Прибирам се от работа и, както ми е обичай винаги щом времето е хубаво (т.е. не се излива всемирен потоп или асфалтът не е почнал да се топи от жегата и да изтича на стройни поточета) се размотавам известно време. Правя си разходка, която да компенсира 8те часа кибичене в офиса.
Както се шляя безцелно и даже безмузикално (в тоя конкретен момент нямам желание да слушам каквото и да било, та плейърът си кротува тихо в чантата ми) отсреща на улицата се появяват жена и момче и я пресичат до моя тротоар. Тогава успявам да видя момчето. Той всъщност е поне 20ина годишен, но на лицето му се е опънала усмивка, която по-често виждам у три годишния си племенник - чиста и безгрижна. Става ми ясно. В следващия момент момчето се засилва към мен, протяга ми ръка и усмивката му грейва още малко сякаш съм най-скъпият му приятел и толкова се радва да ме види. Майка му, явно свикнала с реакцията на хората в такива моменти, бърза към нас: "Не му обръщайте внимание, той не разбира!". Поемам ръката му и той леко и тръжествено се здрависва с мен. Ръка като ръка - човешка, топла с нищо незабележима. Само дето напълно спонтанно ми я е подал човек, който ме вижда за първи път. И явно е доволен, че аз съм отговорила на поздрава му, защото веднага след това се обръща и продължава да върви с майка си. Вече не виждам лицето му, но съм убедена, че нищо не може да изтрие тази негова усмивка.
Защо човек може да си позволи да е искрен, спонтанен и безгрижно да се здрависва със случайно срещнати хора по улицата само ако е ... специален? Защо сърдечността е приемлива, само ако е оправдана с необичаен ум? Не разбирал бил той - че той ако не разбира, кой? Този негов "специален" ум сякаш знае за чистата радост от живота повече, отколкото "нормалните" някога научаваме.
Знам че завистта е грозно нещо, знам че е грях. Но как да не завиждаш на човек без грижи и тревоги, като знаеш, че неговото щастие за теб е непостижимо? Предполагам остава ми само да се радвам, че можах да стисна ръката на един такъв човек. Дано радостта му се окаже заразна.
