Както горе, тъй и долу

Бе, не е добре. Пак ме бодат разни идеи.

Нали знаете, че Буда не е бог, ако и да има цяла религия завъртяна около него, а просто Събуденият. Както аз я разбирам идеята на ония източни хора (и като едно нищо може никак даже да не съм я разбрала), този свят, видим, осезаем, вариращо ароматен, не е нищо друго, освен огромно, сложно препятствие по пътя към истинската човешка цел – сливането с космоса, вселената или каквото чака там, отвъд воала. Всяко прераждане, всеки момент, прекаран в някаква човешка, животинска или растителна плът, са просто стъпка по този път, ново изпитание, допълнителен шанс да се придвижиш напред или да пропаднеш надолу в тази изначална игра с безброй нива, приключения и чудовища. Та Буда е забележим с това, че е успял да прекъсне цикъла, да се освободи от прераждането и да мине отвъд. Да се пробуди от тази фалшива реалност, поставена пред очите ни, за да скрие от нас истината... (ако това ви звучи като реплика от Матрицата, то е, защото е взето едно към едно от там; то това му е целият замисъл на тоя филм). Та така, твърдят източните хора, ние всички криволичим из разните си животи, по една много объркана и непоследователна траектория, напред-назад, печелим точки, губим точки (т.е. образуваме си карма) и все се целим към изхода, ама я го стигнем, я не.

Така. Ето къде става много твърде интересно.

Неотдавна бях ви споменавала за изумителния механизъм на Слънцето – нашата най-близка и най-важна звезда. Слънцето, което, каквото и да ви разправят поетите, не е огромен огън в небето. Защото Слънцето всъщност не гори. Няма как – за горене се иска кислород, а Слънцето съществува във вакуум. Не, нашата звезда не е огън. Тя е ядрен реактор. По-точно, реакторът е в ядрото и радиусът му е не повече от една четвърт от радиуса на цялото Слънце. Вътре в реактора се генерира абсолютно смъртоносна, абсолютно страховита гама радиация. Нищо друго. Ако тя достигаше до нас в този си чист вид... бе реално, нямаше да стига до нас, защото то нямаше да има до какво да стига. Веднъж генерирана, всяка една частица енергия минава през останалата част от Слънцето, което е ни повече, ни по малко... огромно, сложно препятствие по пътя на светлината към истинската й цел – да се измъкне навън от звездата майка, в космоса, в пространството. Плазмата, обграждаща ядрото на слънцето, филтрира гама частиците, като прихваща всяка една от тях, абсорбира я, задържа я за известно време, отнема част от енергията й, а после я „изплюва“ в съвсем друга посока, където я подхваща друг някой „домакин“. И така частиците се лутат из мантията на Слънцето, стотици хиляди години (не, това не е печатна грешка, толкова време отнема), докато накрая някои от тях успеят да се измъкнат навън и да се превърнат в това, което ние възприемаме като слънчева светлина.

Та... да виждате нещо общо между двата процеса? Питам, за да знам дали само моята болна глава вижда сходство тук или и други споделят диагнозата ми.

Мисля, че един от най-важните и най-полезни изрази, формулирани в цялата човешка история, е: „Както горе, тъй и долу“. На всяко ниво, на което погледнеш – макроскопично, микроскопично, космическо и субатомно, се вижда на практика едно и също нещо.

Ей затова никоя религиозна система никога няма да ме спечели за каузата си. Не и докато очаква от мен да приемам безпрекословно всичко, което се случва, да си държа очите затворени и да не питам нищо, когато има толкова много вълнуващи въпроси и толкова потресаващи отговори.

Както казах, не са добре нещата... Обаче, то... Музиката е виновна за всичко! Само ми мъти главата....  

Перушинени мисли

Обличането на мислите в думи винаги е вредно за мислите. То е като да оскубеш перушината на птицата и да напълниш с нея възглавница - по същество същото съдържание, но съвсем видоизменено. Отнема много работа и усилия, за да разбереш как е изглеждала живата птица.

Слаб, две

Уж имаш график и план. Уж всичко е подготвено. Уж няма как да не се получи...

Животът няма нужда да се смее на плановете ти, защото животът не страда от илюзията, че е божество, нито от месианска грандомания. Животът просто и ясно регистрира провалените ти планове и не търси нито причини, нито оправдания, нито извинения.

Животът за един бил майка, за други мащеха. Глупости. Животът е калпав свещник, който сам си си направил в часовете по трудово. Колкото по-малко старание си вложил, докато го направиш, колкото по-малко си слушал, когато по-знаещи хора са се опитвали да ти предадат малкото знание, с което разполагаме и което би могло да направи живота ти, ако не по-добър, то поне по-добре изглеждаш, толкова по-крив и грозен е твоят свещник, толкова повече капе свещта закрепена в него и толкова по-силно дими.

Ето още нещо, което животът не е. Предопределен. Съдба, астрологически предопределения, орисия и прочее глупости са измислици на хора, които са твърде немотивирани, неспособни или просто ги мързи да направят нещо по-добро с изходните материали, които са им дадени. Представи си да предадеш на учителя си по трудово скапан крив свещник, който не върши работа за пет пари и, като те пита, защо си го направил такъв скапан и грозен, ти да му кажеш: „писано ми било да направя крив свещник“. Какъв би бил шансът това да мине? Ни-ка-къв. Пълна, абсолютна цафара е това. Слаб, две. Даже анорексичен две. И защо тогава едно толкова слабо оправдание, което не би те измъкнало дори от толкова незначителен провал, се приема когато се оправдаваш за целия ти проклет живот? „Нямаше как да се получи по-добре, нищо повече не можех да направя. Така съм бил орисан. Такава ми е съдбата.“

Бул-шит.

Стига с тия безпричинно извинени отсъствия и незаслужени оценки. Направете си по-хубав живот или се примирете с капещата свещ. Само не си измисляйте хилави оправдания. Не минават. Слаб две.

Съквартиранти

Аз съм тук. Точно тук, където винаги съм била, в центъра на собственото си съществуване. Без значение дали съм неподвижна или се движа, без значение колко далеч се придвижвам - от гледна точка на вселената, аз съм частица, която трепти на място, не много по-голяма от всички останали частици, които я изграждат. Това е моето място и аз винаги съм била тук. 

А болката ми е ето там - точно пред мен и малко вляво. Болката ми е плътна малка хищна топка от зъби и нокти, която бавно ме разкъсва и разяжда. Болката ми отдавна вече не ме изненадва. Тя е изключително надеждна - мога да разчитам, че всеки следващ път ще ме навести и съвестно ще изпълни бездушната си малка задача. За известно време болката ми и аз заемаме едно и също място в пространството. Което е глупаво - вселената е толкова голяма. Не може ли болката ми да си намери друго място, встрани от мен? 

Болката ми и аз неловко и с нежелание съществуваме едновеменно. Чак докато вселената намери нещо друго, с което да запълни моето малко място в тялото си. Дотогава, не ми остава нищо, освен да трептя  и от време на време да боля.

Memento Mori

Като са замисля (трябва-не трябва, мисля веднъж седмично), дължим повечето забележителни образци на древната архитектурата и изкуство на факта, че повечето хора, навсякъде по света, не са могли да се примирят с факта, че някой ден ще умрат и ще изчезнат, и няма да ги има. Вместо това са се придържали към заблудата, че и след смъртта ще им трябват вещи, дрехи, прибори, че даже и храна. И огромни, скъпи, богато украсени къщи. В Китай поне са намерили двойна употреба на гробниците - построили са ги покрай границата и са ги използвали като селище за граничните войски. Обаче повечето гробищни комплекси са напълно безполезни и създадени единствено, за да позволят на големите шефове да се скрият от смъртната си природа.
Сещам се за думите на Оскар Уайлд от предговора на "Дориан Грей":

"Можем да простим на човек, който създава нещо полезно, стига да не му се възхищава. Единственото извинение да се създават безполезни неща, е човек дълбоко да им се възхищава. Изкуството като цяло е доста безполезно."

Сънища

Ето как сънищата усукват разнообразни малки моменти, случки и факти от ежедневието ни в разнородна абсурдна маса.

Всеки ден в главата ми засяда все по-дълбоко информацията за разрушения и жертви от природни стихии – съборени сгради и пр. В същото време в нашия квартал се строи някаква малка сграда и на улицата има паркиран голям подвижен кран - от тия, дето гумите са по-високи от мен. Снощи пък ходихме с децата на кино да гледаме за драконите. Там имаше огромен дракон с бивни като на мамут,  които на мен ми напомниха малко рогата на мотокара на работа. И последната съставка на шантавия сън беше един разказ на Стивън Кинг – главният герой е пенсионер, който си е продал бизнеса и е изкарал доста добри пари.

Та, сънувам значи, че съм омъжена. И то съм съпругата на този възрастния мъж от разказа на Кинг.  В никакъв момент обаче не виждам лицето му ясно. В един момент седим на кухненската маса, която си  нашата кухненска маса у нас, точно до прозореца на кухнята, и  виждаме отвън някаква огромна машина, която е комбинация от споменатия кран и чудовищният дракон-мотокар. Без някой конкретно да ми го каже, аз изведнъж знам, че е било предвидено няколко етажа от нашата сграда да бъдат премахнати от съображения за безопасност. За секунда успявам да си помисля изумено защо почват работа без да са се изнесли хората, но веднага след това машината тръгва напред, приближава бавно, подпъхва два огромни рога точно под нашия апартамент, повдига ни с все къщата и бавно почва да ни измества от мястото ни. Докато това се случва, ние кротко си седим на масата и единственото, което аз успявам да си помисля е „хм, сега от прозорците ни се виждат неща, които преди не са се виждали”.

Не знам как е завършило принудителното преместване, но в следващия момент се оказваме в странно, футуристично на вид жилище, за което също без да са ми казали, знам, че са ни предложили да живеем тук временно и, ако ни хареса, да останем, като го изплащаме на вноски. От което ние не сме доволни, но пък нали имаме някакви пари от продадения бизнес.  Вместо телевизор или компютър, на един от плотовете в жилището има плосък уред, по-тесен в единия край, по широк в другия (форма на подметка или на круша). В тесния край има бутони. В широкия край има малка вдлъбнатина. Когато уредът се активизира, от вдлъбнатината нагоре се прожектира картина, без екран, като холограма, като може да се избира или телевизия, или връзка към интернет.

От останалата част от жилището почти нищо не видях, освен, че е просторно и доста тъмно, а и сънят свърши доста неопределено или поне аз не помня края.  Но се сетих как наскоро бях слушала, че мозъкът използва времето за сън, за да прегледа цялата натрупана през деня информация, да я класифицира и да я архивира по категории. Затова в сънищата ни се появявали всички тези бързо преминаващи образи, картини, идеи. Всичко това се случва толкова бързо, че понякога се оплитат.  Може и така да е. Аз рядко си помня сънищата. Събуждам се с някакви образи в главата, знам, че съм сънувала, при това много сложни и заплетени ситуации, но почти никога не ги помня точно. Само от време на време се запазва някой откъс, но по никакъв начин не мога да определя защо точно той и кога се случва това.

Такива работи. Да взема да си водя дневник на сънищата веднага щом се събудя ли? Май интересно четиво ще се получи.

Непостижима нормалност

Рядко се заслушвам в новини. Политиката ме вбесява, а всичко, което не се отнася до политика, е свързано с бедствия, катастрофи и страхотии - дело на природата или на нейния самозван венец, човека. 

Тук някаква жена напълно необяснимо увушава детенце. Там мъж убива жена си, с която са в развод и сам си прерязва вените. На един колата изхвърчала през мантинелата и се намачкала до неузнаваемост. На друг къщата му се взривила от теч на газ. Гръмотевични бури и градушки през пролетта и смерчове, които изтриват от лицето на земята цели села. 

Мъка, болка, страдание, неволи и смърт. И политици. Това изпълва новинарските емисии и повечето информационни програми. Затова се старая да ги игнорирам. Но все по нещо се промъква. И колкото повече научавам, колкото повече страхотии виждам, толкова повече ми е ясно, че онова, което хората са свикнали да наричат "нормално", далеч не съвпада с онова, което е обичайно. И това изобщо не е от скоро. 

"Нормалното" състояние - нормално семейство, нормален дом, нормален живот, нормална работа и ежедневие - е човешка измислица, съчинена, за да има нещо, към което хората да се стремят. Нещо, на което да се надяват и да очакват, идеал за малките хора в малките им човешки животи. "Нормалното" е мит и заблуда. То е прозаичната мечта на всички онези, чието ежедневие е като извадено от филм на ужасите, трагедия или поне покъртителна драма. 

Животът не е "нормален". Но тогава това означава ли, че всички ние сме ... герои?

От главата си патя

Винаги съм имала известни съмнения, но с времето всичко се изясни и фактите вече са ясно подредени.

Три признака за моето обсесивно-компулсивно отклонение (чак до разстройство още не съм стигнала, но прогресирам с възрастта, забелязвам).

1. Ако ще се мажат филии, маслото, пастетът или каквото там ще се маже, трябва да са максимално равномерно разстлани по цялата повърхност на филията и да покрива ръбчетата до самият край! Няма значение колко време ще отнеме това. Няма значение, че от това вкусът не се влияе, няма значение, че като нахапеш филията не ти пука колко добре е намазана. Направо шпакловам!

2. Ако гледам филм и в някой кадър се съдържат предмети, които могат да се преброят, то филмът тябва да се спре на пауза и предметите да се преброят. Един бог знае колко пъти съм броила звездите в началото на филмите на Парамаунт. Още след първото преброяване научих, че са 22, но това по никакъв начин не ми спести нуждата да броя всеки път. Всеки път. Докато гледах безкрайните сезони на Закон и ред, безкрайно много пъти съм броила колоните пред входа на съдебната палата в Ню Йорк. Висулки по лампион, камъчета по колие, брой летви в дадена решетка.... Сега поне е лесно. Докато гледах филмите на касети подозирам, че ей заради това превъртане, за да се преброи нещо важно, разказах играта на видеото. Обаче не дай боже да пропусна да разбера от колко стъклени парчета се състои виража на нечия врата. Щеше дае смешно, ако не беше досадно.

3. Предметите по бюрото трябва да са подредени под прав ъгъл един спрямо друг. И ако се разместят, трябва да се подредят пак. И пак. И който ги размести, трябва да си носи последствията. 

Така. Диагнозата е ясна. Сега остава да видим колко време ще успея да се укривам от компетентните органи. 

Принципи

Принцип на алхимика – „В началото беше оловото.“
Принцип на консервативния шофьор – „В началото беше Волвото“
Принцип на амебата – „В началото беше безполовото.“
Принцип на хомосексуалиста – „В началото беше еднополовото.“
Принцип на обитателя на безлюден остров – „В началото беше соловото.“
Принцип на психопациента – „В началото беше улавото.“
Принцип на романтика – „В началото беше love-то.“
Принцип на Барби – „В началото беше розовото.“
Принцип на Буратино – „В началото беше дървото.“
Принцип на Пух, Мечо – „В началото беше медът. А също в средата. И малко открая. Мммм, мед.“
Принцип на алкохолика – „В началото беше етиловото.“
Принцип на младата съпруга с богат съпруг – „В началото беше будалото.“
Принцип на бахура: "В началото беше салато."
Принцип на политика: "В началото беше кьоравото."
Принцип на Туин Пийкс: "В началото бяха совите."
Принцип на бияча: "В началото беше с лошото."
Принцип на каратиста: "В началото беше дождото."
Принцип на пчелата: "В началото беше жилото."

Уважаема тъга...

Слушам OK Сomputer и чета Сто години самота. Изпълнена съм от такава зряла и пълноценна тъга, че думите ме предават и отказват да я материализират. Денят балансира някъде между примирено безмълвие и натежала от смутни мисли тишина. Опитвам се да реша дали ми се плаче, но не смея да направя нищо, което може да нарани изящната плът на тъгата.

Обикновено споделям цитатите от прочетени книги чак накрая, но този просто не може да чака. Вкопчил се е в очите ми и не ми позволява да продължа да чета, докато не го споделя и с други нищо не подозиращи жертви.

"Мелкиадес бил в смъртта, но се завърнал, защото не могъл да понесе самотата."

"Сто години самота"
Габриел Гарсия Маркес

Драсканици изровени от дъното на чекмеджето

Очите се разтварят без тъга.

Ръцете кърваво пулсират.

Дните се препъват в своята зора

и с парчета тежък залез

раменети си покриват.

Дъхът свисти в ранените мечти

и вее бледен флаг.

Не искам този ден да свършва.

Не искам да започва пак.

* * *

I'm consistently ignoring my pain.

My pain is frustrated and angry.

Every time I refuse it the right to impose

It reminds me of its constant presence.

My pain is alive and well.

But it's hungry for my attention.

Every time I send it away

It reinstates its presence with vengeance.

My pain boils the blood

And it lacks reason and patience.

It crawls its way through my life

With mindless determination.

My pain decorates my home

And so pictures are hanging crooked.

It aches every last of my bones

To extract my one true pain.

Note to self 2

Не започвай да си апгрейдваш операционната система, когато се каниш да си лягаш. Освен ако нямаш желание да отложиш лягането с около час, през който да клюмаш на стола в полусвяст.

Bug

"Хората, които са се обичали на земята се превръщат в един единствен ангел. Формата му е на съвършено човешко тяло."

Добре де, ами ако си обичал повече от един човек?

Тъмно

“It's dark behind your smile and I can follow through”

Има такива усмивки. Шроки, ярки, приветливи, невинни, между чиито зъби (зъбизъбизъбизъбиииии) се просмуква тъмнината, която са сдъвкали с наслада. Има такива хора, които разравят пластовете сумрак дремещи някъде под, над и около всекидневно служещото им съзнание и измъкват от там всяко късче скърцаща тъмнина, която трескавите им пръсти докопат. Струпват пред себе си тая зловеща камара и с прилежанието на първокласник, започват да подреждат един пъзел, в който няма, не може да има картина, защото каква е тази картина, която се състои от различни отенъци на черното и кое е това изображение, което пронизително пищи и умолява да бъде отново разрушено и върнато в сънливия си дълбок мрак, защото самото то не може да понесе ужаса и болката на съществуването си. Има хора, които съзнателно търсят този мрак и сглобяват неговото гърчещото се, протестиращо тяло със същата наслада, с която серийните убийци бавно и постепенно обезобразяват жертвите си, откъсвайки от тях къс след къс.......

Всъщност не исках да напиша това. Исках да пиша за музика.

“I want to reach my hand into the dark and feel what reaches back.”

Но тази музика....

“Всичко е истина” – ми казва тя.

Докато я слушам, това ми е напълно ясно – “ВСИЧКО Е ВЯРНО! - и сънищата, и смешната ти вяра, и живите ти страхове; ти също си истинска (“можете ли да кажете АМИН” ме пита тук един - хахахахахахахохохохохохо) и всички тъмни кули навсякъде са истински, защото как иначе тези толкова далечни хора, успяват да се протегнат и да се заровят дълбоко в главата ти, в подлото ти, простовато ежедневно съзнание?, как ако няма врати и пътища, и ... усмивки... в тъмното?......”

.......ето как........

................ето защо..........

.......ето там...и там.............

mirror, mirror, on the wall,

am I already through the hole?

Трябва ми застраховка “Живот”, за да слушам тая музика и то само защото още никой не предлага да застрахова човешкия разсъдък. А трябва, защото и за него вече бронебойни патрони има открити. Има открити.

.....

И ако утре светлината е различна, а денят е ням
ще знаеш, че съм стигнала далечния си спомен.
Предричам вярата да бъде дом на всички идни мигове
и чудесата да са им сестри, а тихите ти стъпки
да са винаги във вярната посока.
Само там, където времето боли и
всички стихове са вече начертани
има смисъл да се търси силата.
Всеки цвят ще ти разкаже същата история.
Всички рими ще те поразят.
Всяка капка иска свои очертания.
Всяка мисъл търси своя ум.

Best of British...

Best of British ...

... is Made in China.

Очевидности

Аксиома на Минчева за кифличките с плънка

"При приготвянето на кифлички с плънка, когато човек вече два пъти е проверил и е убеден, че е сложил плънка във всички кифлички, със сигурност е пропуснал поне една."

Приложение на Аксиомата за кифличките с плънка относно идиотите

"При попадане сред непозната група хора, когато човек вече е убеден, че е идентифицирал най-големия идиот на групата, непременно се оказва, че има поне един по-голям, който да се смее на шегите на първия."

_________________________

..... и ако не се събудя утре, кой ще вземе млякото, кой ще го свари и закваси, кой ще нахрани котката, кой ще раздаде житото за умрелите, кой ще ми провери пощата....

"толкова зает, че да нямаш време да умреш" - току виж се оказало, че няма такова нещо.

Прозрение

Limitless credit card is like a bottomless pit - not that there isn't and end, it just takes longer to reach it and it hurts a great deal more once you do.
If you survive the impact that is.

Хигиена

Новата ни тоалетна хартия е четирислойна, оранжева, на пеперудени фигурални щампи и с аромат на праскова.
Не съм сигурна кой от тези факти ме притеснява най-силно.