понеделник, 25 юни 2012 г.

Тате, татееее...


Телефонът на колегата доскоро звънеше с Enjoy The Silence. Тия дни четиригодишната му щерка чула песента по радиото за първи път и много учудена попитала: "А, тате, твоят телефон защо звъни по радиото?"

Мда, важно е да се учат децата на ценности като например, песните се превръщат в (отвратителни) форми на рингтон, а не обратното. Ехххххххх.....

неделя, 24 юни 2012 г.

История с котка, дъжд и Деница



Не знам дали бихте повярвали, ако ме срещате за първи път или ме познавате най-повърхностно, но аз съм голяма ревла. Всевъзможни неща ме превръщат в хлипаща лигава маса, обаче това обикновено убягва от вниманието на близки и познати, понеже гледам да си рева самостоятелно и без публика.

Обикновено пускам водопадите по причина на разни филми (или книги, или песни..., или залез с повече от два цвята...). Тая година обаче си имах съвсем истинска причина да си отпусна душата и да рева на воля. Умря ми котаракът. В тоя блог доста е писано за него под етикет "животното" и в продължение на четиринадесет години, той беше неотменна, макар и понякога досадна, нахална или тревожна част от живота ми. Умря на 6 януари. Смъртта му не беше приятна. Съседът, господ здраве да му дава, помогна да го погребем. Та като казвам, че съвсем основателна причина си имах да цивря не се шегувам. Обаче, пусто, така и не можах да я използвам. Защото майка ми отмъкна шоуто. Плака два дни с прекъсвания и моята лична дълбока тъга беше отложена, защото трябваше да следя на майка да не й прилошее (все пак, вече е на възраст и в добър ден взема само четири вида лекарства).

После времето мина, бях адски заета на работа, ежедневието ми обсеби вниманието и Марти така и остана неоплакан.

Така стигаме до 19ти май. Не, момент, не точно. 17ти. Тогава го видях за първи път. Тук из квартала имаме доста котки. Много хора страдат от моята котешка лудост - сиреч хранят бездомните животинки и като свие най-страшният студ, им намират къде да се подслонят. Та котки из квартала дал господ, но заради добрите хора, рядко се виждат изоставени мъници. Майките им се хранят достатъчно добре, та си отглежда и поколенията относително лесно.
Затова ми стана много чудно, когато точно до кварталната фурна видях свита една пищяща оранжево бяла топка. Или не, то, не че пищеше, ами се опитваше да вика с цяло гърло, обаче звукът беше точно толкова силен, колкото може да се очаква от коте, което по никакъв начин не може да е на повече от месец-два. Гледам го горкия идиот и моментално ме стегна шапката. Обаче трябваше да се връщам на работа, така че се погрижих да му купя нещо за ядене и си напомних вечерта да мина пак да го видя.

Минах. Идиотът беше паднал в една шахта. Т.е. то не е точно шахта, ами... как да го обясня. Сградата си има мази, подземни помещения. Те имат прозорци, които излизат към едни ... ами, шахти, обикалящи сградата и покрити със скари. За по-интересно скарите са заварени и не могат да се отварят, а в двата края има разстояние, колкото човек да си провре ръката, обаче по никакъв начин няма как да се стигне дъното. Където котешкият идиот седи сам, уплашен, гладен и плаче с цяла сила.

Та. Както вече споменах, аз съм тотална ревла. Нали вече обясних - тъжни истории, красиви залези... и малки нещастни котки. Моментално усещам как ей сега ще ревна, защото ето го там животното и аз съм готова всичкия салам и мляко в магазина да му купя, обаче просто не мога да го стигна. А той пък не може да се изкатери, защото е малък, глупав и изплашен.

И почва Деница едни луди кроежи как да измъкне котката от шахтата. Първо смъквам от нас едно въженце с надеждата, че малкото ще си забие ноктите в него и аз ще го изтегля. Нтц. Дребният побутва въженцето с лапа и после пак гледа нагоре, явно разтревожен, че спасителката му не страда от излишно мозъчно съдържимо.

Пак се качвам до у нас и смъквам една голяма найлонова пазарска чанта. Значи планът е прост. Връзвам чантата за въжето. Пускам я до дъното на шахтата. Дребосъкът се натиква вътре и аз го измъквам. Стъпка 1ва и 2ра от плана минават успешно. Котът обаче се опъва и не ще да сътрудничи за реализиране на стъпка 3та. Първо чантата го плаши и той бяга от нея. После му става интересно, приближава се и почва да я тъпче. Аз подръпвам въженцето и успявам да я поразтворя, обаче той не ще и не ще да се натика вътре. Вадя чантата и рестартирам плана, като този път пускам вътре в чантата няколко парченца салам, та да му замиришат на идиота и да го примамят вътре. Значи, да не описвам цялата процедура нааааааай-накрая, след като на практика съм се тръшнала на земята до шахтата, тегля всякакви молби и проклятия към котката и половината съседи вече хранят дълбоки съмнения, дали не ми трябва спешна психиатрична помощ, най-накрая бурсучето се натиква в торбата и, хоп, аз го издърпвам горе. Йей. Победа! Успех! Рев от радост, за разнообразие. Затулвам всички възможни отвори към шахтата, подреждам на дребосъка едно тихо ъгълче, като му оставям една стара булана и камара храна, физически по-голяма от него. Не мога да го занеса у нас, защото майка едва преживя домашния котарак. Гледката на новата животинка няма да помогне.

Това е в четвъртък. В петък наглеждам дребосъка. Той е нещастен, но нахранен и се радва не само на моето внимание.

В събота сутринат се надигам рано-рано и отивам да занеса закуска на дребния идиот. Той от своя страна е в шахтата. Пак.

Тоя път, за по-весело, се лее некъв зверски дъжд, и в шахтата се стича вода. Не че няма къде да се дръпне котът, обаче около шахтата всичко плува във вода и аз вече не мога да залегна и да го мамя с чанта. Не е истина през какви мъки минавам тоя път, за да го извадя. Накрая се намират добри хора от съседния блок, някой дава ключ от мазата си, някой друг се промъква през прозореца на тая маза в самата шахта и ми подава дребния, мокър до кости, треперещ, мършав и вече наистина пищящ с цяло гърло писан. Даже не спирам да се замисля. Не мога да мина през тая галимация трети път. Гушвам дребния и директно вкъщи. Майка ми изпада в истерия, граничеща с кататония. Не иска друга котка. Не иска никакви животни повече. Не че съм очаквала нещо друго.

А котът е просто възхитителен. Гушкав, мекичък, розов, бял и оранжев, меки лапки, огромни уши и покъртителни зелени очи. Понеже е събота, когато го донасям у нас, първите два дни тъпчо, ги прекарва почти през цялото време в ръцете ми. Успокоява се, яде и накрая дори става игрив и предпазливо доволен. Щастлив дори. Може да няма много глас за мяукане, обаче мърка като трактор. Съветски.



Оборудвам го с кашон с възглавница, въженца за дъвкане, играчки за изтезаване, топченца за търкаляне и с име - Пинки. Обаче той просто не може да остане у нас. И се започва някаква пълна и тотална лудница, докато се опитвам да му намеря място, където да се приюти, защото на улицата по никакъв начин няма да го пусна пак.

Хем търся и знам, че вкъщи не мога да го оставя, хем се надявам никой да не се намери, защото не искам да го дам беееееееее, не искаааааааааам.

Накрая се намират добри хора съседи, които имат къща в едно близко тук до града село и постоянно сноват между града и селото. Малчо е успешно трансплантиран при тях, където след две седмици научавам, се чувствал идеално. В апартамента набързо изучи всички възможни местенца за натикване и претършуване, безпогрешно идентифицира онези, от които ми настръхваха косите (контакти, кабели, компютър) и скоро почна да му се свива душичката. А на село си има двор и място за тичане, и буболечки за гонене, и много повече вълнуващи неща. Изобщо Пинки се превърна съвсем успешно в селски ергенин. Което е чудесно. За него. За мен... още една сламка на камарата, дето някой ден скоро ще пламне неудържимо и ще му дръпна отдавна отлагания епичен рев. Въздъх.