'A diamond that emits the music of a giant gong...'

Филмите на Джим Джармуш никога не се изчерпват с историята, въпреки, че история в известен смисъл има. Много по-важни са създадените усещания, стимулираните различни възприятия. Той създава живи фантастични картини, които хем са от света, хем не си сигурен, дали наистина познаваш тоя свят. Правил го е във всичките си филми досега, но в "Only lovers left alive" нещата са вече съвсем зрели. 

Лично за мен тези нощни пътувания из Детройт бяха изумителни. Защото това спокойно може да са документални кадри. Градът наистина умира. Сцените там – празните къщи, западащите квартали, рушащият се театър – всичко това е истинско. Обикновено, когато човек мисли за градове-призраци, изоставени от хората, си мисли за малки градчета някъде из пущинака. Идеята, че такъв мастодонт на човешката цивилизация може да умре, да бъде сразен като всички други, те стиска за гърлото по един неописуем начин. Идеята е плашеща, но визуалното изживяване е покъртително. 

Изобщо целият филм е един сложен отговор на въпроса: „Какво означава да си наистина жив?“. Какво да си мислим за състоянието на човешкия живот, ако вампирите наричат човеците „зомбита“ и изглежда, бидейки немъртви, са по-живи от всички тях.

Според Стивън Кинг: „Най-голямото постижение на авторите на фантазии, е да създадат фантастичния си свят и после да не се опитват да го обясняват, нито да се оправдават, задето са го създали.“ Фантастичният свят в този филм е изключително богат, пренаселен с визуални идеи – черно-бялата визия на двамата любовници, която очевадно и някак грубо напомня символа ин/ян, а той  пък по-късно е свързан със съвременната идея за обвързаните частици и от там обвързаните любовници; претрупаното жилище на Адам, който събира „съкровища“, тъй както жена му събира ценна информация в главата си. Всеки кадър, всеки момент, ако бъде спрян на пауза, изглежда като внимателно подредена фантастична картина. Дори моментът, когато кръвта, разлята по килима, бавно се просмуква в него. 

Създаденият свят е изумителен, но и непълен. Двамата споменават, че има и „други“, говорят за неща, извън настоящето. Например, на връщане от Детройт Ева категорично отказва полет, който минава през Лондон – явно дори минималният престой на полета е напълно неприемлив и някак ги плаши. Значи там се е случило нещо изключително важно за двамата, нещо което ние никога няма да научим. Защото този свят не е създаден, за да бъде показан на зрителя, а просто така, за да съществува. На нас ни е даден само един малък прозорец, през който да надникнем и да видим част от целия свят, оформен от вечната любов на двамата любовници. 

Филмът е невероятно голям и силен, но първо трябва да се приеме, че няма да бъде възприеман като всички други филми. Твърде много неща се случват, но са твърде фини, твърде деликатни – човек трябва да е готов да попива картините, музиката, хумора, символите, намеците... безсмъртният Шекспир... :) Впрочем идеята за буквално обезсмъртени писатели я има и у Борхес, „Безсмъртният“: „Попитах го какво знае за „Одисеята“. „Много малко“ – каза той. – „Навярно са изминали вече хиляда и сто години, откакто я съчиних.“

…

Има още безкрайно много идеи, препратки, внушения. Всичко е някаква алхимична сплав от реалност и фантастика, които са толкова по-въздействащи заради двойната си природа. Може би единственото заблуждение за зрителите идва от това, че гледат, както се гледа обикновен филм. По-удачно е „Only lovers left alive“ да се нарече произведение и да се възприема с всички сетива.

Memento Mori

Като са замисля (трябва-не трябва, мисля веднъж седмично), дължим повечето забележителни образци на древната архитектурата и изкуство на факта, че повечето хора, навсякъде по света, не са могли да се примирят с факта, че някой ден ще умрат и ще изчезнат, и няма да ги има. Вместо това са се придържали към заблудата, че и след смъртта ще им трябват вещи, дрехи, прибори, че даже и храна. И огромни, скъпи, богато украсени къщи. В Китай поне са намерили двойна употреба на гробниците - построили са ги покрай границата и са ги използвали като селище за граничните войски. Обаче повечето гробищни комплекси са напълно безполезни и създадени единствено, за да позволят на големите шефове да се скрият от смъртната си природа.
Сещам се за думите на Оскар Уайлд от предговора на "Дориан Грей":

"Можем да простим на човек, който създава нещо полезно, стига да не му се възхищава. Единственото извинение да се създават безполезни неща, е човек дълбоко да им се възхищава. Изкуството като цяло е доста безполезно."

Сънища

Ето как сънищата усукват разнообразни малки моменти, случки и факти от ежедневието ни в разнородна абсурдна маса.

Всеки ден в главата ми засяда все по-дълбоко информацията за разрушения и жертви от природни стихии – съборени сгради и пр. В същото време в нашия квартал се строи някаква малка сграда и на улицата има паркиран голям подвижен кран - от тия, дето гумите са по-високи от мен. Снощи пък ходихме с децата на кино да гледаме за драконите. Там имаше огромен дракон с бивни като на мамут,  които на мен ми напомниха малко рогата на мотокара на работа. И последната съставка на шантавия сън беше един разказ на Стивън Кинг – главният герой е пенсионер, който си е продал бизнеса и е изкарал доста добри пари.

Та, сънувам значи, че съм омъжена. И то съм съпругата на този възрастния мъж от разказа на Кинг.  В никакъв момент обаче не виждам лицето му ясно. В един момент седим на кухненската маса, която си  нашата кухненска маса у нас, точно до прозореца на кухнята, и  виждаме отвън някаква огромна машина, която е комбинация от споменатия кран и чудовищният дракон-мотокар. Без някой конкретно да ми го каже, аз изведнъж знам, че е било предвидено няколко етажа от нашата сграда да бъдат премахнати от съображения за безопасност. За секунда успявам да си помисля изумено защо почват работа без да са се изнесли хората, но веднага след това машината тръгва напред, приближава бавно, подпъхва два огромни рога точно под нашия апартамент, повдига ни с все къщата и бавно почва да ни измества от мястото ни. Докато това се случва, ние кротко си седим на масата и единственото, което аз успявам да си помисля е „хм, сега от прозорците ни се виждат неща, които преди не са се виждали”.

Не знам как е завършило принудителното преместване, но в следващия момент се оказваме в странно, футуристично на вид жилище, за което също без да са ми казали, знам, че са ни предложили да живеем тук временно и, ако ни хареса, да останем, като го изплащаме на вноски. От което ние не сме доволни, но пък нали имаме някакви пари от продадения бизнес.  Вместо телевизор или компютър, на един от плотовете в жилището има плосък уред, по-тесен в единия край, по широк в другия (форма на подметка или на круша). В тесния край има бутони. В широкия край има малка вдлъбнатина. Когато уредът се активизира, от вдлъбнатината нагоре се прожектира картина, без екран, като холограма, като може да се избира или телевизия, или връзка към интернет.

От останалата част от жилището почти нищо не видях, освен, че е просторно и доста тъмно, а и сънят свърши доста неопределено или поне аз не помня края.  Но се сетих как наскоро бях слушала, че мозъкът използва времето за сън, за да прегледа цялата натрупана през деня информация, да я класифицира и да я архивира по категории. Затова в сънищата ни се появявали всички тези бързо преминаващи образи, картини, идеи. Всичко това се случва толкова бързо, че понякога се оплитат.  Може и така да е. Аз рядко си помня сънищата. Събуждам се с някакви образи в главата, знам, че съм сънувала, при това много сложни и заплетени ситуации, но почти никога не ги помня точно. Само от време на време се запазва някой откъс, но по никакъв начин не мога да определя защо точно той и кога се случва това.

Такива работи. Да взема да си водя дневник на сънищата веднага щом се събудя ли? Май интересно четиво ще се получи.

Непостижима нормалност

Рядко се заслушвам в новини. Политиката ме вбесява, а всичко, което не се отнася до политика, е свързано с бедствия, катастрофи и страхотии - дело на природата или на нейния самозван венец, човека. 

Тук някаква жена напълно необяснимо увушава детенце. Там мъж убива жена си, с която са в развод и сам си прерязва вените. На един колата изхвърчала през мантинелата и се намачкала до неузнаваемост. На друг къщата му се взривила от теч на газ. Гръмотевични бури и градушки през пролетта и смерчове, които изтриват от лицето на земята цели села. 

Мъка, болка, страдание, неволи и смърт. И политици. Това изпълва новинарските емисии и повечето информационни програми. Затова се старая да ги игнорирам. Но все по нещо се промъква. И колкото повече научавам, колкото повече страхотии виждам, толкова повече ми е ясно, че онова, което хората са свикнали да наричат "нормално", далеч не съвпада с онова, което е обичайно. И това изобщо не е от скоро. 

"Нормалното" състояние - нормално семейство, нормален дом, нормален живот, нормална работа и ежедневие - е човешка измислица, съчинена, за да има нещо, към което хората да се стремят. Нещо, на което да се надяват и да очакват, идеал за малките хора в малките им човешки животи. "Нормалното" е мит и заблуда. То е прозаичната мечта на всички онези, чието ежедневие е като извадено от филм на ужасите, трагедия или поне покъртителна драма. 

Животът не е "нормален". Но тогава това означава ли, че всички ние сме ... герои?

Словесни концентрати: "Wintersmith", Terry Pratchett

Like a lot of people with big muscles, he got edgy about people who were strong in other ways.

Child. That was a terrible thing to say to anyone who was almost thirteen.

“You made up stories about yourself?”  
“Oh, yes. Of course. Why not? I couldn’t leave something as important as that to amateurs.”  
"People say you can see a man’s soul!”  
 “Yes. Didn’t make that one up! But I’ll tell you, for some of my parishioners I’d need a magnifying glass!

Witches preferred to cut enemies dead with a look. There was no sense in killing your enemy. How would she know you’d won?

The start and finish of things was always dangerous, lives most of all.

“We are small people,” her father had said. “It ain’t wise to come to the attention of the gods.”

Tiffany sat on a stump and cried a bit, because it needed to be done. Then she went and milked the goats, because someone had to do that, too.

Anyone could be a witch at midnight, she’d thought, but you’d have to be really good to be a witch by noonlight.

The trouble is, you can shut your eyes but you can’t shut your mind.

Romancin’ is verra important, ye ken. Basically it’s a way the boy can get close to the girl wi’oot her attackin’ him and scratchin’ his eyes oot.

Librarians. They were a bit like the wandering priests and teachers who went even into the smallest, loneliest villages to deliver those things—prayers, medicine, facts—that people could do without for weeks at a time but sometimes needed a lot of all at once.

Nanny Ogg changed the way people thought, even if it was only for a few minutes. She left people thinking they were slightly better people. They weren’t, but as Nanny said, it gave them something to live up to.

People wanted the world to be a story, because stories had to sound right and they had to make sense. People wanted the world to make sense.

It was a very large room. There was no furniture of any sort. It was just the sort of room a king would build to say “Look, I can afford to waste all this space!”