“Ами ако любовта
беше произведение на изкуството? Ако
можеше да си купиш на търг най-великите
любовни истории и сам да ги преживееш?“
„Най-добратаоферта“ е любовен филм. Не е филм за
изкуството, не е филм за сложния свят
на акционерните къщи, не е филм за
вероятно един от най-оригиналните и
хитро замислени обири в кино историята.
Не. Филмът разказва как героят, господин
Олдман (Старецът), се влюбва за последен
път. Точно така. За последен. Когато
Върджил въвежда своята Клер в тайния
си, скрит от света „харем“, той ѝ казва:
„Колекционирам
тези портрети цял живот. Обичал съм
всички тези жени и те също ме обичаха.
Всички те ме научиха да очаквам теб.“
Тъкмо това е
нишката в основата на цялата история,
това е истината, която е, колкото очевидна,
толкова трудно забележима, понеже векове
наред романтици и романтички са възпявали
в захлас чудесата и великолепието на
първата любов. Но те всички грешат.
Най-велика, най-значима е не първата, а
последната любов. Тази, която обезсмисля
всичко, съществувало преди нея. Тази, с
която се сравнява всичко след това.
„Във всеки
фалшификат има по нещо автентично.
Имитирайки чуждата работа, фалшификаторът
не може да устои да не вложи нещо от себе
си. Често това е дребен, безинтересен
детайл, един неволен рисунък с четката,
чрез който той неизбежно издава себе
си и личната си автентична чувственост.
(...) Човешките емоции са като произведения
на изкуството – могат да бъдат
фалшифицирани. Изглеждат истински, но
са фалшификат. Всичко може да бъде
подправено.“
За съжаление
последната любов не се интересува дали
е автентична или не, споделена или не –
тя изгаря всичко по пътя си, разрушава
мостовете, раздира пътищата и не ти
оставя никакъв път за отстъпление.
„Сигурен съм
че механичната кукла на Воконсън не е
могла да говори. Някъде вътре в нея се
е криело джудже, няма как иначе да е.“, твърди уверено младият инженер.
Последната
сцена, гениална, болезнено красива,
почти не съдържа думи. Но казва всичко,
което има да се знае. Старецът е изпаднал
до ролята на джуджето, свито сред
зъбчатите колела, подвластно на
механизмите на фалшивата кукла. Но дори
и тогава, дори и сред смазващата яснота
на тази механична грамада, последната
любов не се отказва, не отпуска хватката
си.
„Не съм сам.
Чакам някого“, казва господни Олдман
и това е самата истина. Съвсем отделен
въпрос е дали някой бърза към срещата.