Както горе, тъй и долу

Бе, не е добре. Пак ме бодат разни идеи.

Нали знаете, че Буда не е бог, ако и да има цяла религия завъртяна около него, а просто Събуденият. Както аз я разбирам идеята на ония източни хора (и като едно нищо може никак даже да не съм я разбрала), този свят, видим, осезаем, вариращо ароматен, не е нищо друго, освен огромно, сложно препятствие по пътя към истинската човешка цел – сливането с космоса, вселената или каквото чака там, отвъд воала. Всяко прераждане, всеки момент, прекаран в някаква човешка, животинска или растителна плът, са просто стъпка по този път, ново изпитание, допълнителен шанс да се придвижиш напред или да пропаднеш надолу в тази изначална игра с безброй нива, приключения и чудовища. Та Буда е забележим с това, че е успял да прекъсне цикъла, да се освободи от прераждането и да мине отвъд. Да се пробуди от тази фалшива реалност, поставена пред очите ни, за да скрие от нас истината... (ако това ви звучи като реплика от Матрицата, то е, защото е взето едно към едно от там; то това му е целият замисъл на тоя филм). Та така, твърдят източните хора, ние всички криволичим из разните си животи, по една много объркана и непоследователна траектория, напред-назад, печелим точки, губим точки (т.е. образуваме си карма) и все се целим към изхода, ама я го стигнем, я не.

Така. Ето къде става много твърде интересно.

Неотдавна бях ви споменавала за изумителния механизъм на Слънцето – нашата най-близка и най-важна звезда. Слънцето, което, каквото и да ви разправят поетите, не е огромен огън в небето. Защото Слънцето всъщност не гори. Няма как – за горене се иска кислород, а Слънцето съществува във вакуум. Не, нашата звезда не е огън. Тя е ядрен реактор. По-точно, реакторът е в ядрото и радиусът му е не повече от една четвърт от радиуса на цялото Слънце. Вътре в реактора се генерира абсолютно смъртоносна, абсолютно страховита гама радиация. Нищо друго. Ако тя достигаше до нас в този си чист вид... бе реално, нямаше да стига до нас, защото то нямаше да има до какво да стига. Веднъж генерирана, всяка една частица енергия минава през останалата част от Слънцето, което е ни повече, ни по малко... огромно, сложно препятствие по пътя на светлината към истинската й цел – да се измъкне навън от звездата майка, в космоса, в пространството. Плазмата, обграждаща ядрото на слънцето, филтрира гама частиците, като прихваща всяка една от тях, абсорбира я, задържа я за известно време, отнема част от енергията й, а после я „изплюва“ в съвсем друга посока, където я подхваща друг някой „домакин“. И така частиците се лутат из мантията на Слънцето, стотици хиляди години (не, това не е печатна грешка, толкова време отнема), докато накрая някои от тях успеят да се измъкнат навън и да се превърнат в това, което ние възприемаме като слънчева светлина.

Та... да виждате нещо общо между двата процеса? Питам, за да знам дали само моята болна глава вижда сходство тук или и други споделят диагнозата ми.

Мисля, че един от най-важните и най-полезни изрази, формулирани в цялата човешка история, е: „Както горе, тъй и долу“. На всяко ниво, на което погледнеш – макроскопично, микроскопично, космическо и субатомно, се вижда на практика едно и също нещо.

Ей затова никоя религиозна система никога няма да ме спечели за каузата си. Не и докато очаква от мен да приемам безпрекословно всичко, което се случва, да си държа очите затворени и да не питам нищо, когато има толкова много вълнуващи въпроси и толкова потресаващи отговори.

Както казах, не са добре нещата... Обаче, то... Музиката е виновна за всичко! Само ми мъти главата....  

Memento Mori

Като са замисля (трябва-не трябва, мисля веднъж седмично), дължим повечето забележителни образци на древната архитектурата и изкуство на факта, че повечето хора, навсякъде по света, не са могли да се примирят с факта, че някой ден ще умрат и ще изчезнат, и няма да ги има. Вместо това са се придържали към заблудата, че и след смъртта ще им трябват вещи, дрехи, прибори, че даже и храна. И огромни, скъпи, богато украсени къщи. В Китай поне са намерили двойна употреба на гробниците - построили са ги покрай границата и са ги използвали като селище за граничните войски. Обаче повечето гробищни комплекси са напълно безполезни и създадени единствено, за да позволят на големите шефове да се скрият от смъртната си природа.
Сещам се за думите на Оскар Уайлд от предговора на "Дориан Грей":

"Можем да простим на човек, който създава нещо полезно, стига да не му се възхищава. Единственото извинение да се създават безполезни неща, е човек дълбоко да им се възхищава. Изкуството като цяло е доста безполезно."

За съвпаденията

Това вероятно само аз ще си го разбера. Знам, че съвпаденията са нещо обичайно. Но понякога ми се случват толкова подробни и точни съвпадения, че си струва да се запишат. Пълня един тефтер с такива случки, повечето нямат смисъл, освен в моята глава. Но ето едно от тази вечер. 

Гледам нов сериал, "Слийпи Холоу". Главната роля, Икабод Крейн, се изпълнява от британски актьор, Том Майсън. В същия сериал, в ролята на съпругата му е Катя Уинтър. Том е симпатяга, "tall, dark and British", както се изразиха веднъж и, като с всички интересни актьори, тръгвам да разгледам в какво друго е играл. Повечето неща не съм чувала, но попадам на серия от "Инспектор Луис", британски криминален сериал, който ми е добре познат и любим. "Слийпи Холоу" е историческа хорър-фантазия. В серията на "Инспектор Луис" Том играе писател на исорически фантазии. Пак в тази серия участва и същата Катя Уинтър. А името на героя на Том, писателят, е... Дориан Крейн.

Понякога съвпаденията са просто съвпадения. А понякога кой ги знае. Или съм обградена от съвпадения, или забелязвам твърде много. Или правя от мухат слон. 

Броилки

Някъде сред дните, през които преминаваме без особена мисъл и без никаква идея за нещо необичайно или забележително, се крие един по-особен ден. Всички знаем своя начален ден, първата си дата като човешки индивид, и всяка година отброяваме нарастваща годишнина от тази дата. Но някъде се спотайва другият ден, последният. Без да знаем кога, без да да можем да я отбележим по какъвто и да било начин, всяка година преминаваме през датата, която някой ден ще бъде издълбана в надгробния ни камък отвъд тирето. Дали някой някъде отброява намаляващи числа? Дали това е броене до края... или е предстартово?

Пак коса

Косата ми расте средно с около сантиметър на месец. Аз имам 90 сантиметра коса на главата си. Сегашните връхчета на косата ми тъкмо са се подавали, около времето, когато племенникът ми се е родил, а в петък племенникът ми стана на седем години. Това означава, че нося последните седем години със себе си. Странно усещане. Косата ми като най-личния календар. Косата ми като струни на времето. 

Къде ли (дали) ще съм, когато израстнат поредните 90 см?

Where is my mind...

Странно нещо е физическото присъствие и усещането за различните места. Много пъти съм го забелязвала и не съм сигурна колко точно значение да му отдавам. Имам си компютър на работа и компютъра вкъщи. Като се остави настрана, че операционната система на работа е Уиндоус (не по мой избор), а вкъщи Убунту (Линукс, един вид), нещата не се различават особено - имам бюро, на което работя само аз, компютър, който не споделям с никого, голяма част от информацията на двата компютъра съвпада, столовете и на двете места са достатъчно удобни... И въпреки вчико някои задачи просто е по-лесно да се свършат на едното място, отколкото на другото. На работа мисълта ми тече бързо, ефективно, дава желаните резултати без много да се дърпа и не се разсейвам толкова. Е, не винаги, не може без изключения. Но за сравнение, същото нещо вкъщи е почти невъзможно. Вероятността да подкарам една задача, която е свързана с оформяне на документи, и да успея да си задържа вниманието върху нея достатъчно дълго клони към абсолютната нула. И това не се дължи на това, че вкъщи мога да спра, за да си взема нещо за хапване или да се сетя да гледам някой семшен клип в тубата - същите неща са ми подръка и на работа. Просто... мозъкът ми изглежда влиза в различен режим на работа на двете места. Което е потресаващо за мен, защото никога не съм правила такава разлика съзнателно.

Тцтцтц. Това човешката глава, не е като хората. Каквито и загадки да има да се разкриват занапред в човешката история, самите себе си има още дълго да се разгадаваме. Тцтцтц.

Тъй да се рече - увря ми главата

В гимназията по физика правихме един експеримент. Тогава учителят с ехидна усмивчица каза, че сами трябва да се досетим на какво се дължи особеното явление и така не ни го поясни. След има няма 15-16 години, мисля, че се сетих за обяснението. Ей сега, току що, както си седях, пиех чайче и се чудех ходи ли ми се до кухнята да си отмъкна курабия слепена с конфитюр.

Та ето значи в какво се изразяваше експеримента - деца, моля, не опитвайте това у дома!

Взема се най-обикновена огнеупорна колба. Пълни се с най-обикновена вода. Колбата заедно с водата в нея, се нагряват на най-обикновен пламък докато водата почне да ври. След това колбата се отнема от огъня. Водата, естествено, почти веднага спира да ври - т.е. видимо се успокоява и не бълбука. В следващия момент колбата, все така с врялата вода вътре, се потапя в съд, пълен със студена вода - все така чиста и най-обикновена. В резултат от това действие водата започва отново видимо да ври!

При цялата си простота експериментът е наистина ефектен и занимателен, но пак да повторя - това може да се постигне САМО с огнеупорна колба, защото такава рязка смяна на температурата - от хилядите градуси на пламъка до студената вода, ще спраска обикновено стъкло и ще създаде неприятности!!!!

Та учителският въпрос беше, на какво се дължи фактът, че водата отново започва да ври, когато колбата е потопена в студена вода. Явно, какъвто и да е ефектът, той позволява водата да ври при по-ниска температура, понеже в момента, в който я отнемем от пламъка, температурата й вече е почнала да пада. Понеже водата ври при 100 градуса само в идеални условия и тази температура варира в зависимост от налягането, първата ми мисъл беше именно за промененото налягане, оказвано от студената вода. Обаче, това не помага, защото при по-високо налягане, температурата на завиране не спада, а нараства. Значи не беше това.

И чак до днес, макар че съм се сещала няколко пъти за тоя случай, обяснение така и не намирах. Но ето че преди има няма пет минути, експериментът най-после приключи.

Хаха, представям си как всички тези години необятният ми човешки ум си е бил отделил едно кътче, където е обработвал информацията с някакъв свръх-охлювски темп, та да снесе резултата едва сега.

Ето какво измислих - както казах, в момента, в който се смъкне от пламъка, водата започва да изстива. Температурата, като цяло е процес, свързан с движението на частиците на веществата - колкото по-бързо се движат те, толкова по-висока е температурата на обекта. Изстиването, т.е. отдаването на топлина, ще рече, че частиците се забавят - т.е. енергията изтича навън от съда - това сава по-бавно във въздуха, където частиците са по-нарядко и по-бързо върху твърд предмет, на чиито частици може да се прехвърли енергията от блъскащите се атоми на водата.

В момента, в който обаче колбата попадне в студената вода, тя се оказва плътно заобиолена от студени - серич много по-бавно движещи се частици. На тях да им се отдаде топлина е доста по-трудно в първите моменти, понеже е трудно да се размърдат студените атоми. При това отдаването на енергия навън временно почти напълно спира и тя се връща обратно в масата на горещата вода, което се оказва достатъчно да раздвижи частиците толкова, та отново да заврат активно.

Ей това измислих. А впрочем, ако някой има по-добро обяснение, много ще се радвам да го чуя и да разберакъде бъркам.

Тъй, а сега е време да докопам сладките. Язък само, че междувременно чаят свърши - в смисъл, изпих го. Да видим дали ще се прежаля да направя още един или ще подпукам сладките така, на сухо. Ще видим.

Червено

Май почва да ме гони параноя.

Тая сутрин на отиване към работа, докато чаках на светофара, погледът ми падна на локвите наоколо и ми се стори, че утайката по дъното им червенее. Стоях забила поглед в тая мътилка, докато светофарът се смени два пъти и не, не ми се е сторило - изглеждаше сякаш дъното на локвата е покрито с червеникав прах, като от тухла.

Дали ми се привиждат неща, понеже живея в град на р. Дунав, пък напоследък тя не е най-екологично чистия водоем наоколо?

Знам ли, тия дни поваля, почвам да си мисля, дали пък дъждовете не са дошли откъм Унгария?...

Have a fUntastic time!

Adventureland
Последният разговор между Джеймс и Джоуъл.

Joel:
'What's the point of being a writer or an artist anyway? Herman Melville wrote fucking Moby Dick, and he was so poor and forgotten by the time he died that in his obituary, they called him Henry Melville. You know? Like, why bother? They're just gonna forget our fucking names anyway.'


James:
'Your Herman Melville story, that's bullshit. I mean he wrote a 700-page allegorical novel about the whaling industry. I think he was a pretty passionate guy, Joel. I hope they call me Henry when I die, too.'


Трябва да има някакво рационално обяснение защо толкова сериозно този филм ми е влязъл под кожата. Предполагам просто ще се наложи да продължа да го гледам отново и отново, докато го открия.