петък, 26 декември 2014 г.

Concept of the devil


Хрумка, изостанала от преди време 

сряда, 20 август 2014 г.

Сън


Нов сън, от снощи.

Сънувам себе си. Лежа в леглото си, както обикновено, косата ми е сплетена на плитка, както винаги и някъде зад мен на възглавницата. Не се гледам отстрани, сънят се случва от моята гледна точка. 

В един момент усещам, че изобщо не мога да помръдна. Не е като някой да ме държи. Просто цялото ми тяло, от глава до пети, става изключително тежко и сковано, не мога да си мръдна даже пръста и ми е трудно да дишам. В този момент някой започва да дърпа плитката ми. Не грубо, не ми причинява болка, но я дърпа с постоянна и ненамаляваща сила. Силата постепенно ме придвижва към долната част на леглото и в същото време ме вдига нагоре, така че накрая се озовавам почти коленичила, все така без да мога да мърдам. Ластикът на плитката ми явно се изплъзва, косата ми се разпилява и започва да се носи около главата ми, все едно съм под вода. Тъмно е и нищо не виждам – знам само, че не мога да мърдам и зад мен има някой. 

ОБАЧЕ – през цялото време докато това се случва, от самото начало, аз си ясно осъзнавам и ЗНАМ, че това е сън! Точните ми мисли са „Аз сънувам, затова ИЗБИРАМ да не ме е страх. Трябва само да успея да помръдна. Трябва само да си мръдна ръката и сънят ще свърши.“
Което и стана. Събудих се все така легнала в леглото си, точно в положението, в което бях в началото на съня. Помислих си „Получи се“ и наистина не изпитвах никакъв страх. Обикновено след кошмар сърцето ми бие бясно, но този път се събудих спокойна и бях повече любопитна, отколкото изплашена. 

Докато четях Кастанеда все се чудех, дали наистина е възможно да се осъзнаеш, докато сънуваш. Вече знам - възможно е.

неделя, 17 август 2014 г.

'A diamond that emits the music of a giant gong...'



Филмите на Джим Джармуш никога не се изчерпват с историята, въпреки, че история в известен смисъл има. Много по-важни са създадените усещания, стимулираните различни възприятия. Той създава живи фантастични картини, които хем са от света, хем не си сигурен, дали наистина познаваш тоя свят. Правил го е във всичките си филми досега, но в "Only lovers left alive" нещата са вече съвсем зрели. 

Лично за мен тези нощни пътувания из Детройт бяха изумителни. Защото това спокойно може да са документални кадри. Градът наистина умира. Сцените там – празните къщи, западащите квартали, рушащият се театър – всичко това е истинско. Обикновено, когато човек мисли за градове-призраци, изоставени от хората, си мисли за малки градчета някъде из пущинака. Идеята, че такъв мастодонт на човешката цивилизация може да умре, да бъде сразен като всички други, те стиска за гърлото по един неописуем начин. Идеята е плашеща, но визуалното изживяване е покъртително. 

Изобщо целият филм е един сложен отговор на въпроса: „Какво означава да си наистина жив?“. Какво да си мислим за състоянието на човешкия живот, ако вампирите наричат човеците „зомбита“ и изглежда, бидейки немъртви, са по-живи от всички тях.

Според Стивън Кинг: „Най-голямото постижение на авторите на фантазии, е да създадат фантастичния си свят и после да не се опитват да го обясняват, нито да се оправдават, задето са го създали.“ Фантастичният свят в този филм е изключително богат, пренаселен с визуални идеи – черно-бялата визия на двамата любовници, която очевадно и някак грубо напомня символа ин/ян, а той  пък по-късно е свързан със съвременната идея за обвързаните частици и от там обвързаните любовници; претрупаното жилище на Адам, който събира „съкровища“, тъй както жена му събира ценна информация в главата си. Всеки кадър, всеки момент, ако бъде спрян на пауза, изглежда като внимателно подредена фантастична картина. Дори моментът, когато кръвта, разлята по килима, бавно се просмуква в него. 


Създаденият свят е изумителен, но и непълен. Двамата споменават, че има и „други“, говорят за неща, извън настоящето. Например, на връщане от Детройт Ева категорично отказва полет, който минава през Лондон – явно дори минималният престой на полета е напълно неприемлив и някак ги плаши. Значи там се е случило нещо изключително важно за двамата, нещо което ние никога няма да научим. Защото този свят не е създаден, за да бъде показан на зрителя, а просто така, за да съществува. На нас ни е даден само един малък прозорец, през който да надникнем и да видим част от целия свят, оформен от вечната любов на двамата любовници. 

Филмът е невероятно голям и силен, но първо трябва да се приеме, че няма да бъде възприеман като всички други филми. Твърде много неща се случват, но са твърде фини, твърде деликатни – човек трябва да е готов да попива картините, музиката, хумора, символите, намеците... безсмъртният Шекспир... :) Впрочем идеята за буквално обезсмъртени писатели я има и у Борхес, „Безсмъртният“: „Попитах го какво знае за „Одисеята“. „Много малко“ – каза той. – „Навярно са изминали вече хиляда и сто години, откакто я съчиних.“

Има още безкрайно много идеи, препратки, внушения. Всичко е някаква алхимична сплав от реалност и фантастика, които са толкова по-въздействащи заради двойната си природа. Може би единственото заблуждение за зрителите идва от това, че гледат, както се гледа обикновен филм. По-удачно е „Only lovers left alive“ да се нарече произведение и да се възприема с всички сетива.

събота, 12 юли 2014 г.

Memento Mori


Като са замисля (трябва-не трябва, мисля веднъж седмично), дължим повечето забележителни образци на древната архитектурата и изкуство на факта, че повечето хора, навсякъде по света, не са могли да се примирят с факта, че някой ден ще умрат и ще изчезнат, и няма да ги има. Вместо това са се придържали към заблудата, че и след смъртта ще им трябват вещи, дрехи, прибори, че даже и храна. И огромни, скъпи, богато украсени къщи. В Китай поне са намерили двойна употреба на гробниците - построили са ги покрай границата и са ги използвали като селище за граничните войски. Обаче повечето гробищни комплекси са напълно безполезни и създадени единствено, за да позволят на големите шефове да се скрият от смъртната си природа.
Сещам се за думите на Оскар Уайлд от предговора на "Дориан Грей":

"Можем да простим на човек, който създава нещо полезно, стига да не му се възхищава. Единственото извинение да се създават безполезни неща, е човек дълбоко да им се възхищава. Изкуството като цяло е доста безполезно."

петък, 27 юни 2014 г.

Сънища



Ето как сънищата усукват разнообразни малки моменти, случки и факти от ежедневието ни в разнородна абсурдна маса.

Всеки ден в главата ми засяда все по-дълбоко информацията за разрушения и жертви от природни стихии – съборени сгради и пр. В същото време в нашия квартал се строи някаква малка сграда и на улицата има паркиран голям подвижен кран - от тия, дето гумите са по-високи от мен. Снощи пък ходихме с децата на кино да гледаме за драконите. Там имаше огромен дракон с бивни като на мамут,  които на мен ми напомниха малко рогата на мотокара на работа. И последната съставка на шантавия сън беше един разказ на Стивън Кинг – главният герой е пенсионер, който си е продал бизнеса и е изкарал доста добри пари.

Та, сънувам значи, че съм омъжена. И то съм съпругата на този възрастния мъж от разказа на Кинг.  В никакъв момент обаче не виждам лицето му ясно. В един момент седим на кухненската маса, която си  нашата кухненска маса у нас, точно до прозореца на кухнята, и  виждаме отвън някаква огромна машина, която е комбинация от споменатия кран и чудовищният дракон-мотокар. Без някой конкретно да ми го каже, аз изведнъж знам, че е било предвидено няколко етажа от нашата сграда да бъдат премахнати от съображения за безопасност. За секунда успявам да си помисля изумено защо почват работа без да са се изнесли хората, но веднага след това машината тръгва напред, приближава бавно, подпъхва два огромни рога точно под нашия апартамент, повдига ни с все къщата и бавно почва да ни измества от мястото ни. Докато това се случва, ние кротко си седим на масата и единственото, което аз успявам да си помисля е „хм, сега от прозорците ни се виждат неща, които преди не са се виждали”.

Не знам как е завършило принудителното преместване, но в следващия момент се оказваме в странно, футуристично на вид жилище, за което също без да са ми казали, знам, че са ни предложили да живеем тук временно и, ако ни хареса, да останем, като го изплащаме на вноски. От което ние не сме доволни, но пък нали имаме някакви пари от продадения бизнес.  Вместо телевизор или компютър, на един от плотовете в жилището има плосък уред, по-тесен в единия край, по широк в другия (форма на подметка или на круша). В тесния край има бутони. В широкия край има малка вдлъбнатина. Когато уредът се активизира, от вдлъбнатината нагоре се прожектира картина, без екран, като холограма, като може да се избира или телевизия, или връзка към интернет.

От останалата част от жилището почти нищо не видях, освен, че е просторно и доста тъмно, а и сънят свърши доста неопределено или поне аз не помня края.  Но се сетих как наскоро бях слушала, че мозъкът използва времето за сън, за да прегледа цялата натрупана през деня информация, да я класифицира и да я архивира по категории. Затова в сънищата ни се появявали всички тези бързо преминаващи образи, картини, идеи. Всичко това се случва толкова бързо, че понякога се оплитат.  Може и така да е. Аз рядко си помня сънищата. Събуждам се с някакви образи в главата, знам, че съм сънувала, при това много сложни и заплетени ситуации, но почти никога не ги помня точно. Само от време на време се запазва някой откъс, но по никакъв начин не мога да определя защо точно той и кога се случва това.

Такива работи. Да взема да си водя дневник на сънищата веднага щом се събудя ли? Май интересно четиво ще се получи.


четвъртък, 15 май 2014 г.

Непостижима нормалност


Рядко се заслушвам в новини. Политиката ме вбесява, а всичко, което не се отнася до политика, е свързано с бедствия, катастрофи и страхотии - дело на природата или на нейния самозван венец, човека. 

Тук някаква жена напълно необяснимо увушава детенце. Там мъж убива жена си, с която са в развод и сам си прерязва вените. На един колата изхвърчала през мантинелата и се намачкала до неузнаваемост. На друг къщата му се взривила от теч на газ. Гръмотевични бури и градушки през пролетта и смерчове, които изтриват от лицето на земята цели села. 

Мъка, болка, страдание, неволи и смърт. И политици. Това изпълва новинарските емисии и повечето информационни програми. Затова се старая да ги игнорирам. Но все по нещо се промъква. И колкото повече научавам, колкото повече страхотии виждам, толкова повече ми е ясно, че онова, което хората са свикнали да наричат "нормално", далеч не съвпада с онова, което е обичайно. И това изобщо не е от скоро. 

"Нормалното" състояние - нормално семейство, нормален дом, нормален живот, нормална работа и ежедневие - е човешка измислица, съчинена, за да има нещо, към което хората да се стремят. Нещо, на което да се надяват и да очакват, идеал за малките хора в малките им човешки животи. "Нормалното" е мит и заблуда. То е прозаичната мечта на всички онези, чието ежедневие е като извадено от филм на ужасите, трагедия или поне покъртителна драма. 

Животът не е "нормален". Но тогава това означава ли, че всички ние сме ... герои?

вторник, 8 април 2014 г.

Словесни концентрати: "Wintersmith", Terry Pratchett


Like a lot of people with big muscles, he got edgy about people who were strong in other ways.

Child. That was a terrible thing to say to anyone who was almost thirteen.

“You made up stories about yourself?”  
“Oh, yes. Of course. Why not? I couldn’t leave something as important as that to amateurs.”  
"People say you can see a man’s soul!”  
 “Yes. Didn’t make that one up! But I’ll tell you, for some of my parishioners I’d need a magnifying glass!

Witches preferred to cut enemies dead with a look. There was no sense in killing your enemy. How would she know you’d won?

The start and finish of things was always dangerous, lives most of all.

“We are small people,” her father had said. “It ain’t wise to come to the attention of the gods.”

Tiffany sat on a stump and cried a bit, because it needed to be done. Then she went and milked the goats, because someone had to do that, too.

Anyone could be a witch at midnight, she’d thought, but you’d have to be really good to be a witch by noonlight.

The trouble is, you can shut your eyes but you can’t shut your mind.

Romancin’ is verra important, ye ken. Basically it’s a way the boy can get close to the girl wi’oot her attackin’ him and scratchin’ his eyes oot.

Librarians. They were a bit like the wandering priests and teachers who went even into the smallest, loneliest villages to deliver those things—prayers, medicine, facts—that people could do without for weeks at a time but sometimes needed a lot of all at once.

Nanny Ogg changed the way people thought, even if it was only for a few minutes. She left people thinking they were slightly better people. They weren’t, but as Nanny said, it gave them something to live up to.

People wanted the world to be a story, because stories had to sound right and they had to make sense. People wanted the world to make sense.

It was a very large room. There was no furniture of any sort. It was just the sort of room a king would build to say “Look, I can afford to waste all this space!”

събота, 1 февруари 2014 г.

Одит


Прилежно одитира ме нощта,
пресмята дребните ми грешки –
тук съм взела в повече любов
там съм похабила две-три смешки.

Тук открива малък тъжен дълг
от емоции неизплатени.
Там натрупан е излишък скъп
от мечти, надежди и утехи.

Заем на доверие тежи
върху будната ми гузна съвест –
доверчивите кредитори мълчат,
примирени с тази своя участ.

Планове зарязани лежат
в ъгъла на мойто вдъхновение
и събират пагубната прах
на самодоволно безхаберие.

Чинно изчислява ме нощта,
пресъздава ме в активи и пасиви.
Търси в банкрутирала душа
нещо ценно да открие.



събота, 25 януари 2014 г.

Механизмът на любовта


“Ами ако любовта беше произведение на изкуството? Ако можеше да си купиш на търг най-великите любовни истории и сам да ги преживееш?“

„Най-добратаоферта“ е любовен филм. Не е филм за изкуството, не е филм за сложния свят на акционерните къщи, не е филм за вероятно един от най-оригиналните и хитро замислени обири в кино историята. Не. Филмът разказва как героят, господин Олдман (Старецът), се влюбва за последен път. Точно така. За последен. Когато Върджил въвежда своята Клер в тайния си, скрит от света „харем“, той ѝ казва:

„Колекционирам тези портрети цял живот. Обичал съм всички тези жени и те също ме обичаха. Всички те ме научиха да очаквам теб.“

Тъкмо това е нишката в основата на цялата история, това е истината, която е, колкото очевидна, толкова трудно забележима, понеже векове наред романтици и романтички са възпявали в захлас чудесата и великолепието на първата любов. Но те всички грешат. Най-велика, най-значима е не първата, а последната любов. Тази, която обезсмисля всичко, съществувало преди нея. Тази, с която се сравнява всичко след това.

„Във всеки фалшификат има по нещо автентично. Имитирайки чуждата работа, фалшификаторът не може да устои да не вложи нещо от себе си. Често това е дребен, безинтересен детайл, един неволен рисунък с четката, чрез който той неизбежно издава себе си и личната си автентична чувственост. (...) Човешките емоции са като произведения на изкуството – могат да бъдат фалшифицирани. Изглеждат истински, но са фалшификат. Всичко може да бъде подправено.“

За съжаление последната любов не се интересува дали е автентична или не, споделена или не – тя изгаря всичко по пътя си, разрушава мостовете, раздира пътищата и не ти оставя никакъв път за отстъпление.

„Сигурен съм че механичната кукла на Воконсън не е могла да говори. Някъде вътре в нея се е криело джудже, няма как иначе да е.“, твърди уверено младият инженер.

Последната сцена, гениална, болезнено красива, почти не съдържа думи. Но казва всичко, което има да се знае. Старецът е изпаднал до ролята на джуджето, свито сред зъбчатите колела, подвластно на механизмите на фалшивата кукла. Но дори и тогава, дори и сред смазващата яснота на тази механична грамада, последната любов не се отказва, не отпуска хватката си.


„Не съм сам. Чакам някого“, казва господни Олдман и това е самата истина. Съвсем отделен въпрос е дали някой бърза към срещата.

Словесни концентрати: "A Hat Full of Sky", Terry Pratchett


The old boots, even though she had to wear several pairs of socks with them, were much more comfortable and really easy to walk in. They’d been walking since long before Tiffany was born, and knew how to do it.

Wishes needed thought. She was never likely to say out loud, “I wish that I could marry a handsome prince” but knowing that if you did you’d probably open the door to find a stunned prince, a tied-up priest, and a Nac Mac Feegle grinning cheerfully and ready to act as best man definitely made you watch what you said.

The kitchen was cold and quiet, except for the ticking of a clock on the wall. Both the hands had fallen off the clock face and lay at the bottom of the glass cover, so while the clock was still measuring time, it wasn’t inclined to tell anyone about it.

Most people  used the traditional method of finding out whether plants were poisonous or useful by testing them on some elderly aunt they didn’t need, but Miss Level was pioneering new techniques that she hoped would mean life would be better for everyone (and, in the case of the aunts, often longer, too).

A lawn meant you were posh enough to afford to give up valuable potato space.

We heard a song - it went “Twinkle twinkle little star….” What power! What wondrous power! You can take a billion trillion tons of flaming matter, a furnace of unimaginable strength, and turn it into a little song for children.

One of the most amazing things about the universe, was that, sooner or later, everything is made of everything else, although it’ll probably take millions and millions of years for this to happen. Tiffany knew that what had once been tiny living creatures was now the chalk of the hills. Everything went around, even stars.

“Rain don’t fall on a witch if she doesn’t want it to, although personally I prefer to get wet and be thankful.”
“Thankful for what?” said Tiffany.    
“That I’ll get dry later.”

Why do you go away? So that you can come back. So that you can see the place you came from with new eyes and extra colors. And the people there see you differently, too. Coming back to where you started is not the same as never leaving.


неделя, 5 януари 2014 г.

Словесни концентрати: "The Wee Free Men", Terry Pratchett



She’d read the dictionary all the way through. No one told her you weren't supposed to.

Ordinary fortune-tellers tell you what you want to happen; witches tell you what’s going to happen whether you want it to or not. Strangely enough, witches tend to be more accurate but less popular.

On teachers: 
What they did was sell invisible things. And after they’d sold what they had, they still had it. They sold what everyone needed but often didn't want. They sold the key to the universe to people who didn't even know it was locked.

Once you learn about magic, I mean really learn about magic, learn everything you can learn about magic, then you've got the most important lesson still to learn - not to use it.

All the stories had, somewhere, the witch. The wicked old witch. And Tiffany had thought, Where’s the evidence? The stories never said why she was wicked. It was enough to be an old woman, enough to be all alone, enough to look strange because you had no teeth. It was enough to be called a witch.

If you trust in yourself and believe in your dreams and follow your star…you'll still get beaten by people who spent their time working hard and learning things and weren't so lazy.

She's clearly got First Sight and Second Thoughts. That’s a powerful combination.

Some girl who can't tell the difference between a wolf and her grandmother must either have been as dense as teak or come from an extremely ugly family.

It seemed to her that there were times when things didn't divide easily into “true” and “false,” but instead could be things that people needed to know at the moment and things that they didn't need to know at the moment.

The skylarks stopped singing, and while she hadn't really noticed their song, their silence was a shock. Nothing’s louder than the end of a song that’s always been there.

She tried to pretend she hadn't thought that, but she was treacherously good at spotting when she was lying. That’s the trouble with a brain—it thinks more than you sometimes want it to.

They think all writing is magic. Words worry them. See their swords? They glow blue in the presence of lawyers.

“Whut’s the plan, Rob?” said one of them.
“Okay, lads, this is what we’ll do. As soon as we see somethin’, we’ll attack it. Right?”

He’s probably their battle poet. He recites poems that frighten the enemy. Remember how important words are to the Nac Mac Feegle? Well, when a well-trained gonnagle starts to recite, the enemy’s ears explode.

It was very unusual for Granny Aching to say more than a sentence. She used words as if they cost money.

We dinna mourn like ye do, ye ken. We mourn for them that has tae stay behind.

To be alone among strangers would be too much for a heart to bear.

They willna let me play doon there on account o’ them sayin’ my playin’ sounds like a spider tryin’ to fart through its ears.

All the birds and beasts up here know it’s good luck to be friends wi’ the Nac Mac Feegle. Well, to tell ye the truth it’s more that they know it’s unlucky not to be friends wi’ the Nac Mac Feegle.”

Ach, she’s a bit on the big side, no offense to her - if a laddie was tae try tae cuddle this one, he’d have tae leave a chalk mark to show where he left off yesterday.

Tiffany lived on a farm. Any little beliefs that babies are delivered by storks or found under bushes tend to get sorted out early on if you live on a farm, especially when a cow is having a difficult calving in the middle of the night.

The music was strange. There was a kind of rhythm to it, but it sounded muffled and odd, as if it was being played backward, underwater, by musicians who’d never seen their instruments before.

Everything was spun or glazed or added to or mixed up. This wasn't food - it was what food became if it had been good and had gone to food heaven.

They were faraway cheeses with strange-sounding names, cheeses like Treble Wibbley, Waney Tasty, Old Argg, Red Runny, and the legendary Lancre Blue, which had to be nailed to the table to stop it attacking other cheeses.

People who say things like “May all your dreams come true” should try living in one for five minutes.

She’d always thought that the lighthouse was full of light, on the basis that on the farm the cowshed was full of cows and the woodshed was full of wood.

With all the treasure you've stolen, you can pay enough to be very innocent indeed.

The thing about witchcraft is that it’s not like school at all. First you get the test, and then afterward you spend years findin’ out how you passed it. It’s a bit like life in that respect.