История с котка... пак

Ами, какво да кажа - животът ми просто не е пълен без някакво котешко присъствие, а откакто личният ми котешки ангел се спомина, досегът ми с котешки душици се ограничава до хрнене на улични маци. И от време на време спасяване на някоя заблудена душа.

Тази вечер, например, на връщане от работа, в уютния мрак на неосветените ни квартални улици, чух някъде над главата си звукът, който може да ме спре от километри разстояние - нещастен котешки плач. Едва успях да го забележа в мрака, ама все пак различих една малка и пищяща котешка топка на един клон към три мера над земята. Явно, като е учил в училище как се катери дърво, е забравил да научи как се слиза. И си плачеше там нещастно. И какво можех да направя аз, освен да скачам и да му подвиквам хайде вече да слезеш от там, мацо, айде бе, аз ще те хвана, айде скачай беееее! 

Добре че наблизо имаше удобно ситуиран животински магазин, та купих малко гранули, с чиято миризма да го примамя. Накрая, след като обиколих цялото дърво и с котът пробвахме три-четири различни подхода по няколко клона, дребният кот се смъкна до място, където можах да го хвана и да го смачкам веднъж, преди да го оставя да си гризе заслужените гризини. 

Накрая искам да изкажа служебна благодарност на незнайния собственик на колата, до която бях застанала, докато виках с пълно гърло нагоре към котът, задето не си беше включил алармата. Благодаря. Много. Покрай пищяща котка и пищяща Деница, само пищяща аларма ни липсваше.

Необичаен мъдрец

Прибирам се от работа и, както ми е обичай винаги щом времето е хубаво (т.е. не се излива всемирен потоп или асфалтът не е почнал да се топи от жегата и да изтича на стройни поточета) се размотавам известно време. Правя си разходка, която да компенсира 8те часа кибичене в офиса.

Както се шляя безцелно и даже безмузикално (в тоя конкретен момент нямам желание да слушам каквото и да било, та плейърът си кротува тихо в чантата ми) отсреща на улицата се появяват жена и момче и я пресичат до моя тротоар. Тогава успявам да видя момчето. Той всъщност е поне 20ина годишен, но на лицето му се е опънала усмивка, която по-често виждам у три годишния си племенник - чиста и безгрижна. Става ми ясно. В следващия момент момчето се засилва към мен, протяга ми ръка и усмивката му грейва още малко сякаш съм най-скъпият му приятел и толкова се радва да ме види. Майка му, явно свикнала с реакцията на хората в такива моменти, бърза към нас: "Не му обръщайте внимание, той не разбира!". Поемам ръката му и той леко и тръжествено се здрависва с мен. Ръка като ръка - човешка, топла с нищо незабележима. Само дето напълно спонтанно ми я е подал човек, който ме вижда за първи път. И явно е доволен, че аз съм отговорила на поздрава му, защото веднага след това се обръща и продължава да върви с майка си. Вече не виждам лицето му, но съм убедена, че нищо не може да изтрие тази негова усмивка.

Защо човек може да си позволи да е искрен, спонтанен и безгрижно да се здрависва със случайно срещнати хора по улицата само ако е ... специален? Защо сърдечността е приемлива, само ако е оправдана с необичаен ум? Не разбирал бил той - че той ако не разбира, кой? Този негов "специален" ум сякаш знае за чистата радост от живота повече, отколкото "нормалните" някога научаваме.

Знам че завистта е грозно нещо, знам че е грях. Но как да не завиждаш на човек без грижи и тревоги, като знаеш, че неговото щастие за теб е непостижимо? Предполагам остава ми само да се радвам, че можах да стисна ръката на един такъв човек. Дано радостта му се окаже заразна.

Веществени доказателства

Докато прехвърлях празен блуждаещ поглед по предметите, струпани в обиталището ми, си припомних част от историите свързани с тяхното попадане при мен. Като например:

Пеещи топки. Противно на всички асоциации, които изглежда са почти неизбежни за зрелия човешки ум, това всъщност са сфери за медитация... или поне някакво много амбициозно подобие на такива сфери. Докато ги въртя в ръка, звукът, който се долавя, не е точно песен. По-скоро звучат сякаш нещо вътре в тях се е счупило и дрънка. Купих ги от една сергия опната пред вратите на Дряновския манастир на връщане от една екскурзия, организирана от шефовете ми за сплотяване на колектива. Малко преди това с няколко колеги се качихме до пещерата Бачо Киро и аз пях, защото исках да проверя дали наистина акустиката е толкова жестока, колкото я описват. Толкова е.

Трол, норвежки. Подарък от една приятелка виолистка, която преди няколко години се подвизаваше по разни туристически кораби плаващи около норвежките фиорди. Преди да стигне до Норвегия, въпросното девойче беше посетило някакъв майсторски клас в Германия. След това трябвало да хване влак и да прекоси горе долу цялата немска земя. Девойката е миниатюрно създание и като истинска женка пътува с багаж достатъчен да задръсти багажното отделение на цял Джъмбо Джет. Освен това към онзи момент тя не говореше немски. Нито кой знае колко английски. Всъщност май нищо освен българси не говореше. И така се случило, че пътувала съвсем сама. Та - успяла тя да си качи огромния багаж и минималистичната фигура на влак, който смятала, че е правилният. Едва след като вече се била настанила и влакът бил потеглил и се движил бог знае колко време в бог знае каква посока, проверката на билета установила, че девойката всъщност дълбоко се е излъгала и не е тоя влак, който трябва да я отнася в нощта.....
Когато в последствие тя ми разказваше тази история и стигна до този момент в повествованието аз вече нервно гризях нокти. Почти като в заплетен криминален роман се опитвах да предположа как се е измъкнала от тая каша, какво се е случило, но нейната идея за обяснение се свеждаше до: "Абе, оправих се". И до днес не са ми известни подробностите от тая епопея. А девойката скоро заминава за Бразилия. Очаквам да слушам за още по-героично драматични подвизи.

Кутийката, на която седи тролът е опаковката на часовник Fossil, който получих като подарък от егоист, след като мое писмо стана писмо на броя в стотния брой на списанието.

Джобен часовник Мълния. Така му изглежда гърбът. Няма капаче. Остана ми от баща ми. Не съм сигурна той от къде го е взел. Имам обаче един странен спомен - първият път, когато видях този часовник, около две седмици преди смъртта на баща ми, напълно съм убедена, че видях на картинката три вълка. Имаше още една вълча муцуна, която надничаше отстрани. Което, разбира се, е глупаво. Вероятно е било късно и съм била изморена. Какво друго обяснение може да има?

Случаят с липсващата шипка

Случвало ли ви се е да имате кристално ясен, непоклатим и несъмнен спомен за същуствуването на някакъв обект или събитие в живота ви, само дето нямате грам обективно доказателство, че такова нещо изобщо се е мяркало на белия свят?
Представям си как звучи такова едно въведение в нещата, та бързам да обясня:
Всичко се свежда до една проста случка – изчезна ми един шипков храст.
В нашия квартал има доста детски градини и ясли. Не знам чия светла мисъл е решила да ги струпа всичките в единия край на града, но там са си. Или поне сградите им са там, защото повечето от доста време не работят. Изглежда същата светла мисъл е преценила, че в дворовете на тези заведения е добре да се засадят разнообразни и изобилни растения – декоративни храсти, дървета – всякакъв вид и калибър, розови лехи, петунии и прочее глезотии. И тук-там се мярка по някоя шипка. За тях обаче аз все си мисля, че никой не ги е засаждал специално. Те сами са се заселили, както биха постъпили цигани, намерили удобно местенце. А "удобно местенце" за шипките явно се оказва точно зад оградата, откъдето протегнатите им клонки да закачат (буквално) дрехите и косите на хората, минаващи по улицата.
Не знам дали ви се е случвало да ядете сурови шипки. Обикновено са сухи, кисели и оставят едно бодливо усещане по езика, ръцете и всяка част на тялото, която си пипнеш след това. Обаче тъкмо сред онези детско-градински шипки имаше една шампион – плодовете й бяха едри, сочни и много сладки. Затова аз и приятелите ми редовно се спирахме край нея да похапнем. Моля, обърнете специано внимание – "и приятелите ми" – ще рече, не само аз пазя спомен за въпросното насаждение, ergo не се побърквам. Още.
Въпросната шипка се подаваше през оградата измежду две иглолистни дървета, които растяха от двете й страни и един ден просто изчезна. Как кое – шипката изчезна! - нали по тоя повод именно брътвя тия тук думи.
Сигурно не звучи особено драматично, обаче разберете ме – тъкмо тогава наскоро Матрицата ни беше завъртяла главите и усукала умовете и ние съвсем навътре приехме проблема, защото тя така изчезна, сякаш изобщо не я е имало.
Ще попитате, как мога да съм сигурна, че не са я отрязали или изтръгнали от корен? Ето няколко факта:
- от мястото, където преди имаше огромен, разклонен, бодлив шипков храст не се подаваха никакви краища на стъбла, които да са били отрязани, нито пък земята беше разровена, сякаш нещо е изкоренявано. Напротив – земята под онези иглолистни беше гладка, ненарушена и покрита с плътен слой нападали иглички, какъвто може да се натрупа за много дълго време.
- Никъде наоколо не се виждаха остатъци от клоните на шипката – нито стрък, нито даже откъснати листенца и плодове, каквито преди това имаше в изобилие. Това означава, че ако някой действително е решил да махне шипката, е успял да събере всяка малка вейчица и шипка от земята без остатък и без да стъпче и наруши слоя нападали иглички.
- Нямаше никаква причина да се изкоренява този храст – както казах, той беше до оградата и то в заден двор, където деца не се вясват, т.е. далеч от всяка възможност да пречи на някого вътре в детската градина.
- Ако на някого изобщо му е хрумнало да изкоренява шипки, защо само и точно тази – наоколо има още доста, защо са махнали само един храст.
- Човекът, заел се да премахне подобен храст, е трябвало или да има някакъв защитен костюм тип "скафандър", или да се примири с факта, че тялото му ще бъде безвъзвратно обезобразено от страховито дерящите клони.

Откъде съм сигурна, че шипката наистина я е имало там?
- Както вече казах, и други хора я помнят.
- В деня, когато открих липсата й, на ръката ми все още имаше драскотина получена предния ден, докато си откъсвах шипки.

Та това е цялата мистерия. Дребно нещо на пръв поглед, ама онова място и досега си стои празно и аз още не знам как и защо стана това. Забила ми се е тая случка в мозъка и толкоз.
Не, питам ви аз – какво правите ако почнат да ви изчезват шипки?