четвъртък, 26 март 2009 г.

Бръм


работаработаработаработаработаработаработаааааааааааааааа

главата ми ще се пръсне вероятно след около 18 минути
искам да изляза от тоя офиииииииииииииис
искам да си намеря поляна с нещо цъфнало и да бягам докато ми се спука жлъчката от изтощение
искам също и световен мир и да се оправи кризата
но излизането от офиса в момента ми е по-належащо
поздрав за всички побъркващи се от работа като мен с Bring Me Back a Dog на IAMX


неделя, 15 март 2009 г.

Предизвикателство


Никак не е лесно да се снима алуминиево фолио. Ето причината, поради която ми стори важно да да се сравя с тази задача.




В случай, че ама хич не си личи - станиолът (останал от някакъв шоколад вероятно) е щампован на кралски лилии.
Да.
Кралски лилии.

Котки


Преди няколко дни беше достатъчно топло и слънчево, за да почна да се чудя колко време остава докато отново се просна на паважа до градския басейн. Днес обаче вдигнах щората сутринта и... светът беше плътна снежна пелена. Не, че е натрупал или се е задържал, но беше достатъчен да ми напомни колко много състрадавам бедните душици животински живеещи на улицата.


Реално погледнато, в обичайната си среда животните по принцип живеят на открито, но и не съвсем - имат бърлоги, хралупи и други топлички места, където да се сврат. Градските животни имат проблем в това отношение. Затова днес преживях искрено щастлив миг, когато открих как точно се справят със студа котките на квартала. Те напоследък са се намножили. При последно преброяване - 10ина. Та днес тръгнах да ги търся, за да им дам да похапнат - не, нямам проблем да ме наричат "Лудата с котките", всъщност свикнала съм - и никакви не ги видях. Тогава внезапно един кот се материализира почти от нищото. Погледнах в посоката от която се беше появил в отговор на моите позивни и видях стара изоставена кола, тип "баничарка". Знаете, такива като комбита, служещи за разнос на по-дребни стоки в рамките на града. Та тази конкретно (червена) кола явно си е изживяла живота и просто е изоставена до кварталния трафопост. И вътре, струпани на седалките в най-очарователната пухкава купчинка, се намираха всички квартални котки.

Като ме усетиха - или по-точно като откриха, че един от тях се храни, всички се втурнаха към някакво място на пода между седалките, което явно им служи като вход/изход от колата. Вярно, че не е най-големият лукс и вътре едва ли е кой знае колко топло, но поне е сухо и не могат да ги докопата кварталните брутални хлапета. Като прибавим към това импровизираните колибки, които кварталният работник в пункта за вторични суровини прави за песовете, може да се каже, че съм относително спокойна за кварталните любимци.

Това е нещо, което забелязвам все по-често - хората се колебаят да приберат животно, но пред входовете на блоковете им има изнесени кашони със сложени вътре стари одеала, в които да спят животинките. Оставят им вода и по малко храна. Миналото лято някакво куче беше сръфало едно коте и загрижените хора го занесоха на ветеринар. Това ми дава надежда. Наистина ми дава надежда, че хората все някой ден ще спрат да гледат на мен като на луда за връзване.

Друг път обаче намирам телцата на убити котки - нищо не може да ме убеди, че са умрели от естествена смърт - и надеждата ми тихо дезертира. Предполагам, че винаги ще е така - част от хората ще обичат и ценята живота. Друга част ще обичат да стъпкват живота, който смятат по-низш. Не трябва да се учудвам. Не трябва да страдам. Не трябва никого да съдя.
Не трябва.

Сега остава да измисля, как да спра.

сряда, 11 март 2009 г.

За храната и душевността


Преди време, много много отдавна, си бях намерила в Billa соев пастет. Това искрено зарадва вегетарианската ми душица, но и ме остави, както се оказа, в дълбокото заблуждение, че този продукт ще бъде зареждан там редовно.
Нъцки, както е казал поетът. От тогава всеки път като се случи да пазарувам там оглеждам с тъжен жаден поглед камарите пастети, дано открия заветната тревопасна наслада, никога не я намирам, въздишам тежко, питам някой от мотаещите се наблизо служители да не би да са преместили този продукт някъде (някои заблудени души смятат, че вегетарианските продукти и продуктите за диабетици са сродни и трябва да стоят на едно и също място), той ми отговаря, че "Продуктът не е зареден", аз въздишам още по-тежко и отивам да си пазарувам кашкавал и препарат за отпушване на канали. Примерно.

Ето защо, когато при последния ми тур в Billa погледът ми падна на заветните кутийки още преди да съм се сетила да ги потърся, едва се удържах да не помета рафта. Размина се само с половин количка пълна с пастет.
А днес след известен размисъл и, като заключих логически, че другия път като доставят такъв пастет, аз вероятно вече ще получавам пенсия, отидох все пак да дообера остатъка. Още с влетяването вкъщи се инсталирах в кухнята, където си спретнах сандвич с пастет, зелена салата и ръжен хляб и се заех да го ям сякаш животът ми зависеше от това. След като ометох и последната троха се захванах доволно да храносмилам с нещо, което (предполагам) е било щастливо-глуповата полу-усмивка на лицето ми. Докато преживях така ми хрумна, че всъщност вкусът на соевия пастет ама никак не се различава от вкуса на животинския - доколкото имам спомен за него, което пък ме наведе на някои интересни размисли за съдржанието на "истинските" пастети.

Както и да е, цялото това словоизлияние целеше просто да кажа, че таз вечер съм нещо като щастлива. Само едно нещо нарушава доволството ми и това е, че снощи доизгледах и последната налична серия на Закон и ред. В моята душевност се отвори дупка, която зее грозно и настоява да бъде запълнена преди някой да се е пребил в нея. С други думи - трябва ми нов безумно дълъг сериал спешно. Не, "Дързост и красота" и "Докато свят светува" не се класират.

петък, 6 март 2009 г.

Граница


Оплаках тленното й тяло.
Простих се със безсмъртния й дух.
Съобщих на птиците, че вече не е нужно
да пеят на разсъмване.

Остана ми да рециклирам всички спомени
и да запаля огън
в центъра на миналото щастие
преди да тръгна на далечния си път.

вторник, 3 март 2009 г.