Сънища

Ето как сънищата усукват разнообразни малки моменти, случки и факти от ежедневието ни в разнородна абсурдна маса.

Всеки ден в главата ми засяда все по-дълбоко информацията за разрушения и жертви от природни стихии – съборени сгради и пр. В същото време в нашия квартал се строи някаква малка сграда и на улицата има паркиран голям подвижен кран - от тия, дето гумите са по-високи от мен. Снощи пък ходихме с децата на кино да гледаме за драконите. Там имаше огромен дракон с бивни като на мамут,  които на мен ми напомниха малко рогата на мотокара на работа. И последната съставка на шантавия сън беше един разказ на Стивън Кинг – главният герой е пенсионер, който си е продал бизнеса и е изкарал доста добри пари.

Та, сънувам значи, че съм омъжена. И то съм съпругата на този възрастния мъж от разказа на Кинг.  В никакъв момент обаче не виждам лицето му ясно. В един момент седим на кухненската маса, която си  нашата кухненска маса у нас, точно до прозореца на кухнята, и  виждаме отвън някаква огромна машина, която е комбинация от споменатия кран и чудовищният дракон-мотокар. Без някой конкретно да ми го каже, аз изведнъж знам, че е било предвидено няколко етажа от нашата сграда да бъдат премахнати от съображения за безопасност. За секунда успявам да си помисля изумено защо почват работа без да са се изнесли хората, но веднага след това машината тръгва напред, приближава бавно, подпъхва два огромни рога точно под нашия апартамент, повдига ни с все къщата и бавно почва да ни измества от мястото ни. Докато това се случва, ние кротко си седим на масата и единственото, което аз успявам да си помисля е „хм, сега от прозорците ни се виждат неща, които преди не са се виждали”.

Не знам как е завършило принудителното преместване, но в следващия момент се оказваме в странно, футуристично на вид жилище, за което също без да са ми казали, знам, че са ни предложили да живеем тук временно и, ако ни хареса, да останем, като го изплащаме на вноски. От което ние не сме доволни, но пък нали имаме някакви пари от продадения бизнес.  Вместо телевизор или компютър, на един от плотовете в жилището има плосък уред, по-тесен в единия край, по широк в другия (форма на подметка или на круша). В тесния край има бутони. В широкия край има малка вдлъбнатина. Когато уредът се активизира, от вдлъбнатината нагоре се прожектира картина, без екран, като холограма, като може да се избира или телевизия, или връзка към интернет.

От останалата част от жилището почти нищо не видях, освен, че е просторно и доста тъмно, а и сънят свърши доста неопределено или поне аз не помня края.  Но се сетих как наскоро бях слушала, че мозъкът използва времето за сън, за да прегледа цялата натрупана през деня информация, да я класифицира и да я архивира по категории. Затова в сънищата ни се появявали всички тези бързо преминаващи образи, картини, идеи. Всичко това се случва толкова бързо, че понякога се оплитат.  Може и така да е. Аз рядко си помня сънищата. Събуждам се с някакви образи в главата, знам, че съм сънувала, при това много сложни и заплетени ситуации, но почти никога не ги помня точно. Само от време на време се запазва някой откъс, но по никакъв начин не мога да определя защо точно той и кога се случва това.

Такива работи. Да взема да си водя дневник на сънищата веднага щом се събудя ли? Май интересно четиво ще се получи.

Непостижима нормалност

Рядко се заслушвам в новини. Политиката ме вбесява, а всичко, което не се отнася до политика, е свързано с бедствия, катастрофи и страхотии - дело на природата или на нейния самозван венец, човека. 

Тук някаква жена напълно необяснимо увушава детенце. Там мъж убива жена си, с която са в развод и сам си прерязва вените. На един колата изхвърчала през мантинелата и се намачкала до неузнаваемост. На друг къщата му се взривила от теч на газ. Гръмотевични бури и градушки през пролетта и смерчове, които изтриват от лицето на земята цели села. 

Мъка, болка, страдание, неволи и смърт. И политици. Това изпълва новинарските емисии и повечето информационни програми. Затова се старая да ги игнорирам. Но все по нещо се промъква. И колкото повече научавам, колкото повече страхотии виждам, толкова повече ми е ясно, че онова, което хората са свикнали да наричат "нормално", далеч не съвпада с онова, което е обичайно. И това изобщо не е от скоро. 

"Нормалното" състояние - нормално семейство, нормален дом, нормален живот, нормална работа и ежедневие - е човешка измислица, съчинена, за да има нещо, към което хората да се стремят. Нещо, на което да се надяват и да очакват, идеал за малките хора в малките им човешки животи. "Нормалното" е мит и заблуда. То е прозаичната мечта на всички онези, чието ежедневие е като извадено от филм на ужасите, трагедия или поне покъртителна драма. 

Животът не е "нормален". Но тогава това означава ли, че всички ние сме ... герои?

Вместо годишна равносметка

От време на време, обикновено след като съм гледала към хиляда археологични предавания, ми хрумват някакви такива нелепости, като например дали някой ден останките и от моя дом няма да се окажат на дъното на нечии археологични разкопки? Дали невоъбразими хора от бъдещето ще сглобяват оцелели дребни парченца покъщнина и ще правят изводи за моето ежедневие, навици, храна, облекло? Дали ще открият името ми и някой ще заяви, че съм постигнала своеобразен вид безсмъртие, защото хиляди години по-късно някой все още го произнася? А дали и тези кости, които болят, скърцат и се съпротивляват, но все пак ме държат изправена, няма да се озоват провесени на закачалка в някой музей? Може би чуждопланетен музей на бита и живота на Планетата Майка? Може би космически музей, демонстриращ останки от онази раса, населяваща една синя планета, самоунищожила се преди да си е осигурила пътя към звездите? 

В такива моменти, когато въпросите ме засипят и стените сякаш всеки момент ще се срутят, откривам, че ми остава само едно нещо - да престана да гледам археологични програми, да си пусна музика (новия албум на Пласибо, например) и да си направя горещ шоколад. Защото въпросите са безсмислени и абсурдни. Защото ние, очевидно, ще живеем вечно. Това е планът. Дотук добре.

Палачинките на свободата

Понякога споменавам за семейната традиция в събота да се правят палачинки. Това всъщност не е съвсем вярно. Палачинки правим по всяко време. Всеки път, когато ни се доядат. Всички в нашето семейство - майка ми, брат ми и аз - умеем да ги въртим леяните пити, както ги наричаше баба. Брат ми се е научил от майка, после научи и мен. Веднъж бяхме носили домашния тиган чак на морето, защото иначе как ще се правят палачинки в наетото бунгало?

Сигурна съм, че повечето хора повече или по-малко обичат палачинки. Почти съм убедена, че няма човек, на когото изобщо да не му харесват. Има нещо крайно притегателно в тия тестени кръгчета. Има си ритуал на завиването с конфитюр и хапването, докато отделни сладки капчици тупват на чинията. Задължително е после да си оближеш пръстите, а накрая и самата чиния. 

Но аз бях почнала да казвам, че събота не е единственият ден за палачинки в нашето семейство и за това си има причина. Въпреки че родителите ми никога официално не се разведоха, баща ми се изнесе, когато бях на пет. Съвсем ясно си го спомням тоя зимен ден - ако се чудите дали децата помнят от толкова ранна възрст - помнят, всичко помнят. Но сега не става дума за това. Искам да кажа, че, след като той замина, майка ми трябваше да продължи... с всичко. Да живее, да ни издържа, да се грижи за нас, да ни пази. Тя никога не ни е говорила против него, но и никога не го е защитавала. Майка ми е силна и справедлива жена. 

Какво е изживяла тя самата, като е останала да гледа сама две деца не знам. Знам обаче, че направи всичко по силите си за нас, децата, тази промяна да има някаква, макар и минимална положителна страна. Докато живееше при нас, баща ми очакваше да се спазва строг ред - на обяд се яде супа, вечер гозба. За ракията трябва да има салата и айрян. Палачинките са само за закуска, само в почивен ден и то не всеки почивен ден. Същото важи за бухти, баници и прочее. Домакинските задължения на майка ми бяха ясни и не й се полагаше да се отклонява от тях. 

Затова, когато той замина, единственото, което тя можеше да направи, за да завърти тази история към по-светла посока, единственият тих женски бунт, който можа да измисли, беше този: "От сега нататък", каза ни тя просто, "можем да си правим палачинки, когато си искаме! Ако искате да закусвате със супа и да вечеряте с палачинки или бухти - така ще правим. Ако искате, можете и пред телевизора да се храните!" 

Може да не изглежда кой знае какво, но в онзи момент, за нас тримата, палачинките внезапно станаха изключително важни. От най-обикновена храна, те се превърнаха в символ, който да ни напомня, че не сме изоставени, а просто сме свободни. 

И досега свързвам палачинките само с положителни емоции. Заслугата е изцяло на мама.

За съботната закуска

Събота сутрин. Стоиш в междублоковото пространство, заето от автомобилите на отрудени граждани и от котки, похапващи кренвирш (това е целта на посещението на междублоковото пространство, да се нахранят котките). Ослушваш се. Кварталът още не е тръгнал по делата си - събота е все пак, може да се поизлежават. Обаче от всеки кухненски прозорец и всеки приспособен като кухня балкон се носи един и същ мелодичен звук - цвърчене на горещо олио. Пържи народът - бухти, мекици, банички и прочее благини. Вдишваш дълбоко - ароматът е опияняващ, плътен и безкрайно познат. Ето, там на втория етаж, са забравили някоя бухта, та е взела да попрегаря. Е тия пък пържат със свинска мас. Събота сутрин. Закуската цвърчи и... почти успява да заглуши цвъртящите стомаси на гладните граждани. След малко, когато всичко е изядено с домашен мармалад или сиренце, животът може да продължи, денят може да започне. Засега да се съсредоточим върху цвърченето.

Ние, в главата ми

Това от няколко дни се чудя дали да го пиша или не и дори сега, докато реално пиша, още не съм решила дали ще го пусна. Та, ако някой го чете, значи половината от мен е спечелила битката над другата половина... Изобщо, някакви битки са спечелени.

Значи, ето какво – миналата седмица се заключих в служебната тоалетна. Знам, че това звучи като идеалното начало на адски забавен виц, но не стана точно така. Виждате ли, нашите служебни тоалетни не са кабинки. Обособени стайчета са, с бетонни, облицовани с плочки стени и, както се оказа, с много плътни врати, заключващи се със секретен патрон (вярно, едната насилствено се раздели с патрона си).

Та става дума за това, че при поредното посещение по зова на природата, след като затворих вратата, аз небрежно врътнах патрона, което е напълно ненужно, защото на етажа сме си две жени с шефката и всяка ползва своето си стайче. Обаче, какво да се прави, навик, заключих. А когато малко след това опитах да отключа... открих, че патронът се върти свободно и е скъсал всякакви отношения и връзки с езика, в момента здраво натикан в рамката на вратата.

Все съм чувала хората да казват „Цял изстинах“, и винаги съм смятала, че е просто израз. Сега се убедих, че се случва. Аз, видите ли, имам диво въображение (поне да служеше за нещо). И тоя сценарий – заключвам се в тоалетната и никой не ме намира два дни – се е играл в главата ми толкова пъти, че вече е част от редовния афиш. Вярно, в моите кошмарни фантазии това се случва в края на деня в петък, а сега реално беше по обед в работен ден и шефката и един колега бяха в офиса й, но паниката има любопитното свойство да елиминира логиката.

Т.е. не, това не е съвсем вярно. Ето какво се случи. Докато си стоях втрещена пред заключената врата аз се... раздвоих. Това струва ми се е най-яркото доказателство, на което съм попадала за факта, че човешкият разум е надграждан над животинско минало. От една страна стоеше Деница, която се опитваше да изброи фактите хладнокръвно, от друга й се зъбеше една Деница, която беше, буквално и преносно – животно затворено в клетка. Изумително е колко малко е нужно и колко бързо се случва. Първоначално някак запазих самообладание и започнах да удрям по вратата, дано ме чуят и дойдат да ме спасят. След като това не даде никакъв резултат на логиката й беше връчено предизвестие да освободи терена, паниката разтвори мощни криле и... литна. Виках, тропах, блъсках, пищях, вилнях... не знам колко време. Доста време.

Когато животинската ми персона се умори и се оттегли да се прегрупира, човешката някак успя да улови юздите и тихичко ми посочи: „хвани това... дръпни тук... махни капачето... издърпай това лостче... спри да риташ, това не помага... сега пак дръпни лостчето... смачкай патрона с крак... извади вътрешността... използвай я да завъртиш лостчето...“

Когато патронът прещрака и вратата се отвори, ми се доплака. Аз не знам, не разбирам, как хората преживяват кризи, загуби, тежки и истински проблеми. За това кратко време затворена в тясна тоалетна без шанс да бъда чута (по закона за всемирната гадост по същото време в сградата работели асансьорни техници и всички отдали моите удари на тяхната работа) аз се простих с всякакви постижения на еволюцията и бях готова да си прегриза прословутия крак.

Та не исках да го пускам това (май все пак ще види бял свят), защото звучи смешно и отстрани няма как да се разбере. Но истината е, че аз повече в служебната тоалетна вратата даже не я затварям плътно. Тая теория, че „парен каша духа“ се оказа повече от вярна. Значи това било човешкият опит – сбор от гадни опарвания. А дали има душевно алое вера?

За съвпаденията

Това вероятно само аз ще си го разбера. Знам, че съвпаденията са нещо обичайно. Но понякога ми се случват толкова подробни и точни съвпадения, че си струва да се запишат. Пълня един тефтер с такива случки, повечето нямат смисъл, освен в моята глава. Но ето едно от тази вечер. 

Гледам нов сериал, "Слийпи Холоу". Главната роля, Икабод Крейн, се изпълнява от британски актьор, Том Майсън. В същия сериал, в ролята на съпругата му е Катя Уинтър. Том е симпатяга, "tall, dark and British", както се изразиха веднъж и, като с всички интересни актьори, тръгвам да разгледам в какво друго е играл. Повечето неща не съм чувала, но попадам на серия от "Инспектор Луис", британски криминален сериал, който ми е добре познат и любим. "Слийпи Холоу" е историческа хорър-фантазия. В серията на "Инспектор Луис" Том играе писател на исорически фантазии. Пак в тази серия участва и същата Катя Уинтър. А името на героя на Том, писателят, е... Дориан Крейн.

Понякога съвпаденията са просто съвпадения. А понякога кой ги знае. Или съм обградена от съвпадения, или забелязвам твърде много. Или правя от мухат слон. 

От главата си патя

Винаги съм имала известни съмнения, но с времето всичко се изясни и фактите вече са ясно подредени.

Три признака за моето обсесивно-компулсивно отклонение (чак до разстройство още не съм стигнала, но прогресирам с възрастта, забелязвам).

1. Ако ще се мажат филии, маслото, пастетът или каквото там ще се маже, трябва да са максимално равномерно разстлани по цялата повърхност на филията и да покрива ръбчетата до самият край! Няма значение колко време ще отнеме това. Няма значение, че от това вкусът не се влияе, няма значение, че като нахапеш филията не ти пука колко добре е намазана. Направо шпакловам!

2. Ако гледам филм и в някой кадър се съдържат предмети, които могат да се преброят, то филмът тябва да се спре на пауза и предметите да се преброят. Един бог знае колко пъти съм броила звездите в началото на филмите на Парамаунт. Още след първото преброяване научих, че са 22, но това по никакъв начин не ми спести нуждата да броя всеки път. Всеки път. Докато гледах безкрайните сезони на Закон и ред, безкрайно много пъти съм броила колоните пред входа на съдебната палата в Ню Йорк. Висулки по лампион, камъчета по колие, брой летви в дадена решетка.... Сега поне е лесно. Докато гледах филмите на касети подозирам, че ей заради това превъртане, за да се преброи нещо важно, разказах играта на видеото. Обаче не дай боже да пропусна да разбера от колко стъклени парчета се състои виража на нечия врата. Щеше дае смешно, ако не беше досадно.

3. Предметите по бюрото трябва да са подредени под прав ъгъл един спрямо друг. И ако се разместят, трябва да се подредят пак. И пак. И който ги размести, трябва да си носи последствията. 

Така. Диагнозата е ясна. Сега остава да видим колко време ще успея да се укривам от компетентните органи. 

Броилки

Някъде сред дните, през които преминаваме без особена мисъл и без никаква идея за нещо необичайно или забележително, се крие един по-особен ден. Всички знаем своя начален ден, първата си дата като човешки индивид, и всяка година отброяваме нарастваща годишнина от тази дата. Но някъде се спотайва другият ден, последният. Без да знаем кога, без да да можем да я отбележим по какъвто и да било начин, всяка година преминаваме през датата, която някой ден ще бъде издълбана в надгробния ни камък отвъд тирето. Дали някой някъде отброява намаляващи числа? Дали това е броене до края... или е предстартово?

Паста Праскова

Запознати ли сте с тия сладкарски изделия, наречени паста Праскова? Не, не ги бъркайте с дребните сладки Прасковки (те си заслужават отделна прочувствена ода). Става въпрос за това сладкишче, състоящо се от две пандишпанови полукръгчета, слепени със сметана (а в стария, соц вариант с плътен маслен крем, който в зависимост от съдържанието на захар, понякога можеше да си мине за чист бутер), напоени с достатъчно сироп за гръцка баклава и поляти (къде по-обилно, къде не) с плътна жълта глазура, носеща далечен и много бегъл нюанс на прасковена есенция (не дай боже мисълта за истински плод да се намеси, докато се опитваш да си втърдиш вените с тая сладост). 

Не знам с другите как е, но лично за мен ей тая глазура винаги е била главната причина да ги ручам пастите Праскова. И тая вечер пак заради глазурата си купих. Няма такова усещане, както като ти се вдъвче между зъбите и просто усещаш как глюкозата се влива директно в потока на кръвта и обещава нощни приключения и бодър дух. Докато си похапвах виновното удоволствие се сетих една случка от преди вече доста години. 

Рече комшийското момиче, моя близка приятелка, че й се яде паста праскова. Ама вече денят преваля. Обаче като каза, искам, та искам. И какво да правим, не като да имаме някаква работа или да ни чакат мъже или деца, казвам й: "Давай, мацо, отиваме да търсим праскови."

Обиколихме всички отворени квартални магазини - това беше в зората на човечеството, когато още си нямахме Мол да ни осветява пейзажа целонощно. Обиколихме и магазините на съседната махала. Обиколихме няколко будки за цигари и вафли, ей така, защото човек като се надява, какви ли не глупави идеи му хрумват. Сетихме се за няколко магазета, дето иначе никога нямаше да забележим, че съществуват.... вече съвсем окъсняхме, обаче, пусто, яде му се на момичето Праскова. Най накрая минахме покрай една вече затворена сладкарница (защо не сме се сетили първо за нея, нямам обяснение), а вътре, зад затворена и вероломно зарешетена витрина... цяла тава пасти Праскова. Съдбата, както казват, е кучка, и обича да ни гледа сеира. Постояхме с комшийското момиче, поточихме лиги (то след толкова обикаляне и аз се бях настроила на прасковена тема, пък се прибрахме). 

Тази история няма поука. Няма тънък под- над- или околосмисъл. Исоторията е ясна и недвусмислена - истинските, чисти, просто (е, понякога причиняващи диабет) удоволствия в живота са кът. Яжте си Прасковите и се радвайте на всяка лепкава хапка.

Аз така направих тая вечер.

Книги

Чета книга в електронен формат. За човек като мен, който изтръпва при мисълта за съсечените гори и техните хартиени мощи, електронните книги са гениално изобретение, великолепно. Мисълта за цяла библиотека в една малка непретенциозна кутия е вдъхновяваща, окуражителна, успокояваща. 

В същото време обаче, около 1/5 (може да е и 1/4) от обема на стаята, в която чета, е изпълнен с книги. Стари книги, нови книги, художествени книги, документални книги, романи, повести, разкази, стихове... Книжни книги. Събирани години наред, обобщени в една малка сплотена книжна общност. Някои отваряни по-често от други, някои обичани повече от други, но всички, всички ценени. 

Електронната книга, която чета, е по-нова и разширена версия на същата книга, чийто оригинал имам на хартия. Докато чета електронната версия, сравнявам с хартиената. И докато разлиствам старото томче, ме лъхва уникалната, безподобна, упоителна миризма на книжна книга - комбинация на крехка хартия и старо мастило. Същата миризма, стократно усилена, изпълва всяка библиотека на света. В книжарниците не е същото - там цари миризмата на новите книги, на дърветата, които тепърва осъзнават в каква форма са се преродили. 

Тази стара миризма носи смесени чувства. От една страна неизбежната вина заради унищожената, смляна и преработена дървесина. От друга неизбежната радост заради завинаги запечатаните, магически истории. Откривам, че електронните книги са чудесни. Но се възприемат най-добре, ако ги чета, забила нос между страниците на истинска хартиена книга. Сложно удоволствие е четенето. И това преди още да стигнем до самите думи.

Есенни плодове

Днес след работа се поразходих на пук на вятъра, който проявява вулгарно любопитство и държи да прерови и преобърне целия ни малък град, че даже и да ни бръкне под полите и из пазвите. Търсех изостанали орехи по кварталните дървета. Мама я мъчи някакъв грип и вече няколко пъти споменава, че й се хапват пресни орехи. А аз съм забелязала за себе си, че когато не ти е добре, хранителните желания не са случайни и, ако успееш да хапнеш това, което ти се яде, сякаш някой с ръка ти взема болката или ти обира температурата. Обиколих дузина дървета (не знам пчели, оси и прочее дребен жилат добитък как издържа да го прави това по цял ден), събрах две шепи орехи, а тук там намерих и някой червив. И се замислих, ако е вярно, че орехите са чиста храна за ума, червеите, които са излюпени в орех и цял живот са се хранили само с орех, дали се превръщат в чиста проба мозък? Или как беше то при тях – ганглий?

Докато обикалях кварталната флора и търсех да й отвлека отроците, се загледах по-внимателно в дърветата. Сещам се как за дървета, които почти са си увили стволовете едно в друго, се казва, че са се прегърнали. Дръжки. И аз страдам от романтични напъни, но си има места, където романтиката е приложима и случаи, когато просто не пасва. Когато видя две дървета, толкова близки, та почти са се сраснали, аз не мисля за тяхната горяща любов, а за неугасващата човешка глупост, поради която фиданките се засаждат твърде близо една до друга, без да се мисли, че дърветата стават доста едри, и само след няколко години те вече буквално се избутват едно друго за място под слънцето.

Пръстта под дърветата на места е покрита с чакъл, пръснал се от близък строеж. Сетих се как от прозореца на влака тия дни видях каменоломна (видях и един цял хълм съставен само от човешки боклуци, но това е тема за друго мрънкотене) и сега си помислих, че тоя чакъл е дошъл от каменоломна досущ като онази (пък може и от същата). Знам, че хората приемат камъните и скалите като мерило за статичност и непоклатимост, обаче това изобщо не е вярно. Камъните също се променят, като всяко друго нещо в света. Растат, смаляват се, търкулват се от планината и попадат под нежните пръсти на вълните, които им осигуряват олинклузив спа масаж, докато им огладят всички кривици. Може би ще ви се стори, че като се откъснат от скута на майка си, планината, натрошат се на дребни камъчета и се пръснат по човешките зидове и стобори, камъните се принизяват, лишават се от величието си. Нищо подобно. И камъните, като всяко живо и неживо нещо имат своя път. Животът на камъните обаче е мноооооого дълъг и случките в него отнемат дълго време. Да видиш с очите си как камъкът от скала се превръща в каменен дувар или основа на път, или в нещо по-изящно, ако и по-малко практично, означава просто да станеш свидетел на едно истинско приключение за камъните. И едно признание, че ако ние човеците имаме крепости, то е защото те се крепят на плещите на камъците.

Докато вече се прибирам към блока, виждам мъж да разхожда куче. Или куче да разхожда мъж, не стана много ясно, личеше само, че кучето избира пътя. Не че беше едър пес, по-скоро джобен формат беше, но явно човекът му е от тия, дето наистина разхождат кучето, а не го използват за придатък, като излязат на въздух. Сетих се за теорията, че кучетата и хората им си приличали. Дребният бъхльо беше нещо от рода на пинчерите и ушите му бяха подострени като с острилка. Човекът му от своя страна се радваше на уши разперени като крила на прилеп и ... заострени нагоре, като не елф. Има хляб в тая теория.

Последното което ми хрумна преди да хлътна във входа, беше, че небето пред мен е чисто безупречно синьо, но по петите ме гонят облаци, като брашно, разпиляно по масата на майстор пекар. Нещо такова:

Есенно виси небето

над обагрения свят,

набрашнено по лицето

с облаци на прах.

Не можах да измисля края. Вятърът трябва да го е отвял.

Вече вкъщи откъм телевизора на мама чух някой да обяснява как човек трябвало винаги да расте и да се развива, все нагоре, нагоре, нагоре... Ще ме прощавате, но всяко растение, израснало твърде високо, веднага ще ви каже, че колкото е по-дълго стъблото, толкова по-голям шанс има да се пречупи. Решенията за това са две – или живееш в низините (в което няма нищо лошо, все пак главното предимство на морското равнище е именно морето), или израстваш, но в компанията на още много стъбла, извисени като твоето, та да се опирате един на друг, като ви погне заядливият вятър.

Това е. Една разходка, една шапка хрумки. И понеже всичко е на есенна тема, ето и есенна песен за финал.

Пак коса

Косата ми расте средно с около сантиметър на месец. Аз имам 90 сантиметра коса на главата си. Сегашните връхчета на косата ми тъкмо са се подавали, около времето, когато племенникът ми се е родил, а в петък племенникът ми стана на седем години. Това означава, че нося последните седем години със себе си. Странно усещане. Косата ми като най-личния календар. Косата ми като струни на времето. 

Къде ли (дали) ще съм, когато израстнат поредните 90 см?

Ходещ часовник

От доста време не нося часовник, но не се и налага. Разчитам времето по други признаци:

- предметите се движта около мен, но аз не успявам да асимилирам всичко - 6.30 ч - (тъкмо съм се събудила, още не съм пила кафе, светът на е на фокус);
- в картината почват да се прокрадват цветове и звуци, спомням си коя съм и къде съм - 8.10 ч - (на работа съм, пия първото кафе);
- чашата ми е празна - 10 ч - (време за второто кафе);
- денят внезапно помръква и въздухът натежава - между 10 и 12 (отчетено е шефско присъствие);
- от средата на тялото ми се носи звук като от ненастроено радио - 12 ч - (гладна съм);
- всичко се забавя, цветовете омекват - 14 ч (време ми е за дрямка, с която активно се боря; в много тежките случаи, прибягвам до пакетче 3 в 1);
- настроението ми рязко се повишава и нарства все повече с всяка изминала минута - 16.01 (осъзавам, че до края на работното време остава по-малко от час);
- животът си връща смисъла, сърцето ми пее (в унисон със стомаха) - около 17.00 ч;
- усещам си очите посипани с пясък и вратът ми се е схванал - по някое време след полунощ (време за сън).
 
Това за делничните дни. В почивните... На кого изобщо му трябва часовник в почивен ден?

Плис-пляс

Знаете ли защо не трябва да се заспива на басейн? Защото... опа, извинете ме, разтопи ми се леденият компрес... 

Обаче не, аз хич не разбирам - защо като тръгнат на плаж (или басейн) хората се мацотят с лосиони фактор 50, покриват се с кърпи и се крият под чадъри, а после ходят на солариуми, които имитират (незадоволително) същото слънце, от което са се крили?

Както и да е, за басейна. 

В басейна на малките: 

"Ти на колко години си?"

"На осем"

"И аз. Искаш ли да сме приятели?"

"Искам."

"Може ли да те пръскам с вода?"

"Може."

Някой има ли спомен кога се губи това умение да се общува директно - точно и ясно, без извъртания и заобикалки, без губене на време?

Междувременно в басейна на големите:

"Хайде на конче."

"Искаш ли на раменете ми?"

"Ти се разкрачи, аз ще мина отдолу."

Някой сеща ли се кога всяко нещо започва да звучи цинично и двусмислено?

А съвсем между другото, покрай басейна минава сватба - коли с надути клаксони и прочее. Мисля си: "И тук и там разни хора сега се пекат на един огън..."

На връщане от басейна две неща за отбелязване: 

Повечето промоции на хранителни магазини са за сирене, яйца или пилета. Минах покрай магазин, където изнесените отвън промоции са за няколко вида бира. Познават си мющериите, явно.

И последно, малко момиченце разхожда куче с татко си. На блузката й пише: "Keep calm and live by the sea".

E, като си нямаме море, работим със заместители. Получава се. Като затвориш очи, слънцето е топло, а водата е мокра. Рапорт даден.

Самостоятелен хаос

Интересно нещо, едва втори ден съм сама, а се усещам, че правя всички неща, за които подвиквах на децата да не правят: разхвърляни вещи, дрехи, оставени по всяка равна повърхност, хранене пред телевизора, чинии от изядена храна извън кухнята, работещ телевизор, който не гледам... 

Като има хора наоколо нищо такова не правя. Даже ме дразни. Дали защото тайно ми се ще да имам извинението, че съм хлапе, за да му отпусна края?

Сбогом и лек път!

 

Изпратихме го. Кирил Станчев – голям български художник. Звучи ужасно безлично. Моят добър приятел Киро – по-добре, но по никакъв начин достатъчно. Човек, когото познаваха, обичаха и гордо наричаха свой приятел толкова много хора, човек, от когото се възхищаваха, забележителен човек. Мъртъв човек.

На отиване към църквата, от която го изпратихме, минах покрай галерията, в която бях присъствала на откриване на негова изложба. Сърцето ми се сви, очите се премрежиха, краката ми отказаха да се движат. Изведнъж съвсем ясно, безпощадно ясно, ми хрумна: „Отивам на погребението на Киро.“

Не можех да се принудя да вървя директно към църквата. Направих най-голямата обиколка, която можах. По пътя регистрирах само отделни моменти – притичващи котки, цъфнали ружи, човек, чийто телефон звъни с „The man who sold the world“, майка, която носи толкова малко бебче, та прилича на кукла, но не е, но най-вече усмихнати хора. Щастливи хора, бързащи хора, летни хора... безхаберни хора. Как може денят да е слънчев и летен, как може светът да върви по обичайния си път, когато добри хора го напускат?!

И тъй, изпратихме го. Отказвам да мисля за това по друг начин. Защото за Киро сега започва най-страхотното, най-щурото, най-огромно пътуване. Не знам къде ще го отведе, но където и да е, сигурна съм, че той набързо ще разузнае обстановката, ще запази места за най-скъпите си хора и ще разлее коктейлите.

Днес ни събра за последен път, Кире. Сбогом и лек път!

Прозрение

Влади влетява вкъщи енергично, понеже, колкото и да е забавна играта, жаждата не прощава. В хладилника си държи малко шишенце с вода, дето само той пие от него. Въпреки че сам си го пълни и би трябвало най-добре да знае къде е, първите му думи, след като нахлува през вратата са: "Бабо, къде ми е шишенцето?"

Леля му саркастично подмята (понеже те нищо не виждат, освен ако не им го сложиш под носа или направо в ръцете, най-обичам като ме питат къде е дистанционното, въпреки че не аз, а те са гледали телевизия): "На терасата го оставихме, къде мислиш, че може да е?"

За моя изненада Влади рязко сменя курса и се отдалечава от кухнята.

"Оф, на коя тераса?"

Аз набързо му обяснявам, че го поднасям и той си се връща към хладилника, обаче аз оставам една такава полугръмната-полувтрещена. Тези деца, видите ли вие, ми вярват. За всичко! Безпрекословно!!! Каквото и да им кажа, те няма да се усъмнят. Все още са в тая възраст, когато са убедени, че "Големите знаят всичко" и ни вярват за всичко. Сега разбирам какво е имал предвид Робърт Дауни като каза, че да имаш дете ти позволява методично и изоснови да "повредиш" един чисто нов човек. 

Боже, каква власт е това, боже!

Плетки и едно друго

Това малко като "Чудният свят на плетивото" се получи, обаче винаги ми е било интересно как изглежда плетенето отстрани. Защото, когато гледам някой друг да плете, не ми изглежда по същия начин, както когато аз плета. Докато си гледам в ръцете, всичко изглежда се случва много по-бавно. Интересното е, че сега, като гледам тия клипчета, почти не мога да разпозная какво правя - изглежда много по-бързо, отколкото, когато се случва. Дали камерата не го хваща като хората? Така или иначе, забавно е. 

Безболезнени мисли

Доскоро си мислех, че болката в разнообразните й варианти и степени е едно от най-неприятните неща, които може да се случат на човек. Как ми се ще още да живея с тая заблуда. В последните два месеца от първа ръка научавам колко много по-страшно може да е пълното отсъствие на болка. Аз съм любознателен човек, но това е информация, без която спокойно можех да живея. 

Никога не съм имала усещането, че ще доживея до старини, обаче почвам да се замислям до кой ли възрастов завой ще стигна изобщо. Не са особено приятни мисли. Но не е лесно да се избегнат.