Concept of the devil

Хрумка, изостанала от преди време 

Сън

Нов сън, от снощи.

Сънувам себе си. Лежа в леглото си, както обикновено, косата ми е сплетена на плитка, както винаги и някъде зад мен на възглавницата. Не се гледам отстрани, сънят се случва от моята гледна точка. 

В един момент усещам, че изобщо не мога да помръдна. Не е като някой да ме държи. Просто цялото ми тяло, от глава до пети, става изключително тежко и сковано, не мога да си мръдна даже пръста и ми е трудно да дишам. В този момент някой започва да дърпа плитката ми. Не грубо, не ми причинява болка, но я дърпа с постоянна и ненамаляваща сила. Силата постепенно ме придвижва към долната част на леглото и в същото време ме вдига нагоре, така че накрая се озовавам почти коленичила, все така без да мога да мърдам. Ластикът на плитката ми явно се изплъзва, косата ми се разпилява и започва да се носи около главата ми, все едно съм под вода. Тъмно е и нищо не виждам – знам само, че не мога да мърдам и зад мен има някой. 

ОБАЧЕ – през цялото време докато това се случва, от самото начало, аз си ясно осъзнавам и ЗНАМ, че това е сън! Точните ми мисли са „Аз сънувам, затова ИЗБИРАМ да не ме е страх. Трябва само да успея да помръдна. Трябва само да си мръдна ръката и сънят ще свърши.“

Което и стана. Събудих се все така легнала в леглото си, точно в положението, в което бях в началото на съня. Помислих си „Получи се“ и наистина не изпитвах никакъв страх. Обикновено след кошмар сърцето ми бие бясно, но този път се събудих спокойна и бях повече любопитна, отколкото изплашена. 

Докато четях Кастанеда все се чудех, дали наистина е възможно да се осъзнаеш, докато сънуваш. Вече знам - възможно е.

'A diamond that emits the music of a giant gong...'

Филмите на Джим Джармуш никога не се изчерпват с историята, въпреки, че история в известен смисъл има. Много по-важни са създадените усещания, стимулираните различни възприятия. Той създава живи фантастични картини, които хем са от света, хем не си сигурен, дали наистина познаваш тоя свят. Правил го е във всичките си филми досега, но в "Only lovers left alive" нещата са вече съвсем зрели. 

Лично за мен тези нощни пътувания из Детройт бяха изумителни. Защото това спокойно може да са документални кадри. Градът наистина умира. Сцените там – празните къщи, западащите квартали, рушащият се театър – всичко това е истинско. Обикновено, когато човек мисли за градове-призраци, изоставени от хората, си мисли за малки градчета някъде из пущинака. Идеята, че такъв мастодонт на човешката цивилизация може да умре, да бъде сразен като всички други, те стиска за гърлото по един неописуем начин. Идеята е плашеща, но визуалното изживяване е покъртително. 

Изобщо целият филм е един сложен отговор на въпроса: „Какво означава да си наистина жив?“. Какво да си мислим за състоянието на човешкия живот, ако вампирите наричат човеците „зомбита“ и изглежда, бидейки немъртви, са по-живи от всички тях.

Според Стивън Кинг: „Най-голямото постижение на авторите на фантазии, е да създадат фантастичния си свят и после да не се опитват да го обясняват, нито да се оправдават, задето са го създали.“ Фантастичният свят в този филм е изключително богат, пренаселен с визуални идеи – черно-бялата визия на двамата любовници, която очевадно и някак грубо напомня символа ин/ян, а той  пък по-късно е свързан със съвременната идея за обвързаните частици и от там обвързаните любовници; претрупаното жилище на Адам, който събира „съкровища“, тъй както жена му събира ценна информация в главата си. Всеки кадър, всеки момент, ако бъде спрян на пауза, изглежда като внимателно подредена фантастична картина. Дори моментът, когато кръвта, разлята по килима, бавно се просмуква в него. 

Създаденият свят е изумителен, но и непълен. Двамата споменават, че има и „други“, говорят за неща, извън настоящето. Например, на връщане от Детройт Ева категорично отказва полет, който минава през Лондон – явно дори минималният престой на полета е напълно неприемлив и някак ги плаши. Значи там се е случило нещо изключително важно за двамата, нещо което ние никога няма да научим. Защото този свят не е създаден, за да бъде показан на зрителя, а просто така, за да съществува. На нас ни е даден само един малък прозорец, през който да надникнем и да видим част от целия свят, оформен от вечната любов на двамата любовници. 

Филмът е невероятно голям и силен, но първо трябва да се приеме, че няма да бъде възприеман като всички други филми. Твърде много неща се случват, но са твърде фини, твърде деликатни – човек трябва да е готов да попива картините, музиката, хумора, символите, намеците... безсмъртният Шекспир... :) Впрочем идеята за буквално обезсмъртени писатели я има и у Борхес, „Безсмъртният“: „Попитах го какво знае за „Одисеята“. „Много малко“ – каза той. – „Навярно са изминали вече хиляда и сто години, откакто я съчиних.“

…

Има още безкрайно много идеи, препратки, внушения. Всичко е някаква алхимична сплав от реалност и фантастика, които са толкова по-въздействащи заради двойната си природа. Може би единственото заблуждение за зрителите идва от това, че гледат, както се гледа обикновен филм. По-удачно е „Only lovers left alive“ да се нарече произведение и да се възприема с всички сетива.

Memento Mori

Като са замисля (трябва-не трябва, мисля веднъж седмично), дължим повечето забележителни образци на древната архитектурата и изкуство на факта, че повечето хора, навсякъде по света, не са могли да се примирят с факта, че някой ден ще умрат и ще изчезнат, и няма да ги има. Вместо това са се придържали към заблудата, че и след смъртта ще им трябват вещи, дрехи, прибори, че даже и храна. И огромни, скъпи, богато украсени къщи. В Китай поне са намерили двойна употреба на гробниците - построили са ги покрай границата и са ги използвали като селище за граничните войски. Обаче повечето гробищни комплекси са напълно безполезни и създадени единствено, за да позволят на големите шефове да се скрият от смъртната си природа.
Сещам се за думите на Оскар Уайлд от предговора на "Дориан Грей":

"Можем да простим на човек, който създава нещо полезно, стига да не му се възхищава. Единственото извинение да се създават безполезни неща, е човек дълбоко да им се възхищава. Изкуството като цяло е доста безполезно."

Сънища

Ето как сънищата усукват разнообразни малки моменти, случки и факти от ежедневието ни в разнородна абсурдна маса.

Всеки ден в главата ми засяда все по-дълбоко информацията за разрушения и жертви от природни стихии – съборени сгради и пр. В същото време в нашия квартал се строи някаква малка сграда и на улицата има паркиран голям подвижен кран - от тия, дето гумите са по-високи от мен. Снощи пък ходихме с децата на кино да гледаме за драконите. Там имаше огромен дракон с бивни като на мамут,  които на мен ми напомниха малко рогата на мотокара на работа. И последната съставка на шантавия сън беше един разказ на Стивън Кинг – главният герой е пенсионер, който си е продал бизнеса и е изкарал доста добри пари.

Та, сънувам значи, че съм омъжена. И то съм съпругата на този възрастния мъж от разказа на Кинг.  В никакъв момент обаче не виждам лицето му ясно. В един момент седим на кухненската маса, която си  нашата кухненска маса у нас, точно до прозореца на кухнята, и  виждаме отвън някаква огромна машина, която е комбинация от споменатия кран и чудовищният дракон-мотокар. Без някой конкретно да ми го каже, аз изведнъж знам, че е било предвидено няколко етажа от нашата сграда да бъдат премахнати от съображения за безопасност. За секунда успявам да си помисля изумено защо почват работа без да са се изнесли хората, но веднага след това машината тръгва напред, приближава бавно, подпъхва два огромни рога точно под нашия апартамент, повдига ни с все къщата и бавно почва да ни измества от мястото ни. Докато това се случва, ние кротко си седим на масата и единственото, което аз успявам да си помисля е „хм, сега от прозорците ни се виждат неща, които преди не са се виждали”.

Не знам как е завършило принудителното преместване, но в следващия момент се оказваме в странно, футуристично на вид жилище, за което също без да са ми казали, знам, че са ни предложили да живеем тук временно и, ако ни хареса, да останем, като го изплащаме на вноски. От което ние не сме доволни, но пък нали имаме някакви пари от продадения бизнес.  Вместо телевизор или компютър, на един от плотовете в жилището има плосък уред, по-тесен в единия край, по широк в другия (форма на подметка или на круша). В тесния край има бутони. В широкия край има малка вдлъбнатина. Когато уредът се активизира, от вдлъбнатината нагоре се прожектира картина, без екран, като холограма, като може да се избира или телевизия, или връзка към интернет.

От останалата част от жилището почти нищо не видях, освен, че е просторно и доста тъмно, а и сънят свърши доста неопределено или поне аз не помня края.  Но се сетих как наскоро бях слушала, че мозъкът използва времето за сън, за да прегледа цялата натрупана през деня информация, да я класифицира и да я архивира по категории. Затова в сънищата ни се появявали всички тези бързо преминаващи образи, картини, идеи. Всичко това се случва толкова бързо, че понякога се оплитат.  Може и така да е. Аз рядко си помня сънищата. Събуждам се с някакви образи в главата, знам, че съм сънувала, при това много сложни и заплетени ситуации, но почти никога не ги помня точно. Само от време на време се запазва някой откъс, но по никакъв начин не мога да определя защо точно той и кога се случва това.

Такива работи. Да взема да си водя дневник на сънищата веднага щом се събудя ли? Май интересно четиво ще се получи.