Словесни концентрати: Урсула Ле Гуин, „Лявата ръка на мрака“

Истината е въпрос на въображение.

В методите, възприети от Вселенския съюз, властта е станала нещо толкова тънко и сложно, че само изтънчен ум е в състояние да схване как действува тя; тук тя е все още ограничена, все още видима. У Естравен например се чувствува властта на мъжа като добавка към неговия характер; той не може да повтори жест или да изрече дума, в която да не се вслушат. Знае това, а то му придава по-голяма реалност, отколкото притежават повечето хора: солидност на съществуването, вещественост, човешко величие. Всеки успех влече със себе си и други успехи.

Забравих, че е крал и не гледа на нещата разумно, а като крал. 

- Защо човек става предател?

- Не зная защо човек става предател. Никой човек не се смята за предател: затова трудно може да се намери такъв.

Гетенейците биха могли да направят колите си по-бързи, но не ги правят. Когато ги запиташ за причината, отговарят: „Че защо?“ Все едно да запиташ земляните защо всичките ни коли трябва да се движат толкова бързо; ние отговаряме: „Че защо не?“ Всеки с вкуса си. Земляните смятат, че трябва да напредват, да се развиват. Жителите на Зима, които живеят винаги в Година първа, смятат, че присъствието е по-важно от прогреса.

Шофьорът ми каза имената на тринайсетте [върха] и ми разправи разни истории за лавини, за сухопътни лодки, които планинските ветрове издухали от пътя, за екипажи на снегорини, заседнали със седмици на непристъпни височини, и тъй нататък, в приятелско усилие да ме изплаши.

Ханддара е религия без организация, без свещеници, без йерархия, без обети, без вяра; още не мога да кажа има ли тя бог или не. Тя е неуловима. Винаги е някъде другаде. Единствената й определена проява са крепостите, убежища, в които човек може да се оттегли и да прекара нощта или цял живот.

Зад политиката, парадите и страстите на тази държава се крие някакъв старовремешен мрак, пасивен, анархичен, безмълвен, плодотворният мрак на Ханддара.

Двама от Гадателите стояха настрана, без да говорят. (...) Те бяха Смахнатите. Тия хора бяха невменяеми. Гос ги наричаше „делители на времето“, което значи може би шизофреници. (...) Запитах излечими ли са тия двама психопати. „Излечими ли? — повтори Гос. — Че може ли да се излекува певец от гласа му?“

Единственото нещо, което прави живота възможен, е вечната, нетърпима несигурност: да не знаеш какво те очаква.

Мъжът иска мъжествеността му да бъде уважавана, жената иска женствеността й да бъде ценена, колкото и косвени и тънки да са проявите на уважение и оценка. На Зима те не могат да съществуват. Човек бива уважаван и оценяван единствено като човешко същество. Това е просто ужасно.

В Кархида враг е нашественикът, а не чужденецът. Чужденецът, който идва неизвестен, е гост. Враг е съседът ти.

Зима не е успяла да постигне за тридесет века дори това, което Земята постигнала някога за три десетилетия. Нито пък Зима е заплатила с това, с което е заплатила Земята. Зима е враждебен свят; наказанието за грешките е сигурно и бързо: смърт от студ или смърт от глад. (...) Затова са се придвижвали много бавно. За всеки момент от историята им един повърхностен наблюдател би казал, че целият технологически напредък и развой е спрял. А никога не е спирал. Сравнете потока и ледника. И двата достигат целта си.

Аргавен беше луд; неговата зловеща непоследователност помрачаваше настроението в столицата му; той използуваше страха. Всички хубави неща на царуването му се дължаха на неговите министри и на киоремията. Но не бе причинил и много злини. Неговата борба със собствените му кошмари не бе навредила на кралството. Братовчед му Тайб беше друг човек, защото в лудостта му имаше логика. Тайб знаеше кога да действува и как да действува. Само не знаеше кога да се спре.

Говореше много и за Истината, защото, както казваше, „прониквал под лустрото на цивилизацията“. Това е вечна, въздесъща, благовидна метафора — за лустрото, под което се крие по-възвишената действителност. То може да прикрива цяла дузина заблуди едновременно. Една от най-опасните е заключението, че цивилизацията, понеже е изкуствена, е неестествена, че тя е антипод на първобитността… Разбира се, лустро няма, процесът е процес на растеж, а първобитността и цивилизацията са степени на едно и също нещо. Ако цивилизацията има антипод, това е войната. От тия двете може да имате или едното, или другото. Не идвете едновременно.

Той се стремеше към нещо по-сигурно: сигурния, бърз и траен начин за превръщане на един народ в нация — войната.

Недостатъците са в посланика, не в посланието.

С думата „сътрапезничество“ се обозначават всички национални и правителствени институции в Оргорейн, от държавата като цяло, през съставляващите я тридесет и три поддържавици или окръзи до под-поддържавиците, общините, колективните ферми, мините, заводите и всичко друго, спадащо към тях. (...) Но може да означава също гражданите, самият народ. В тази любопитна липса на разлика между общото и специалното приложение на думата, в използуването й както за цялото, така и за частното, за държавата и индивида, в тази неточност именно се крие най-точното й значение.

Те се боят от Пратеника, кажи-речи, колкото Аргавен и повечето от придворните му; с тази разлика, че Аргавен го смяташе за луд като себе си, а те го смятат за лъжец като самите тях.

Въпреки широкия видим управленчески апарат, нищо не се върши видимо, нищо не се казва високо. Машината крие машинациите.

Да научиш на кои въпроси не може да се отговори и да не им отговаряш: това е най-необходимото умение във времена на напрежение и мрак.

За да станеш висш чиновник в Сарфа, изглежда, трябва да бъдеш глупав под някаква сложна форма.

Страшно е това състрадание, което хората никога не губят. Страшно, защото когато най-после останем голи в мрака и студа, само него имаме. Ние, които сме толкова богати, толкова пълни със сили, на края оставаме само с тая дребна монета. Нямаме какво друго да дадем.

Как може да се мрази или да се обича една страна? Познавам хора, познавам градове, чифлици, възвишения, реки, скали, видял съм как слънцето при залез наесен огрява склона на някоя орница в планините; но какъв е смисълът да сложиш граница на всичко това, да му дадеш име и да спреш да обичаш оттам, откъдето името престава да бъде валидно?

Никой не знае с положителност защо настъпват ледовете и защо се отдръпват. Снегът на Невежеството остава непокътнат.

Огън и страх - добри слуги, лоши господари.

Каква полза да търсиш безопасен път при такова пътуване? Има неразумни пътища, по които не бих тръгнал; но безопасен няма.

Той потъна в сън, както плувец потъва в тъмна вода.

Гетенеецът като напълно завършено създание смята телепатичната реч като нарушение на завършеността, пробив в неговата цялостност, който трудно може да понесе.

Пазенето на тайна в Кархида е до голяма степен въпрос на сдържаност, на мълчание по споразумение, по взаимно разбирателство — отбягване на въпроси, но не и отбягване на отговори.

Светлината е лявата ръка на мрака,

а мракът — дясната ръка на светлината.

Двете са едно, живот и смърт, легнали

заедно като любовници в кемър,

като сплетени ръце, като целта и пътя.

Слава на мрака и недовършеното Сътворение!

Сън

Снощи сънувах Марти. Съвсем внезапно и без особена причина си беше вкъщи. Обаче аз знаех, т.е. помнех, че е умрял. Но въпреки това някак не ми беше чудно да го видя. Май проумях, че някак съм се върнала назад във времето, затова той още е там. И знаех, че няма още дълго да остане, затова му се радвах... ами като за последно.

Днес ми е носталгично едно такова. Крив ден. Дано не е повлече цялата седмица след себе си.

Летни деца

Лято е. Детските градини напълно са приключили, за нашате малка двойна напаст, оказва се, окончателно. На есен Нати ще е ученичка. Влади е година по-малък, обаче изглежда и той ще е първи клас... по ред административни, крайно интелигетни причини, които нямам желание нито да обмислям, нито да обсъждам.

До есента обаче все още има време и децата са на задължителния бабин дом. Двамата са големи сладури, живи, интелигетнти, мили, деца. Само от време на време, в изключителни случаи, не повече от веднъж-дваж на ден, могат да те докарат до такъв бяс, че да ти се пръсне главата, след като си си сменил цвета няколко пъти. А двамата помежду си се разбират като... ами като брат и сестра. Не че точно си дърпат косите взаимно, но почти. Отношенията им даже насън не се променят, както е видно от снимковия материал.

Когато се заиграят поне става тихо. А рисуването, разбира се, е огромна част от игрите. Те рисуват, баба им чете книжка. Тая година за първи път решихме да се четат не отделни приказки, а цяла книга, моля ви се. С идеята да я довършат, докато са тук. Книгата собствено се казва "Маншон, Полуобувка и Мъхеста Брада" и аз поне имам много топли спомени от времето когато я четох, на младини.

А ето и няколко примера от рисунките. На Влади:

И на Нати (надлежно надписани да не стават грешки):

Та така. При нас е весело и лятно, и приключенско. Де да видим колко време ще мине до първия голям рев.

Тате, татееее...

Телефонът на колегата доскоро звънеше с Enjoy The Silence. Тия дни четиригодишната му щерка чула песента по радиото за първи път и много учудена попитала: "А, тате, твоят телефон защо звъни по радиото?"

Мда, важно е да се учат децата на ценности като например, песните се превръщат в (отвратителни) форми на рингтон, а не обратното. Ехххххххх.....

История с котка, дъжд и Деница

Не знам дали бихте повярвали, ако ме срещате за първи път или ме познавате най-повърхностно, но аз съм голяма ревла. Всевъзможни неща ме превръщат в хлипаща лигава маса, обаче това обикновено убягва от вниманието на близки и познати, понеже гледам да си рева самостоятелно и без публика.

Обикновено пускам водопадите по причина на разни филми (или книги, или песни..., или залез с повече от два цвята...). Тая година обаче си имах съвсем истинска причина да си отпусна душата и да рева на воля. Умря ми котаракът. В тоя блог доста е писано за него под етикет "животното" и в продължение на четиринадесет години, той беше неотменна, макар и понякога досадна, нахална или тревожна част от живота ми. Умря на 6 януари. Смъртта му не беше приятна. Съседът, господ здраве да му дава, помогна да го погребем. Та като казвам, че съвсем основателна причина си имах да цивря не се шегувам. Обаче, пусто, така и не можах да я използвам. Защото майка ми отмъкна шоуто. Плака два дни с прекъсвания и моята лична дълбока тъга беше отложена, защото трябваше да следя на майка да не й прилошее (все пак, вече е на възраст и в добър ден взема само четири вида лекарства).

После времето мина, бях адски заета на работа, ежедневието ми обсеби вниманието и Марти така и остана неоплакан.

Така стигаме до 19ти май. Не, момент, не точно. 17ти. Тогава го видях за първи път. Тук из квартала имаме доста котки. Много хора страдат от моята котешка лудост - сиреч хранят бездомните животинки и като свие най-страшният студ, им намират къде да се подслонят. Та котки из квартала дал господ, но заради добрите хора, рядко се виждат изоставени мъници. Майките им се хранят достатъчно добре, та си отглежда и поколенията относително лесно.

Затова ми стана много чудно, когато точно до кварталната фурна видях свита една пищяща оранжево бяла топка. Или не, то, не че пищеше, ами се опитваше да вика с цяло гърло, обаче звукът беше точно толкова силен, колкото може да се очаква от коте, което по никакъв начин не може да е на повече от месец-два. Гледам го горкия идиот и моментално ме стегна шапката. Обаче трябваше да се връщам на работа, така че се погрижих да му купя нещо за ядене и си напомних вечерта да мина пак да го видя.

Минах. Идиотът беше паднал в една шахта. Т.е. то не е точно шахта, ами... как да го обясня. Сградата си има мази, подземни помещения. Те имат прозорци, които излизат към едни ... ами, шахти, обикалящи сградата и покрити със скари. За по-интересно скарите са заварени и не могат да се отварят, а в двата края има разстояние, колкото човек да си провре ръката, обаче по никакъв начин няма как да се стигне дъното. Където котешкият идиот седи сам, уплашен, гладен и плаче с цяла сила.

Та. Както вече споменах, аз съм тотална ревла. Нали вече обясних - тъжни истории, красиви залези... и малки нещастни котки. Моментално усещам как ей сега ще ревна, защото ето го там животното и аз съм готова всичкия салам и мляко в магазина да му купя, обаче просто не мога да го стигна. А той пък не може да се изкатери, защото е малък, глупав и изплашен.

И почва Деница едни луди кроежи как да измъкне котката от шахтата. Първо смъквам от нас едно въженце с надеждата, че малкото ще си забие ноктите в него и аз ще го изтегля. Нтц. Дребният побутва въженцето с лапа и после пак гледа нагоре, явно разтревожен, че спасителката му не страда от излишно мозъчно съдържимо.

Пак се качвам до у нас и смъквам една голяма найлонова пазарска чанта. Значи планът е прост. Връзвам чантата за въжето. Пускам я до дъното на шахтата. Дребосъкът се натиква вътре и аз го измъквам. Стъпка 1ва и 2ра от плана минават успешно. Котът обаче се опъва и не ще да сътрудничи за реализиране на стъпка 3та. Първо чантата го плаши и той бяга от нея. После му става интересно, приближава се и почва да я тъпче. Аз подръпвам въженцето и успявам да я поразтворя, обаче той не ще и не ще да се натика вътре. Вадя чантата и рестартирам плана, като този път пускам вътре в чантата няколко парченца салам, та да му замиришат на идиота и да го примамят вътре. Значи, да не описвам цялата процедура нааааааай-накрая, след като на практика съм се тръшнала на земята до шахтата, тегля всякакви молби и проклятия към котката и половината съседи вече хранят дълбоки съмнения, дали не ми трябва спешна психиатрична помощ, най-накрая бурсучето се натиква в торбата и, хоп, аз го издърпвам горе. Йей. Победа! Успех! Рев от радост, за разнообразие. Затулвам всички възможни отвори към шахтата, подреждам на дребосъка едно тихо ъгълче, като му оставям една стара булана и камара храна, физически по-голяма от него. Не мога да го занеса у нас, защото майка едва преживя домашния котарак. Гледката на новата животинка няма да помогне.

Това е в четвъртък. В петък наглеждам дребосъка. Той е нещастен, но нахранен и се радва не само на моето внимание.

В събота сутринат се надигам рано-рано и отивам да занеса закуска на дребния идиот. Той от своя страна е в шахтата. Пак.

Тоя път, за по-весело, се лее некъв зверски дъжд, и в шахтата се стича вода. Не че няма къде да се дръпне котът, обаче около шахтата всичко плува във вода и аз вече не мога да залегна и да го мамя с чанта. Не е истина през какви мъки минавам тоя път, за да го извадя. Накрая се намират добри хора от съседния блок, някой дава ключ от мазата си, някой друг се промъква през прозореца на тая маза в самата шахта и ми подава дребния, мокър до кости, треперещ, мършав и вече наистина пищящ с цяло гърло писан. Даже не спирам да се замисля. Не мога да мина през тая галимация трети път. Гушвам дребния и директно вкъщи. Майка ми изпада в истерия, граничеща с кататония. Не иска друга котка. Не иска никакви животни повече. Не че съм очаквала нещо друго.

А котът е просто възхитителен. Гушкав, мекичък, розов, бял и оранжев, меки лапки, огромни уши и покъртителни зелени очи. Понеже е събота, когато го донасям у нас, първите два дни тъпчо, ги прекарва почти през цялото време в ръцете ми. Успокоява се, яде и накрая дори става игрив и предпазливо доволен. Щастлив дори. Може да няма много глас за мяукане, обаче мърка като трактор. Съветски.

Оборудвам го с кашон с възглавница, въженца за дъвкане, играчки за изтезаване, топченца за търкаляне и с име - Пинки. Обаче той просто не може да остане у нас. И се започва някаква пълна и тотална лудница, докато се опитвам да му намеря място, където да се приюти, защото на улицата по никакъв начин няма да го пусна пак.

Хем търся и знам, че вкъщи не мога да го оставя, хем се надявам никой да не се намери, защото не искам да го дам беееееееее, не искаааааааааам.

Накрая се намират добри хора съседи, които имат къща в едно близко тук до града село и постоянно сноват между града и селото. Малчо е успешно трансплантиран при тях, където след две седмици научавам, се чувствал идеално. В апартамента набързо изучи всички възможни местенца за натикване и претършуване, безпогрешно идентифицира онези, от които ми настръхваха косите (контакти, кабели, компютър) и скоро почна да му се свива душичката. А на село си има двор и място за тичане, и буболечки за гонене, и много повече вълнуващи неща. Изобщо Пинки се превърна съвсем успешно в селски ергенин. Което е чудесно. За него. За мен... още една сламка на камарата, дето някой ден скоро ще пламне неудържимо и ще му дръпна отдавна отлагания епичен рев. Въздъх.