сряда, 27 май 2009 г.

Свраки


Днес рано сутринта, докато отивах към работа видях едно свраче семейство. Свраките, въпреки че имат славата на големи проклетии и, макар че звучат като зле пресипнал футбулен хулиган, са изключително красиви птици.

Тази сутрин една възрастна сврака - мамата предполагам - беше повела два малки сврачока явно да им покаже широкия свят и да ги научи на важните неща - сиреч кое може да се изяде и кое може да изяде теб.

Пилетата бяха видимо по-дребни и все още им липсваше пълното оперение, но си хвърчаха насам натам, явно любопитни и не се притесняваха колко точно ще се отделят от майка си. Явно денят им започваше добре. Аз пък за малко да закъснея докато ги зяпах. Тотално съм си сбъркала професията. Трябва да се прехвалифицирам в зяпач на всякаква перната и козинеста гад. Равна няма да имам!

вторник, 26 май 2009 г.

Пролетни деца


Децата са ни скъпи.


понеделник, 25 май 2009 г.

Ммммммммм


Сладолед с ягоди и една идея уиски.
Мммммммммммммммммммммммм.

петък, 22 май 2009 г.

Note to self 2


Не започвай да си апгрейдваш операционната система, когато се каниш да си лягаш. Освен ако нямаш желание да отложиш лягането с около час, през който да клюмаш на стола в полусвяст.

четвъртък, 21 май 2009 г.

Необичаен мъдрец


Прибирам се от работа и, както ми е обичай винаги щом времето е хубаво (т.е. не се излива всемирен потоп или асфалтът не е почнал да се топи от жегата и да изтича на стройни поточета) се размотавам известно време. Правя си разходка, която да компенсира 8те часа кибичене в офиса.

Както се шляя безцелно и даже безмузикално (в тоя конкретен момент нямам желание да слушам каквото и да било, та плейърът си кротува тихо в чантата ми) отсреща на улицата се появяват жена и момче и я пресичат до моя тротоар. Тогава успявам да видя момчето. Той всъщност е поне 20ина годишен, но на лицето му се е опънала усмивка, която по-често виждам у три годишния си племенник - чиста и безгрижна. Става ми ясно. В следващия момент момчето се засилва към мен, протяга ми ръка и усмивката му грейва още малко сякаш съм най-скъпият му приятел и толкова се радва да ме види. Майка му, явно свикнала с реакцията на хората в такива моменти, бърза към нас: "Не му обръщайте внимание, той не разбира!". Поемам ръката му и той леко и тръжествено се здрависва с мен. Ръка като ръка - човешка, топла с нищо незабележима. Само дето напълно спонтанно ми я е подал човек, който ме вижда за първи път. И явно е доволен, че аз съм отговорила на поздрава му, защото веднага след това се обръща и продължава да върви с майка си. Вече не виждам лицето му, но съм убедена, че нищо не може да изтрие тази негова усмивка.

Защо човек може да си позволи да е искрен, спонтанен и безгрижно да се здрависва със случайно срещнати хора по улицата само ако е ... специален? Защо сърдечността е приемлива, само ако е оправдана с необичаен ум? Не разбирал бил той - че той ако не разбира, кой? Този негов "специален" ум сякаш знае за чистата радост от живота повече, отколкото "нормалните" някога научаваме.

Знам че завистта е грозно нещо, знам че е грях. Но как да не завиждаш на човек без грижи и тревоги, като знаеш, че неговото щастие за теб е непостижимо? Предполагам остава ми само да се радвам, че можах да стисна ръката на един такъв човек. Дано радостта му се окаже заразна.

събота, 16 май 2009 г.

Да се събудиш в криво настроение


Нали знаете как понякога, ако човек сънува кошмар и мърмори на сън, а вие решите да го събудите, той се стряска и ви сграбчва или поне посяга към вас?

Представете си колко по-лоша идея е да събудите котка, която на сън ръмжи, както в будно състояние не сте я чували никога и се тресе, все едно сте й пуснали ток. Лоооооша идея. В момента имам обилно перфорирана ръка и два изтръпнали пръста, които да го потвърдят. Ако ще будите котка, сънуваща кошмари, използвайте нещо дълго, с което можете да я побутнете от разстояние. За предпочитане, докато сте се прикрили в коридора, подали сте в стаята само ръка и то в някакво защитно облекло. Досега не съм имала представа колко са силни тия гадове. През последните години почти не съм оставала без драскотини по ръцете, но май за първи път си имам комплект отпечатъци от зъби.
Нот куул.

сряда, 13 май 2009 г.

Хрус-хряс


Днес се случи нещо едновременно прекрасно и максимално ужасно. Докато се въртях в кухнята и се чудех какво ми се яде, така без много да се каня и без големи надежди взех та си направих карамел лакта. Съвсем почти като истинските бонбони.

Защо това е прекрасно е очевидно - аз обичам карамел лакта още от детските си години, когато тези бонбони се продаваха в шарени кутии, завити в прозрачна обвивка а отвътре един слой разноцветни станиолчета, които ние нагъвахме по доста сложен начин и си правехме принцески пръстени. Да ни се връзват с принцеските рокли (на мама най-красивата нощница) и принцеското самочувствие.

А ужасен този факт се явява, защото досега, когато усетех внезапен повод да се тъпча със сладко, донякъде ми помагаше да се удържа знанието, че трябва да излизам навън, да го пазарувам това сладко, а за целта (особено ако се случи почивен ден) ще трябва да се обличам прилично и прочее. Сега обаче се оказва, че с подръчни средства и около пет отделени минути, мога да си имам цяло канче карамел. Мляс. Лошо.

Още повече, че точно в момента имам идеалния повод да се тъпча до отказ. Концертите на Депеш в Гърция и Турция бяха отменени, а върху Букурещ и София гилотината още не е паднала. Всички треперим като млада трепетликова горичка, сполетяна от антициклон със садистични наклонности и чакаме да чуем ще има ли концерти в тези два града или не. Ако имах склонност/нужда да пия, щях да си пропия седмицата. Но тъй като аз съм пристрастена не към алкохола, а към захарта, явно ме чака не препиване, а преяждане. Хей фатално затлъстяване, здравей, здравей, аз към теб се нося с песен.

Пфуй, тревогите ме избиват на умерена простия и злобен сарказъм. Т'ва измамените надежди били лошо нещо. Нищо чудно, че гърците изпотрошиха сцената, това е като да освобиш дълго натрупвана пара съвсем внезапно и с пълна сила.

Тъй, отивам да си измислям причини да не ям. Стискайте палци. Но не залагайте пари на моя успех.

вторник, 12 май 2009 г.

Six Degrees of Separation


Наскоро гледах 'Seven pounds' и понеже Уил Смит ми е малко противоречива фигура - или поне моите чувства към него са противоречиви, реших да си дам възможност да го опозная повече като актьор. Още повече, че също така наскоро гледах 'The Day The Earth Stood Still' и осъзнах, че Уил и жена му са си отгледали великолепен конкурент.

Разгледах филмографията на господин Смит. Оказа са, че доста от филмите вече съм гледала. Но някъде там, в началните заглавия се мержелееше филм, за който дори не бях чувала. 'Six Degrees of Separation'. Реших да си обогатя представата с нещо от ранната работа на господин Смит като гледам точно този филм.

Току що приключих да го гледам. И дори докато пиша тази записка челюстта ми виси на около педя от обичайното си положение. Филмът е стряскащо добър. Това, че в него са успели да се замесят също Стокард Чанинг и Доналд Съдърленд са допълнителни подсладители, но истинската звезда на този филм, съвсем заслужено и безпрекословно е Уил. Не мога да повярвам, че човек, който в началото на кариерата си е изиграл нещо такова, после се е примирил с роли като в Лоши Момчета 2(!), който наистина, наистина се опитах да гледам. И ще опитам пак. Но не обещавам да го довърша.

Опитите да се преразкаже този филм биха били според мен напълно изгубена кауза. Филмът има към дузина смислови нива и поне трима изключителни актьори и гледането му е като директно стимулиране на мозъчната кора с оголен електрод. Едновременно приятно и тревожно, и забавно, и сантиметално, и дълбоко разтърсващо. В един момент се усеща като блиц шах турнир - всичко се случва главозамайващо бързо и ако не си на нивото на играчите, няма начин да проследиш какво става.

Накратко - това е хубав, хубав филм. От една страна ми връща вярата в американското кино, а от друга ми напомня колко ужасно много хубави филми има там някъде, за които аз дори не съм чувала и вероятно тотално ще ги пропусна. Радвам се, че този попадна на пътя ми.

Като мостра нека ви послужат тези (почти) финални думи на двама от главните герои, които са съпрузи и се занимават с търговия на предмети на изкуството.

He: Sezan would leave blank spaces in his canvases if he couldn't account for the brush stroke, if he couldn't give a reason for the colour.

She: I am a collage of unaccounted for brush strokes. I am all random.

петък, 8 май 2009 г.

Строители на новото време


Противно на всякакви кризи и на тенденцията за свиване на пазара на недвижмо имущество и строителство... и каквито още лудости ни засипват тия дни, лястовиците строят. Изграждат наново едно старо гнездо, което явно е било полу-разрушено през зимата на прозореца вкъщи. Строят ново гнездо на прозореца на работа, след като вече няколко години наред само оглеждаха терена и пробно слагаха кални топчици тук и там.

Тях кризата не ги плаши. Подозирам, че единствената им заплаха, макар че те едва ли я осъзнават ясно, е автомобилът изпускащ гъст пушек, който всяка година минава да опуши града и да намали популацията на комарите. Все пак, опитът сочи, че след това остават достатъчно летящи гадинки, та лястовиците да не умрат от глад.

Чевръсти и усърдни, пилетата си строят домове, в които ако са късметлии ще се върнат и следващата година. А ако са още по-големи късметлии, ще се върнат децата им.