сряда, 26 септември 2007 г.

Телефонни престъпници

С дълбоко прискърбие трябва да кажа, че разговорът ми с моята приятелка от дознанието не ми даде никакви надежди, че нещастниците, които се гаврят с хората по телефона, за които говорих в предишната си записка, биха могли да получат каквто и да било възмездие. Оказа се че дознателите били засипани с камари такива жалби. Единственият резултата от тях обаче е разтакаване на жертвите, подали жалбата по разни институции, само, за да се стигне до там, когато жалбата стигне при дознателя, той да прекрати процедурата, понеже е срещу незвестен извършител. Това ми се струва изключително глупаво - нали при повечето престъпления извършителят не е известен, нали именно затова се води следствие? Какво като не е известен? Как ще стане известен, ако никой не го търси. Не разбирам.
Междувременно се оказа, че само преди около месец, мои познати са получили подвеждащи обаждания от същия номер, който на мен ми го продиктуваха като номер на адвокат - 0877774166. Явно използват си го спокойно и постоянно и ако е предплатен, вероятно наистина няма начин да се открие, но все не мога да повярвам, че в този 21ви век на стряскащи нови технологии, едни телефонни бандити не могат да бъдат открити и ... посъветвани. Аз лично съм си приготвила списък със съвети, които бих искала да им предам най-чистосърдечно.
Та това е, уви, няма справедливост. След като са звъннали на нас, същите мизерници сигурно са продължили по реда на телефонния указател или както там си подбират номерата и сигурно са изкарали ума и на други хора. Моля, внимавайте много и ако видите, че ви се обаждат от този номер по никакъв начин не вярвайте и на дума, от това, което чувате!

неделя, 23 септември 2007 г.

Телефонни вандали



Имам чувството, че напоследък на абсолютно всичките ми познати или на техни роднини се е случвала подобна случка - телефонът звъни, някой се представя за далечен роднина и измисля един или друг повод да ги убеди да му пратят пари. Обикновено избират телефони, чиито абонати са възрастни хора, защото разчитат че повечето от тях чуват трудно, а и по-бавно съобразяват. Пък може и с възрастта, човек да става по-наивен, не знам. И на нас ни се беше случвало това преди доста време, но беше доста безобидно - някой се опитваше да се представи за далечен братовчед, нещо за някакъв колет обясняваше.
Явно обаче тия нещастници, са разбрали, че хората им се връзват все по-трудно и са станали чувствително по-злобни и подли!
Случката е от тази вечер:
Звъни телефонът. Майка ми вдига, чувам я, че нещо говори, по думите й става ясно, че говори с брат ми и в следващия момент изпада в истерия. Вика, крещи, трепери... Иска ми нещо за писане - брат ми се обаждал, от полицията звънял, бил блъснал някакво момиче с колата, трябвало да запишем номера на адвоката и да се обадим.
Смрази ми се кръвчицата. Причерня ми. Брат ми работи на три места, редовно е недоспал, викам си край, заспал е на волана и е станала белята. Слава Богу, че майка ми наистина недочува и ми даде на мен да говоря с него и да записвам. Вземам аз слушалката и всячески се опитвам да запазя присъствие на духа - все пак не знам колко е сериозна ситуацията, може да не е толкова зле - и... чувам глас, който по никакъв начин не би могъл да е на брат ми.
Още не знам майка ми как се е объркала, но, както казах, тя има проблеми със слуха, а и линията пращи и е приглушена и като добавиш тая внезапна ужасна новина, нищо чудно, че им е повярвала.
И почва тоя да ми диктува някакъв номер на адвоката, на когото трябвало да се обадя. Адвокат Марковски се казвал. Обаче аз след като съм чула тоя глас вече ми е ясно за какво става въпрос, защото само дни по-рано с колеги точно тая телефонна мафия обсъждахме. На колегата бяха тормозили баба му и дядо му, на моя позната се бяха обаждали на бабата на съпруга й... Изобщо моментално ми прещрака. Обаче викам си, може все пак да греша и решавам да проверя той ли е, не е ли. И почвам да разпитвам. "Какво стана, да не си заспал на волана?" и той веднага захапва - "Да, да, точно заспах". "Е как бе, с Опела ли се удари?". А той като папагал "Да, да с Опела, точно тъй". А брат ми кара Нисан.
Ех леле, че като ми кипна. Ако ми беше тоя противен долен гнусен субект пред очите, щях да му отвъртя главата! Майка ми ме гледа и не разбира какво се случва. А аз на тоя вече му крещя: "Простаци, друга работа нямате ли си, ами тормозите хората!" И затварям. Майка ми ни жива, ни умряла, ама нямам време да се разправям с нея. Моментално се мятам към мобилния и се обаждам на брат ми. Трите иззвънявания, които трябваше да изчакам докато ми отговори, ми скъсаха нервичките. Чак като го чух да казва "Кажи бе сестра ми?" ми светна пред очите. Поговорихме, дадох на майка ми да го чуе и й се размина инфаркта. Обаче мен още ме държи. Номерът, който записах е 0877774166. Казаха ми, че на него отговаря адвокат Марковски. Тоя номер аз смятам да го дам на моя приятелка дознателка от Русе. Не знам какво ще излезе, но ако успеят да открият някой от тия нещастници, най-добре да не ми попада пред очите!
Дано на никого от вас или ваши познати не се случва подобна случка, но все пак, моля имайте това предвид и бъдете изключително внимателни!!!


петък, 21 септември 2007 г.

разни

Винаги съм твърдяла за себе си, че имам минимална, крайно ограничена компютърна грамотност, на моменти клоняща към абсолютната нула. Става въпрос за моменти, в които дебилно се взирам в случващото се на екрана неспособна да формулирам дори правилният въпрос, който да задам, за да ми помогнат по-можещите и по-опитни в тая област хора. Изобщо считах себе си пълен компютърен профан. До днес. Никогат повече няма да подценявам знанията си, колкото и минимални да се те, докато има хора, като съседката, която днес ведро и с една струяща от гласа и погледа й гордост ми каза:
"Ние вече имаме компютър. Два бъгабайта! Твоят колко е? Едно ли?"
Предавам думите й дословно, защото по никакъв начин не съм в състояние да ги интерпретирам. Може да се каже, че изказването й ме докара до същия дебилен потрес и объркване, както понякога това правят високите технологии. По всичко личи, че съм средна ръка човек. Винаги съм го подозирала.

***********************

Вчера в новините на ВТV съобщиха, че канабисът е поскъпнал. Изнесоха и данни за регионите от страната, където той се отглежда най-масово и информация между колко и колко процента е поскъпването. От материала останах с впечатлението, че новинарският екип живо съчувства на изстрадалите производители и потребители. Объркана съм - последно тревата извън закона ли е или как?

***********************

Във връзка с новината, че "Световният шампион по фигурно пързаляне Максим Стависки е с повдигнато обвинение за тежка телесна повреда, а не за убийство", колегата ми, ми цитира думите на свой познат:
"В България е страхотно! Обичам тази страна! И човек да убиеш ще ти се размине!"

***********************

Днес докато гледах медийното представяне на втория солов албум на Дейв Гаан се зачудих дали в някакъв момент този човек не е пропуснал да почне да остарява. Изглежда забележително добре. Освен това звучи добре, но това е коментар, който е най-добре да направят хора, които разбират нещо от музика. Аз просто се радвам на песенчиците и тананикам на припевите.
Но думата ми беше за възрастта му. Както и да изглежда, той явно усеща промените у себе си. Или ако не ги усеща, му ги посочват. Помня, че веднъж беше разказвал как дванадестгодишният му племенник, който се опитвал да свири на китара и изобщо да си докара вид на тежък рокаджия, дошъл при него, взрял се в лицето му и като посочил бръчките около очите с много сериозен и делови тон попитал: "How do I get these?"
Много ми е интересно да чуя какво ли му е отговорил. Дали му е препоръчал 5-6 годишен период на тежка алкохолна и наркотична зависимост, споделен с жена, малко по-разрушителна от хероина? Сигурно не е. Ама знам ли, от него всичко очаквам.

неделя, 16 септември 2007 г.

* * *

Още е светло навън.
Тъмно е в чуждата стая.
Леко повдигам свещта -
изплашени сенки побягват.
Нечие тяло лежи
на мръсния под до вратата.
Гледам го как се топи
сред мъртвия ден и тъгата.
Още светлее навън -
в моята стая е тъжно.
Сенки събирам във плен
на восъчна свещ безпощадна.

На светлия доскоро хоризонт
ти залезе.
Отново пада нощ.
И аз пропадам с нея.

понякога е тъжно


да запалим свещ, да вържем червен конец на възел, да дръпнем завесите, да убием светлината да върнем на живота първата любов, да вярваме, да имаме това което други нямат, да бъдем силни, да няма никога досада, смърт, навяваща дълбоките непоклатими бъдещи устои на живота и кой е казал че светът ще се върти завинаги аз виждам хиляди причини да го спра не искам вече да се возя, моля някой да ми върне мръсният разкъсан билет за вход, ще си намеря по-добър начин да си губя времето дори това де ме убие... бъдете хора, дайте ми да видя свободата

вторник, 11 септември 2007 г.

Jamendo

Ники каза, че тук е хубаво. Аз на Ники му вярвам за всичко. И сега така.

понеделник, 10 септември 2007 г.

Тра-ла-ла, тра-ла-ла, на рожден ден ела...

Мило Дневниче,

Днес ще ти разакажа за един рожден ден.
Първо, трябва да знаеш, че рожден ден имат не само хората, птиците, звездите и моретата - рожеден ден имат и форумите.
Форумът, за който става въпрос тук, стана на две години. Но ти, Дневниче, не се заблуждавай, че той е мъниче. Защото такива работи той не е. Тоя мъник е същински 1000глав змей - е, част от главите му са безполезни, ама на него сърце не му дава ги ампутира... или по-точно модераторите на дават. Понеже, както добре знае всеки примерен потребител, модераторите са сърцата на тоя змей!
*голяма лъскава усмивка тип "аз съм добър потребител"*

Та така, рожденият ден.


Мило Дневниче, китното българско морско градче Каварна си има кмет, който - според дочутия в маршуртката Каварна-Варна разговор - е напълно луд. Девиантите му изяви включват покани към всякакви настоящи и попреминали световни музикални знаменитости - Ей и местни!, да не забравим Илия Луков!!! - да гостуват в малкото градче Каварна. Какъв е типът на патологията, която кара поканените да приемат, не ясно, но изглежда е заразна като пожар в прерия, защото вече доста от тях наминаха натам. Включително и Анди Флетчър.
Анди имаше изява в Каварна като част от своето DJ турне, а афтърпартито на събитието всъщност си беше партито за втория рожеден ден на Форума.

Оооооооооооо, окаяний ти, който четеш тези редове, но не си имал щастието да бъдеш лично там и да усетиш как хората стъпват на два пръста над земята - независимо от всички по-дребни (като студеното време) или по-големи (като онова безМОзъчно, уМОпомрачено, генно МОдифицирано, създанийце) недоразумения, как са обединени от обща идея и музиката наистина ги сплотява и интегрира. Това за интеграцията съвсем сериозно, както ведро сподели Миро: "Е, това може само на площад да се случи. Пък ги обвиняват, че слушат чалга - няма такова нещо!", като имаше предви циглетата, които танцуваха в захлас.
За съжаление със снимки на циглетата не се сдобих, но всичко останало снимах. Всички снимки могат да се намерят тук.

Каквито и емоции да описвам обаче безспорен връх на вечерта си остана ето ТОВА
- имам си автограф от Анди и целувки по двете бузи!!! Част от съфорумките и хм, съфорумците, споделиха, че като са се снимали с него ги е тупнал по дупетата. Мен пропусна. Не съм сигурна какво да си мисля.

А партито продължи до зори. Буквално. Изключително - не може да се опише с думи. Поне аз не мога. Преди да хванем маршрутката за Варна, част от колектива похапнахме в една Каварненска баничарница, която учудавщо беше отворена преди 6ч. още и даже и банички ни бяха изпекли. Само дето боза нямаше. Много горчиво-сладки са тия моменти - когато знаеш че ей сега след малко вече се разделяте, обаче все още сте заедно и споделяте общата емоция и адреналина още не е спаднал съвсем.

Докато си чаках автобуса за Русе, се разходих из Варна, която беше почти безлюдна в ранната неделна сутрин и сякаш искаше да се покаже само на мен. Сега вече, когато имам там приятели, този град ми се струва топъл и прекрасен, макар че всъщност изобщо не го познавам.
Нямаше как да пропусна сърцето на града.
Извисяващата се над мен църква, сякаш само с вида си внушаваше: "А ТИ, покая ли се за греховете си?!"





Натъкнах се и на много гледки които искрено ме разсмяха
и допълниха и без това доброто ми настроение. Като ето този изключително мил кон пред автогарата който кротко си пасеше, докато чакаше вероятно някой Съвременен Дон Кихот да извърши подвизите си някъде в района.








В тоалетната на автогарата пък се натъкнах на най-оригиналното обяснение на функцията на чешма с фотоклетка за пускане на водата.









Площад Св. Св. Кирил и Методий искерно ме разсмя с "превода" на името си.





Освен това се натъкнах на бинго, което докарва амнезия и много странно изписване на името на Лукавия . Явно беше променено по правилото да не споменаваме името на злото, за да не го призовем.








На връщане в автобуса поспах юнашки, а когато отворих очи в един момент, пред тях се изпречи приказен залез.


Изобщо първото ми съприкосновение на живо с хората от depeche-mode.org завърши с малко тъга, че беше толкова кратко, но и с истинско удоволствие и нетърпение относно всички бъдещи подобни случаи.
Хубаво е да има какво да очакваш!
За финал:
в разгара на нощта и купона, ето какво ме "осени":

Бронирана в сърцето ми любов
изплъзва се и бликва във простора,
когато покрай мене всички хора
откликват на един и същи зов.
Звук, ритъм, светлина, мираж
едва ли имат по-красиво приложение
събрани вкупом в екстатично единение
насред изгряващата нощ.


четвъртък, 6 септември 2007 г.

"Четкай като..." А?!


Поредната рекламна идиотия току що се представи на вниманието ми и ми докара лек до умерен стомашен спазъм и сгърчена физиономия.
Този път източникът на смущаващото рекламно творение е индустрията за дентално здраве и хигиена. Иначе казано - реклама на четка за зъби. Този продукт досега ми е причинявал относително леки естетичски травми, като основната вреда беше нанесена от незабравимото рекламно изречение: "Достига с лекота и най-трудните места". Отказвам да коментирам или да повторя някои от асоциациите, които съм чувала да се правят във връзка с това твърдение.
Явно обаче някой който отблизо следи дебилните рекламни напъни се е взел в ръце и си е казал: "Бе как така някаква друга агенция там ще държа палмата на най-идиотски слоган за четка за зъби. Я да видим какво може да се направи по въпроса!" И... ето какво са сътворили.
След като са предоставили обичайното количество информация - "Четка еди-каква-си, с еди-какви-си нововъведения, чисти еди-как-си, достига еди-къде-си, etc." - са завършили със следния слоган-чудо:
"Четкай като зъболекар!"
Моля?! Някой ще ме осведоми и ли как точно четкат зъболекарите? И ако мога да върша тяхната работа защо трябва да давам от 15 до +безкрайност лева пари на зъболякаря си при всяко посещение?!
Не, някой сериозно не внимава в картинката. Хайде вече да изобретяват онова устройство, описано от Карл Сейгън в "Контакт".
Как кое - устройството, дето автоматично спира звука на телевизора, когато започне рекламен блок. Ако някой го разработва в момента - бих искала да се запиша в списъка на чакащите, моля!
Благодаря.


Идвам и си отивам...


В черния панталон изглеждам по-добре, но дънките са по-удобни за пътуване...

През деня температурите все още са доста високи, но вечер и нощем си е направо студено. Така че къс или дълъг ръкав....
Да заредя батерии на личен мобилен, служебен мобилен, фотоапарат.... Да вземам ли служебния изобщо...
Да дам ключ на съседката да храни котката... Да полея цветята...

Мразя да пътувам. Правя го в редки и изключителни случаи, когато стане абсолютно задължително и единствено по поводи, които не търпят отлагане. Подробните планове, които правя дори за най-краткото пътуване, обикновено искрено веселят хората, които просто не разбират каква агония е това за мен. До там, че почвам да подозирам някакви агорафобни начатъци у себе си.
И сега така, всичко обмислям безброй пъти, опитвам се да предвидя какво първо ще се обърка. Подозирам, че преди да изляза към 20 пъти ще проверя дали всичко е изключено и пак ще съм на тръни докато се върна и установя, че апартаментът е цял и на мястото си, а котката е жива.
Впрочем котката е основна причина да не обичам да пътувам. Като всяка типична котка, той е тренирал за тъжен поглед и, когато усети, че ще остава сам, пуска най-сърцераздирателния взор, на който е способен. Като финален щрих в последователната му политика да ме накара да се чувствам ужасно, задето го оставям, животното или прегръща обувките ми и обръща към мен изтерзана муцуна аранжирана в стил “на кого ме оставяш?!”, или се намъква в багажа и коригира физиономията на тип “не може ли и аз да дойда?”
А багажът ми е съвсем отделна болка – хем искам да взема всичко, което може да ми потрябва, хем не искам да пътувам с цялата къща, закачена след автобуса. Защо не може аз да си седя на едно място, а целият останал свят да се извървява покрай прага ми? Би било чудесно.
Помня преди време една случка. Някакъв тип в интернет обявил, че срещу определена сума, ще заведе всички желаещи на най-страхотното космическо пътешествие със съвсем истински космически кораб в открития космос.... Както става винаги с тия шашми, все са се намерили балами да му се вържат. А след като превели нужната сума, получили съобщение, което гласяло нещо от рода на:
“Честито! Вие вече участвате в най-изумителното космическо пътуване, познато на човечеството – вашият кораб е планетата Земя, която се движи с еди-каква-си скорост през открития космос. Легнете по гръб под нощното небе и се наслаждавайте на пътешествието.”
И аз искам така – да си пътувам заедно с дома – като един охлюв, като една костенурка, като една А'Туин.
Е, поне всяко пътуване има един безспорно светъл момент за мен – завръщането.
Но за да има успешно завръщане – обратно към подробните планове:

Да не си забравя билетите за автобуса, дебитните карти, разписанията за автобуси...

вторник, 4 септември 2007 г.

"Мармаладени дяволчета"


"Вземате 100 гр. краве масло и ги разбивате със 75 гр. захар. Добавяте едно яйце, 200 гр. пресято брашно и..."

Ааааааааааа! Проклети сладки, проклети курабийки!
Защо не мога просто да се откажа от захарта?!??!? Или поне като Пипи да ям каквото си искам, когато си искам без да се притеснявам за фигурата си и без да напълнявам.
Мразя всички калории!
Затова ги унищожавам винаги и навсякъде, където ми попаднат!
(въздъх) И ми личи.


понеделник, 3 септември 2007 г.

Криле

Поредният филм на Вим Вендерс, който гледах, ме остави изумена и безмълвна.
Wings of Desire безпощадно ми напомни, че не само не ми е дадено да творя подобна красота, но не съм в състояние дори да я възприема напълно.
Ето колко и какви криле преброих:
- крилата на статуята;
- крилата на ангелите;
- крилата на момичето;
- крилата на самолетите-бомбардировачи;
- крилата на птиците;
(които единствени свободно пресичат Стената)
- липсващите крила на желанието;
- унищожените крила на вечността....
Ако приемем, че всички тези крила са по едно ниво на изграждане на смисъла и те са изцяло вплетени едно в друго.... дали се получава лабиринта на щастието, с който Тя иска да обгърне Него?
Понеже съм семпло... добре де, глуповато създание се наложи да попитам защо ангелите не виждат цветове. Добрият човек приятел, който ми посочи този филм и, който редовно ме вкарва в правия път, и този път ме спаси от невежеството ми.
"Защото са там за да наблюдават човешката душа, а не света", каза той и развърза един от възлите. С останалите ще трябва да се боря сама и вече предвкусвам удоволствието и насладата от тази борба.


* * *

Сънувах пътя си.
Насън добре познавах всяка стъпка -
предателствата, тихите лъжи,
изменчивите женски чувства.

Затичах се.
Опитах да задмина следите си
полегнали в праха,
опитах да ги стигна.
Не успях.

Събудих се.
Извиках на света, че няма право
още да ме буди.
Събрах с треперещи ръце съня
и нежно го прокудих.

неделя, 2 септември 2007 г.

Напред! Науката е слънце...

Чета за предстоящия протест в подкрепа на образованието и науката в България и у мен възникват противоречиви мисли.
Имам приятели преподаватели, затова изобщо не се съмнявам, че условията в които работят често са неприятни, абсурдни до невъзможни, а възнаграждението далеч не е справедливо. Но си мисля, че това не оправдава случки като следната:
В края на миналата учебна година, съпругът на моя приятелка пострада в инцидент на работа. За щастие не беше сериозно, но заради инцидента, се случи така, че вместо да е със сина си на тържественото завършване, както планирала, приятелката ми се наложило да бъде в болницата. Ето защо при всички тревоги, настроението й изобщо не се подобрило, когато синът й отишъл при нея и й казал, че според учителката, няма да си получат бележниците – респективно няма да са приключили годината, докато не внесат по 20 лв дарение за училището. Приятелката ми била втрещена. Не знам коя е била тази учителка, но знам че случката се е състояла в русенското училище по изкуствата. Приятелката ми изпратила свой познат да даде “дарението”, защото не можела да мръдне от болницата, но подозирам, че ако й бяха поискали парите лично, щяха да се каят.
Някой може би ще каже, че именно отвратителните условия на работа и мизерията са принудили учителите да постъпват така. Ще ме прощавате, но да твърдиш, че си част от система която те унижава и сам да вършиш неща, които с чисто съзнание могат да се квалифицират като унизителни, това не го разбирам.
Не обичам обобщенията – вероятно затова и не се оправях особено със статистиката – и ми е ясно, че далече не всички и навсякъде постъпват така. Все пак, съществува и противоположния случай, в който аз и съучениците ми, вече преди завършване на гимназия, решихме да подарим с общи средства една писалка на класния ни. Жестът беше по-скоро символичен, но си спомням, че той се извини и категорично отказа да приеме подаръка. Обясни ни, че докато сме все още негови ученици, всеки подарък, който му правим може да се изтълкува като подкуп, а той не можеше да допусне някой да очерня с такива слухове нас учениците му или него като преподавател.
Разберете ме правилно – този човек далеч не беше в цветущо финансово положение, напротив – с едно “умиление” и сдържана горчивина, той наричаше заплатата си “подаянието”. А освен това съпругата му също е преподавател и двамата споделят общи професионални премеждия. Но той не си позволяваше да взема от учениците си дори писалка, макар да заслужаваше много повече.
Та сега ми е чудно, тия преподаватели, дето събират “дарения” срещу бележници дали ще протестират наравно с всички, срещу екзекуцията на българската наука и образование. Както и университетските преподаватели дето направо си имат ценоразписи за различните оценки.
Науката и образованието в България за съжаление СА в огромна криза. Но да се твърди, че за това е виновна само и единствено Държавата, е напълно погрешно.
Все пак, желая успех на протеста – каузата е достойна. Дано и протестиращите да са такива.

събота, 1 септември 2007 г.

Има и такива майки

На път към магазина, от който трябваше да си прибера картата памет за фотото, минах покрай весела случка: хилав тийнейджър с по един сак във всяка ръка явно току що беше срещнал майка си, от която ще да е бил разделен известно време. Веднага след като маминка го разцелува, младежът вдигна ръкава на тениската и гордо й покза нещо, което беше татуировка на рамото му - може и да е била скорпион, но нямаше как да видя по-добре, без да си усуча врата смъртоносно. Повдигнатия ръкав беше придружен просто с думите: "Мамо, виж, истинска е!"
В думите му се долавяше тържествена гордост и нито грам притеснение - очевидно бил е наясно кого има насреща си, защото в отговор, мамата единствено попита през смях: "Е как не ви е срам". "Ви"то, явно включваше също тъй либералния татко, който се задаваше след младежа и също не изглеждаше шокиран от татуировката.
Та думата ми е, че има и такива майки - поне докато бяха в слуховия ми обхват не я чух да пищи и да се вайка истерично, че детето се е обезобразило, та явно реакцията й беше автентична.
Чудно как ли ще реагира, когато детето си пробие ушите, веждите, носа, устната, езика и си направи карвинг. Дано да остане все така спокойна... и дано детето винаги да попада на хора със стерилни инструменти.

Още стихчета

I
Отявлено враждебна красота,
умерено изтънчена досада
полепват по безличния ми ден
и ми отказават всякаква пощада.

Горят пустинни диви ветрове,
изплитат съвършени нощни клади,
изричат заклинания безплътни
и възкресяват пясъчни грамади.

Заплетена в съня ми като дим
промъква се отдавна мъртва вяра.

Гладът е още жив във мен...
но няма дълго гладна да остана

II
Навън трещи електрическа буря свирепа.
Противно на нейните електро-полета
любовта, която ме изгаря
избира винаги най-трудните
за покоряване пътища
и неотклонно се тътри по тях.

Навън се вихри електрическа пяна.
Аз от любовта си горчиво пияна
опитвам безуспешно да се скрия
като плътно затворя очи.
Но любовта ми инатлива,
когато път навътре не открива
дълбае с чук и длето
в сърцето ми пробойни алчни.

Любовта ми иска да ме хване
и да изяде глада.

Всъщност, тези двете изобщо не трябваше да са свързани. Да си призная, дори не знам откъде се взеха. Моля, този, който използва главата ми, за да праща факсове до земята, веднага да си признае и да се засрами!
В противен случай, ще продължа да обирам лаврите за неговите космически, извънземни съобщения.