Филмите на Джим Джармуш никога не се изчерпват с историята, въпреки, че история в известен смисъл има. Много по-важни са създадените усещания, стимулираните различни възприятия. Той създава живи фантастични картини, които хем са от света, хем не си сигурен, дали наистина познаваш тоя свят. Правил го е във всичките си филми досега, но в "Only lovers left alive" нещата са вече съвсем зрели.
Лично за мен тези нощни пътувания из Детройт бяха изумителни. Защото това спокойно може да са документални кадри. Градът наистина умира. Сцените там – празните къщи, западащите квартали, рушащият се театър – всичко това е истинско. Обикновено, когато човек мисли за градове-призраци, изоставени от хората, си мисли за малки градчета някъде из пущинака. Идеята, че такъв мастодонт на човешката цивилизация може да умре, да бъде сразен като всички други, те стиска за гърлото по един неописуем начин. Идеята е плашеща, но визуалното изживяване е покъртително.
Изобщо целият филм е един сложен отговор на въпроса: „Какво означава да си наистина жив?“. Какво да си мислим за състоянието на човешкия живот, ако вампирите наричат човеците „зомбита“ и изглежда, бидейки немъртви, са по-живи от всички тях.
Според Стивън Кинг: „Най-голямото постижение на авторите на фантазии, е да създадат фантастичния си свят и после да не се опитват да го обясняват, нито да се оправдават, задето са го създали.“ Фантастичният свят в този филм е изключително богат, пренаселен с визуални идеи – черно-бялата визия на двамата любовници, която очевадно и някак грубо напомня символа ин/ян, а той пък по-късно е свързан със съвременната идея за обвързаните частици и от там обвързаните любовници; претрупаното жилище на Адам, който събира „съкровища“, тъй както жена му събира ценна информация в главата си. Всеки кадър, всеки момент, ако бъде спрян на пауза, изглежда като внимателно подредена фантастична картина. Дори моментът, когато кръвта, разлята по килима, бавно се просмуква в него.
Създаденият свят е изумителен, но и непълен. Двамата споменават, че има и „други“, говорят за неща, извън настоящето. Например, на връщане от Детройт Ева категорично отказва полет, който минава през Лондон – явно дори минималният престой на полета е напълно неприемлив и някак ги плаши. Значи там се е случило нещо изключително важно за двамата, нещо което ние никога няма да научим. Защото този свят не е създаден, за да бъде показан на зрителя, а просто така, за да съществува. На нас ни е даден само един малък прозорец, през който да надникнем и да видим част от целия свят, оформен от вечната любов на двамата любовници.
Филмът е невероятно голям и силен, но първо трябва да се приеме, че няма да бъде възприеман като всички други филми. Твърде много неща се случват, но са твърде фини, твърде деликатни – човек трябва да е готов да попива картините, музиката, хумора, символите, намеците... безсмъртният Шекспир... :) Впрочем идеята за буквално обезсмъртени писатели я има и у Борхес, „Безсмъртният“: „Попитах го какво знае за „Одисеята“. „Много малко“ – каза той. – „Навярно са изминали вече хиляда и сто години, откакто я съчиних.“
…
Има още безкрайно много идеи, препратки, внушения. Всичко е някаква алхимична сплав от реалност и фантастика, които са толкова по-въздействащи заради двойната си природа. Може би единственото заблуждение за зрителите идва от това, че гледат, както се гледа обикновен филм. По-удачно е „Only lovers left alive“ да се нарече произведение и да се възприема с всички сетива.
