сряда, 14 ноември 2012 г.

История с котка... пак


Ами, какво да кажа - животът ми просто не е пълен без някакво котешко присъствие, а откакто личният ми котешки ангел се спомина, досегът ми с котешки душици се ограничава до хрнене на улични маци. И от време на време спасяване на някоя заблудена душа.

Тази вечер, например, на връщане от работа, в уютния мрак на неосветените ни квартални улици, чух някъде над главата си звукът, който може да ме спре от километри разстояние - нещастен котешки плач. Едва успях да го забележа в мрака, ама все пак различих една малка и пищяща котешка топка на един клон към три мера над земята. Явно, като е учил в училище как се катери дърво, е забравил да научи как се слиза. И си плачеше там нещастно. И какво можех да направя аз, освен да скачам и да му подвиквам хайде вече да слезеш от там, мацо, айде бе, аз ще те хвана, айде скачай беееее! 

Добре че наблизо имаше удобно ситуиран животински магазин, та купих малко гранули, с чиято миризма да го примамя. Накрая, след като обиколих цялото дърво и с котът пробвахме три-четири различни подхода по няколко клона, дребният кот се смъкна до място, където можах да го хвана и да го смачкам веднъж, преди да го оставя да си гризе заслужените гризини. 

Накрая искам да изкажа служебна благодарност на незнайния собственик на колата, до която бях застанала, докато виках с пълно гърло нагоре към котът, задето не си беше включил алармата. Благодаря. Много. Покрай пищяща котка и пищяща Деница, само пищяща аларма ни липсваше.