понеделник, 30 декември 2013 г.

Вместо годишна равносметка


От време на време, обикновено след като съм гледала към хиляда археологични предавания, ми хрумват някакви такива нелепости, като например дали някой ден останките и от моя дом няма да се окажат на дъното на нечии археологични разкопки? Дали невоъбразими хора от бъдещето ще сглобяват оцелели дребни парченца покъщнина и ще правят изводи за моето ежедневие, навици, храна, облекло? Дали ще открият името ми и някой ще заяви, че съм постигнала своеобразен вид безсмъртие, защото хиляди години по-късно някой все още го произнася? А дали и тези кости, които болят, скърцат и се съпротивляват, но все пак ме държат изправена, няма да се озоват провесени на закачалка в някой музей? Може би чуждопланетен музей на бита и живота на Планетата Майка? Може би космически музей, демонстриращ останки от онази раса, населяваща една синя планета, самоунищожила се преди да си е осигурила пътя към звездите? 

В такива моменти, когато въпросите ме засипят и стените сякаш всеки момент ще се срутят, откривам, че ми остава само едно нещо - да престана да гледам археологични програми, да си пусна музика (новия албум на Пласибо, например) и да си направя горещ шоколад. Защото въпросите са безсмислени и абсурдни. Защото ние, очевидно, ще живеем вечно. Това е планът. Дотук добре.


петък, 20 декември 2013 г.

Печалната планета


Тия дни превеждах тая песен за приятел. Сега като чета, забелязвам, че се е получило не зле. Странно, но това не винаги е ясно в момента, когато се пише. Различно звучи след време.
А песента е добра.





В покрайнините на Йерусалим
пристъпвам сам под взора на луната.
И въпреки милионите звезди
сърцето ми блуждае на планета,
описваща печална орбита
около Априлската луна.
Изгубен съм без теб, изгубен съм.
И нека кралството ми да се срине
и да потъне в морските вълни,
аз съм луд по теб, по тебе, луд.

От сенчести дълбоки долини
дочувам скръбни древни вопли.
Но с всяка стъпка виждам теб,
на всяка крачка, само теб.
Звездите, песъчинки същи
по дъното на океан пресъхнал.
Кажи ми още колко? Кажи ми, колко?

В пустинята, говорят, има град,
всуе издигнат от владетел древен.
Но днес съсипан е градът и в руините
вятър вие с писък хищен.
Това са те човешките дела,
събрали наш'та арогантност.

Завинаги ще бъда пленник аз,
ако те вземе друг в дома си за жена.

Затворите са разрушени
и враговете ми на свобода,
но аз съм луд по теб, по тебе, луд.

В живота си не съм изпитвал
такава пълна самота.
Кралството ми необятно
не струва пукната пара.
И в цялата история човешката
победа няма ценна ни една без любовта.

В покрайнините на Йерусалим
пристъпвам сам под взора на луната.
И въпреки милионите звезди
сърцето ми блуждае на планета,
описваща печална орбита
около Априлската луна.
Изгубен съм без теб, изгубен съм.
Макар да имаш силата да сринеш
всичко тук пред моите очи,
а затворите са в руини
и враговете ми на свобода,
и кралството ми разрушено
потъва в морската вода,
аз съм луд по теб. По тебе луд съм аз.




понеделник, 16 декември 2013 г.

Облаци поети



Лее се навън дъждът.
Всяка капка ми превежда
облачните стихове 
и прилежно ги подрежда.

Облачните небеса
пишат своите тропари
с водни струи и мъгла
върху покривите стари.

Плаче тихо есента.
С нас дъждовно се прощава.
Имам нова самота
и отколешна забрава.