петък, 25 декември 2009 г.

Драсканици изровени от дъното на чекмеджето


Очите се разтварят без тъга.
Ръцете кърваво пулсират.
Дните се препъват в своята зора
и с парчета тежък залез
раменети си покриват.

Дъхът свисти в ранените мечти
и вее бледен флаг.
Не искам този ден да свършва.
Не искам да започва пак.


* * *

I'm consistently ignoring my pain.
My pain is frustrated and angry.
Every time I refuse it the right to impose
It reminds me of its constant presence.

My pain is alive and well.
But it's hungry for my attention.
Every time I send it away
It reinstates its presence with vengeance.

My pain boils the blood
And it lacks reason and patience.
It crawls its way through my life
With mindless determination.

My pain decorates my home
And so pictures are hanging crooked.
It aches every last of my bones
To extract my one true pain.




петък, 18 септември 2009 г.

Белото


ЗАЩО!? всички познати на човечеството десерти - например Kinder Bueno, Twix, KitKat, Lion, че даже и вафла мура, доколкото имам спомен от ученическите си години - са по-яки в белите си варианти? Има неква конспирация тука, надушвам просто!

вторник, 1 септември 2009 г.

Септември


"But it's a long, long while from May to December

And the days grow short when you reach September
The autumn weather turns the leaves to flame
And I haven't got time for the waiting game"



неделя, 23 август 2009 г.

Бухтички с течен шоколад



Подберете произволна пухкава розова бухтичка от купчината пухкави розови бухтички.
Разчупете бухтичката нежно, но с ентусиазъм.
Потопете парченце бухтичка в шоколада.
Съзерцавайте тънката струйка шоколад, която се спуска от парченцето бухтичка.
Преглътнете си слюнката, най-добре без да се задавяте.
Поднесете бухтичката натопена в шоколад към устата.
Преди да почнете да дъвчете задръжте за няколко секунди върху езика, докато вкусът ви завладее дотолкова, че да не можете да си представите, че други вкусове изобщо съществуват.
Преглътнете, за да направите място за следващите потопени в шоколад бухтички.
Повтаряйте тази последователност докато ви свърши или шоколадът или бухтичките.
Ще знаете, че изпълнявате рецептата правилно, ако си докарате хиперглекимична криза.
Успех!

Животното и столът


Животното рядко ми обръща внимание по поводи различни от хранене или влизане/излизане от стаята. От време на време обаче се качва на стол, който се явява зад гърба ми и се опитва да ме закача през облегалката на стола. И понякога аз спирам, каквото там върша и си играя с него известно време. Ето така.


вторник, 11 август 2009 г.

За Бог да прости


Странно нещо са традициите. Особено традициите свързани със смъртта. Винаги ми е била странна идеята да се "подава за умряло". Да раздаваш храна на живите, която те приемат "за Бог да прости". Как точно Господ ще опрости греховете на някой покойник заради това, че живите му роднини и приятели ядат наречена храна? Винаги ми е било трудно да изисквам от хората такова нещо: "Баща ми е мъртъв. Днес стават 9 години от смъртта му, моля изяжте тези неща с мисълта, че помагате за спасение на душата му".

Ако пътищата божии са неведоми, то пътищата човешки често са безсмислени. Или поне аз нещо не схващам смисъла.

Както и да е. Бог да го прости татко. И да пази нас живите от твърде тежки размисли и твърде лековати деяния. Амин.

сряда, 5 август 2009 г.

Земетръс


Всъщност усещането е по-скоро като земелюлей - настрани се клатушкахме сякаш. Много леко и много за кратко, но ми се разтрепера всичко. Не дай боже да се усилва.

Ама чувството никак не е хубаво. Едно такова - имаш проблем, опитваш да се сетиш какво е решението на конкретния проблем, но мозъкът ти дава "Error 404" - тц, няма мой човек, тоя конкретен проблем нито можеш да го решиш, нито да го заобиколиш, нито да го прехвърлиш на някой друг. Земята ти се люлее под краката и единственото, което можеш да направиш е да си придържаш компютъра да не се катурне и да се надяваш, че господ не ти се е я досал толкова, че да ти окаже огромната чест лично да те затрие.


Мда, всичкото това гледане на National Geographic ама хич не ми се отразява добре. Ама хич.

събота, 18 юли 2009 г.

Лятната аз


Обичам си лятната кожа -
кафеникаво-гладка,
излъчваща слънце.

Обичам как слънцето по мен я полага
с космически дълги
деликатни пръсти.

Обичам тези дни, когато
слънцето - магически шивач,
за всички ни тъче еднакви дрехи,
но на всекиго различно те стоят.

петък, 17 юли 2009 г.

Петък следобед


Когато в понеделник сутрин алармата ви събуди, коя е първата, най най първа мисъл в главата ви?
При мен почти всеки път е: "168 часа. Една седмица има 168 часа. А колко часа са до края на работното време в петък?"

Абсолютно всяка понеделник сутрин, първите 1-2 минути смятам наум брой часове до следващите почивни дни и рестартирам обратното броене.


Та отговорът е 105 часа 55 минути и към момента от този тягостен период се оцеждат последните 2 часа и 7 минути. Изненадващо, никога не ми се ще да проследя колко време остава до края на уикенда. Отдето и да го гледаш, там отговорът е само един - "Твърде малко". Въздъх.

Обичам петък следобед. Обичам приближването на почивката май дори повече отколкото самата почивка. Мечките спят през зимата. Аз бих искала да се отдам на летен сън.

Уф, тая жега ми стопява мисловните процеси. Май е най-добре да спра да пиша, докато не успея трайно да си охладя мозъка.

понеделник, 13 юли 2009 г.

Понеделник сутрин


Отварям си рийдъра след като два дни не съм го поглеждала. Има 345 нови поста. Около 80 от тях са споделени. Около 60 от споделените са от сайтове, които така или иначе следя. Останалите са неразбираеми за мен. Не знам защо изброявам тези неща. Просто рийдърът все повече ме изнервя и челният сблъсък с него в понеделник сутрин не е сред нещата, които чакам с нетърпение.

*************

In an unrelated story - скоро не съм опявала колко подли твари са котките. Време е. Събуждам се посред нощ. В сумрака виждам, че котката ми е качена на масата до леглото ми в поза за скачане, с наострени уши и всичко, в моя посока. Извръщам се светкавично колкото да светна лампата. Отнема няма и секунда. Котката ми не е на масата. Всъщност не се вижда никъде в стаята. След кратко разследване се оказва под леглото. Гледа невинно. Изглежда невинно. Почти би могъл да ме заблуди, че изобщо не е бил върху масата. Почти.

**************

Събота и неделя бяха изпълнени с дъжд и липса на слънце. В четвъртък си купих нов бански и мислех през почивните дни да ходя на басейн. Ако си бях купила чадър, може би щеше да е слънчево?

четвъртък, 18 юни 2009 г.

Bon Temps


Тези дни гледах отново един изключително сладък филм - "A Good Year". По-голямата част от действието се развива в Прованс. Мястото е вълшебно, любовта буквално във въздуха, хуморът е свеж и сладък, от този тип дето те кара
за два часа да забравиш всички грижи и да се кикотиш като ученичка.
А някъде по средата, когато Ръсел Кроу най после успява да заведе Марион Котияр на среща, за фон на романтичната вечер звучи един "златен шансон", дето не го бях чувала от поне милион години - "Boum" на Шарл Трене. Няколко пъти превъртах мястото във филма, където звучи песента, а днес съм изцяло на френски шансони. Тяхната бонбонена мелодичност по никакъв начин не съответства на обстановката в офиса, но пък помага да задържа на лицето си усмивката, която филмът ми лепна.

Хубаво ми е днес. Усмихнато. На пук на всичко, изглежда съм щаслива.



вторник, 9 юни 2009 г.

"Морска болест", ама друг път


Да си таковам проклетия вестибуларен апарат нещастен. Днес ми прилоша в книжарница! Докато разглеждах книгите!!! Само, защото трябваше да въртя глава наляво-надясно, в зависимост от това дали гръбчето на книгата се чете нагоре или надолу. Наложи се да си тръгна само с една книга, защото ако бях останала да разглеждам още, щях да се издрайфам точно насред Пингвините.

Мама ти вестибуларна аз на тебе, какво още ще ми измислиш?!

сряда, 27 май 2009 г.

Свраки


Днес рано сутринта, докато отивах към работа видях едно свраче семейство. Свраките, въпреки че имат славата на големи проклетии и, макар че звучат като зле пресипнал футбулен хулиган, са изключително красиви птици.

Тази сутрин една възрастна сврака - мамата предполагам - беше повела два малки сврачока явно да им покаже широкия свят и да ги научи на важните неща - сиреч кое може да се изяде и кое може да изяде теб.

Пилетата бяха видимо по-дребни и все още им липсваше пълното оперение, но си хвърчаха насам натам, явно любопитни и не се притесняваха колко точно ще се отделят от майка си. Явно денят им започваше добре. Аз пък за малко да закъснея докато ги зяпах. Тотално съм си сбъркала професията. Трябва да се прехвалифицирам в зяпач на всякаква перната и козинеста гад. Равна няма да имам!

вторник, 26 май 2009 г.

Пролетни деца


Децата са ни скъпи.


понеделник, 25 май 2009 г.

Ммммммммм


Сладолед с ягоди и една идея уиски.
Мммммммммммммммммммммммм.

петък, 22 май 2009 г.

Note to self 2


Не започвай да си апгрейдваш операционната система, когато се каниш да си лягаш. Освен ако нямаш желание да отложиш лягането с около час, през който да клюмаш на стола в полусвяст.

четвъртък, 21 май 2009 г.

Необичаен мъдрец


Прибирам се от работа и, както ми е обичай винаги щом времето е хубаво (т.е. не се излива всемирен потоп или асфалтът не е почнал да се топи от жегата и да изтича на стройни поточета) се размотавам известно време. Правя си разходка, която да компенсира 8те часа кибичене в офиса.

Както се шляя безцелно и даже безмузикално (в тоя конкретен момент нямам желание да слушам каквото и да било, та плейърът си кротува тихо в чантата ми) отсреща на улицата се появяват жена и момче и я пресичат до моя тротоар. Тогава успявам да видя момчето. Той всъщност е поне 20ина годишен, но на лицето му се е опънала усмивка, която по-често виждам у три годишния си племенник - чиста и безгрижна. Става ми ясно. В следващия момент момчето се засилва към мен, протяга ми ръка и усмивката му грейва още малко сякаш съм най-скъпият му приятел и толкова се радва да ме види. Майка му, явно свикнала с реакцията на хората в такива моменти, бърза към нас: "Не му обръщайте внимание, той не разбира!". Поемам ръката му и той леко и тръжествено се здрависва с мен. Ръка като ръка - човешка, топла с нищо незабележима. Само дето напълно спонтанно ми я е подал човек, който ме вижда за първи път. И явно е доволен, че аз съм отговорила на поздрава му, защото веднага след това се обръща и продължава да върви с майка си. Вече не виждам лицето му, но съм убедена, че нищо не може да изтрие тази негова усмивка.

Защо човек може да си позволи да е искрен, спонтанен и безгрижно да се здрависва със случайно срещнати хора по улицата само ако е ... специален? Защо сърдечността е приемлива, само ако е оправдана с необичаен ум? Не разбирал бил той - че той ако не разбира, кой? Този негов "специален" ум сякаш знае за чистата радост от живота повече, отколкото "нормалните" някога научаваме.

Знам че завистта е грозно нещо, знам че е грях. Но как да не завиждаш на човек без грижи и тревоги, като знаеш, че неговото щастие за теб е непостижимо? Предполагам остава ми само да се радвам, че можах да стисна ръката на един такъв човек. Дано радостта му се окаже заразна.

събота, 16 май 2009 г.

Да се събудиш в криво настроение


Нали знаете как понякога, ако човек сънува кошмар и мърмори на сън, а вие решите да го събудите, той се стряска и ви сграбчва или поне посяга към вас?

Представете си колко по-лоша идея е да събудите котка, която на сън ръмжи, както в будно състояние не сте я чували никога и се тресе, все едно сте й пуснали ток. Лоооооша идея. В момента имам обилно перфорирана ръка и два изтръпнали пръста, които да го потвърдят. Ако ще будите котка, сънуваща кошмари, използвайте нещо дълго, с което можете да я побутнете от разстояние. За предпочитане, докато сте се прикрили в коридора, подали сте в стаята само ръка и то в някакво защитно облекло. Досега не съм имала представа колко са силни тия гадове. През последните години почти не съм оставала без драскотини по ръцете, но май за първи път си имам комплект отпечатъци от зъби.
Нот куул.

сряда, 13 май 2009 г.

Хрус-хряс


Днес се случи нещо едновременно прекрасно и максимално ужасно. Докато се въртях в кухнята и се чудех какво ми се яде, така без много да се каня и без големи надежди взех та си направих карамел лакта. Съвсем почти като истинските бонбони.

Защо това е прекрасно е очевидно - аз обичам карамел лакта още от детските си години, когато тези бонбони се продаваха в шарени кутии, завити в прозрачна обвивка а отвътре един слой разноцветни станиолчета, които ние нагъвахме по доста сложен начин и си правехме принцески пръстени. Да ни се връзват с принцеските рокли (на мама най-красивата нощница) и принцеското самочувствие.

А ужасен този факт се явява, защото досега, когато усетех внезапен повод да се тъпча със сладко, донякъде ми помагаше да се удържа знанието, че трябва да излизам навън, да го пазарувам това сладко, а за целта (особено ако се случи почивен ден) ще трябва да се обличам прилично и прочее. Сега обаче се оказва, че с подръчни средства и около пет отделени минути, мога да си имам цяло канче карамел. Мляс. Лошо.

Още повече, че точно в момента имам идеалния повод да се тъпча до отказ. Концертите на Депеш в Гърция и Турция бяха отменени, а върху Букурещ и София гилотината още не е паднала. Всички треперим като млада трепетликова горичка, сполетяна от антициклон със садистични наклонности и чакаме да чуем ще има ли концерти в тези два града или не. Ако имах склонност/нужда да пия, щях да си пропия седмицата. Но тъй като аз съм пристрастена не към алкохола, а към захарта, явно ме чака не препиване, а преяждане. Хей фатално затлъстяване, здравей, здравей, аз към теб се нося с песен.

Пфуй, тревогите ме избиват на умерена простия и злобен сарказъм. Т'ва измамените надежди били лошо нещо. Нищо чудно, че гърците изпотрошиха сцената, това е като да освобиш дълго натрупвана пара съвсем внезапно и с пълна сила.

Тъй, отивам да си измислям причини да не ям. Стискайте палци. Но не залагайте пари на моя успех.

вторник, 12 май 2009 г.

Six Degrees of Separation


Наскоро гледах 'Seven pounds' и понеже Уил Смит ми е малко противоречива фигура - или поне моите чувства към него са противоречиви, реших да си дам възможност да го опозная повече като актьор. Още повече, че също така наскоро гледах 'The Day The Earth Stood Still' и осъзнах, че Уил и жена му са си отгледали великолепен конкурент.

Разгледах филмографията на господин Смит. Оказа са, че доста от филмите вече съм гледала. Но някъде там, в началните заглавия се мержелееше филм, за който дори не бях чувала. 'Six Degrees of Separation'. Реших да си обогатя представата с нещо от ранната работа на господин Смит като гледам точно този филм.

Току що приключих да го гледам. И дори докато пиша тази записка челюстта ми виси на около педя от обичайното си положение. Филмът е стряскащо добър. Това, че в него са успели да се замесят също Стокард Чанинг и Доналд Съдърленд са допълнителни подсладители, но истинската звезда на този филм, съвсем заслужено и безпрекословно е Уил. Не мога да повярвам, че човек, който в началото на кариерата си е изиграл нещо такова, после се е примирил с роли като в Лоши Момчета 2(!), който наистина, наистина се опитах да гледам. И ще опитам пак. Но не обещавам да го довърша.

Опитите да се преразкаже този филм биха били според мен напълно изгубена кауза. Филмът има към дузина смислови нива и поне трима изключителни актьори и гледането му е като директно стимулиране на мозъчната кора с оголен електрод. Едновременно приятно и тревожно, и забавно, и сантиметално, и дълбоко разтърсващо. В един момент се усеща като блиц шах турнир - всичко се случва главозамайващо бързо и ако не си на нивото на играчите, няма начин да проследиш какво става.

Накратко - това е хубав, хубав филм. От една страна ми връща вярата в американското кино, а от друга ми напомня колко ужасно много хубави филми има там някъде, за които аз дори не съм чувала и вероятно тотално ще ги пропусна. Радвам се, че този попадна на пътя ми.

Като мостра нека ви послужат тези (почти) финални думи на двама от главните герои, които са съпрузи и се занимават с търговия на предмети на изкуството.

He: Sezan would leave blank spaces in his canvases if he couldn't account for the brush stroke, if he couldn't give a reason for the colour.

She: I am a collage of unaccounted for brush strokes. I am all random.

петък, 8 май 2009 г.

Строители на новото време


Противно на всякакви кризи и на тенденцията за свиване на пазара на недвижмо имущество и строителство... и каквито още лудости ни засипват тия дни, лястовиците строят. Изграждат наново едно старо гнездо, което явно е било полу-разрушено през зимата на прозореца вкъщи. Строят ново гнездо на прозореца на работа, след като вече няколко години наред само оглеждаха терена и пробно слагаха кални топчици тук и там.

Тях кризата не ги плаши. Подозирам, че единствената им заплаха, макар че те едва ли я осъзнават ясно, е автомобилът изпускащ гъст пушек, който всяка година минава да опуши града и да намали популацията на комарите. Все пак, опитът сочи, че след това остават достатъчно летящи гадинки, та лястовиците да не умрат от глад.

Чевръсти и усърдни, пилетата си строят домове, в които ако са късметлии ще се върнат и следващата година. А ако са още по-големи късметлии, ще се върнат децата им.

четвъртък, 30 април 2009 г.

On and on the pony runs


Следват шест почивни дни. Шест. Струват ми се като цяло богатство. Като необятно дълга почивка. Струват ми се толкова прекрасни, колкото ми се струваше тримесечната лятна ваканция преди около 20 години.


Как стана така, че усещането за три месеца свобода се е свило дотам, че да пасне на емоциите причинени от шестдневна почивка? Хубав въпрос. Както винаги се получава с хубавите и важни въпроси, някой някъде вече им е измислил отговор. В моя случай отворите обичайно идват от Кинг - когато човек е писал толкова много и на толкова разнообразни теми като него и, когато друг човек (аз) е изчел всичко (почти), което авторът е публикувал, няма начин това да не се превърне в източник на доста отговори.

В случая отговорът е "Моето хубаво пони". Времето, момичета и момчета, мъже и жени, времето, приятели и съседи, е като малко пони. Когато сме млади, когато сме деца, понито бавно крачи през зелените поляни на младостта (ако имаше награди за клишета, щях да ги обирам с пълни шепи). Когато станем възрастни, по-възрастни, най-възрастни, понито забързва ход, засилва се, препуска все по-бързо. С всеки следващ ден живеем все по-набързо, все по-задъхано, все по-накратко. Ето защо преди двадесет години ми се струваше невъзможно да преживея лятото без тримесечната ваканция, а сега шест дни ми се струват животоспасяващо прекрасни. И навсякъде около мен се носи шум на лудо препускащи копитца.

понеделник, 27 април 2009 г.

Бодра смяна


Още котки - малки, големи, сиви, шарени - сладкишести!




неделя, 26 април 2009 г.

Телефон все ни свързва


Племенниците ми обичат телефона. И двамата. Ако позвъним у тях, след вдигане на слушалката редовно се налага да изчакаме поне минута докато двамата се боричкат да я докопат и да избутат другия възможно най-далече. Разговорите с тях са доста своеобразни - ако на телефона а майка ми, питат я къде съм аз, ако говорят с мен, питат къде е баба им. И от двете настояват да научат кога ще им ходим на гости и в някакъв момент се сещат да питат къде е котката. Рядко изчакват да получат отговор на който и да било въпрос преди да почнат самите те да долагат факти: "А пък кака влачи обувка. Голяма."; "А пък Влади не ми дава топчето. И ме хапе."; "А пък ние ще спим, ти ще спиш ли?" и прочее безценна информация. И така докато и двамата писнат в един глас: "Сънчоооооооооо!" и хукват да го гледат, тотално забравили телефона. За момента.
Предполагам ще продължим да провеждаме тези телефонни разговори поне още известно време без особена промяна в съдържанието. Чак докато тръгнат на училище и спрат да ни се обаждат, защото да си говориш с баби и лели е тоооооолкова втора група в детската градина. Растат дребосъците му. За съжаление, твърде бързо.

петък, 24 април 2009 г.

Несъмнено


Някой може би ме е мечтал,

искал е да бъде моя сянка.
Нощем във небето поглед взрял
си е мислил, че за мен блести луната.

Някой сигурно ме е копнял -
разговори с мен си е измислял,
плахо ме е търсил през деня
и към мен е пращал всяка мисъл.

Някой трябва да ме е желал -
само мен, каквото и да става!
Точно мен, каквато съм сега
и, каквато бъдещето ме създава.

Някой може би ме е мечтал
скрито, без за миг да ми досажда.
Без дори да ме е виждал досега
знае си, че вече го очаквам.

петък, 10 април 2009 г.

Depeche Mode отново в България


В горния ляв ъгъл на страницата на
dm.org отскоро се появи часовник отброяващ обратно. Към момента часовникът показва 37 дни, 5 часа, 56 минути и 30 секунди. Преди на някого да му е настръхнала косата да уточня, че обратното броене не отчита времето оставащо до взривяването на бомба. Взрив ще има при всички положения, но той ще е от по-емоционален характер.

На 18 май тази година, т.е. след 37 дни, 5 часа... България ще преживее втория си концерт на Depeche Mode. Това събитие, което хиляди фенове очакват като второ пришествие (буквално) е колосално само по себе си, а след края му е предвидено афтър парти, което по всичко изглежда достойно ще продължи и завърши веселбата. Афтър партито се организира съвместно от depeche-mode.org и Tuborg Green Fest и ще съвпадне с втората вечер от годишната конвенция на българското DM общество.

Организаторите явно са се запасили с огромно количество ентусиазъм и готвят различни изненади за всички, които ще изберят да приключат вечерта с тях. Аз лично чакам 18ти Май с все по-нарастващо нетърпение. И макар да не съм сигурна дали след края на концерта ще знам точно на кой свят се намирам, поне знам със сигурност къде ще ме завари следващата сутрин - в Библиотеката, където смятам с верни другари достойно да довърша тоя епичен ден.

Флаерът по-долу дава подробности за партито.





четвъртък, 9 април 2009 г.

Разходка


Днес, докато си провеждах редовната разходка след работа, попаднах на тази мама-маца, явно повела на разходка хлапето. Хлапето беше абсолютно възхитително и едва се удържах да не го намачкам, ама беше твърде дребно. Не дай боже майка му да реши, че вече не й мирише правилно и да го изостави ЗАРАДИ МЕН, това просто няма да го преживея. Та затова се задоволих само с клипченце. Ей на.





четвъртък, 2 април 2009 г.

Bug


"Хората, които са се обичали на земята се превръщат в един единствен ангел. Формата му е на съвършено човешко тяло."

Добре де, ами ако си обичал повече от един човек?


сряда, 1 април 2009 г.

Пролетен вихър












На тъмно


Интересно как всички кампании за намаляване консумацията на енергия, всички Часове на земята и екологично-ангажирани призиви излъчвани по всевъзможни телевизии винаги настояват да си изключим лампите. Как пък веднъж не споменаха, че е добре и телевизорите да си спрем.


четвъртък, 26 март 2009 г.

Бръм


работаработаработаработаработаработаработаааааааааааааааа

главата ми ще се пръсне вероятно след около 18 минути
искам да изляза от тоя офиииииииииииииис
искам да си намеря поляна с нещо цъфнало и да бягам докато ми се спука жлъчката от изтощение
искам също и световен мир и да се оправи кризата
но излизането от офиса в момента ми е по-належащо
поздрав за всички побъркващи се от работа като мен с Bring Me Back a Dog на IAMX


неделя, 15 март 2009 г.

Предизвикателство


Никак не е лесно да се снима алуминиево фолио. Ето причината, поради която ми стори важно да да се сравя с тази задача.




В случай, че ама хич не си личи - станиолът (останал от някакъв шоколад вероятно) е щампован на кралски лилии.
Да.
Кралски лилии.

Котки


Преди няколко дни беше достатъчно топло и слънчево, за да почна да се чудя колко време остава докато отново се просна на паважа до градския басейн. Днес обаче вдигнах щората сутринта и... светът беше плътна снежна пелена. Не, че е натрупал или се е задържал, но беше достатъчен да ми напомни колко много състрадавам бедните душици животински живеещи на улицата.


Реално погледнато, в обичайната си среда животните по принцип живеят на открито, но и не съвсем - имат бърлоги, хралупи и други топлички места, където да се сврат. Градските животни имат проблем в това отношение. Затова днес преживях искрено щастлив миг, когато открих как точно се справят със студа котките на квартала. Те напоследък са се намножили. При последно преброяване - 10ина. Та днес тръгнах да ги търся, за да им дам да похапнат - не, нямам проблем да ме наричат "Лудата с котките", всъщност свикнала съм - и никакви не ги видях. Тогава внезапно един кот се материализира почти от нищото. Погледнах в посоката от която се беше появил в отговор на моите позивни и видях стара изоставена кола, тип "баничарка". Знаете, такива като комбита, служещи за разнос на по-дребни стоки в рамките на града. Та тази конкретно (червена) кола явно си е изживяла живота и просто е изоставена до кварталния трафопост. И вътре, струпани на седалките в най-очарователната пухкава купчинка, се намираха всички квартални котки.

Като ме усетиха - или по-точно като откриха, че един от тях се храни, всички се втурнаха към някакво място на пода между седалките, което явно им служи като вход/изход от колата. Вярно, че не е най-големият лукс и вътре едва ли е кой знае колко топло, но поне е сухо и не могат да ги докопата кварталните брутални хлапета. Като прибавим към това импровизираните колибки, които кварталният работник в пункта за вторични суровини прави за песовете, може да се каже, че съм относително спокойна за кварталните любимци.

Това е нещо, което забелязвам все по-често - хората се колебаят да приберат животно, но пред входовете на блоковете им има изнесени кашони със сложени вътре стари одеала, в които да спят животинките. Оставят им вода и по малко храна. Миналото лято някакво куче беше сръфало едно коте и загрижените хора го занесоха на ветеринар. Това ми дава надежда. Наистина ми дава надежда, че хората все някой ден ще спрат да гледат на мен като на луда за връзване.

Друг път обаче намирам телцата на убити котки - нищо не може да ме убеди, че са умрели от естествена смърт - и надеждата ми тихо дезертира. Предполагам, че винаги ще е така - част от хората ще обичат и ценята живота. Друга част ще обичат да стъпкват живота, който смятат по-низш. Не трябва да се учудвам. Не трябва да страдам. Не трябва никого да съдя.
Не трябва.

Сега остава да измисля, как да спра.

сряда, 11 март 2009 г.

За храната и душевността


Преди време, много много отдавна, си бях намерила в Billa соев пастет. Това искрено зарадва вегетарианската ми душица, но и ме остави, както се оказа, в дълбокото заблуждение, че този продукт ще бъде зареждан там редовно.
Нъцки, както е казал поетът. От тогава всеки път като се случи да пазарувам там оглеждам с тъжен жаден поглед камарите пастети, дано открия заветната тревопасна наслада, никога не я намирам, въздишам тежко, питам някой от мотаещите се наблизо служители да не би да са преместили този продукт някъде (някои заблудени души смятат, че вегетарианските продукти и продуктите за диабетици са сродни и трябва да стоят на едно и също място), той ми отговаря, че "Продуктът не е зареден", аз въздишам още по-тежко и отивам да си пазарувам кашкавал и препарат за отпушване на канали. Примерно.

Ето защо, когато при последния ми тур в Billa погледът ми падна на заветните кутийки още преди да съм се сетила да ги потърся, едва се удържах да не помета рафта. Размина се само с половин количка пълна с пастет.
А днес след известен размисъл и, като заключих логически, че другия път като доставят такъв пастет, аз вероятно вече ще получавам пенсия, отидох все пак да дообера остатъка. Още с влетяването вкъщи се инсталирах в кухнята, където си спретнах сандвич с пастет, зелена салата и ръжен хляб и се заех да го ям сякаш животът ми зависеше от това. След като ометох и последната троха се захванах доволно да храносмилам с нещо, което (предполагам) е било щастливо-глуповата полу-усмивка на лицето ми. Докато преживях така ми хрумна, че всъщност вкусът на соевия пастет ама никак не се различава от вкуса на животинския - доколкото имам спомен за него, което пък ме наведе на някои интересни размисли за съдржанието на "истинските" пастети.

Както и да е, цялото това словоизлияние целеше просто да кажа, че таз вечер съм нещо като щастлива. Само едно нещо нарушава доволството ми и това е, че снощи доизгледах и последната налична серия на Закон и ред. В моята душевност се отвори дупка, която зее грозно и настоява да бъде запълнена преди някой да се е пребил в нея. С други думи - трябва ми нов безумно дълъг сериал спешно. Не, "Дързост и красота" и "Докато свят светува" не се класират.

петък, 6 март 2009 г.

Граница


Оплаках тленното й тяло.
Простих се със безсмъртния й дух.
Съобщих на птиците, че вече не е нужно
да пеят на разсъмване.

Остана ми да рециклирам всички спомени
и да запаля огън
в центъра на миналото щастие
преди да тръгна на далечния си път.

вторник, 3 март 2009 г.

вторник, 24 февруари 2009 г.

Тъмно


“It's dark behind your smile and I can follow through”


Има такива усмивки. Шроки, ярки, приветливи, невинни, между чиито зъби (зъбизъбизъбизъбиииии) се просмуква тъмнината, която са сдъвкали с наслада. Има такива хора, които разравят пластовете сумрак дремещи някъде под, над и около всекидневно служещото им съзнание и измъкват от там всяко късче скърцаща тъмнина, която трескавите им пръсти докопат. Струпват пред себе си тая зловеща камара и с прилежанието на първокласник, започват да подреждат един пъзел, в който няма, не може да има картина, защото каква е тази картина, която се състои от различни отенъци на черното и кое е това изображение, което пронизително пищи и умолява да бъде отново разрушено и върнато в сънливия си дълбок мрак, защото самото то не може да понесе ужаса и болката на съществуването си. Има хора, които съзнателно търсят този мрак и сглобяват неговото гърчещото се, протестиращо тяло със същата наслада, с която серийните убийци бавно и постепенно обезобразяват жертвите си, откъсвайки от тях къс след къс.......


Всъщност не исках да напиша това. Исках да пиша за музика.


“I want to reach my hand into the dark and feel what reaches back.”


Но тази музика....


Всичко е истина” – ми казва тя.


Докато я слушам, това ми е напълно ясно – “ВСИЧКО Е ВЯРНО! - и сънищата, и смешната ти вяра, и живите ти страхове; ти също си истинска (“можете ли да кажете АМИН” ме пита тук един - хахахахахахахохохохохохо) и всички тъмни кули навсякъде са истински, защото как иначе тези толкова далечни хора, успяват да се протегнат и да се заровят дълбоко в главата ти, в подлото ти, простовато ежедневно съзнание?, как ако няма врати и пътища, и ... усмивки... в тъмното?......”


.......ето как........

................ето защо..........

.......ето там...и там.............


mirror, mirror, on the wall,

am I already through the hole?


Трябва ми застраховка “Живот”, за да слушам тая музика и то само защото още никой не предлага да застрахова човешкия разсъдък. А трябва, защото и за него вече бронебойни патрони има открити. Има открити.


понеделник, 23 февруари 2009 г.

Да те жадувам аз, да те жадувам....


Вие си мислите, че знаете какво е да се взираш в очи пълни с копнеж? Вие смятате, че познавате болката на отказаната близост в нечий чужд поглед?

Нищо не знаете вие. И нямате шанс да научите истинското значение на думата "копнеж", докато не застанете между една котка и нейните бленувани... маслини.
Добре, признавам си, не мога със сигурност да твърдя за всяка котка, но моята пуска най-тъжните и прочувствени погледи точно когато надуши маслина.

Както и тази вечер. С мама се храним, на масата, наред с други неща, има и чинийка с маслини, а животното се е инсталирало на съседния стол до нея и жадно наднича над левия й лакът. Той е голяма котка и гласището му е пропорционално мощно. Но в случая пуска най-тънкото, най-отчаяно гласче и го гарнира с трескав френетичен поглед, предвещаващ, че ако в менюто му не бъде включена маслина в следващите 3 до 5 минути, притежателят на погледа просто не отговаря за себе си. И за околните.

Как завърши този ням диалог, ще попитате. Ама вие сериозно ли? Стига бе, колко котки познавате, които не си постигат поставените цели. Естествено, че си получи маслината звярът. След което я гони из цялата къща и приключи епичната неравна схватка като я натика нейде под мебелите.

Заклевам се, ако маринованите маслини можеха да растат, у нас вече щеше да се полюшва свежа маслинова горичка. Щяхме да имаме достатъчно клонки да подсигурим мира по всички земни кълбета. Само с гълъбите не съм сигурна как щяхме да се погодим. Все пак, у нас живее твар, която счита за свое законно право и свещен дълг да изсмуче кръвчицата на всяко попаднало пернато. А не съм сигурна колко миротворно ще действа безжизненото тяло на един гълъб на мира.

неделя, 8 февруари 2009 г.

Рекламно недоразумение


Ние обичаме кафе Спетема. Открай време вкъщи се пие само това - предимно защото мама нищо друго не кусва, а на мен ми е все тая. Рекламата на кафе Спетема няма нищо общо с избора ни да си го купуваме. Купихме веднъж, на мама й хареса, решихме, че е напълно поносимо за бюджета ни и продължихме да купуваме само него. Дори и в момента посръбвам от въпросното кафе (вярно в чаша от чай Pickwick, ама човек не може да си избира коледните подаръци, а и чашата си е добра).

Та думата ми беше, че рекламната кампания за кафе Спетема не ни е повлияла особено като домакинство, но когато се е случавло да я мярна в списание или на някой билборд, винаги ми се е струвала приятна - интересна идея, приятно изпълнение, привлича вниманието.

Колкото и да е добра дадена идея обаче тя рано или късно изживява полезното си действие. Как създателите на кампанията "Спетема за всички сетива" биха разбрали, че тяхната идея е на края на силите си? Когато в резултат от тази кампания, се ражда ей тва чудо:


Макар да признавам, че аналогията между кафето и човешките сетива изглежда приятно на голям плакат или билборд, далеч не същия ефект постига това магнитче за хладилник, което беше скатано под капака на последната кутия кафе, която си купихме. Не знам на вас как ви изглежда, но на мен ми прилича на кривогледо хлапе, готово да ревне всеки момент. Точно това беше първата ми асоциация при вида на магнитчето.

Изводът от тая тирада е, че ако Спетема вече не беше част от задължителния ни списък с покупки (наред със сапуни и шампоани Dove, прахове Persil, препарати за миене на съдове Pur - лимон!) и трябваше тепърва да си формираме мнение за този продукт, визуални недоразумения като горното нямаше много да помогнат.

Но иначе кафето безспорно е добро.

сряда, 4 февруари 2009 г.

Сериозен разговор


Котаракът ми е единадесет годишен (почти), но все още си гони опашката като въртоглав. И съответно помита всичко попаднало на пътя на малкото му опустошително торнадо.
Търся някой да му обясни, че по котешките стандарти той вече е голяма котка и трябва да се държи сериозно. Кандидати да проведат този разговор? Обещавам да поема медицинските ви разходи за нараняванията получени в хода на беседата. Или - ако се стигне до там - ще платя за прилично погребение. Да не говорим колко прочувствено надгробно слово ще ви напиша.
Моля изпращайте кандидатурите си придружени с автобиография, мотивационно писмо, поне три препоръки и не забравяйте да си посочите кръвната група. Може да се наложи спешно преливане на кръв. Успех на всички участници.

понеделник, 2 февруари 2009 г.

Престижни пурички


Нова записка във въглехидратния дневник.
Пурички "Престиж" - най-пресни, най-ванилени, най-много за най-малко пари. Нека консумирането да започне ... сега.

Стига, разбира се, да не ви пречи, че са към милион калории.*



*Твърдението очевидно е преувеличено. Едва ли са повече от половин милион.

Obsessive compulsive disorder


Почвам да подозирам, че съм я прихванала тая тежка болест невярна. Или поне някакъв по-лековат вариант. Причини за подозренията -
Закон и ред. Без умисъл за престъпление, чисто и просто оригиналния сериал. 19 сезона. 422 серии до момента.

Преди време изгледах три сезона - тези, в които участва Джил Хенеси, щото бях свикнала да я гледам само като хаплива, вироглава, изтормозена съдебна лекар(ка) и ми беше интересно да я видя овладяна, хладна и по-малко драматична.

Но Джил Хенеси ми е отделна болка. Говорех за Закон и ред като цяло. Нещата почнаха от Джил, но по едно време осъзнах, че без сама да знам как, явно в някакъв момент съм решила да изгледам целия проклет сериал. В момента съм отметнала 4ти, 5ти, 6ти, 7ми, 8ми сезон до половината, една серия от 9ти, 17ти, 18ти и, каквото е излъчено от 19 сезон.

Прекарвам си вечерите в гледане на сериал и шиене на гоблен. Гобленът е натюрморт. Цветя и плодове. 1:1 - знаци:бодове. Който разбира ще ме разбере. Който не е шил гроздови зърна на гоблен, няма да разбере и трябва да се счита щастливец!!

Всичко това какво идва да покаже - идва да покаже, че бавно и полека, без много-много да бързам, отивам къмто да се смахна. Приемам топли съчувствия и волни пожертвования във вид на скромни суми или лекарства тип Кукумицин. Вноските изпращайте с въздушна поща и не се надявайте да чуете някакъв отговор в близките две години. Имам сериал да гледам!

понеделник, 26 януари 2009 г.

Здравословно


Колегата чете данни от проучвания на киселото мляко и млякото изобщо. Чете и се диви. Данните сочат, че млякото и по-точно консумацията на животинско мляко от хора, е ни повече, ни по-малко чиста отрова: пък не знам какви ензими липсвали в човешките стомаси; пък не знам на колко парчета бекон се равнявала една чаша мляко; пък не знам какви камари холестерол дебнели от привидно невинното мляко... Всичко това го оставя дълбоко замислен.

Малко след това започва обедната почивка и колегата отива да си набави обяд. По някое време се връща с характерна мазна торбичка и заявява:
- Минчева, аз реших! Щом в млякото има толкоз холестерол, не мога да рискувам аз. Ей на - ще похапвам дюнерче, тука убеден съм грам холесторол няма.

И започва с огромно блаженство да се храни. Пет минути по-късно дюнерът е история, а колегата небрежно посяга към същото мазно торбе и замислено отбелязва:

- Две, както знаеш, винаги е повече от едно.
- Да, но дали винаги е по-добре? - решавам да се включа аз с един вид философски коментар.

Колегата, въздъхва дълбоко между две пропити с пикантен сос хапки и заключава:

- Виж сега, каквото и да ми говорят, сигурен съм, че е по-добре човек да умре от преяждане, отколкото от глад. Първото ми се струва, ще е по-приятно.

Завеса.

Не разбира


Много необичайно. Наистина странно. Откакто се помня имам проблем с немския. Когато бях малка и трябваше да избирам в училище дали да уча английски или немски, изпитвах почти панически страх, че някой може да реши и да ме принуди да уча немски. По-късно в живота ми, в други учебни заведения съм попадала пред същия избор и чувствата ми не бяха нито грам променени. По някаква причина дори от звука на немски козината ми настръхва. Това е факт, който ме е съпътствал през целия ми съзнателен живот без конкретна причина. А ето че отскоро ми се случва нещо друго необяснимо - слушам песни на немски. Песни, на които нямам представа дори заглавията какво означават, да не говорим за текста. И ми харесва. Съвсем сериозно и съвсем наистина - този език, които винаги е предизвиквал моята напълно ирационална ненавист, сега ми доставя удоволствие да го слушам. Примери - And One - So klingt liebe, Melotron - Es brennt, Peter Heppner - Alleinesein, Vorbei.
Не обичам такива внезапни промени в самите устои на моята личност. Все едно внезапно да се събудя със сини очи. Дори не съм сигурна дали искам да търся превод на тези текстове. Ако вземе да се окаже, че не ми харесват думичките, съвсем ще изпадна в противоречие със себе си, защото ми харесва да слушам песните, но думите винаги са имали значение за мен. Голямо значение. Ще си тъна в приятно и умишлено избрано неведение.

петък, 23 януари 2009 г.

Енергична млада дама


Рано тази сутрин, малко след 8.00ч, мама и аз имахме приятното задължение да се обадим на племенницата ми да й честитим четвъртия рожден ден. Оказа се голям късмет, че толкова рано сме се наканили. Защото тя вече била будна, заредена до телефона да си получава пожеланията и от поне половин час мелела на другата си баба:"Айде да звъним на баба Нинче, че да ми честити рождения ден". Хич да не е, инициативна ни е девойката. Да е жива и здрава и да слуша два пъти повече, щото вече е голяма!

четвъртък, 22 януари 2009 г.

Note to self


Деницооооооооооооо, Деницо, вземи най после се сети да си занесеш нож на работа. Стига си рязала разните рула и кексове с макетно ножче. Пфуй!


четвъртък, 15 януари 2009 г.

.....


И ако утре светлината е различна, а денят е ням
ще знаеш, че съм стигнала далечния си спомен.
Предричам вярата да бъде дом на всички идни мигове
и чудесата да са им сестри, а тихите ти стъпки
да са винаги във вярната посока.
Само там, където времето боли и
всички стихове са вече начертани
има смисъл да се търси силата.
Всеки цвят ще ти разкаже същата история.
Всички рими ще те поразят.
Всяка капка иска свои очертания.
Всяка мисъл търси своя ум.


понеделник, 12 януари 2009 г.

Студ по време на криза


Офисът е приятно затоплен, но само крачка да направи човек от вратата навън и попада в полярни условия.
Колегата е свикнал като говори по мобилния да се разхожда наоколо. И днес увлечен в разговор се запътва навън. След няколко минути се връща обратно и директно се лепва на топлата струя на климатика:

- Мале, вънка не се живее. Настанили са се некви бели мечки. Хем безработни! - и кока-кола даже няма за тях.

И продължи да се размръзва без повече забележки.

Какъв е сега тоя "киоск"?!


Сериозно, какво й е на думата "будка" та русенският областен управител не използва нея, ами обявява търг за "Внедряване на информационни киоски"?! Изключително гнусен избор, честно! И май за първи път срещам тази дума да се използва в българския език. Сигурно обявлението е писано от някой амбициозен стажант, който от толкова дълбоко познаване на чуждите езици е почнал да забравя своя си. Пфу, да им се не види, маскари проклети.


Моля?

Не, изобщо не ме интересува от какъв произход е думата "маскара".

Разсъмване


Четох какви мисли се въртят из главата на Драго преди зазоряване. Сигурна съм, че някъде в израза "програмирана смърт" се крие безмерна мъдрост и сигурно само тези две думи могат да осигурят часове размисъл на някой философ. Аз обаче съм плиткоумна женица и, макар философсването да ми е присъщо като на всеки женски човек, не съм заплашена от особено тежки прозрения, слава Богу.

А иначе аз докато чакам да съмне, за разлика от Драго, вместо да правя нещо конструктивно, си търся белята. Вчера ми беше последният почивен ден от дъъългата празнична почивка. И понеже така се случи, че осъмнах, в 6 сутринта, така да се каже, ме прихванаха братята и реших да се разхождам. Две седмици ги изкарах като гущер на камък - в смисъл почти без да мърдам, а не че съм намерила някъде слънце да ме припича. И си викам, "сега ми е последния шанс да поскитам". Не знам защо, но просто трябваше да отида в парка и да се разхождам из алеите, както са празни и заснежени. А в 7 сутринта, в студена януарска неделя, вярвайте ми, алеите СА пусти. Разминахме се само с едно ранобудно куче, повело стопанина си на разходка. От някоя хралупа може и да ме е гледал някой подозрителен катерик, ама не сме се засекли. Разхождах се час и половина, минах пътя от вкъщи до центъра, бях почти сама на все още празнично осветената централна русенска улица. Доката я наближавах откъм Халите си мислех, че вече съмва и сигурно скоро украсата ще изгасне. Точно стигнах до съда и, като се обърнах - зад мен вече светлините ги нямаше. Все едно само ме бяха чакали да мина.

Не знам откъде ми щукна идеята за тази разходка, но отдавна вече съм свикнала да не си пренебрегвам поривите. И този път се оказах права - независимо, че празниците вече бяха минали, а повечето хора вече бяха работили една цяла седмица тази година, аз не можех да почувствам… прехода. Имах нужда от граница, от символичен жест, който да обърне пясъчния часовник и да го пусне да прахосва новата година. Тази разходка с профучаващите празни тролеи, които пръскаха искри от натрупания по жиците скреж, със следите от шейна, с които бяхме спътници известно време, с потъналите в сняг розови храсти в парка, с вече ненужната коледна украса, с пустата ледена пързалка пред общината, с бавно надигащия се ден ми осигуриха всичкото празнично настроение, което ми беше нужно.

Днес съм на работа и нещата са обратно в нормалния ритъм. Но не мисля, че щеше да ми е на половина толкова лесно да стана тази сутрин, ако вчерашната сутрин не я бях прекарала сама в спящия град. Ура за добрите идеи и за безразсъдството да ги изпълняваме!

вторник, 6 януари 2009 г.

Децата


След домашно прекараната Коледа - мама, котката и аз - последва още по-семейно прекарана Новогодишна нощ - мама, аз и семейството на брат ми. Котката беше безпощадно зарязана у дома (за което разбира се си понесох последствията след като се прибрах).
Времето прекарано с племенниците ми донесе разнообразни наблюдения, размисли и изводи. И няколко клипчета. Най-забавното съм го мацнала в тубата. То показва интересна тенденция - племенникът ми, на възръст 2 години и 4 месеца, минава през фаза, на която поне аз досега не съм била свидетел. Изброяващата фаза. Състои се в това, че си избира даден обект и изброява неща свързани с него. Най-често това е майка му, за която съобщава какво тя "има". Тези сесии обикновено не са предизвикани от нищо конкретно. Просто, без видима причина, той започва да осведомява всеки, достатъчно близо да го чуе, че "мама има крем, има червило, има часовник, има портмоне, има гердан... абе всичко, всичко има". Това, естествено е казано с най-сладурския бебешки глас и ако човек не е закоравял роднина бебелюб и бебевед, като мен, не винаги може да схване за какво идва реч.
Сестра му от своя страна е излязла от "защо" етапа и е преминала във фаза, която вярвам с по-малка или по-висока интензивност, ще я държи до края на живота й. За "Искам" фазата иде реч. В конкретния пример - вече поне няколко месеца, почти всяко искане от нейна страна се свеждаше до "искам обувки с токчета". Когато накрая Дядо Коледа в лицето на предвидливи родители я сподоби с въпросните обувки, съвсем разбираемо, нейната радост беше толкова огромна, че в следващите три дни, абсолютно всеки нейн разговор, с абсолютно всеки човек - познат или не, по телефона или очи в очи - започваше с "аз пък имам обувки с токчета". Мисля, че Бранислав Нушич беше писал нещо по въпроса, макар, не вярвам да е имал предвид същия тип обувки, докато е описвал подобна ситауция включваща малко момиченце и чифт нови обущета.
Рожденият ден на племенницата ми е след по-мало от 3 седмици. Идея нямам какво мога да й измисля като подарък, което да бие този. Мисля, че години наред няма да измислим нищо подходящо. Дано ми дойде някаква идея. Отворена съм за предложения.

Ново попълнение


Вероятно, защото е гигантическо подобрение в сравнение със своя предшественик, новият ми компютър ми се струва абсолютно съвършен и ме радва всяка секунда - той е красив, умен, бърз, чувствителен и търпелив.
Предполагам всеки поне малко компютърно грамотен човек скърца със зъби докато чете това мое толкова женско описание, особено като се има предвид, че изброяването започва с "красив". На всички тези хора бих искала с най-добри чувства да кажа - ходете си гледайте работата! Компютърът е мой, ако искам в конкурс за красота ще го запиша. Пък!