Пълна със слънце

Аз съм пълна със слънце,
натежала от вятър,
разлюляна в прибой на вълни,
във косите ми вплетени лепкави облаци -
на далечната есен души.
Аз живея чрез слънцето,
ветровита и облачна,
и преливам от летни вълни.
Всеки ден отброява живота на лятото.
Всеки малко по-ярко гори.

Прераждане

Във абсолютното безвремие
на невъзможните мечти,
където дните и планетите
оставят пъплещи следи,
понякога, преди огньовете
на разума и съвестта
да влязат в пагубно владение
на търсещата ми душа,
успявам тихо да протегна
изстрадалите си ръце
и във последната надежда
да впия пръсти и сърце.

В безвремието на мечтите
бушуват нежни ветрове.
Прераждат се безспирно дните.
Светът отказва да умре.

Изчезване

Когато срути се денят
от хилавите си подпори
и гневна нощната земя
на влюбените заговори;
когато нощните мъгли
се впият страстно във луната
и смели падащи звезди
обсипят с нощна жар земята;
когато няма светлина,
освен светлика на душите
и всеки миг е изтъкан
от песента на канарите;
когато будните мечти
от сънища са по-приятни,
тогава никой тук не спи.
Кому е нужен път обратно?

Приятелки

С нощта се познаваме много отдавна,
приятелки двете сме лични - 
аз ѝ споделям съня си безпаметен,
тя ми дарява звездите си.

Вярно, не е от най-приказливите,
по-скоро е алчен слушател.
Аз ѝ споделям деня си безмилостен,
тя ми дарява утеха.

Кипра е тя. Носи дреха от времето,
изостанало след светлината.
Аз ѝ посочвам далечни планети.
Тя ми разкрива Земята.

Одит

Прилежно одитира ме нощта,

пресмята дребните ми грешки –

тук съм взела в повече любов

там съм похабила две-три смешки.

Тук открива малък тъжен дълг

от емоции неизплатени.

Там натрупан е излишък скъп

от мечти, надежди и утехи.

Заем на доверие тежи

върху будната ми гузна съвест –

доверчивите кредитори мълчат,

примирени с тази своя участ.

Планове зарязани лежат

в ъгъла на мойто вдъхновение

и събират пагубната прах

на самодоволно безхаберие.

Чинно изчислява ме нощта,

пресъздава ме в активи и пасиви.

Търси в банкрутирала душа

нещо ценно да открие.

Печалната планета

Тия дни превеждах тая песен за приятел. Сега като чета, забелязвам, че се е получило не зле. Странно, но това не винаги е ясно в момента, когато се пише. Различно звучи след време.
А песента е добра.

В покрайнините на Йерусалим

пристъпвам сам под взора на луната.

И въпреки милионите звезди

сърцето ми блуждае на планета,

описваща печална орбита

около Априлската луна.

Изгубен съм без теб, изгубен съм.

И нека кралството ми да се срине

и да потъне в морските вълни,

аз съм луд по теб, по тебе, луд.

От сенчести дълбоки долини

дочувам скръбни древни вопли.

Но с всяка стъпка виждам теб,

на всяка крачка, само теб.

Звездите, песъчинки същи

по дъното на океан пресъхнал.

Кажи ми още колко? Кажи ми, колко?

В пустинята, говорят, има град,

всуе издигнат от владетел древен.

Но днес съсипан е градът и в руините

вятър вие с писък хищен.

Това са те човешките дела,

събрали наш'та арогантност.

Завинаги ще бъда пленник аз,

ако те вземе друг в дома си за жена.

Затворите са разрушени

и враговете ми на свобода,

но аз съм луд по теб, по тебе, луд.

В живота си не съм изпитвал

такава пълна самота.

Кралството ми необятно

не струва пукната пара.

И в цялата история човешката

победа няма ценна ни една без любовта.

В покрайнините на Йерусалим

пристъпвам сам под взора на луната.

И въпреки милионите звезди

сърцето ми блуждае на планета,

описваща печална орбита

около Априлската луна.

Изгубен съм без теб, изгубен съм.

Макар да имаш силата да сринеш

всичко тук пред моите очи,

а затворите са в руини

и враговете ми на свобода,

и кралството ми разрушено

потъва в морската вода,

аз съм луд по теб. По тебе луд съм аз.

Облаци поети

Лее се навън дъждът.
Всяка капка ми превежда
облачните стихове 
и прилежно ги подрежда.

Облачните небеса
пишат своите тропари
с водни струи и мъгла
върху покривите стари.

Плаче тихо есента.
С нас дъждовно се прощава.
Имам нова самота
и отколешна забрава.

Всички дни

Какво се носи на рожден ден без рожденик?
Какво се подарява на безсмъртен дух?
Как се преглъщат сълзи и почерпки
в един солено-жаден куп?

Как се празнува, ако ти се плаче?
Какво се пее, щом ти се крещи?
Какво си пожелаваш, като духнеш
запалените восъчни свещи?

Какво се чества на един ограбен празник?
И как се гледат хората в очи?
Денят, когато той не остарява - 
сега... и всички други дни.

Неродени стихчета

Понякога случайно прелитащи стихчета се оплитат в перчема ми и се приютяват в главата ми. Понякога ги споделям с всички останали. Но друг път връзката не е добра или стихчето преминава твърде бързо, та само малка негова част се откъсва и ми се забожда в мозъка, останалото профучава по пътя си. Като тази сутрин в просъница:

... а после светът се разпада

и всичко потъва в мъгла,

догаря фалшивата клада

и пак се завръща студа...

Лошото е, че ми се ще да видя началото и края, но няма как да стане. Ето тези странстващи строфички, отделени от спътниците си, аз си ги наричам неродени стихчета. Ще взема да ги пускам и тях тук. Кой знае, някой може да е уловил останалото.

Разпръснати прахоляци

Преведох едно стихче. И докато си човърках новия телефон, се заиграх с диктофона (знам, че не се нарича така, но аз ще си го наричам както искам), та взех и го записах в оригинал - разбира се драматично и изразително. 

Ето превод, ето и глас.

Бършете щом трябва праха, но нали
по-ценни са ваш'те писма и бои?
Кейк изпечете, посадете фиданка
поразмислете върху „искам“ и „трябва“.

Бършете щом трябва праха, но реките
кой ще преплува и изкачи планините?
Музика, книги кой ще попие,
приятели верни в живота открие?

Бършете щом трябва праха, но светът
ви мами със слънце и вятър чевръст.
Танцуват снежинки, валят дъждове
и всеки ден само веднъж ви зове.

Бършете щом трябва праха, но помнете
старост задава се не тъй далече.
И щом със света се сбогуваме зная
самите ний прах ще бъдем накрая.

С други думи

Малък нов разказ. Много малък. Не съвсем нов. Върти ми се из главата вече няколко години, та реших да го запиша, преди окончателно да съм го забравила. В "11/22/63" Джейк Епинг беше казал, че "понякога пурата е просто дим, историите са просто истории". И тази така. Не търсете смисъл под смисъла, не дълбайте за подтекст. Няма. Просто... историйка.

    С други думи
    Деница Минчева
    07.10.13

    От съседната стая се разнесе болезнен писък.
   Нора, задълбочена в текста, който пишеше, се стресна и на компютърния екран се появи кратка безсмислена поредица символи.
    – Така значи се раждали новите думи? Значението на тази може да е: „инатливите сестри са абсолютна напаст“.
    Тя стана от мястото си и тръгна по посока на виковете. Завари сестра си свита на дивана, покрила лицето си ръце.
    – Добре, този път кое е?
    – Лявото – изхлипа сестра й.
    – Сега трябва да си махнеш ръцете. Знам, че боли, но няма как иначе да ти помогна.
   Проблемът на Мартина с очите беше започнал, когато тя беше осъзнала, че не може да различава номерата на приближаващите автобуси. После беше забелязала, че сяда все по-напред в киносалона, защото не може да чете надписите. Накрая, когато безбожно беше подранила за една среща, защото не беше видяла правилно часа на стенния часовник вкъщи, тя се предаде и призна, че е късогледа като сова. За нещастие беше също суетна като млада жена и страхлива, като медицински неграмотна млада жена. Затова от трите възможности, които й предложи очният лекар: очила, лещи и лазерна корекция, тя си избра лещите.
    Има хора, на които лещите пасват толкова безпроблемно, та дори забравят, че ги носят. Марта не беше от тези хора. Почти веднага очите й кръвясаха и тя заприлича на статист във филм за зомбита. А малко след това се появи истинският проблем – лещите се разместваха. Без предупреждение и без особена причина в един момент някоя от тях се приплъзваше и се забиваше болезнено под клепача й. Първият път Нора ужасно се беше изплашила от крясъците на сестра си. Сега вече беше просто ядосана.
    – Добре, знам, само секунда. Вдигна глава, отпусни лице, иначе как ще я извадя от там?
    Марта вдигна глава, а Нора се възползва, че за момента сестра й не може да говори, за да си каже своето.
    – Не мога да разбера защо доброволно си ги причиняваш тия мъки. Наистина ли мислиш, че лазерната операция ще е по-лоша от това? Ти буквално се самоизмъчваш! Ако човек отказва де се храни, го обявяват за анорексик и го лекуват. А как се нарича човек, който умишлено си причинява болка? Досега не бях забелязала да имаш мазохистични наклонности...
    – Млъкни и ме остави на мира! Няма да дам да ми изпържат очите с някакви лазери!
    – То скоро няма и да се налага, защото ще останеш без очи. Ти нали разбираш, че те всъщност знаят какво правят? Обаче като си такъв инат, следващият път сама си вади лещите от кръвясалите очи.
   Около седмица по-късно Марта започна да обмисля идеята за лазерната корекция. Нора подозираше, че, колкото и да беше ужасна болката, сестра й щеше да продължи да я понася, но ярко червените очи жестоко й разваляха външния вид. Поне един случай, в който от суетата има полза, реши Нора.
    На нея се падна да запише час на сестра си и да разучи дали лекарят има бивши пациенти, чиито процедури са се объркали ужасно и сега вместо очи те имат овъглени дупки. Думите бяха на Марта, но тя вече се беше предала и мрънкаше само за форма. Освен да запише час, от Нора се очакваше също да придружи сестра си, нищо че имаше да пише и дипломна работа. Все пак тя беше Голямата Сестра и задълженията й не изчезваха, само защото трябваше да завърши някакъв тъп университет.


    След като Нора отново и отново обеща да не мърда от чакалнята и след като изтърпя сълзливото сбогуване на сестра си, като че ли извадено от латино сериал, отведоха Марта за процедурата й.
    Щеше да отнеме към половин час, а Нора нямаше какво да прави, освен да чака.
    Повечето помещения наоколо бяха със стъклени стени и хората, бързащи всеки по своите си задачи, изглеждаха като мравки в детски мравуняк. Точно като мравките и те не подозираха, че някой отвън ги наблюдава, пленен от динамиката на движенията им. За Нора процесът на общуване между хората беше възхитителен. Идеята, че съществуват толкова много езици, диалекти, професионални и улични жаргони и всякакви други системи, създадени и съществуващи само, за да свързват хората и да им позволяват да споделят електрическите импулси, препускащи из главите им, винаги я беше изумявала. Затова си беше избрала да учи езикознание, а за дипломната си работа беше решила да разгледа връзката между езика и другите, неезикови форми на общуване. Всичко това се въртеше в главата й, докато разглеждаше болничната обстановка около себе си.
    В далечния край на коридора една медицинска сестра влезе в стаята на някакъв пациент. Докато я гледаше Нора внезапно осъзна, че разбира какво казва сестрата. При такова разстояние и след като между двете имаше няколко стъклени стени, това естествено беше невъзможно. Нора реши, че е почнала да халюцинира от умора, но почти веднага разбра какво се случва. Сестрата беше вдигнала ръце пред себе си и използваше жестомимичен език. По-точно опитваше да го използва. Доста непохватно, ако и съвсем усърдно, тя питаше някого дали изпитва болка и къде точно.
    Нора, горещ привърженик на идеята, че няма случайни неща, беше удивена, че същите жестове, които самата тя упражнява вече години наред като част от образованието си, внезапно оживяват пред очите й. Любопитството й се изпъна като струна и я затегли към чуждата стая, медицинската сестра и невидимия за момента пациент.
    Докато приближаваше, Нора реши, че сестрата вероятно учи жестомимичния език и си е намерила празна стая, в която де се упражнява, защото от този ъгъл леглото изглеждаше празно. Беше вече на крачки от стаята, когато видя, че краката на пациента стигат доста навътре от долната табла на леглото, защото пациентът е дете.
    Когато забеляза, че сестрата наистина се затруднява с жестовете, Нора се реши да подаде нос в стаята и да попита дали може да помогне. Личеше си, че жената е искрено облекчена. Вероятно беше изкарала някакъв служебен курс, но сигурно е било отдавна или курсът е бил съвсем повърхностен. Докато помагаше на сестрата и пациентката да разговарят, Нора научи повече подробности за детето. Малката беше глухоняма по рождение. В болница беше заради някаква най-банална левкемия, усложнена от особености в кръвната група на детето, която правеше почти невъзможно откриването на донори на костен мозък. Всъщност тези подробности Нора научи след като със сестрата излязоха от стаята. Освен това, пациентката се казваше Роза.
    Роза. В момента, в който Нора чу това име, тя разбра, че момиченцето няма семейство. Не че е невъзможно някой умишлено да кръсти дъщеря си Роза, но Нора просто знаеше, че това е име, което персоналът в някой детски дом би дал на дете, изоставане без дори още да е кръстено. Разговорът потвърди това, което тя вече подозираше. Детето е било оставено в дом тъкмо, защото е родено глухонямо, а семейството вероятно не й е дало име, за да не създава излишни емоционални връзки.
    След като със сестра си бяха загубили родителите си и по-големия си брат в една ужасна катастрофа, Нора отдавна вече имаше своите съмнения в божествената любов. Сега, когато се запозна с препатилата малката пациентка, реши, че какъвто и бог да има, той трябва да е много зъл или ужасно разсеян, та да изпрати толкова беди на едно малко момиче.


    Има някакво спокойствие в това да си средно дете. Знаеш си, че няма да си галеникът на семейството, но знаеш и че не зависи от теб да бъдеш пример и защитник за по-малките. Всички просто те оставят на мира. Има свобода в това да си средното дете. Катастрофата не просто беше лишила Нора от по-голямата част от семейството й, но беше променила и тази нейна роля. Внезапно свободата й беше отнета и тя се беше превърнала в Голямата Сестра – с отговорности, задачи и проблеми, които изобщо не беше очаквала. Тя естествено ги изпълняваше, но понякога едва прикриваше раздразнението си. Както сега, когато си губеше времето в тази болница, вместо да се занимава с дипломната си работа.
    Когато изведоха сестра й от процедурата – на количка, съвсем безпомощна с покритите си очи – емоционалната реакция на Нора беше колкото силна, толкова неочаквана. Завладяха я едновременно тревога гняв. Разумът й знаеше какво се случва и защо. С ума си тя разбираше, че зрението на сестра й е било временно отнето, но това е за добро. Всичко останало в личността й, някакъв древен свиреп инстинкт, крещеше, че тези хора са наранили нейното любимо същество и тя сега трябва да им издере лицата за наказание!
    Импулсът беше толкова силен, че тя болезнено впи нокти в дланите на свитите си юмруци. Изглежда без да усети с времето от Голяма Сестра се беше изкачила няколко стъпала до Заместник Майка. Най-неприятно беше усещането, че голяма част от гнева й е насочен към нея самата. Тя беше убедила Марта да се подложи на процедурата. Тя и само тя я беше поставила в това положение. Чувството за вина беше потресаващо. Желанието да спаси сестра си от всичко болезнено и тъжно – непреодолимо.
    Нора пое дъх и си избистри главата. Достатъчно прозрения за един ден. Време беше да се прибират у дома.


    Някъде звънеше телефон. Неистово, упорито, пронизително. Звънеше нейният телефон. Нора опипа нощното си шкафче с непохватни от съня пръсти. Навън още не беше почнало да се съмва. Време, което само изключителен оптимист би нарекъл ранна утрин. Кой можеше да я търси толкова рано.
    Гласът отсреща беше професионален и любезен. Представи се като някакъв доктор и каза, че се обажда от болницата. Същата болница, където беше минала процедурата на Марта. Нора се събуди рязко и окончателно. В гърлото й заседна буца, сърцето й заби оглушително. Нещо се е объркало, нещо с уж простата процедура не е наред... В следващия момент спомените й си дойдоха на мястото – процедурата беше минала успешно и Марта вече беше вкъщи, заспала в собствената си стая. След началното объркване, Нора реши, че е най-добре да обърне внимание какво й говорят, вместо да се стряска излишно.
    – ... кръвната проба на сестра ви е взета като част от предварителните изследвания на пациента и никой не е имал намерение да проверява нещо друго. Но виждате ли, в системата ни тези неща се засичат автоматично.
    – Какви неща? Какво се е случило? Нещо със сестра ми ли не е наред?
    – О, не сестра ви е съвсем здрава млада дама. Говоря за съвпадението. Вижте, тук имаме едно дете с левкемия, за което не можем да намерим донор. Поне досега не можехме. Оказа се, че сестра ви почти идеално пасва на всички показатели. Знам, че това е необичайно, но нали разбирате, става дума за малко дете. Дали сестра ви не би се съгласила да стане донор на костен мозък?


    Няма случайни неща. Това за Нора беше почти мантра. Беше я възприела след катастрофата, когато имаше нужда да вярва в нещо подобно. Да вярва, че всяко нещо има своята причина и, ако родителите й брат й са били отнети, то за това има по-висша цел. Няма нищо случайно, но има всякакви съвпадения.

    Марта беше очарована от идеята, че само тя може да спаси малкото момиченце – все пак, това я правеше много специална. Но не достатъчно, та да се подложи на болезнената, а и рискована процедура по извличане на костен мозък. Но Марта си имаше сестра. Голяма Сестра. Още докато обсъждаха този въпрос, Нора вече имаше смътна идея какво ще се случи. Самата тя предложи да я тестват като възможен донор. Пробата съвпадна идеално. Трансплантацията мина успешно. Останаха да се приключат само подробностите.
    Поетът беше казал: „Какво е едно име? Туй, което зовем ний „роза“, ще ухае сладко под всяко друго име.“
    Е, Роза щеше да си има ново име. Ново фамилно име. Нора лично щеше да й го даде, заедно с нов живот и нов дом. Марта пък щеше да получи и да изпита свободата да бъде средна в семейството, което за първи път от години насам растеше, вместо да се смалява.
    Лекарите в болницата бяха казали, че вероятността да попаднат на донор за малката Роза е била толкова нищожна, та това може да се счита за чудо. Нора беше доста по-предпазлива и внимаваше да не се увлича от такива драми. Кой знае, може би чудото е просто съвпадение с други думи.

Пир

Вземате лъжица вяра,
щипка търсеща душа,
чаша фино любопитство
и разбърквате сместа.

Слагате на вкус отвара
от напъпили мечти
и за цвят екстракт от зрели,
ярко греещи звезди.

Хвърляте за миг тестото
в огъня на любовта - 
ако парне ви ръцете,
значи много е страстта. 

Няма с таз рецепта проста
да нахраните плътта.
Тя е пир за други гости - 
пиршество на вечността.

Ежедневие

Дните се скъсяват,
мислите летят.
Облаци подхващат
нов небесен път.

Дните се разхлаждат,
мислите горят.
Облаци забулват
слънчевия свят.

Дните се смълчават,
мислите тежат.
Облаци печални
в локви се топят.

Дните преобръщат
мислите ми с бяс.
Облаци подхващат
свой ефирен валс.

За Киро

Животът, казват, продължава – 
отвъд кошмар и мъка,
покрай ужасни изпитания
напредва с плаха стъпка.

Животът, казват, има смисъл –
напук на скръб и отчание,
противно на безброй абсурди
той има свойто основание.

Животът, казват, е единствен,
неповторим и уникален;
безценен и неоценяван;
съвсем непостоянен.

Животът, казват... осъзнавам,
че тоз живот човешки
е бил описван много пъти
и с доста думи тежки.

Животът, казвам, е измамен –
злорадо ни подвежда
да търсим вечно щастие,
невехнеща надежда.

Животът, казват, продължава,
понесъл куп съдбички.
Напред животът се е втурнал.
Но явно не за всички.

Sandman

Снощи попаднах на една прекрасна песен - Kirsty Mcgee 'Sandman'. Великолепно съчетание от фина музика и изящни стихове. На първо слушане нежна и меланхолична песен. С всяко следващо меланхолията отстъпва място на тънка заплашителна нотка... Докато във всички разклонения на ценралната и периферна нервна система се вкопчи усещането, че накъдето и да се обърнеш, тя е там - изучава скърцащите ти стъпала, посреща зората на прозореца ти, слуша те, когато се молиш на какъвто бог имаш да те избави от собствените ти призраци ... и демони...
Голяма песен, вълшебна песен. И аз, понеже не мога да изтрая да не я съсипя, с цялата си невежа наглост, реших да я преведа. Ето на.


Тъкмо когато поглед сведеш,
шепнейки молитва,
и сънят грабне твойте очи,
аз там ще бъда.

Когато се събудиш посред нощ
дочул проскърцващата стълба
под нечий непохватен крак,
аз там ще бъда.

Тъкмо преди сутрешни лъчи
да се промъкнат по перваза
и сенките да хукнат след нощта,
аз няма да избягам.

Когато тихо твоят глас
се носи сред зората,
но е фалшива песента,
аз там ще бъда.

Ако щом готвиш се за сън
и спускаш плътни щори
в прозоречната рамка
внезапно ти се стори

че виждаш лик любим забравен
забравени очи, коса,
забравени протяжни думи,
да, аз ще съм там.

Събирай розови листа
докато розите цъфтят,
защото бързо вехнат те
и губи се цветът.

Ако някога ме преследва призрак, дано ми пее тая песен.

Военна зона

Малко и бяло, невинно на вид
хапче до чашата чака.
Сякаш виновно пред мене мълчи
и погледа ми избягва.

Като че иска да се извини,
задето въобще ми е нужно.
Хапчето даже за мен го боли,
ако и да ми е чуждо.

А моята лична дебела глава
измъчва ме с болки ужасни,
сякаш не съм аз цяла, една,
а сбор от воюващи части.

Хапчето бяло, невинно на вид
дочаква съдбата си ясна.
Аз уморено разтривам очи - 
пак се отлага войната.

Космология

Онази нощ, когато ти
погледна ме и тихо каза:
"Звезди са твоите очи
и лунен дъх косата",
аз вече знаех, че за теб
изгрявам само и залязвам.
Комети лутат се край мен, 
но аз не забелязвам.

Онази нощ, когато ти
в очите ми погледна,
аз  вкопчих се в сърцето ти - 
планетата безценна.

Here be dragons

Танцуващият в мене мрак
прехвърля дни и разстояния
и бледи мостове тъче
към сродни мрачни измерения.

Като обсебен картограф
аз следвам новите пътеки,
прорязващи невиждан свят
под ниски небеса гротескни.

На всяка крачка древен враг
предрича скръб и катастрофи,
но времето лежи в прахта
и не желае да работи.

В ръцете ми се впиват тръни
като дечица инатливи.
Очите ми се давят в сенки
със лепкави ръце грабливи.

Танцуващата в мене нощ
протяга се към своя извор.
Аз нямам сили да я спра.
А и не искам.

Облачно с елементи на депресия

По някое време, след като гледах "Облачният атлас" взе да ме мъчи желание да открия нещо, в което да мога да вярвам. Мислите се завъртяха в главта ми и се просмукаха през цедката във вида, демонстриран по-долу.


Дайте ми да вярвам в нещо.
Нека да не бъде бог - 
древен, мъдър и намръщен,
с гневен лик и поглед строг.

Дайте ми да имам вяра
в изумителни неща.
Само да не бъде сляпа,
тиха, плаха, немощна.

Дайте ми да вярвам силно, 
без съмнения и страх,
сякаш лично съм видяла
огнения райски праг.

Дайте ми безсмъртна вяра,
пренаписваща съдби
и запалваща в простора
нови бъдещи звезди.

Дайте ми да вярвам даже
със отворени очи,
че светът все пак е плосък,
въпреки че се върти.

Дайте ми фалшива вяра,
за да бъдем искрени.
Друго щом не ни остава,
нека вярваме в лъжи.

Възможна история

Досега се бях пробвала да превеждам само стихотворения на Една Сейнт Винсънт Милей. Преди малко докато си оглеждах "архива" - твърде помпозно име за папката събрала, всичко, което някога ми е привлякло вниманието, макар и да не помня точно къде и кога - изнамерих друго едно стихче.

Ето го стихчето, а след него и моят недодялан, но доброжелателен превод.

A Story That Could Be True

William Stafford

If you were exchanged in the cradle and

your real mother died

without ever telling the story

then no one knows your name,

and somewhere in the world

your father is lost and needs you

but you are far away.

He can never find

how true you are, how ready.

When the great wind comes

and the robberies of the rain

you stand on the corner shivering.

The people who go by--

you wonder at their calm.

They miss the whisper that runs

any day in your mind,

"Who are you really, wanderer?"--

and the answer you have to give

no matter how dark and cold

the world around you is:

"Maybe I'm a king."

Възможна история

Уилям Стафорд

Ако в люлката те подменят

и майка ти погине преди

да го е споделила, тогава

името ти е загадка

и някъде в света баща ти

изгубен те очаква,

но ти си надалече.

Той няма да научи

колко си достоен ти и зрял.

Когато вихър се извие

и дъжд краде топлината

ти на ъгъла стоиш треперещ.

На хорския покой 

безспирно се дивиш.

Те не чуват шепота, вилнеещ

всеки ден из твоята глава.

„Кой си ти всъщност, страннико?“

А отговорът, който ще дадеш,

ако й мрачен и студен, 

на безразличния свят е:

„Може би съм крал?“