Механизмът на любовта

“Ами ако любовта беше произведение на изкуството? Ако можеше да си купиш на търг най-великите любовни истории и сам да ги преживееш?“

„Най-добратаоферта“ е любовен филм. Не е филм за изкуството, не е филм за сложния свят на акционерните къщи, не е филм за вероятно един от най-оригиналните и хитро замислени обири в кино историята. Не. Филмът разказва как героят, господин Олдман (Старецът), се влюбва за последен път. Точно така. За последен. Когато Върджил въвежда своята Клер в тайния си, скрит от света „харем“, той ѝ казва:

„Колекционирам тези портрети цял живот. Обичал съм всички тези жени и те също ме обичаха. Всички те ме научиха да очаквам теб.“

Тъкмо това е нишката в основата на цялата история, това е истината, която е, колкото очевидна, толкова трудно забележима, понеже векове наред романтици и романтички са възпявали в захлас чудесата и великолепието на първата любов. Но те всички грешат. Най-велика, най-значима е не първата, а последната любов. Тази, която обезсмисля всичко, съществувало преди нея. Тази, с която се сравнява всичко след това.

„Във всеки фалшификат има по нещо автентично. Имитирайки чуждата работа, фалшификаторът не може да устои да не вложи нещо от себе си. Често това е дребен, безинтересен детайл, един неволен рисунък с четката, чрез който той неизбежно издава себе си и личната си автентична чувственост. (...) Човешките емоции са като произведения на изкуството – могат да бъдат фалшифицирани. Изглеждат истински, но са фалшификат. Всичко може да бъде подправено.“

За съжаление последната любов не се интересува дали е автентична или не, споделена или не – тя изгаря всичко по пътя си, разрушава мостовете, раздира пътищата и не ти оставя никакъв път за отстъпление.

„Сигурен съм че механичната кукла на Воконсън не е могла да говори. Някъде вътре в нея се е криело джудже, няма как иначе да е.“, твърди уверено младият инженер.

Последната сцена, гениална, болезнено красива, почти не съдържа думи. Но казва всичко, което има да се знае. Старецът е изпаднал до ролята на джуджето, свито сред зъбчатите колела, подвластно на механизмите на фалшивата кукла. Но дори и тогава, дори и сред смазващата яснота на тази механична грамада, последната любов не се отказва, не отпуска хватката си.

„Не съм сам. Чакам някого“, казва господни Олдман и това е самата истина. Съвсем отделен въпрос е дали някой бърза към срещата.