още доста, защо са махнали само един храст.
- Човекът, заел се да премахне подобен храст, е трябвало или да има някакъв защитен костюм тип "скафандър", или да се примири с факта, че тялото му ще бъде безвъзвратно обезобразено от страховито дерящите клони.

Откъде съм сигурна, че шипката наистина я е имало там?
- Както вече казах, и други хора я помнят.
- В деня, когато открих липсата й, на ръката ми все още имаше драскотина получена предния ден, докато си откъсвах шипки.

Та това е цялата мистерия. Дребно нещо на пръв поглед, ама онова място и досега си стои празно и аз още не знам как и защо стана това. Забила ми се е тая случка в мозъка и толкоз.
Не, питам ви аз – какво правите ако почнат да ви изчезват шипки?

неделя, 21 октомври 2007 г.

Зовът на Ктхулу


Не съм сигурна дали преводите спадат към произведенията, но хей това си е моят блог и аз решавам какви етикети да лепвам, нали така?

Та ето, споделям един превод, който бях направила преди време на Call of Cthulhu, разказ на Хауард Лавкрафт. Възможно е като цяло текстът да не изглежда особено красиво. Ползвам google.docs от скоро и това ми е първият обществено споделен текст.

* * *

"Ед, Едд и Еди" - Дабъл Ди с ужас установява, че приятелите му са нахлули в спалнята на родителите му и я опустошават. Освен всичко друго, внезапно Ед е обхванат от коледен дух, макар да е юли. Той измъква от някъде срък имел размахва го наоколо и настоява да целуне някого. На това, възмуденият Дабъл Ди реагира с думите:

- В стаята на родителите ми целуването не е разрешено!

*******************

"Ед, Едд и Еди" - Еди е измислил пъклен план как да измъкне парите на децата. На Празника на касичките-прасенца, децата с натежали сърца се канят да строшат касичките си. Еди им предлага:
- Ние ще успеем да извадим парите ви без строшим прасенцата!

Джими възторжено реагира:
- О, чудесно, няма да се наложи да ходя на терапия!

*******************

"Семейство Адамс" - Уенсди се обръща към скъпия си брат Пъгсли... ммм, това мога да го преведа, но ще си изгуби целия чар. Та ето го оригинално и неподправено:

"Mind is a terrible thing to waste indeed. And I am so glad, my dear brother, they didn't waste much on you!"

събота, 20 октомври 2007 г.

Ягодите са узрели


Баща ми почина преди седем години. Беше напуснал семейството ни седемнайсет години преди това и с него никога не сме си били особено близки. С майка ми обаче те така и не се разведоха. И двамата бяха минали през изключително грозни първи бракове и разводи, нямаха желание да повтарят тоя ад. В последните няколко години от живота си баща ми се умори да се скита. Със събраните пари си построи къща в дряновския балкан. Изведнъж си спомни, че има семейство и двете с майка ми почнахме да прекарваме доста време там. Къщата се беше получила много приятна, женската ръка на майка ми я разхубави още повече, а понеже и двамата ми родители са родени на село, единодушно решиха в градината да има всякакви плодове и зеленчуци.
След това съвсем внезапно и без да е боледувал баща ми почина. Просто един ден му прилоша, взеха го в болницата и след седмица беше мъртъв. Когато пациент почине в болницата аутопсията е задължителна. В случая на баща ми, не могли да установят една конкретна причина, която да е причинила смъртта му. Според лекарите, всичките му орагани, целият му организъм бил напълно изтощен и износен. На шейсет години, които далеч не са преклонна възраст, особено за мъж, тялото му е било като на грохнал старец. И просто е отказало да продължи да му служи.
Майка ми рядко сънува. А като сънува, това никак не е хубаво, защото обикновено някой след това умира. Преди да почине дядо ми, нейният баща, тя беше сънувала, че майка й, починала повече от двадесет години преди това, е повела съпруга си нанякъде, но той е съвсем гол! Ужасена майка ми извикала: "Накъде го водиш, не виждаш ли, че няма дрехи!" Баба ми само поклатила глава, сякаш да каже "Няма начин, няма да стане" и двамата отминали. На следващата сутрин струва ми се се обадиха да кажат, че дядо е починал.
В не толкова зловещите случаи, майка ми сънува умрелите. Те й говорят, понякога се радват да я видят, понякога й дават съвети, понякога й се карат.
Снощи сънувала баща ми. След смъртта му продадохме къщата, защото е твърде далече, нямаше как да я използваме, а когато там няма човек постоянно, циганите разграбват всичко. Хората на които я продадохме обаче също не могли да я ползват. Човекът получил инфаркт, разболял се тежко, не знам дали все още е жив. И в крайн сметка, къщата отново останала в грабливите ръце на местните цигани. Последно чухме, че почти нищо не е останало от нея. Снощи, в съня си, майка ми разказала на баща ми притесненията си за къщата. А той ведро отговорил: "Нищо подобно, аз съм я стегнал. Ето на и на гаража съм сложил врати. А иначе в градината вече узряха ягодите, защо не дойдеш да направиш сладко от ягоди." "А ти ще ме посрещнеш ли?"- попитала майка ми. "А, не мога. Тръгвам на път. Но ти ела."
Всеки път след такива сънища, майка ми заключава: "Пак ме викат. Дали ми е време вече да тръгвам?" "Ами и да те викат, ти не отивай." - отговарям аз. Но ми е ясно, че все някой ден и тя ще ги последва. Остава ми само да се надявам, че няма да е скоро. Не искам без мама.

четвъртък, 18 октомври 2007 г.

Решател

Ето до какви забавни резулати водят недомислените преводи - в случая до сътворяване на съвсем нова дума, за да се предаде английската solver. Явно "ключ" вече не върви.

сряда, 17 октомври 2007 г.

Особености на котките в зимен период


Иде зима. Това винаги са тежки времена за животното. Всичко в неговата котешка природа крещи, че е нужно да яде дори повече от обикновено, за да трупа запаси за за зимата. Всичко в моята човешка природа обаче говори, че щом няма да кара зимата навън на студа, хич даже не са му нужни на звяра допълнителни тлъстини. Той и сега е доста едър. Като думата "едър" я използвам само защото той изрично е забранил да споменавам леко смущаващото му тегло. Затова, ето не го споменавам. Та, това противоречие между неговия котешки нагон за оцеляване и моя човешки разум, водят до оживени дискусии между двама ни. Те обикновено се състоят в следната блок-схема:
Мартин: Мау? (с невинна физиономия, тип "аз съм добра котка")
Деница: Не. (с решителна физиономия, тип "аз на теб ти познавам всички номера")
Мартин: Мааау? (с леко изнервена физиономия, тип "нима не съм заслужил малко допълнителна храна")
Деница: Разкарай се. (физиономия - виж по-горе)
Мартин: Мааааааааууууууууу??!?! (с многострадална физиономия, тип "това е тормоз, аз съм една страдаща котка")
Деница: Престани, животно, няма да ядеш повече днес, заприличал си на плондер. (физиономия - виж по-горе, но още по изразителна)
Мартин: (взема крути мерки и се насочва към Мама) Мамааааааааааааууууу?? (с физиономия, тип "мамо, пък тя ме тормози")
Деница: Да не си посмяла да го храниш повече, два пъти му давах!! (физиономията е ясна, но е добавена и щипка бяс)
Мартин: Мляс-мляс-мляс.(с физиономия, тип "аз съм доволна котка, а ти си глупава жена")
Ами, какво да кажа, майка ми така и не му свикна на номерата. И винаги го храни допълнително и обилно.
И животното трупа жива маса. А после се тръшка да спи. Само дето с приближаване на зимата сънят му повече прилича на хиберниране. И се надига само колкото да се нахрани и после да проведем горния разговор.
В редките случаи, когато надигне глава, изглежда ето така - физиономия тип класическа, като у Пратчет "Не съм гладен и ти не си ми интересна, тъй че разкарай се!"


Мило животно ми е той.

Дзвер


Я каква съм убавица, а?


неделя, 14 октомври 2007 г.

Cartoon Hits

Един от героите в "Мрачните приключения на Били и Манди", Ъруин, се оказва внук на египетски фараон (по майчина линия). Дядото открехва младежа към особеностите на семейния бизнес и конкретно по въпроса на "тънката част" - сиреч отношенията с девойките обяснява:
"Както обичахме да казваме в древен Египет, най-прекия път към сърцето на жената е през гръдния кош. В краен случай й построяваш пирамида."
Малко по-късно дядото завлачва младежа пред пръстен, който подозрително прилича на онзи от Старгейт и обясняав, че Ъруин трябва да мине през него:
"Това в общи линии е неизпитван, непроверен, нестабилен проход във време-пространството. Аз ще застана ето тук, където е безопасно и ще кажа активиращото заклинание, а ти... ти ще се оправиш."
***************************

"Овца в големия град" - абсолютен фаворит!

Злите военни всячески се опитват да уловят една конкретна овца (по-точно овен), за да го сложат в своето лъчево оръдие, което се активира с помощта на ... овца.
Понеже постоянно го улавят и изпускат, военния Луд Учен дава идея:
"Ще построим машина на времето и ще се върнем в момента, когато изпуснахме овцата, но този път ще знаем какво ще направи и ще го хванем."
Единственият мислещ от всички военни Редник Общественик (сериозно името му е Private Public) се обрща към Майор Болка (Major Pain) с много простичък въпрос:
"Добре де, щом можем да построим машина на времето, защо не можем да построим лъчево оръдие, което да работи без овца"
Редникът е надлежно наказан за неразрешено мислене.

събота, 13 октомври 2007 г.

Под дъгата


Radiohead пуснаха новия си албум за свободен download като оставиха на хората да преценят дали и колко искат да платят за този продукт. Такова едно решение, както и скорошният призив на Трент Резнър към феновете да крадат музиката му вместо да се примиряват с безбожните цени, сигурно хвърлят големите лейбъли в паника и потрес. Да не говорим, че и в първото си ексклузивно за България интервю, Карл Бартош (ex-Kraftwerk) ясно е заявил:
"Големите лейбъли са вече в историята и докато залязват трябва да преосмислим категории като "независим", "ъндърграунд", "мейнстрийм" и т.н."
А предвид опита и историята на тоя човек, аз поне не смятам, че мнението му е случайно или, че може да се пренебрегне с лека ръка. Така или иначе, сокоро ще видим какво има да се случва в музикалната индустрия.

А междувременно аз с огромно удоволствие се възползвах от възможността да се сдобия с In Rainbows. Още първата песен ми хвана вниманието в желязна хватка, до 15тата минута от началото на албума вече бях непоправимо влюбена, а сега не мога да спра да възклицавам докато слушам отново и отново. За мен Radiohead винаги са представлявали символ на абсолютната меланхолия, ефирната загадъчност и тихата наситена тъга. Ведрите, свежи, оптимистични и енергични нотки ме сащисаха. А в същото време гласът е все така отчужден, далечен, неангажиран и неуловим. Тръпки ме побиват. Weird Fishes/Arpeggi оставя усещане за лекота и приятен слънчев следобед, House of Cards страхотно ми напомня Proud Mary, а Faust Arp съдържа изумително красиви и елегантни струни - комбинация от китара и класически стурнни инструменти.
Изобщо красота. Пълна, безкомпромисна и съвършена. Ще има да се позадържи в плейъра ми!

петък, 12 октомври 2007 г.

Морфей

След като с огромен интерес прочетох тези тук сънища и известно време активно тцъках и клатих глава, като си мислех "кааааак бе значи хората си помнят сънищата, брех, брех", реших да опиша единствения свой сън, който помня достатъчно точно и който май няма шанс да забравя някога, въпреки че го сънувах преди около 20 години.
Когато бях хлапе изпитвах панически страх от тъмнината. Толкова, че дори да има хора в съседната стая и да се процежда някаква светлина, безумно ме беше страх д влязва в помещение, което не е осветено. Докато все още спях в една стая с родители си - не ще да съм била повече от три-четири годишна, помня, че след като огасяха всички лампи, лежах в тъмното и усърдно се взирах в лицата им, доколкото можех да ги видя в мрака. Беше ме страх, че ако затворя очи, всичко това ще изчезне. Перспективата да спя сама в стая ме смразяваше. Изобщо пълна паника.
Едно лято обаче гостувах на семейството на вуйчо ми. В техните представи, за да ми помогнат да се настаня добре и да ми е удобно, трябваше да ми осигурят самостоятелна стая. Дори не подозираха до какъв ужас ме докарва това. Била съм на 8 години мисля. Тогава майка ми работеше на три смени, редовно оставах сама до късно вечер и никога не угасях лампите преди да се е върнала. Всичко това има отношение към съня ми мисля.
Бях по-малка от реалната си възраст. Бях облечена, както когато в училище имахме тържества - плисирана поличка, блузка с бухнали ръкави, косата вързана на опашки и с панделки. Бях сама в къщи, което вече беше обичайно за мен. Навсякъде светеха ярки светлини, телевизорът работеше, а за се чувствах изключително щастлива без видима причина. Като следвах всички указания, които майка ми и брат ми са ми давали стотици пъти, проверих старателно дали е заключено, а после изтеглих ключа, за да може майка ми да си отключи като се върне. В крайна сметка реших да си легна и без никаква логика легнах на дивана в хола - взех си възглавница, завивки и всичко. Точно след дивана, на стената, до която е опрян той, следва вратата на стаята и тя беше отворена. И изведнъж вече всичко беше тъмно. Обаче тъмно като по филмите - хем личи, че е тъмно, хем виждаш какво става.
По едно време чух прещракване. Сърцето ми подскочи - мама се връща! Надигнах се и седнах на дивана - все още си бях с празничните дрехи и опашките. Пвиках на мама, по-точно попитах тя ли е. Абсолютно никаквъ отговор. В следващия момент в стаята ми влезе някаква жена. Т.е. казвам жена, защото носеше рокля, но не съм сигурна, че имаше някакъв пол това нещо. Едра, тъмна, с черна чорлава коса. Роклята й беше жълтенкава и развисната (по-късно установих, че това е роклята на една съседка от блока, която мисля носеше тоя парцал през цялото време и той беше напълно замазан и с неопределен цвят).
Жената се движеше като хипнотизирана, сякаш не разбираше къде се намира и какво прави. Вървеше бавно, тежко се пренасяше от крак на крак и вървеше право напред без да поглежда встрани. Аз виждах дясната й страна. После, в един момент тя рязко се завъртя надясно и тръгна към мен. И тогава видях, че държи лявата си ръка вдигната високо на нивото на главата, а в юмрука си стиска дръжката на най-големия нож, който бях виждала. Все така тежко вървеше към мен и бавно взе да се навежда. На мен вече не ми достигаше въздух. Исках да крещя, а не можех. Жената се надвеси над мен, лицето й беше толкова близо, че нищо друго не виждах и беше зловещо. Очите й бяха широко отворени и грозно облщени, в тях се четеше пълно безумие и неконтролируема ярост. В едни момент цялата й мудност изчезан, тя се стегна и видях как замахва с ножа към мен.
Виждала съм по филми, как хората, които са сънували кошмар, като се събуждат просто сядат в леглото. Бях убедена че това са глупости. Докато не се намерих будна, разтреперана, обляна в сълзи и пот и седнала в леглото си в дома на вуйчо ми. Усетих че се опитвам да викам, но от гърлото ми не излиза нищо. Това е един от случаите, в които съм изпитвала най-силен страх в живота си. Така открих истинския смисъл на понятието "смъртен страх".
За огромно мое съжаление, вторият път когато бях горе-долу толкова уплашена бях съвсем будна. Но това е друга история. И тя също е свързана с тъмнина, но не и със сънища.

неделя, 7 октомври 2007 г.

Бьорк, Боуи и Бъгс


Напоследък се занимавам с превод на текстове, описващи кариерата на различни музиканти. Преводите - мои и на още няколко души, в крайна сметка попълват ето този архив. Освен че самият процес на превеждане искрено ме радва и забавлява, както винаги, това се оказва и доста образователно занимание за мен. Повечето изпълнители, с които се занимавам, са ми почти непознати и така не само научавам любопитни факти около работата им, но се запознавам по-подробно и с тяхната музика. Така например открих, че Vespartine е вероятно най-изящното и съвършено красиво произведение на Бьорк, а Pagan Poetry за пореден път ме наведе на мисълта, че тия исландци сигурно от малки ги обучават как да бъркат на хората в душичките. Моментално я добавих в списъка си с песни за ревливо настроение, където да си прави компания със Space Odity на Боуи (Planet Earth is blue and there's nothing I can do) и Exit Music на Radiohead (Today we escape, we escape). Сред любопитните детайли, които научих - и които изглежда само аз не съм знаела - е например фактът, че очите на Боуи всъщност НЕ са с различен цвят. Сини са си. Просто, когато бил на 15 се сдърпали с някакъв приятел за една девойка и приятелят, който носел тежък пръстен, халосал Дейвид в лицето. Е, не успял да му извади окото, но го увредил, така че зеницата на човека си останала трайно и максимално разширена, поради което ирисът всъщност не се забелязва.
А иначе днес се бях заела да доказвам максимата Cleanliness is next to Godliness. При чистенето, което реализирах, очаквах до вечерта да съм основала собствен култ и да съм събрала поне стотина последователи, но единственият резултат беше, че в тялото ми не остана ни една костица или мускулче, които да не протестират енергично и болезнено срещу почистването. В смисъл всичко ме боли, просто. А това никак не е божествено чувство.
Открай време докато чистя, най-обичам за фон да си пусна Cartoon network. Каквото и да ми говорят, никой не може да ме убеди, че има дете, което да схваща всички намеци, подмятания, двусмислици, включени в повечето от тези филмчета. Макар че знам ли, може и да има. Напоследък водя смислени разговори по телефона с племенницата си, която още не е навършила три години. Та все пак може и да греша за децата. Замислям се да си направя колекция от фрази победителки в личния ми конкурс за най-откачена, сбъркана, не на място или просто смешна реплика. Пример?

Ситуация: героите са баща и дъщеря от неизяснен птичи вид. Бащата се опитва всячески да хване един червей за вечеря на дъщеря си Тутс. Залагат капан. Когато червеят попадне в капана, Тутс трябва да го цапардоса с голяма тояга. Червеят обаче избягва капана. Бащата подава глава да види какво е станало и... Тутс го цапардосва с голямата тояга. Следва диалог:
- Съжалявам, тати.
- Ама Тутс, моля ти се, какво правиш, мислиш ли, че аз бих халосал теб с тояга.
- Не знам, тати, би ли?
- Тутс!... не ме изкушавай.

Още пример?
Ситуация: Бъгс Бъни скъсва нервичките на Йосемити Сам, който за този конкретен епизод е пират. Едно от щутирте, веселички и безобидни номерца на заека, е да пали кибритени клечки и да ги мята в трюма на кораба, пълен до горе с муниции. При всяка хвърлена клечка, Сам търчи надолу, угася я и мърмори, че това е недопустимо. На последната обаче не стига на време, корабът избухва, а след разсейване на дима, двамата се оказват на брега на близък остров, като Сам е прилично опърлен. Следва реплика на Бъгс към Сам:
- Ъм, май не успя, а?

Последен пример (засега).
Ситуация: Куп (от Megas XLR) участва в състезание за надяждане, при което поставя нов рекорд по погълнати наденички. Въпреки това, след края на състезанието се оглежда за евентуален десерт или нещо да си дояде. Следва диалог между Кива и Джейми:
- Но, Джейми, той ще се пръсне! Как е възможно да иска още, не се ли е нахранил по време на състезанието?
- А, той Куп никога не се нахранва, просто става по-малко гладен.

Etc.

Ще взема сериозно да си ги записам тия примерчета. Макар че може да се получи дълъг списък. Почти всяка дума отронена от Манди например е находка: след като дълго изрежда на Били и Ъруин задълженията им за деня, тя завършва с "... и да издигнете паметник, ознаменуващ омразата ми към всичко дребно и пухкаво."
О, да, чисто злато.

вторник, 2 октомври 2007 г.

* * *

Една единствена
далечна пясъчна пътека
пресича този хълм.
Блести и свети зад горите
син мираж.
Промъква се в очите на поета
надежда и вина.

На запад слънцето пропада
под гневната обсада на нощта.
Поетът има свойта вяра
и пламенно безсмъртната душа.

Отминали са нощите свирепи
на пагубно покварения свят.
В душата нова вяра свети.
И нов мираж.

Последен оцелял поет
света сънува.
Светът живее във съня
и нежно го убива.

сряда, 26 септември 2007 г.

Телефонни престъпници

С дълбоко прискърбие трябва да кажа, че разговорът ми с моята приятелка от дознанието не ми даде никакви надежди, че нещастниците, които се гаврят с хората по телефона, за които говорих в предишната си записка, биха могли да получат каквто и да било възмездие. Оказа се че дознателите били засипани с камари такива жалби. Единственият резултата от тях обаче е разтакаване на жертвите, подали жалбата по разни институции, само, за да се стигне до там, когато жалбата стигне при дознателя, той да прекрати процедурата, понеже е срещу незвестен извършител. Това ми се струва изключително глупаво - нали при повечето престъпления извършителят не е известен, нали именно затова се води следствие? Какво като не е известен? Как ще стане известен, ако никой не го търси. Не разбирам.
Междувременно се оказа, че само преди около месец, мои познати са получили подвеждащи обаждания от същия номер, който на мен ми го продиктуваха като номер на адвокат - 0877774166. Явно използват си го спокойно и постоянно и ако е предплатен, вероятно наистина няма начин да се открие, но все не мога да повярвам, че в този 21ви век на стряскащи нови технологии, едни телефонни бандити не могат да бъдат открити и ... посъветвани. Аз лично съм си приготвила списък със съвети, които бих искала да им предам най-чистосърдечно.
Та това е, уви, няма справедливост. След като са звъннали на нас, същите мизерници сигурно са продължили по реда на телефонния указател или както там си подбират номерата и сигурно са изкарали ума и на други хора. Моля, внимавайте много и ако видите, че ви се обаждат от този номер по никакъв начин не вярвайте и на дума, от това, което чувате!

неделя, 23 септември 2007 г.

Телефонни вандали



Имам чувството, че напоследък на абсолютно всичките ми познати или на техни роднини се е случвала подобна случка - телефонът звъни, някой се представя за далечен роднина и измисля един или друг повод да ги убеди да му пратят пари. Обикновено избират телефони, чиито абонати са възрастни хора, защото разчитат че повечето от тях чуват трудно, а и по-бавно съобразяват. Пък може и с възрастта, човек да става по-наивен, не знам. И на нас ни се беше случвало това преди доста време, но беше доста безобидно - някой се опитваше да се представи за далечен братовчед, нещо за някакъв колет обясняваше.
Явно обаче тия нещастници, са разбрали, че хората им се връзват все по-трудно и са станали чувствително по-злобни и подли!
Случката е от тази вечер:
Звъни телефонът. Майка ми вдига, чувам я, че нещо говори, по думите й става ясно, че говори с брат ми и в следващия момент изпада в истерия. Вика, крещи, трепери... Иска ми нещо за писане - брат ми се обаждал, от полицията звънял, бил блъснал някакво момиче с колата, трябвало да запишем номера на адвоката и да се обадим.
Смрази ми се кръвчицата. Причерня ми. Брат ми работи на три места, редовно е недоспал, викам си край, заспал е на волана и е станала белята. Слава Богу, че майка ми наистина недочува и ми даде на мен да говоря с него и да записвам. Вземам аз слушалката и всячески се опитвам да запазя присъствие на духа - все пак не знам колко е сериозна ситуацията, може да не е толкова зле - и... чувам глас, който по никакъв начин не би могъл да е на брат ми.
Още не знам майка ми как се е объркала, но, както казах, тя има проблеми със слуха, а и линията пращи и е приглушена и като добавиш тая внезапна ужасна новина, нищо чудно, че им е повярвала.
И почва тоя да ми диктува някакъв номер на адвоката, на когото трябвало да се обадя. Адвокат Марковски се казвал. Обаче аз след като съм чула тоя глас вече ми е ясно за какво става въпрос, защото само дни по-рано с колеги точно тая телефонна мафия обсъждахме. На колегата бяха тормозили баба му и дядо му, на моя позната се бяха обаждали на бабата на съпруга й... Изобщо моментално ми прещрака. Обаче викам си, може все пак да греша и решавам да проверя той ли е, не е ли. И почвам да разпитвам. "Какво стана, да не си заспал на волана?" и той веднага захапва - "Да, да, точно заспах". "Е как бе, с Опела ли се удари?". А той като папагал "Да, да с Опела, точно тъй". А брат ми кара Нисан.
Ех леле, че като ми кипна. Ако ми беше тоя противен долен гнусен субект пред очите, щях да му отвъртя главата! Майка ми ме гледа и не разбира какво се случва. А аз на тоя вече му крещя: "Простаци, друга работа нямате ли си, ами тормозите хората!" И затварям. Майка ми ни жива, ни умряла, ама нямам време да се разправям с нея. Моментално се мятам към мобилния и се обаждам на брат ми. Трите иззвънявания, които трябваше да изчакам докато ми отговори, ми скъсаха нервичките. Чак като го чух да казва "Кажи бе сестра ми?" ми светна пред очите. Поговорихме, дадох на майка ми да го чуе и й се размина инфаркта. Обаче мен още ме държи. Номерът, който записах е 0877774166. Казаха ми, че на него отговаря адвокат Марковски. Тоя номер аз смятам да го дам на моя приятелка дознателка от Русе. Не знам какво ще излезе, но ако успеят да открият някой от тия нещастници, най-добре да не ми попада пред очите!
Дано на никого от вас или ваши познати не се случва подобна случка, но все пак, моля имайте това предвид и бъдете изключително внимателни!!!


петък, 21 септември 2007 г.

разни

Винаги съм твърдяла за себе си, че имам минимална, крайно ограничена компютърна грамотност, на моменти клоняща към абсолютната нула. Става въпрос за моменти, в които дебилно се взирам в случващото се на екрана неспособна да формулирам дори правилният въпрос, който да задам, за да ми помогнат по-можещите и по-опитни в тая област хора. Изобщо считах себе си пълен компютърен профан. До днес. Никогат повече няма да подценявам знанията си, колкото и минимални да се те, докато има хора, като съседката, която днес ведро и с една струяща от гласа и погледа й гордост ми каза:
"Ние вече имаме компютър. Два бъгабайта! Твоят колко е? Едно ли?"
Предавам думите й дословно, защото по никакъв начин не съм в състояние да ги интерпретирам. Може да се каже, че изказването й ме докара до същия дебилен потрес и объркване, както понякога това правят високите технологии. По всичко личи, че съм средна ръка човек. Винаги съм го подозирала.

***********************

Вчера в новините на ВТV съобщиха, че канабисът е поскъпнал. Изнесоха и данни за регионите от страната, където той се отглежда най-масово и информация между колко и колко процента е поскъпването. От материала останах с впечатлението, че новинарският екип живо съчувства на изстрадалите производители и потребители. Объркана съм - последно тревата извън закона ли е или как?

***********************

Във връзка с новината, че "Световният шампион по фигурно пързаляне Максим Стависки е с повдигнато обвинение за тежка телесна повреда, а не за убийство", колегата ми, ми цитира думите на свой познат:
"В България е страхотно! Обичам тази страна! И човек да убиеш ще ти се размине!"

***********************

Днес докато гледах медийното представяне на втория солов албум на Дейв Гаан се зачудих дали в някакъв момент този човек не е пропуснал да почне да остарява. Изглежда забележително добре. Освен това звучи добре, но това е коментар, който е най-добре да направят хора, които разбират нещо от музика. Аз просто се радвам на песенчиците и тананикам на припевите.
Но думата ми беше за възрастта му. Както и да изглежда, той явно усеща промените у себе си. Или ако не ги усеща, му ги посочват. Помня, че веднъж беше разказвал как дванадестгодишният му племенник, който се опитвал да свири на китара и изобщо да си докара вид на тежък рокаджия, дошъл при него, взрял се в лицето му и като посочил бръчките около очите с много сериозен и делови тон попитал: "How do I get these?"
Много ми е интересно да чуя какво ли му е отговорил. Дали му е препоръчал 5-6 годишен период на тежка алкохолна и наркотична зависимост, споделен с жена, малко по-разрушителна от хероина? Сигурно не е. Ама знам ли, от него всичко очаквам.

неделя, 16 септември 2007 г.

* * *

Още е светло навън.
Тъмно е в чуждата стая.
Леко повдигам свещта -
изплашени сенки побягват.
Нечие тяло лежи
на мръсния под до вратата.
Гледам го как се топи
сред мъртвия ден и тъгата.
Още светлее навън -
в моята стая е тъжно.
Сенки събирам във плен
на восъчна свещ безпощадна.

На светлия доскоро хоризонт
ти залезе.
Отново пада нощ.
И аз пропадам с нея.

понякога е тъжно


да запалим свещ, да вържем червен конец на възел, да дръпнем завесите, да убием светлината да върнем на живота първата любов, да вярваме, да имаме това което други нямат, да бъдем силни, да няма никога досада, смърт, навяваща дълбоките непоклатими бъдещи устои на живота и кой е казал че светът ще се върти завинаги аз виждам хиляди причини да го спра не искам вече да се возя, моля някой да ми върне мръсният разкъсан билет за вход, ще си намеря по-добър начин да си губя времето дори това де ме убие... бъдете хора, дайте ми да видя свободата

вторник, 11 септември 2007 г.

Jamendo

Ники каза, че тук е хубаво. Аз на Ники му вярвам за всичко. И сега така.

понеделник, 10 септември 2007 г.

Тра-ла-ла, тра-ла-ла, на рожден ден ела...

Мило Дневниче,

Днес ще ти разакажа за един рожден ден.
Първо, трябва да знаеш, че рожден ден имат не само хората, птиците, звездите и моретата - рожеден ден имат и форумите.
Форумът, за който става въпрос тук, стана на две години. Но ти, Дневниче, не се заблуждавай, че той е мъниче. Защото такива работи той не е. Тоя мъник е същински 1000глав змей - е, част от главите му са безполезни, ама на него сърце не му дава ги ампутира... или по-точно модераторите на дават. Понеже, както добре знае всеки примерен потребител, модераторите са сърцата на тоя змей!
*голяма лъскава усмивка тип "аз съм добър потребител"*

Та така, рожденият ден.


Мило Дневниче, китното българско морско градче Каварна си има кмет, който - според дочутия в маршуртката Каварна-Варна разговор - е напълно луд. Девиантите му изяви включват покани към всякакви настоящи и попреминали световни музикални знаменитости - Ей и местни!, да не забравим Илия Луков!!! - да гостуват в малкото градче Каварна. Какъв е типът на патологията, която кара поканените да приемат, не ясно, но изглежда е заразна като пожар в прерия, защото вече доста от тях наминаха натам. Включително и Анди Флетчър.
Анди имаше изява в Каварна като част от своето DJ турне, а афтърпартито на събитието всъщност си беше партито за втория рожеден ден на Форума.

Оооооооооооо, окаяний ти, който четеш тези редове, но не си имал щастието да бъдеш лично там и да усетиш как хората стъпват на два пръста над земята - независимо от всички по-дребни (като студеното време) или по-големи (като онова безМОзъчно, уМОпомрачено, генно МОдифицирано, създанийце) недоразумения, как са обединени от обща идея и музиката наистина ги сплотява и интегрира. Това за интеграцията съвсем сериозно, както ведро сподели Миро: "Е, това може само на площад да се случи. Пък ги обвиняват, че слушат чалга - няма такова нещо!", като имаше предви циглетата, които танцуваха в захлас.
За съжаление със снимки на циглетата не се сдобих, но всичко останало снимах. Всички снимки могат да се намерят тук.

Каквито и емоции да описвам обаче безспорен връх на вечерта си остана ето ТОВА
- имам си автограф от Анди и целувки по двете бузи!!! Част от съфорумките и хм, съфорумците, споделиха, че като са се снимали с него ги е тупнал по дупетата. Мен пропусна. Не съм сигурна какво да си мисля.

А партито продължи до зори. Буквално. Изключително - не може да се опише с думи. Поне аз не мога. Преди да хванем маршрутката за Варна, част от колектива похапнахме в една Каварненска баничарница, която учудавщо беше отворена преди 6ч. още и даже и банички ни бяха изпекли. Само дето боза нямаше. Много горчиво-сладки са тия моменти - когато знаеш че ей сега след малко вече се разделяте, обаче все още сте заедно и споделяте общата емоция и адреналина още не е спаднал съвсем.

Докато си чаках автобуса за Русе, се разходих из Варна, която беше почти безлюдна в ранната неделна сутрин и сякаш искаше да се покаже само на мен. Сега вече, когато имам там приятели, този град ми се струва топъл и прекрасен, макар че всъщност изобщо не го познавам.
Нямаше как да пропусна сърцето на града.
Извисяващата се над мен църква, сякаш само с вида си внушаваше: "А ТИ, покая ли се за греховете си?!"





Натъкнах се и на много гледки които искрено ме разсмяха
и допълниха и без това доброто ми настроение. Като ето този изключително мил кон пред автогарата който кротко си пасеше, докато чакаше вероятно някой Съвременен Дон Кихот да извърши подвизите си някъде в района.








В тоалетната на автогарата пък се натъкнах на най-оригиналното обяснение на функцията на чешма с фотоклетка за пускане на водата.









Площад Св. Св. Кирил и Методий искерно ме разсмя с "превода" на името си.





Освен това се натъкнах на бинго, което докарва амнезия и много странно изписване на името на Лукавия . Явно беше променено по правилото да не споменаваме името на злото, за да не го призовем.








На връщане в автобуса поспах юнашки, а когато отворих очи в един момент, пред тях се изпречи приказен залез.


Изобщо първото ми съприкосновение на живо с хората от depeche-mode.org завърши с малко тъга, че беше толкова кратко, но и с истинско удоволствие и нетърпение относно всички бъдещи подобни случаи.
Хубаво е да има какво да очакваш!
За финал:
в разгара на нощта и купона, ето какво ме "осени":

Бронирана в сърцето ми любов
изплъзва се и бликва във простора,
когато покрай мене всички хора
откликват на един и същи зов.
Звук, ритъм, светлина, мираж
едва ли имат по-красиво приложение
събрани вкупом в екстатично единение
насред изгряващата нощ.


четвъртък, 6 септември 2007 г.

"Четкай като..." А?!


Поредната рекламна идиотия току що се представи на вниманието ми и ми докара лек до умерен стомашен спазъм и сгърчена физиономия.
Този път източникът на смущаващото рекламно творение е индустрията за дентално здраве и хигиена. Иначе казано - реклама на четка за зъби. Този продукт досега ми е причинявал относително леки естетичски травми, като основната вреда беше нанесена от незабравимото рекламно изречение: "Достига с лекота и най-трудните места". Отказвам да коментирам или да повторя някои от асоциациите, които съм чувала да се правят във връзка с това твърдение.
Явно обаче някой който отблизо следи дебилните рекламни напъни се е взел в ръце и си е казал: "Бе как така някаква друга агенция там ще държа палмата на най-идиотски слоган за четка за зъби. Я да видим какво може да се направи по въпроса!" И... ето какво са сътворили.
След като са предоставили обичайното количество информация - "Четка еди-каква-си, с еди-какви-си нововъведения, чисти еди-как-си, достига еди-къде-си, etc." - са завършили със следния слоган-чудо:
"Четкай като зъболекар!"
Моля?! Някой ще ме осведоми и ли как точно четкат зъболекарите? И ако мога да върша тяхната работа защо трябва да давам от 15 до +безкрайност лева пари на зъболякаря си при всяко посещение?!
Не, някой сериозно не внимава в картинката. Хайде вече да изобретяват онова устройство, описано от Карл Сейгън в "Контакт".
Как кое - устройството, дето автоматично спира звука на телевизора, когато започне рекламен блок. Ако някой го разработва в момента - бих искала да се запиша в списъка на чакащите, моля!
Благодаря.


Идвам и си отивам...


В черния панталон изглеждам по-добре, но дънките са по-удобни за пътуване...

През деня температурите все още са доста високи, но вечер и нощем си е направо студено. Така че къс или дълъг ръкав....
Да заредя батерии на личен мобилен, служебен мобилен, фотоапарат.... Да вземам ли служебния изобщо...
Да дам ключ на съседката да храни котката... Да полея цветята...

Мразя да пътувам. Правя го в редки и изключителни случаи, когато стане абсолютно задължително и единствено по поводи, които не търпят отлагане. Подробните планове, които правя дори за най-краткото пътуване, обикновено искрено веселят хората, които просто не разбират каква агония е това за мен. До там, че почвам да подозирам някакви агорафобни начатъци у себе си.
И сега така, всичко обмислям безброй пъти, опитвам се да предвидя какво първо ще се обърка. Подозирам, че преди да изляза към 20 пъти ще проверя дали всичко е изключено и пак ще съм на тръни докато се върна и установя, че апартаментът е цял и на мястото си, а котката е жива.
Впрочем котката е основна причина да не обичам да пътувам. Като всяка типична котка, той е тренирал за тъжен поглед и, когато усети, че ще остава сам, пуска най-сърцераздирателния взор, на който е способен. Като финален щрих в последователната му политика да ме накара да се чувствам ужасно, задето го оставям, животното или прегръща обувките ми и обръща към мен изтерзана муцуна аранжирана в стил “на кого ме оставяш?!”, или се намъква в багажа и коригира физиономията на тип “не може ли и аз да дойда?”
А багажът ми е съвсем отделна болка – хем искам да взема всичко, което може да ми потрябва, хем не искам да пътувам с цялата къща, закачена след автобуса. Защо не може аз да си седя на едно място, а целият останал свят да се извървява покрай прага ми? Би било чудесно.
Помня преди време една случка. Някакъв тип в интернет обявил, че срещу определена сума, ще заведе всички желаещи на най-страхотното космическо пътешествие със съвсем истински космически кораб в открития космос.... Както става винаги с тия шашми, все са се намерили балами да му се вържат. А след като превели нужната сума, получили съобщение, което гласяло нещо от рода на:
“Честито! Вие вече участвате в най-изумителното космическо пътуване, познато на човечеството – вашият кораб е планетата Земя, която се движи с еди-каква-си скорост през открития космос. Легнете по гръб под нощното небе и се наслаждавайте на пътешествието.”
И аз искам така – да си пътувам заедно с дома – като един охлюв, като една костенурка, като една А'Туин.
Е, поне всяко пътуване има един безспорно светъл момент за мен – завръщането.
Но за да има успешно завръщане – обратно към подробните планове:

Да не си забравя билетите за автобуса, дебитните карти, разписанията за автобуси...

вторник, 4 септември 2007 г.

"Мармаладени дяволчета"


"Вземате 100 гр. краве масло и ги разбивате със 75 гр. захар. Добавяте едно яйце, 200 гр. пресято брашно и..."

Ааааааааааа! Проклети сладки, проклети курабийки!
Защо не мога просто да се откажа от захарта?!??!? Или поне като Пипи да ям каквото си искам, когато си искам без да се притеснявам за фигурата си и без да напълнявам.
Мразя всички калории!
Затова ги унищожавам винаги и навсякъде, където ми попаднат!
(въздъх) И ми личи.


понеделник, 3 септември 2007 г.

Криле

Поредният филм на Вим Вендерс, който гледах, ме остави изумена и безмълвна.
Wings of Desire безпощадно ми напомни, че не само не ми е дадено да творя подобна красота, но не съм в състояние дори да я възприема напълно.
Ето колко и какви криле преброих:
- крилата на статуята;
- крилата на ангелите;
- крилата на момичето;
- крилата на самолетите-бомбардировачи;
- крилата на птиците;
(които единствени свободно пресичат Стената)
- липсващите крила на желанието;
- унищожените крила на вечността....
Ако приемем, че всички тези крила са по едно ниво на изграждане на смисъла и те са изцяло вплетени едно в друго.... дали се получава лабиринта на щастието, с който Тя иска да обгърне Него?
Понеже съм семпло... добре де, глуповато създание се наложи да попитам защо ангелите не виждат цветове. Добрият човек приятел, който ми посочи този филм и, който редовно ме вкарва в правия път, и този път ме спаси от невежеството ми.
"Защото са там за да наблюдават човешката душа, а не света", каза той и развърза един от възлите. С останалите ще трябва да се боря сама и вече предвкусвам удоволствието и насладата от тази борба.


* * *

Сънувах пътя си.
Насън добре познавах всяка стъпка -
предателствата, тихите лъжи,
изменчивите женски чувства.

Затичах се.
Опитах да задмина следите си
полегнали в праха,
опитах да ги стигна.
Не успях.

Събудих се.
Извиках на света, че няма право
още да ме буди.
Събрах с треперещи ръце съня
и нежно го прокудих.

неделя, 2 септември 2007 г.

Напред! Науката е слънце...

Чета за предстоящия протест в подкрепа на образованието и науката в България и у мен възникват противоречиви мисли.
Имам приятели преподаватели, затова изобщо не се съмнявам, че условията в които работят често са неприятни, абсурдни до невъзможни, а възнаграждението далеч не е справедливо. Но си мисля, че това не оправдава случки като следната:
В края на миналата учебна година, съпругът на моя приятелка пострада в инцидент на работа. За щастие не беше сериозно, но заради инцидента, се случи така, че вместо да е със сина си на тържественото завършване, както планирала, приятелката ми се наложило да бъде в болницата. Ето защо при всички тревоги, настроението й изобщо не се подобрило, когато синът й отишъл при нея и й казал, че според учителката, няма да си получат бележниците – респективно няма да са приключили годината, докато не внесат по 20 лв дарение за училището. Приятелката ми била втрещена. Не знам коя е била тази учителка, но знам че случката се е състояла в русенското училище по изкуствата. Приятелката ми изпратила свой познат да даде “дарението”, защото не можела да мръдне от болницата, но подозирам, че ако й бяха поискали парите лично, щяха да се каят.
Някой може би ще каже, че именно отвратителните условия на работа и мизерията са принудили учителите да постъпват така. Ще ме прощавате, но да твърдиш, че си част от система която те унижава и сам да вършиш неща, които с чисто съзнание могат да се квалифицират като унизителни, това не го разбирам.
Не обичам обобщенията – вероятно затова и не се оправях особено със статистиката – и ми е ясно, че далече не всички и навсякъде постъпват така. Все пак, съществува и противоположния случай, в който аз и съучениците ми, вече преди завършване на гимназия, решихме да подарим с общи средства една писалка на класния ни. Жестът беше по-скоро символичен, но си спомням, че той се извини и категорично отказа да приеме подаръка. Обясни ни, че докато сме все още негови ученици, всеки подарък, който му правим може да се изтълкува като подкуп, а той не можеше да допусне някой да очерня с такива слухове нас учениците му или него като преподавател.
Разберете ме правилно – този човек далеч не беше в цветущо финансово положение, напротив – с едно “умиление” и сдържана горчивина, той наричаше заплатата си “подаянието”. А освен това съпругата му също е преподавател и двамата споделят общи професионални премеждия. Но той не си позволяваше да взема от учениците си дори писалка, макар да заслужаваше много повече.
Та сега ми е чудно, тия преподаватели, дето събират “дарения” срещу бележници дали ще протестират наравно с всички, срещу екзекуцията на българската наука и образование. Както и университетските преподаватели дето направо си имат ценоразписи за различните оценки.
Науката и образованието в България за съжаление СА в огромна криза. Но да се твърди, че за това е виновна само и единствено Държавата, е напълно погрешно.
Все пак, желая успех на протеста – каузата е достойна. Дано и протестиращите да са такива.

събота, 1 септември 2007 г.

Има и такива майки

На път към магазина, от който трябваше да си прибера картата памет за фотото, минах покрай весела случка: хилав тийнейджър с по един сак във всяка ръка явно току що беше срещнал майка си, от която ще да е бил разделен известно време. Веднага след като маминка го разцелува, младежът вдигна ръкава на тениската и гордо й покза нещо, което беше татуировка на рамото му - може и да е била скорпион, но нямаше как да видя по-добре, без да си усуча врата смъртоносно. Повдигнатия ръкав беше придружен просто с думите: "Мамо, виж, истинска е!"
В думите му се долавяше тържествена гордост и нито грам притеснение - очевидно бил е наясно кого има насреща си, защото в отговор, мамата единствено попита през смях: "Е как не ви е срам". "Ви"то, явно включваше също тъй либералния татко, който се задаваше след младежа и също не изглеждаше шокиран от татуировката.
Та думата ми е, че има и такива майки - поне докато бяха в слуховия ми обхват не я чух да пищи и да се вайка истерично, че детето се е обезобразило, та явно реакцията й беше автентична.
Чудно как ли ще реагира, когато детето си пробие ушите, веждите, носа, устната, езика и си направи карвинг. Дано да остане все така спокойна... и дано детето винаги да попада на хора със стерилни инструменти.

Още стихчета

I
Отявлено враждебна красота,
умерено изтънчена досада
полепват по безличния ми ден
и ми отказават всякаква пощада.

Горят пустинни диви ветрове,
изплитат съвършени нощни клади,
изричат заклинания безплътни
и възкресяват пясъчни грамади.

Заплетена в съня ми като дим
промъква се отдавна мъртва вяра.

Гладът е още жив във мен...
но няма дълго гладна да остана

II
Навън трещи електрическа буря свирепа.
Противно на нейните електро-полета
любовта, която ме изгаря
избира винаги най-трудните
за покоряване пътища
и неотклонно се тътри по тях.

Навън се вихри електрическа пяна.
Аз от любовта си горчиво пияна
опитвам безуспешно да се скрия
като плътно затворя очи.
Но любовта ми инатлива,
когато път навътре не открива
дълбае с чук и длето
в сърцето ми пробойни алчни.

Любовта ми иска да ме хване
и да изяде глада.

Всъщност, тези двете изобщо не трябваше да са свързани. Да си призная, дори не знам откъде се взеха. Моля, този, който използва главата ми, за да праща факсове до земята, веднага да си признае и да се засрами!
В противен случай, ще продължа да обирам лаврите за неговите космически, извънземни съобщения.

петък, 31 август 2007 г.

Our Lord and Master


С ведра стъпка в ранни зори, животното се приближава към спящата мен, оглежда ме с безкрайна нежност и в следващия момент любвеобилно впива зъби и нокти в беззащитните ми крачка.
Няма такъв будилник! - наострени ушета, розова муцуна, четири лапи и грамадански опаш. Името му е Мартин, на 9 години и е неоспоримият владетел на дом Минчеви.
Историята му започва някъде из сумрачните подземия на СОУ "Христо Ботев" Русе, където беше локализиран първоначално. Миловидният му тогава няколко месечен вид, не подсказваше какъв котешки левент ще излезе от него. Сега, почти десетилетие по-късно, ние, които съществуваме в сянката му, знаем истината.
Наскоро се наложи да водя животното при чичо доктор. Нямаме си клетка, затова го сложих в един сак с идеята, че ще оставя ципа леко отворен, а той ще си кротува вътре. Оказа се обаче, че си правя сметките без него. Наложи се през цялото време здраво да стискам сака в ръце, а котът яростно впил лапи във врата ми, пищеше с все сила нещо, което ще да е било котешкият еквивалент на:
"На помощ, хора, помогнете, аз съм жертва на ужасна несправедливост!"
или по-краткото, но наситено със смисъл и болка:
"Ветеринарите на сапун!".
Та така, всеки който ни видя по улиците, сигурно реши, че аз съм една ужасна коткомъчителка. Ако някой от тези очевидци попадне на този блог искам да ви уверя - в нашия дом, ние живеем, за да служим на звяра!
Нямаме избор посто.


четвъртък, 30 август 2007 г.

Олимпийски страсти

Купих си фотоапарат. Olimpus X-785. Много красив, много функционален, умерено скъп. Обаче нямаха в момента карта и се наложи да поръчат и да ми се обадят като пристигне. На излизане от магазина си мислех "Ех, че съм карък, защо сега да нямат и карта и да се свършва..."
Оказа се че изобщо не съм била наясно какъв истински лош късмет се е вихрил покрай мен междувременно - шефката ми замалко да се самозапали с газов котлон, на колегата жена му, бременна в осми месец, родила със спешно секцио поради тежък кръвоизлив, покрай града някъде някаква катстрофа станала тежка, а една колежка по време на командировка, някакъв автобус щял да я размаже о служебната кола.
Некъв ужас, некъв ад!
На фона на тия черноти, чак се чувствам виновна за добрите новини, котио аз получавам. Апаратът например, сам по себе си е радост, но е купен с цел - на 08.09 в Каварна тържествено и официално ще се отпразнува втората годишнина на Българския Депеш Моуд сайт, като купонът ще съвпадне с DJ изявата там на Анди Флечър. Че даже и подгряващите двама диджеи ще са именно измежду редиците на dm.org Та там ще му е бойното кръщение на Олимпуса.
Бог да е на помощ на човека, който би ми се изпречил на пътя като се втурна към Каварна.
А другата добра новина тъкмо преди половин час ми я сервираха - през октомври фирмата, в която работя, ще участва на панаир в Букурещ и аз вече се бях примирила, че цяла седмица ще циркулирам между Русе и Букурещ, но тази вечер шефката - господ здраве да й дава - ме зарадва, че ще наеме човек, който говори румънски. И е напълно права - румънците английския хич не го тачат. Последният път, когато ходих на това изложение, единственият сносно говорещ английски, когото намерих, беше един индиец.
Та така - броя дните до Каварна и се подготвям да я превзема с летящ старт. Дори само половината от всичко, което съм чувала за тези партита ако се окаже вярно, би трябвало да е взривяващо изживяване! Де да видим.

понеделник, 27 август 2007 г.

Екологично

Тъкмо срещу прозореца ми на работа гордо и величествено се извисяват комините на ТЕЦ Русе. И тъкмо днес невъзмутимо и сякаш безкрайно дълго тия комини бълват най-черния черен дим, който съм виждала.
С пълно съзнание за факта, че на този израз му остават още само няколко пъти преди окончателно да се изтърка, все пак ще възкликна - никак не ми е европейско и екологично!

неделя, 26 август 2007 г.

Облачна музика

Без много-много да се замислям подредих в плеъра си една сумрачна музикална поредица в тон с надвисналите навън драматични облаци и се заех с разни тривиалности като приготвяне и поглъщане на вечерята. Ето защо когато прозвучаха първите тонове на "Who Will Take My Dreams Away" на Marianne Faithfull ме хванаха напълно неподготвена.
Сама по себе си тази песен е разтърсваща, но великолепният начин, по който е вплетена в тялото на един от любимите ми филми La Fille sur le pont я прави едно от най-забележителните музикални изживявания на които съм се натъквала. Което ми напомня, че не е лошо да освежа впечатленията си от филма, като му посветя следващата си филмова вечер. Той е сред тези малки чудеса, които имат нещо ново да ти кажат всеки път, когато се изправиш срещу тях... стига да имаш смелост да видиш и чуеш.
Освен това днес докато търсех къде да запиша едно новородено стихче, открих нещо старо, което смятах безвъвратно изгубено и го бях вече оплакала и отписала. Поне десет пъти съм прелиствала бележника, в който го открих, в търсене на изгубените си думи, но без резултат. А днес още с отварянето, попаднах на страницата, където беше записано. Погледнах датата и се оказа, че съм го писала точно преди 4 години. Което допълнително наля вода в мелницата на убеждението ми, че няма случайни неща! Има само причини, които не ни е дадено да знаем.

събота, 25 август 2007 г.

A Girl's Gotta Do What A Girl's Gotta Do

А този и третия и засега последен мой разказ. Тъкмо в момента съм забъркала едно писание, дето вече доста време го боря. Дано не се окаже, че е по-голямо от мойте скромни възможности. Ако успея да вкарам малко дисциплина в разхайтеното си ежедневиe, може и да го довърша скоро.
_____________________________________________________________________

“За утре щедро ми обричаш
палати - блясък и омая...
О, зная - много ме обичаш
и не обричаш на шега,
но не е лошо и сега
да пренощувам в твойта стая...
А?”

“Бохемски нощи” I
Димчо Дебелянов

Имаш ли такива приятели? Запознали сте се на купон за нечий рожден ден или нанасяне в ново жилище или друго правдоподобно извинение за масов запой; допаднали сте си и под въздействие на алкохола сте провели това, което ви се струва най-дълбокия и откровен разговор в живота ви изобщо. И това е то – изведнъж се оказва, че си вписан с големи букви в графата “най-най-най добър приятел” на този иначе случаен събеседник и той те смята по-близък от цялото си семейство, наред с кучето и малкия брат изтърсак.
Имаш такива приятели. Всеки има. Те сякаш са вземали уроци по “влизане под кожата” и са тренирали усилено “подтикване към изливане на душата”. “Професионални” приятели. Хора, които са осъзнали, че ако имаш достатъчно много познати, които да убедиш, че си най-близката им сродна душа във вселената, ще можеш постоянно да се подвизаваш ту при един, ту при друг приятел за по седмица-две, като така напълно елиминираш тревогите по поддържане на жилище, чисти дрехи, прехрана и други ежедневни баналности.
Моят професионален приятел е Толи а.к.а Маймунката. С Толи се запознахме при класическите обстоятелства – нечий рожден ден, “Абсолют Ванилия” за мен, “Стела” за него с последваща пълна душевна вивисекция. Това беше преди два месеца. Не знам къде се е пилял междувременно, но миналата събота явно най-после е дошъл и моят ред да го играя домакиня на този “най-близък” мой приятел. Всъщност, тогава не знаех къде се е пилял. Сега за съжаление знам повече, отколкото ми се иска.
Значи, работата е там, че Толи е катерач. Оттам и прякора, Маймунката, понеже може да се покатери на всичко. Това май е единственото нещо в живота му, което взема сериозно. Даже участва в истински състезания и, ако изобщо има някакви доходи, те идват от наградните фондове на тези състезания. Защото той не само, че участва, ами често ги печели. Поради тия негови занимания, Толи изглежда като статуя на гръцки бог, само дето си има глава и ръце. Имам предвид, че, за да е наистина добър един катерач, той трябва да може да издържа тежестта на цялото си тяло само с два пръста ако се наложи. А Толи е наистина добър и спокойно може да служи като анатомичен модел на мъжка мускулатура. Той целият е апетитно изпъкнали релефни мускулчета, безупречни глутеуси и кофа. Не му се намира дори грам мазнина. А като се добави към това и дяволита усмивка и сатанински-съблазнителни зелени очи, в които, за да се взреш трябва да разбуташ пищните кестеняви къдрици, ясно ти е защо всяка девойка, която го съзре, се облизва като лисица пред кокошарник на глухи стопани. Аз как съм се опазила от душегубното му въздействие? - не съм. И аз точех лиги наравно с всички, обаче Толи бързо и професионално ми взе мярката и прецени, че не съм нищо особено. Във всеки случай, не и такава, че заради едното чукане да си изпусне шанса да ме използва като “домакиня”.
Личното ми предположение е, че за него жените се разделят на:
1. жени за чукане;
2. жени, които да го издържат, понеже им е не е истина колко близък приятел;
3. сестра му;
4. майка му.
Подозирам също, че подгрупа 2 е възникнала, понеже търпението на 3 и 4 е било напълно изчерпано, което го е принудило да се спасява по други начини.
Съвсем като в някой зле написан филм, лукавият, съблазнителен, интелигентен герой си има “сянка” - вечно влачещ се след него приятел, който сякаш специално е създаден да му е пълна противоположност. В случая на Толи – едър, здрав, с поглед, който издава известна прото-интелигентност, достатъчна да му позволи да ходи и да дъвче в същото време и, разбира се – безусловно и напълно верен на Толи. Името на тоя тип ми се губи. Може да е било Антон или Асен, но истината е, че на човечеството той е познат като Мечката, което всъщност не е много справедливо спрямо мечките, които са доста интелигентни създания. Та тия двамата, Толи и Мечката, навсякъде се мъкнат заедно. Сигурно някъде назад във времето и пространството има случка, която обяснява защо така са се сраснали, но аз поне не съм я чувала.
И ето на, миналата седмица, в събота, в някакъв утринен час, дето и петлите ще се възмутят, ако ги накараш да кукуригат толкова рано, се звъни. Отварям и насреща ми хилнатата физиономия на Толи и леко сконфузената с изражение тип “Не бях аз” муцуна на Мечката. Преди да успея да реагирам или да измисля подобаваща причина защо не могат да влязат, те вече бяха разхвърляли багажа си навсякъде, благодаряха ми за хавлиите и тоалетните принадлежности, които им осигурих, за да вземат душ, а аз се улових, че мисля какво да приготвя за закуска. В крайна сметка направих палачинки и докато похапвахме, ми разказаха какво ги води в моя скромен дом. Т.е. Толи ми разказа. Мечката не се главоболи твърде с приказки. Всъщност по-късно, Толи на няколко пъти допълваше и изменяше този начален разказ, като се очерта тревожната тенденция всеки следващ път подробностите да са малко по-неприятни. Така или иначе, първата и официална версия беше, че в града има изложение на спортни уреди, принадлежности, аксесоари и изобщо всичко, което може да се измисли свързано със спорта. В програмата на изложението била предвидена демонстрация на катераческо оборудване, в която Толи щял да участва. Идеята им беше с парите, които ще му платят за демонстрацията директно да продължат към морето. Обяснение за присъствието на Мечката не получих. От тяхна гледна точка, това не беше нужно.
Първата промяна, която настъпи в Официалната версия, стана ясна на следващия ден, когато Толи сподели, че организаторите на проявата всъщност ще му платят, като му позволят да задържи някои аксесоари от тези, които ще представя. Каза го така, сякаш никога не е обявявал, че ще му платят и аз си помислих, че може да не съм разбрала нещо.
Втората промяна, стана очевидна, когато изложението приключи в сряда, а тия двамата още нямаха намерение да се изнасят от дома ми.
По-късно стана ясно, че кажи-речи нищо от Официалната версия не е вярно. Изложение наистина имаше, но единственият досег на тия двамата с него е било, когато отишли да го разгледат. Истинската причина да се изсипят у нас, беше доста по-различна и направо ми смрази кръвчицата.
И така в общи линии стигаме до днешния ден, дето докато съм жива не искам да ми се повтаря.
Значи, отварям очи и първото, което виждам е надвесеното на мен лице на Мечката. Сега, Мечката като цяло има изградени някакви хигиенни навици – подозирам, че именно Толи му ги е изградил, обаче устата му не е истина как вони. Та разтърсва ме Мечката да се събудя и вика: “Ставай, тука нещо някаква жена е дошла. Нещо някакъв наем иска...” Светва ми, че трябва хазайката да е дошла за наема. Значи аз до четири часа съм била на работа и съм сервирала на някаква пияна паплач, преди няколко часа едва съм си легнала и сега трябва да стана да се разправям с тая нещастница, дето втори месец ме лъже, че ще прати някого да оправи дограмата в хола, за може прозореца да се затваря нормално. Освен всичко друго, наемът го дължа чак утре, обаче какво да правя, надигам се. Мечката е голям човек и сигурно би могъл да й отхапе главата на тая, обаче той за такива неща като инициатива не е чувал дори. Ако Толи не му е казал, няма и задника си да избърше сигурно, да не говорим да разкара разни досадни хазайки.
Заставам на вратата срещу оная скубла и всячески се опитвам да не изгубя съзнание от умора, а тя почва да вика и я усещам как с всяка дума набира все повече и някак се нервира сякаш – какви били тези хора, дето живеели тук с мен, квартирата на един човек е дадена, а и наема поне да съм си плащала навреме... И точно в тоя момент от съседната стая излиза Толи. Както майка го е родила и такъв един съвсем спокойно си свива. Оная се спира насред изречението и се облещва сякаш са я изненадали отзад нещо. Нали, вече обясних какво му е на Толи телцето, та можеш да си представиш гледката. Та лелката ей така се оцъклила, а Толи решава да я подхване с добро. Обяснява й нещо, как щом си плащаме наема, няма какво да се тревожи колко сме нали, нещо за предстоящи заплати говори... изобщо отказах се да слушам. Така или иначе щом Толи се беше захванал, ясно, че щеше да я отиграе.
Така и стана. Няколко минути по-късно, без дори да може да повярва, че тези думи излизат от нейната уста, лелята се извини за безпокойството, каза нещо, че пак ще се обади, врътна се и изчезна. Подозирам, че наред с другото, Толи може да е издишал мощно в нейна посока, защото като си тръгна, нещо като усмивка даже си беше лепнала.
Докато разчистим ситуацията с хазайката, се оказа, че Мечката е успял да оповръща цялата кухня, докато се опитвал да направи кафе. Тия двамата определено си прекарваха нощите по-добре от мен – явно бяха се алкохолизирали някъде до зори. Толи си показа носа, колкото да вметне напълно уместния коментар: “У, к'ва гадост” и си се прибра в стаята все така гол-голеничък. Така вместо да прекарам предобеда в заслужена почивка, разчиствах мизерията на Мечката, който беше успял да допълзи до коридора и реанимираше там.
Към два следобед вече трябваше да тръгвам за работа. Пристигам в бара е и веднага се оказва, че съм жестоко прецакана, защото Силва, на шефа извънбрачното занимание, която иначе се води нещо като управител, пак е “болна” и аз освен дето ще сервирам, трябва да следя и за няколко доставки и да приключа всички каси накрая, и отчети да пиша... Един вид, пълна лудница. И ако някой може да ми обясни как тая все успява да се разболее, когато шефът е някъде в командировка?! То не че като е на работа кой знае какво върши.... Абе, и до утре да се оплаквам, все тая – като не са ми достатъчно дълги краката, единственото, за което могат да служат е да подтичвам на тях да изпълнявам поръчки.
Та към девет вече лудницата тече с пълна сила, главата, гърба и краката ми се състезават кое да ме боли повече и точно тогава съзирам на входа физиономията на Мечката. И за първи път по нея се чете някаква емоция. Ама в първи момент реших, че съм сбъркала нещо, защото момчето си изглеждаше изплашено, а аз до тогава не вярвах, че нещо може да го уплаши.
Мечката си потропваше там пред входа от крак на крак и, естествено Симо от охраната веднага се приближи към него, вероятно, за да го посъветва ако не е клиент на заведението да не запречва входа и други подобни охранителни мъдрости. Мечката нещо му каза и Симо директно към мен се обърна – явно мен търси. Направих знак на Симо да го прати на служебния вход и излязох да видя какво иска. Докато си довърша поръчката и изляза, Мечката вече ме чакаше, а с него беше и Толи. И така, тая вечер, преди 4-5 часа чух окончателната и, както се оказа правилна история за идването им при мен. Доколкото можах да разбера, основният мотив, да ми гостуват, е бил просто фактът, че от всичките им познати аз живея най-далеч от града дето са се подвизавали преди това. Спортното изложение е било просто съвпадение и ако не е било то, нещо друго са щели да измислят. Тъй де, Толи е щял да го измисли.
Та историята, естествено, беше свързана с жена. Истината е, че освен катеренето, Толи има още една любима дисциплина, която ревностно практикува – забиване на мутреси. Преди около месец, Толи метнал око на едно сгодно девойче, което видял в компанията на някакъв “добре облечен бизнесмен”. Двамата си обядвали най-спокойно в някакво заведение в града, и Толи като ги видял моментално взел да точи лиги. Аз лично си представям потока на мислите протичащи през главата на Толи в този момент така: “може да му няма на тоя парите, колите и скъпите дрънкулки, ама пак ще успея да му изчукам женката”. А може и любов от пръв поглед да е било..., но не ми се вярва. Така или иначе, не знам какво е правил, следил ли ги е, някъде сама ли я е намерил, ама Толи, така да се каже успешно изпълнил мисията и забил девойчето. След няколко безгрижни дни на увеселение, спонсорирани изцяло от дамата – сиреч с парите на бизнесмена, което май най-много го радвало, женката, с дързновен поглед и аватюристично вдъхновение поискала да й намерят някакъв сериозен стаф. Искала да се отцепи, както си следва, пък да става каквото ще. Не знам къде е ходил и как, но Толи изпълнил поръчката. Все пак, той е кавалер, желанията на дамата са закон за него... И от тук картинката тръгнала на зле.
Лекарите всъщност не можели да кажат какво точно е имало в помията дето я взела малката, но доколкото Толи разбрал от някаква много състрадателна сестра, каквото и да било, директно й изпържило очния нерв и я оставило напълно сляпа на 17 години. Обаче това дори не се оказало лошата новина. Истинският карък бил, че девойчето, за да не пресече нещо на Толи ентусиазма, дори не помислило да сподели, че чичкото, от когото идва парата, всъщност е милият й татко. И разбираемо, като открил какво се е случило с щерка му, на оня директно му избила пяна по устата. Каквито и поръчки да са имали биячите му в оня момент, всички са били оттеглени и изпратени да търсят Толи. Но ти това вече го знаеш, нали?
Единственото, което ги спасило и им позволило да се измъкнат, е, че известно време девойчето дали от срам, дали от някаква криворазбрана вярност, отказвало да каже, кой я е подредил така. После обаче в префърцунената й главица най после се промъкнала мисълта, че заради тоя ебалник никога вече изобщо няма да може да вижда и се разбесняла достатъчно, та да поиска да му изпие мозъчето. Още повече, че за да не е капо, през няколкото дни веселие Толи прибрал, от оная идиотка каквито дрънкулки успял. А тя явно в някакво бунтовно настроение ще да е била, нещо си е въобразявала, че така се опъва на татко си, та наринала на Толи бая злато и камъчета.
И след като ми разказва всичко това, Толи вади някакво торбе от задния си джоб, разтваря го и ми показва цялото си складирано богатство. Както казах, на него не му е за първи път да фиксира такива момета, та беше събрал и от други това-онова, явно за черни дни. Обаче ето че сега се беше оказал в ебаси прецаканата ситуация. А днес, като се прибирали към квартирата, видели пред входа да се върти уж напълно незаинтересован от околния пейзаж един от биячите на Оня бизнесмен – таткото. И сега малко им оставаше и на двамата да се насерат от страх и бяха дошли при мен да помагам ако мога.
Ами, какво да ти кажа. Не ми оставиха голям избор. От всичко което ми казаха, разбрах, че горилите на бизнесмена са окрили къде са живели тези двамата в последната седмица и като знам какво непоклатимо чувство на справедливост цари в умовете на такива люде, ми беше ясно, че задето съм им помогнала, и мен ме чака не по-добра участ. Изобщо не си въобразявах, че някой ще спре да проверява, дали съм знаела какви са ги надробили или не.
Тъкмо в тоя момент от бара си тръгваше един камион, доставящ наливна бира. Казах на Толи и Мечката да изчакат, че ще помоля шофьора да ги скрие в ремаркето и да ги изкара от града без да ги усетят.
Оставих ги да чакат отвън, а аз влязох вътре да си уредя нещата.
Влетях при Ралка, колежката и и казах, че напускам, така че тя вече води парада. Дори не останах да я слушам като се развика, че сигурно я бъзикам.
Когато преди две години се преместих в големия лош град, беше минала само седмица, когато на връщане от работа, някакви нещастници недоебали ме нападнаха и ми изкараха акъла. Размина ми се тогава, ама можеше да си го отнеса. Тогава попитах Симо от охраната – оня същия, и той ми помогна да си намеря един малокалибрен “женски” пистолет. Колкото да се побира в дамска чанта. После ми помогна да се науча как се разглобява, как се почиства, как се зарежда. Вече две години го разнасям из чантата си безполезен, ако някой го види, лъжа, че е запалка, ама й е свършила газта.
Тая вечер вече го използвах три пъти.
Някъде, в някакъв филм бях гледала, че ако натикаш дулото в гърлото на пластмасово шише и така стреляш, това донякъде служи като заглушител. Прибрах си нещата докато Ралка си ревеше нещо, метнах няколко празни шишета в една чанта и се измъкнах през задния вход. Бях решила, че първо трябва да е Толи, защото е по-бърз и съобразителен, а Мечката докато се усети какво става, ще съм се оправила и с него. Даже не ме чуха като приближих. Толи го застрелях в гърба и той падна напред. Както си и мислех, Мечката секунда-две стоя като истукан, което беше добре, щото успях да сложа още едно шише на дулото. Стрелях тъкмо когато мозъка му беше вече направил разбор на ситуацията и той тъкмо се канеше да се метне към мен.
Прибрах на Толи торбата от задния джоб и ей ме тук. Колегата ти долу явно нямаше представа коя съм - оглеждаше се за момчетата и момиче не очакваше да види. За него шише не можех да използвам, щото нямаше как да го скрия, обаче пак късмет, че тая вечер има някакъв мач някъде си. Нашите футболни дебили трябва да са победили я Албания я Патагония и като стигнах до входа, отвсякъде мятаха едни пиратки едни чудеса. Някакъв си там гърмеж от малокалибрено оръжие даже не се е чул вероятно.
И така сега ми остана ти. Учудих се, че сте само двама, ама после се сетих, че шефът ви трябва да е пратил хората си из цялата страна, защото не е знаел къде точно да търси двамата идиоти дето са преебали дъщеря му и мъжкото му достойнство. Едва днес сте ги намерили и не сте имали време да извикате подкрепления, вероятно. Е, ами жалко за теб. Тук ми остана още едно шише и да, познал си, за тебе е. Дрънкулките дето ги е събрал Толи, няма да стигнат за кой знае колко време, но поне ще успея да се измъкна от тук – и без това тая мизерия ми омръзна и бях решила да се разкарам някъде. Само не предполагах, че парите за пътуването ми ще дойдат по толкова необичаен начин.
Това е, трябва да тръгвам. Ако искаш, можеш да си затвориш очите.