Слаб, две

Уж имаш график и план. Уж всичко е подготвено. Уж няма как да не се получи...

Животът няма нужда да се смее на плановете ти, защото животът не страда от илюзията, че е божество, нито от месианска грандомания. Животът просто и ясно регистрира провалените ти планове и не търси нито причини, нито оправдания, нито извинения.

Животът за един бил майка, за други мащеха. Глупости. Животът е калпав свещник, който сам си си направил в часовете по трудово. Колкото по-малко старание си вложил, докато го направиш, колкото по-малко си слушал, когато по-знаещи хора са се опитвали да ти предадат малкото знание, с което разполагаме и което би могло да направи живота ти, ако не по-добър, то поне по-добре изглеждаш, толкова по-крив и грозен е твоят свещник, толкова повече капе свещта закрепена в него и толкова по-силно дими.

Ето още нещо, което животът не е. Предопределен. Съдба, астрологически предопределения, орисия и прочее глупости са измислици на хора, които са твърде немотивирани, неспособни или просто ги мързи да направят нещо по-добро с изходните материали, които са им дадени. Представи си да предадеш на учителя си по трудово скапан крив свещник, който не върши работа за пет пари и, като те пита, защо си го направил такъв скапан и грозен, ти да му кажеш: „писано ми било да направя крив свещник“. Какъв би бил шансът това да мине? Ни-ка-къв. Пълна, абсолютна цафара е това. Слаб, две. Даже анорексичен две. И защо тогава едно толкова слабо оправдание, което не би те измъкнало дори от толкова незначителен провал, се приема когато се оправдаваш за целия ти проклет живот? „Нямаше как да се получи по-добре, нищо повече не можех да направя. Така съм бил орисан. Такава ми е съдбата.“

Бул-шит.

Стига с тия безпричинно извинени отсъствия и незаслужени оценки. Направете си по-хубав живот или се примирете с капещата свещ. Само не си измисляйте хилави оправдания. Не минават. Слаб две.

Приятелки

С нощта се познаваме много отдавна,
приятелки двете сме лични - 
аз ѝ споделям съня си безпаметен,
тя ми дарява звездите си.

Вярно, не е от най-приказливите,
по-скоро е алчен слушател.
Аз ѝ споделям деня си безмилостен,
тя ми дарява утеха.

Кипра е тя. Носи дреха от времето,
изостанало след светлината.
Аз ѝ посочвам далечни планети.
Тя ми разкрива Земята.

Съквартиранти

Аз съм тук. Точно тук, където винаги съм била, в центъра на собственото си съществуване. Без значение дали съм неподвижна или се движа, без значение колко далеч се придвижвам - от гледна точка на вселената, аз съм частица, която трепти на място, не много по-голяма от всички останали частици, които я изграждат. Това е моето място и аз винаги съм била тук. 

А болката ми е ето там - точно пред мен и малко вляво. Болката ми е плътна малка хищна топка от зъби и нокти, която бавно ме разкъсва и разяжда. Болката ми отдавна вече не ме изненадва. Тя е изключително надеждна - мога да разчитам, че всеки следващ път ще ме навести и съвестно ще изпълни бездушната си малка задача. За известно време болката ми и аз заемаме едно и също място в пространството. Което е глупаво - вселената е толкова голяма. Не може ли болката ми да си намери друго място, встрани от мен? 

Болката ми и аз неловко и с нежелание съществуваме едновеменно. Чак докато вселената намери нещо друго, с което да запълни моето малко място в тялото си. Дотогава, не ми остава нищо, освен да трептя  и от време на време да боля.

Concept of the devil

Хрумка, изостанала от преди време 

Сън

Нов сън, от снощи.

Сънувам себе си. Лежа в леглото си, както обикновено, косата ми е сплетена на плитка, както винаги и някъде зад мен на възглавницата. Не се гледам отстрани, сънят се случва от моята гледна точка. 

В един момент усещам, че изобщо не мога да помръдна. Не е като някой да ме държи. Просто цялото ми тяло, от глава до пети, става изключително тежко и сковано, не мога да си мръдна даже пръста и ми е трудно да дишам. В този момент някой започва да дърпа плитката ми. Не грубо, не ми причинява болка, но я дърпа с постоянна и ненамаляваща сила. Силата постепенно ме придвижва към долната част на леглото и в същото време ме вдига нагоре, така че накрая се озовавам почти коленичила, все така без да мога да мърдам. Ластикът на плитката ми явно се изплъзва, косата ми се разпилява и започва да се носи около главата ми, все едно съм под вода. Тъмно е и нищо не виждам – знам само, че не мога да мърдам и зад мен има някой. 

ОБАЧЕ – през цялото време докато това се случва, от самото начало, аз си ясно осъзнавам и ЗНАМ, че това е сън! Точните ми мисли са „Аз сънувам, затова ИЗБИРАМ да не ме е страх. Трябва само да успея да помръдна. Трябва само да си мръдна ръката и сънят ще свърши.“

Което и стана. Събудих се все така легнала в леглото си, точно в положението, в което бях в началото на съня. Помислих си „Получи се“ и наистина не изпитвах никакъв страх. Обикновено след кошмар сърцето ми бие бясно, но този път се събудих спокойна и бях повече любопитна, отколкото изплашена. 

Докато четях Кастанеда все се чудех, дали наистина е възможно да се осъзнаеш, докато сънуваш. Вече знам - възможно е.