сряда, 31 октомври 2007 г.

***


“Крава и пиле”

Кравата и братовчедът Обезкостен засядат на покрива на къщата, след като се качват там да си тръсят топката. Когато най-после ги смъкват, Кравата прочувствено обяснява, как цялото семейство й е липсвало през всичките тези месеци изолация. При което баща й отговаря:

“Всъщност вие бяхте там горе само половин час. А понеже виждам, че имаш проблем с времето, ти давам това (подава й един стенен часовник (розов) с верижка за закачане на врата), макар че го пазех като подарък за сватбата ти. Това е ценна семейна реликва, която се предава от майка на дъщеря в нашето семейство. Мама го даде на мен и сега аз го давам на теб.”

До гарата и обратно


В петък смятам да си организирам приключение. Ще ходя на купон. В Пловдив. В смисъл от Русе в Пловдив. По този повод вчера си купих билет за влака. Известно време се наложи да се боря с универсалния войник на нашето време, наречен "Лелката от гишето", за да я убедя да ми продаде заветния билет два дни по-рано, но все пак успях.

Докато отивах към гарата и обмислях възможността да се връщам пеш към вкъщи, усетих, че сериозна пречка за една такава разходка би бил надигащия се в мен глад. За да се преборя с проблема се вмъкнах в някакво магазинче, където се продаваха предимно сладки неща. Всъщност ако не бях видяла една майка да излиза от там с дечицата си, всяко заръфало по вафла, едва ли щях изобщо да предоположа че там има подобно магазе. На вид беше потресаващо неприветливо и сумрачно. Рафтовете, продавачката с мазна коса и синя манта и суровия минимализъм на цялото заведение бяха нещо, което не вярвах, че някога отново ще видя като обстановка в хранителен магазин. Обаче се оказа, че приликата с древните соц времена не спира до тук. Купих си паста Анжела и се оказа, че вкусът й е съвсем същият, като онзи, който помня от детството си, когато си мислех, че това е едно от най-големите лакомсва във вселената. Освен това продаваха и едни дъвки, които аз лично бях убедена, че от години са изчезнали от лицето на земята - "Love is…". Както си личи от името им, тези дъвки съдържат малки илюстрацийки, които дават разнообразни определения за любовта. В дъвките които аз си взех, грееха следните две мъдрости:
“Любовта е… да се държите заедно, когато ви сполетят трудности.” “Любовта е… да му правите тънки намеци”. Това второто се налага да се визуализира. Та ето му придружаващата картинка.



Ако не се личи нещо, милта женица подава на удобно разположилия се във фотьойла мъж метла и лопатка. Мда, малка дъвка, голяма мъдрост.

Преди да вляза в самата гара дълго се взирах в съдържанието на един товарен камион, чиито задни врати бяха широко разтворени. Колкото повече гледах (въпреки че съм късогледа като прилеп), толкова повече оставах с впечатлението, че това ще да е транспортно средство на някоя шивашка фирма. Беше пълно с дрехи на закачалки, шапки и всякакви гардеробни принадлежности. Когато влязох в самата гара моментално мернах едни опнати кабели и тъкмо да почна да псувам на ум, че “ама не я оправиха тая гара, докога ремонти” и прочее благости, гледам един субект, тъмен, брадясал, държи камера, втренчил се е във визьора й и бавно отстъпва назад. А камерата насочена към група хора, които се опитват да изглеждат професионално. Явно снимаха някаква “филмова продукция” хората и този камион отвън им беше гардеробът. Това за втори път ми се случва. Веднъж, когато се прибирах от София, едни младежи петдесет пъти се изпращаха, като използваха за целта вагоните на влака София-Русе, а друг един младеж внимателно записваше тяхните действия. Стана ми чудно, че в никой от двата случая нямаше нещо като ограден периметър. Явно и двете продукции са решили да спестят малко разходи за статисти, като просто си използват естествено щъкащите наоколо пътнически маси.

На връщане все пак не се реших да крача пеш през целия град до у нас, а в тролея се замислих, че по главната улица на Русе тази коледа ще да е весело. Очаквам всички хипермаркети, които вече я обграждат плътно, да се напреварват кой да окрасява по-пищно, ярко и крещящо. Всъщност, все още не са толкова плътно един до друг, но скоро ще станат. Тъкмо в момента един отбор багери събарят сградите на едно древно предприятие, като на негово място гордо се ще издига пореден мол. Пет пъти я писах и трих тая дума и още не мога да реша с малки, главни или с какви букви трябва да се напише, в кавички или как? Та освен тези постройки, се очаква още една фабрика мастодонт по същата улица да даде фира, отново за да отсъпи място на подобно търговско страшилище, а съвсем накрая, до голямото кръгово, има да се строи и трети обект. Изобщо развиваме се със сташна сила. Все пак, някой трябва да вземе парите на румънците, които толкова любезно желаят да ги изхарчат.

понеделник, 29 октомври 2007 г.

Грозната патица


Още от излюпването си, то беше отхърлено от близките си.
"Ти си грозно и ние не можем да понесем да имаме за роднина такова противно създание. Махай се от тук и върви да търсиш късмета си другаде."

И то се махна. Дълго скита, попада на разни зверове и преживя множество премеждия. Накрая,когато мислеше, че вече няма надежда, го намериха няколко прекрасни лебеда и го успокоиха:
"Не се тревожи. Ние тая приказка я знаем. Ти си всъщност един от нас. Догодина, като пораснеш, всички ще видят какъв си хубавец."

Патето се зарадва и остана с лебедите да чака красотата си да се появи.
Обаче годината мина и то по нищо не заприлича на новооткритите си роднини. Накрая те се събраха и му казаха:
"Ще прощаваш, но явно е станала грешка. Ти не си лебед. Ти си просто наистина много грозна патица. Съжаляваме, но в такъв случай не можеш да останеш с нас."

И отлетяха.


четвъртък, 25 октомври 2007 г.

О, миг, поспри!



В малката си самотната си къща, далеч от всички весели домове наоколо, Спиро Неврокопски, известен още като Спиро "Дивото", гледа през прозореца променящия се свят. Гледа го и го ненавижда. Не може и две секунди да отмести поглед от него и всичко се е променило.
Ето сега там - листата на онова дърво се ронят цяла сутрин, засипват земята, трупат се едно върху друго, а вятърът постоянно ги размесва отново. Или проклетите птици, не се спират нито за момент - все нещо цвърчат, все нанякъде летят. За хората да не говорим! Но най-лоши са децата - те създават най-непоносимия, най-пълен и най-отвратителен хаос. Всичко около тях има склонност да се мести, разпада на съставни части, изгубва, намира, разпилява…. А и самите деца - направо можеш да ги видиш как се изменят, с часове растат. Днес ако е било съвсем хлапе, утре вече е дънгалак, с една глава по-висок от баща си и с наболи мустаци.
Спиро мрази безредието. Мрази и прогреса. Мрази изобщо всяка промяна. И не може да разбере, след като нещата веднъж достигнат някакво равновесно състояние, след като се уталожат и подредят, защо пак трябва да се втурват в друга посока. Защо трябва да се подхваща тоя безумен цикъл отново. Всички тия мисли затормозяват Спиро и той всеки път си обещава да направи нещо.
Снощи Спиро сънува чуден сън - събужда се, а наоколо е тихо. Толкова тихо, че си мисли, че е оглушал. Излиза навън, оглежда се - всичко е застинало - няма ни един човек, не се движи нито една кола, листата не падат, дърветата не се полюшват, дори облаците не се движат по небето. Изведнъж Спиро е обзет от извънмерна радост - най-голямата му мечта се е сбъднала - светът е спрял. Просто е престанал да се движи и сега си стои там - застинал и прекрасен само за неговите очи.
След като се събуди и осъзна, че това е било само сън, Спиро много се разочарова. Но това не го отчайва. Продължава да държи хаоса далеч от дома си и не спира да се надява, че все някога ще намери начин да спре света.

сряда, 24 октомври 2007 г.

Случаят с липсващата шипка

Случвало ли ви се е да имате кристално ясен, непоклатим и несъмнен спомен за същуствуването на някакъв обект или събитие в живота ви, само дето нямате грам обективно доказателство, че такова нещо изобщо се е мяркало на белия свят?
Представям си как звучи такова едно въведение в нещата, та бързам да обясня:
Всичко се свежда до една проста случка – изчезна ми един шипков храст.
В нашия квартал има доста детски градини и ясли. Не знам чия светла мисъл е решила да ги струпа всичките в единия край на града, но там са си. Или поне сградите им са там, защото повечето от доста време не работят. Изглежда същата светла мисъл е преценила, че в дворовете на тези заведения е добре да се засадят разнообразни и изобилни растения – декоративни храсти, дървета – всякакъв вид и калибър, розови лехи, петунии и прочее глезотии. И тук-там се мярка по някоя шипка. За тях обаче аз все си мисля, че никой не ги е засаждал специално. Те сами са се заселили, както биха постъпили цигани, намерили удобно местенце. А "удобно местенце" за шипките явно се оказва точно зад оградата, откъдето протегнатите им клонки да закачат (буквално) дрехите и косите на хората, минаващи по улицата.
Не знам дали ви се е случвало да ядете сурови шипки. Обикновено са сухи, кисели и оставят едно бодливо усещане по езика, ръцете и всяка част на тялото, която си пипнеш след това. Обаче тъкмо сред онези детско-градински шипки имаше една шампион – плодовете й бяха едри, сочни и много сладки. Затова аз и приятелите ми редовно се спирахме край нея да похапнем. Моля, обърнете специано внимание – "и приятелите ми" – ще рече, не само аз пазя спомен за въпросното насаждение, ergo не се побърквам. Още.
Въпросната шипка се подаваше през оградата измежду две иглолистни дървета, които растяха от двете й страни и един ден просто изчезна. Как кое – шипката изчезна! - нали по тоя повод именно брътвя тия тук думи.
Сигурно не звучи особено драматично, обаче разберете ме – тъкмо тогава наскоро Матрицата ни беше завъртяла главите и усукала умовете и ние съвсем навътре приехме проблема, защото тя така изчезна, сякаш изобщо не я е имало.
Ще попитате, как мога да съм сигурна, че не са я отрязали или изтръгнали от корен? Ето няколко факта:
- от мястото, където преди имаше огромен, разклонен, бодлив шипков храст не се подаваха никакви краища на стъбла, които да са били отрязани, нито пък земята беше разровена, сякаш нещо е изкоренявано. Напротив – земята под онези иглолистни беше гладка, ненарушена и покрита с плътен слой нападали иглички, какъвто може да се натрупа за много дълго време.
- Никъде наоколо не се виждаха остатъци от клоните на шипката – нито стрък, нито даже откъснати листенца и плодове, каквито преди това имаше в изобилие. Това означава, че ако някой действително е решил да махне шипката, е успял да събере всяка малка вейчица и шипка от земята без остатък и без да стъпче и наруши слоя нападали иглички.
- Нямаше никаква причина да се изкоренява този храст – както казах, той беше до оградата и то в заден двор, където деца не се вясват, т.е. далеч от всяка възможност да пречи на някого вътре в детската градина.
- Ако на някого изобщо му е хрумнало да изкоренява шипки, защо само и точно тази – наоколо има още доста, защо са махнали само един храст.
- Човекът, заел се да премахне подобен храст, е трябвало или да има някакъв защитен костюм тип "скафандър", или да се примири с факта, че тялото му ще бъде безвъзвратно обезобразено от страховито дерящите клони.

Откъде съм сигурна, че шипката наистина я е имало там?
- Както вече казах, и други хора я помнят.
- В деня, когато открих липсата й, на ръката ми все още имаше драскотина получена предния ден, докато си откъсвах шипки.

Та това е цялата мистерия. Дребно нещо на пръв поглед, ама онова място и досега си стои празно и аз още не знам как и защо стана това. Забила ми се е тая случка в мозъка и толкоз.
Не, питам ви аз – какво правите ако почнат да ви изчезват шипки?

неделя, 21 октомври 2007 г.

Зовът на Ктхулу


Не съм сигурна дали преводите спадат към произведенията, но хей това си е моят блог и аз решавам какви етикети да лепвам, нали така?

Та ето, споделям един превод, който бях направила преди време на Call of Cthulhu, разказ на Хауард Лавкрафт. Възможно е като цяло текстът да не изглежда особено красиво. Ползвам google.docs от скоро и това ми е първият обществено споделен текст.

* * *

"Ед, Едд и Еди" - Дабъл Ди с ужас установява, че приятелите му са нахлули в спалнята на родителите му и я опустошават. Освен всичко друго, внезапно Ед е обхванат от коледен дух, макар да е юли. Той измъква от някъде срък имел размахва го наоколо и настоява да целуне някого. На това, възмуденият Дабъл Ди реагира с думите:

- В стаята на родителите ми целуването не е разрешено!

*******************

"Ед, Едд и Еди" - Еди е измислил пъклен план как да измъкне парите на децата. На Празника на касичките-прасенца, децата с натежали сърца се канят да строшат касичките си. Еди им предлага:
- Ние ще успеем да извадим парите ви без строшим прасенцата!

Джими възторжено реагира:
- О, чудесно, няма да се наложи да ходя на терапия!

*******************

"Семейство Адамс" - Уенсди се обръща към скъпия си брат Пъгсли... ммм, това мога да го преведа, но ще си изгуби целия чар. Та ето го оригинално и неподправено:

"Mind is a terrible thing to waste indeed. And I am so glad, my dear brother, they didn't waste much on you!"

събота, 20 октомври 2007 г.

Ягодите са узрели


Баща ми почина преди седем години. Беше напуснал семейството ни седемнайсет години преди това и с него никога не сме си били особено близки. С майка ми обаче те така и не се разведоха. И двамата бяха минали през изключително грозни първи бракове и разводи, нямаха желание да повтарят тоя ад. В последните няколко години от живота си баща ми се умори да се скита. Със събраните пари си построи къща в дряновския балкан. Изведнъж си спомни, че има семейство и двете с майка ми почнахме да прекарваме доста време там. Къщата се беше получила много приятна, женската ръка на майка ми я разхубави още повече, а понеже и двамата ми родители са родени на село, единодушно решиха в градината да има всякакви плодове и зеленчуци.
След това съвсем внезапно и без да е боледувал баща ми почина. Просто един ден му прилоша, взеха го в болницата и след седмица беше мъртъв. Когато пациент почине в болницата аутопсията е задължителна. В случая на баща ми, не могли да установят една конкретна причина, която да е причинила смъртта му. Според лекарите, всичките му орагани, целият му организъм бил напълно изтощен и износен. На шейсет години, които далеч не са преклонна възраст, особено за мъж, тялото му е било като на грохнал старец. И просто е отказало да продължи да му служи.
Майка ми рядко сънува. А като сънува, това никак не е хубаво, защото обикновено някой след това умира. Преди да почине дядо ми, нейният баща, тя беше сънувала, че майка й, починала повече от двадесет години преди това, е повела съпруга си нанякъде, но той е съвсем гол! Ужасена майка ми извикала: "Накъде го водиш, не виждаш ли, че няма дрехи!" Баба ми само поклатила глава, сякаш да каже "Няма начин, няма да стане" и двамата отминали. На следващата сутрин струва ми се се обадиха да кажат, че дядо е починал.
В не толкова зловещите случаи, майка ми сънува умрелите. Те й говорят, понякога се радват да я видят, понякога й дават съвети, понякога й се карат.
Снощи сънувала баща ми. След смъртта му продадохме къщата, защото е твърде далече, нямаше как да я използваме, а когато там няма човек постоянно, циганите разграбват всичко. Хората на които я продадохме обаче също не могли да я ползват. Човекът получил инфаркт, разболял се тежко, не знам дали все още е жив. И в крайн сметка, къщата отново останала в грабливите ръце на местните цигани. Последно чухме, че почти нищо не е останало от нея. Снощи, в съня си, майка ми разказала на баща ми притесненията си за къщата. А той ведро отговорил: "Нищо подобно, аз съм я стегнал. Ето на и на гаража съм сложил врати. А иначе в градината вече узряха ягодите, защо не дойдеш да направиш сладко от ягоди." "А ти ще ме посрещнеш ли?"- попитала майка ми. "А, не мога. Тръгвам на път. Но ти ела."
Всеки път след такива сънища, майка ми заключава: "Пак ме викат. Дали ми е време вече да тръгвам?" "Ами и да те викат, ти не отивай." - отговарям аз. Но ми е ясно, че все някой ден и тя ще ги последва. Остава ми само да се надявам, че няма да е скоро. Не искам без мама.

четвъртък, 18 октомври 2007 г.

Решател

Ето до какви забавни резулати водят недомислените преводи - в случая до сътворяване на съвсем нова дума, за да се предаде английската solver. Явно "ключ" вече не върви.

сряда, 17 октомври 2007 г.

Особености на котките в зимен период


Иде зима. Това винаги са тежки времена за животното. Всичко в неговата котешка природа крещи, че е нужно да яде дори повече от обикновено, за да трупа запаси за за зимата. Всичко в моята човешка природа обаче говори, че щом няма да кара зимата навън на студа, хич даже не са му нужни на звяра допълнителни тлъстини. Той и сега е доста едър. Като думата "едър" я използвам само защото той изрично е забранил да споменавам леко смущаващото му тегло. Затова, ето не го споменавам. Та, това противоречие между неговия котешки нагон за оцеляване и моя човешки разум, водят до оживени дискусии между двама ни. Те обикновено се състоят в следната блок-схема:
Мартин: Мау? (с невинна физиономия, тип "аз съм добра котка")
Деница: Не. (с решителна физиономия, тип "аз на теб ти познавам всички номера")
Мартин: Мааау? (с леко изнервена физиономия, тип "нима не съм заслужил малко допълнителна храна")
Деница: Разкарай се. (физиономия - виж по-горе)
Мартин: Мааааааааууууууууу??!?! (с многострадална физиономия, тип "това е тормоз, аз съм една страдаща котка")
Деница: Престани, животно, няма да ядеш повече днес, заприличал си на плондер. (физиономия - виж по-горе, но още по изразителна)
Мартин: (взема крути мерки и се насочва към Мама) Мамааааааааааааууууу?? (с физиономия, тип "мамо, пък тя ме тормози")
Деница: Да не си посмяла да го храниш повече, два пъти му давах!! (физиономията е ясна, но е добавена и щипка бяс)
Мартин: Мляс-мляс-мляс.(с физиономия, тип "аз съм доволна котка, а ти си глупава жена")
Ами, какво да кажа, майка ми така и не му свикна на номерата. И винаги го храни допълнително и обилно.
И животното трупа жива маса. А после се тръшка да спи. Само дето с приближаване на зимата сънят му повече прилича на хиберниране. И се надига само колкото да се нахрани и после да проведем горния разговор.
В редките случаи, когато надигне глава, изглежда ето така - физиономия тип класическа, като у Пратчет "Не съм гладен и ти не си ми интересна, тъй че разкарай се!"


Мило животно ми е той.

Дзвер


Я каква съм убавица, а?


неделя, 14 октомври 2007 г.

Cartoon Hits

Един от героите в "Мрачните приключения на Били и Манди", Ъруин, се оказва внук на египетски фараон (по майчина линия). Дядото открехва младежа към особеностите на семейния бизнес и конкретно по въпроса на "тънката част" - сиреч отношенията с девойките обяснява:
"Както обичахме да казваме в древен Египет, най-прекия път към сърцето на жената е през гръдния кош. В краен случай й построяваш пирамида."
Малко по-късно дядото завлачва младежа пред пръстен, който подозрително прилича на онзи от Старгейт и обясняав, че Ъруин трябва да мине през него:
"Това в общи линии е неизпитван, непроверен, нестабилен проход във време-пространството. Аз ще застана ето тук, където е безопасно и ще кажа активиращото заклинание, а ти... ти ще се оправиш."
***************************

"Овца в големия град" - абсолютен фаворит!

Злите военни всячески се опитват да уловят една конкретна овца (по-точно овен), за да го сложат в своето лъчево оръдие, което се активира с помощта на ... овца.
Понеже постоянно го улавят и изпускат, военния Луд Учен дава идея:
"Ще построим машина на времето и ще се върнем в момента, когато изпуснахме овцата, но този път ще знаем какво ще направи и ще го хванем."
Единственият мислещ от всички военни Редник Общественик (сериозно името му е Private Public) се обрща към Майор Болка (Major Pain) с много простичък въпрос:
"Добре де, щом можем да построим машина на времето, защо не можем да построим лъчево оръдие, което да работи без овца"
Редникът е надлежно наказан за неразрешено мислене.

събота, 13 октомври 2007 г.

Под дъгата


Radiohead пуснаха новия си албум за свободен download като оставиха на хората да преценят дали и колко искат да платят за този продукт. Такова едно решение, както и скорошният призив на Трент Резнър към феновете да крадат музиката му вместо да се примиряват с безбожните цени, сигурно хвърлят големите лейбъли в паника и потрес. Да не говорим, че и в първото си ексклузивно за България интервю, Карл Бартош (ex-Kraftwerk) ясно е заявил:
"Големите лейбъли са вече в историята и докато залязват трябва да преосмислим категории като "независим", "ъндърграунд", "мейнстрийм" и т.н."
А предвид опита и историята на тоя човек, аз поне не смятам, че мнението му е случайно или, че може да се пренебрегне с лека ръка. Така или иначе, сокоро ще видим какво има да се случва в музикалната индустрия.

А междувременно аз с огромно удоволствие се възползвах от възможността да се сдобия с In Rainbows. Още първата песен ми хвана вниманието в желязна хватка, до 15тата минута от началото на албума вече бях непоправимо влюбена, а сега не мога да спра да възклицавам докато слушам отново и отново. За мен Radiohead винаги са представлявали символ на абсолютната меланхолия, ефирната загадъчност и тихата наситена тъга. Ведрите, свежи, оптимистични и енергични нотки ме сащисаха. А в същото време гласът е все така отчужден, далечен, неангажиран и неуловим. Тръпки ме побиват. Weird Fishes/Arpeggi оставя усещане за лекота и приятен слънчев следобед, House of Cards страхотно ми напомня Proud Mary, а Faust Arp съдържа изумително красиви и елегантни струни - комбинация от китара и класически стурнни инструменти.
Изобщо красота. Пълна, безкомпромисна и съвършена. Ще има да се позадържи в плейъра ми!

петък, 12 октомври 2007 г.

Морфей

След като с огромен интерес прочетох тези тук сънища и известно време активно тцъках и клатих глава, като си мислех "кааааак бе значи хората си помнят сънищата, брех, брех", реших да опиша единствения свой сън, който помня достатъчно точно и който май няма шанс да забравя някога, въпреки че го сънувах преди около 20 години.
Когато бях хлапе изпитвах панически страх от тъмнината. Толкова, че дори да има хора в съседната стая и да се процежда някаква светлина, безумно ме беше страх д влязва в помещение, което не е осветено. Докато все още спях в една стая с родители си - не ще да съм била повече от три-четири годишна, помня, че след като огасяха всички лампи, лежах в тъмното и усърдно се взирах в лицата им, доколкото можех да ги видя в мрака. Беше ме страх, че ако затворя очи, всичко това ще изчезне. Перспективата да спя сама в стая ме смразяваше. Изобщо пълна паника.
Едно лято обаче гостувах на семейството на вуйчо ми. В техните представи, за да ми помогнат да се настаня добре и да ми е удобно, трябваше да ми осигурят самостоятелна стая. Дори не подозираха до какъв ужас ме докарва това. Била съм на 8 години мисля. Тогава майка ми работеше на три смени, редовно оставах сама до късно вечер и никога не угасях лампите преди да се е върнала. Всичко това има отношение към съня ми мисля.
Бях по-малка от реалната си възраст. Бях облечена, както когато в училище имахме тържества - плисирана поличка, блузка с бухнали ръкави, косата вързана на опашки и с панделки. Бях сама в къщи, което вече беше обичайно за мен. Навсякъде светеха ярки светлини, телевизорът работеше, а за се чувствах изключително щастлива без видима причина. Като следвах всички указания, които майка ми и брат ми са ми давали стотици пъти, проверих старателно дали е заключено, а после изтеглих ключа, за да може майка ми да си отключи като се върне. В крайна сметка реших да си легна и без никаква логика легнах на дивана в хола - взех си възглавница, завивки и всичко. Точно след дивана, на стената, до която е опрян той, следва вратата на стаята и тя беше отворена. И изведнъж вече всичко беше тъмно. Обаче тъмно като по филмите - хем личи, че е тъмно, хем виждаш какво става.
По едно време чух прещракване. Сърцето ми подскочи - мама се връща! Надигнах се и седнах на дивана - все още си бях с празничните дрехи и опашките. Пвиках на мама, по-точно попитах тя ли е. Абсолютно никаквъ отговор. В следващия момент в стаята ми влезе някаква жена. Т.е. казвам жена, защото носеше рокля, но не съм сигурна, че имаше някакъв пол това нещо. Едра, тъмна, с черна чорлава коса. Роклята й беше жълтенкава и развисната (по-късно установих, че това е роклята на една съседка от блока, която мисля носеше тоя парцал през цялото време и той беше напълно замазан и с неопределен цвят).
Жената се движеше като хипнотизирана, сякаш не разбираше къде се намира и какво прави. Вървеше бавно, тежко се пренасяше от крак на крак и вървеше право напред без да поглежда встрани. Аз виждах дясната й страна. После, в един момент тя рязко се завъртя надясно и тръгна към мен. И тогава видях, че държи лявата си ръка вдигната високо на нивото на главата, а в юмрука си стиска дръжката на най-големия нож, който бях виждала. Все така тежко вървеше към мен и бавно взе да се навежда. На мен вече не ми достигаше въздух. Исках да крещя, а не можех. Жената се надвеси над мен, лицето й беше толкова близо, че нищо друго не виждах и беше зловещо. Очите й бяха широко отворени и грозно облщени, в тях се четеше пълно безумие и неконтролируема ярост. В едни момент цялата й мудност изчезан, тя се стегна и видях как замахва с ножа към мен.
Виждала съм по филми, как хората, които са сънували кошмар, като се събуждат просто сядат в леглото. Бях убедена че това са глупости. Докато не се намерих будна, разтреперана, обляна в сълзи и пот и седнала в леглото си в дома на вуйчо ми. Усетих че се опитвам да викам, но от гърлото ми не излиза нищо. Това е един от случаите, в които съм изпитвала най-силен страх в живота си. Така открих истинския смисъл на понятието "смъртен страх".
За огромно мое съжаление, вторият път когато бях горе-долу толкова уплашена бях съвсем будна. Но това е друга история. И тя също е свързана с тъмнина, но не и със сънища.

неделя, 7 октомври 2007 г.

Бьорк, Боуи и Бъгс


Напоследък се занимавам с превод на текстове, описващи кариерата на различни музиканти. Преводите - мои и на още няколко души, в крайна сметка попълват ето този архив. Освен че самият процес на превеждане искрено ме радва и забавлява, както винаги, това се оказва и доста образователно занимание за мен. Повечето изпълнители, с които се занимавам, са ми почти непознати и така не само научавам любопитни факти около работата им, но се запознавам по-подробно и с тяхната музика. Така например открих, че Vespartine е вероятно най-изящното и съвършено красиво произведение на Бьорк, а Pagan Poetry за пореден път ме наведе на мисълта, че тия исландци сигурно от малки ги обучават как да бъркат на хората в душичките. Моментално я добавих в списъка си с песни за ревливо настроение, където да си прави компания със Space Odity на Боуи (Planet Earth is blue and there's nothing I can do) и Exit Music на Radiohead (Today we escape, we escape). Сред любопитните детайли, които научих - и които изглежда само аз не съм знаела - е например фактът, че очите на Боуи всъщност НЕ са с различен цвят. Сини са си. Просто, когато бил на 15 се сдърпали с някакъв приятел за една девойка и приятелят, който носел тежък пръстен, халосал Дейвид в лицето. Е, не успял да му извади окото, но го увредил, така че зеницата на човека си останала трайно и максимално разширена, поради което ирисът всъщност не се забелязва.
А иначе днес се бях заела да доказвам максимата Cleanliness is next to Godliness. При чистенето, което реализирах, очаквах до вечерта да съм основала собствен култ и да съм събрала поне стотина последователи, но единственият резултат беше, че в тялото ми не остана ни една костица или мускулче, които да не протестират енергично и болезнено срещу почистването. В смисъл всичко ме боли, просто. А това никак не е божествено чувство.
Открай време докато чистя, най-обичам за фон да си пусна Cartoon network. Каквото и да ми говорят, никой не може да ме убеди, че има дете, което да схваща всички намеци, подмятания, двусмислици, включени в повечето от тези филмчета. Макар че знам ли, може и да има. Напоследък водя смислени разговори по телефона с племенницата си, която още не е навършила три години. Та все пак може и да греша за децата. Замислям се да си направя колекция от фрази победителки в личния ми конкурс за най-откачена, сбъркана, не на място или просто смешна реплика. Пример?

Ситуация: героите са баща и дъщеря от неизяснен птичи вид. Бащата се опитва всячески да хване един червей за вечеря на дъщеря си Тутс. Залагат капан. Когато червеят попадне в капана, Тутс трябва да го цапардоса с голяма тояга. Червеят обаче избягва капана. Бащата подава глава да види какво е станало и... Тутс го цапардосва с голямата тояга. Следва диалог:
- Съжалявам, тати.
- Ама Тутс, моля ти се, какво правиш, мислиш ли, че аз бих халосал теб с тояга.
- Не знам, тати, би ли?
- Тутс!... не ме изкушавай.

Още пример?
Ситуация: Бъгс Бъни скъсва нервичките на Йосемити Сам, който за този конкретен епизод е пират. Едно от щутирте, веселички и безобидни номерца на заека, е да пали кибритени клечки и да ги мята в трюма на кораба, пълен до горе с муниции. При всяка хвърлена клечка, Сам търчи надолу, угася я и мърмори, че това е недопустимо. На последната обаче не стига на време, корабът избухва, а след разсейване на дима, двамата се оказват на брега на близък остров, като Сам е прилично опърлен. Следва реплика на Бъгс към Сам:
- Ъм, май не успя, а?

Последен пример (засега).
Ситуация: Куп (от Megas XLR) участва в състезание за надяждане, при което поставя нов рекорд по погълнати наденички. Въпреки това, след края на състезанието се оглежда за евентуален десерт или нещо да си дояде. Следва диалог между Кива и Джейми:
- Но, Джейми, той ще се пръсне! Как е възможно да иска още, не се ли е нахранил по време на състезанието?
- А, той Куп никога не се нахранва, просто става по-малко гладен.

Etc.

Ще взема сериозно да си ги записам тия примерчета. Макар че може да се получи дълъг списък. Почти всяка дума отронена от Манди например е находка: след като дълго изрежда на Били и Ъруин задълженията им за деня, тя завършва с "... и да издигнете паметник, ознаменуващ омразата ми към всичко дребно и пухкаво."
О, да, чисто злато.

вторник, 2 октомври 2007 г.

* * *

Една единствена
далечна пясъчна пътека
пресича този хълм.
Блести и свети зад горите
син мираж.
Промъква се в очите на поета
надежда и вина.

На запад слънцето пропада
под гневната обсада на нощта.
Поетът има свойта вяра
и пламенно безсмъртната душа.

Отминали са нощите свирепи
на пагубно покварения свят.
В душата нова вяра свети.
И нов мираж.

Последен оцелял поет
света сънува.
Светът живее във съня
и нежно го убива.