Влади влетява вкъщи енергично, понеже, колкото и да е забавна играта, жаждата не прощава. В хладилника си държи малко шишенце с вода, дето само той пие от него. Въпреки че сам си го пълни и би трябвало най-добре да знае къде е, първите му думи, след като нахлува през вратата са: "Бабо, къде ми е шишенцето?"
Леля му саркастично подмята (понеже те нищо не виждат, освен ако не им го сложиш под носа или направо в ръцете, най-обичам като ме питат къде е дистанционното, въпреки че не аз, а те са гледали телевизия): "На терасата го оставихме, къде мислиш, че може да е?"
За моя изненада Влади рязко сменя курса и се отдалечава от кухнята.
"Оф, на коя тераса?"
Аз набързо му обяснявам, че го поднасям и той си се връща към хладилника, обаче аз оставам една такава полугръмната-полувтрещена. Тези деца, видите ли вие, ми вярват. За всичко! Безпрекословно!!! Каквото и да им кажа, те няма да се усъмнят. Все още са в тая възраст, когато са убедени, че "Големите знаят всичко" и ни вярват за всичко. Сега разбирам какво е имал предвид Робърт Дауни като каза, че да имаш дете ти позволява методично и изоснови да "повредиш" един чисто нов човек.
Боже, каква власт е това, боже!
