Приятелки

С нощта се познаваме много отдавна,
приятелки двете сме лични - 
аз ѝ споделям съня си безпаметен,
тя ми дарява звездите си.

Вярно, не е от най-приказливите,
по-скоро е алчен слушател.
Аз ѝ споделям деня си безмилостен,
тя ми дарява утеха.

Кипра е тя. Носи дреха от времето,
изостанало след светлината.
Аз ѝ посочвам далечни планети.
Тя ми разкрива Земята.

Съквартиранти

Аз съм тук. Точно тук, където винаги съм била, в центъра на собственото си съществуване. Без значение дали съм неподвижна или се движа, без значение колко далеч се придвижвам - от гледна точка на вселената, аз съм частица, която трепти на място, не много по-голяма от всички останали частици, които я изграждат. Това е моето място и аз винаги съм била тук. 

А болката ми е ето там - точно пред мен и малко вляво. Болката ми е плътна малка хищна топка от зъби и нокти, която бавно ме разкъсва и разяжда. Болката ми отдавна вече не ме изненадва. Тя е изключително надеждна - мога да разчитам, че всеки следващ път ще ме навести и съвестно ще изпълни бездушната си малка задача. За известно време болката ми и аз заемаме едно и също място в пространството. Което е глупаво - вселената е толкова голяма. Не може ли болката ми да си намери друго място, встрани от мен? 

Болката ми и аз неловко и с нежелание съществуваме едновеменно. Чак докато вселената намери нещо друго, с което да запълни моето малко място в тялото си. Дотогава, не ми остава нищо, освен да трептя  и от време на време да боля.