Тъкмо срещу прозореца ми на работа гордо и величествено се извисяват комините на ТЕЦ Русе. И тъкмо днес невъзмутимо и сякаш безкрайно дълго тия комини бълват най-черния черен дим, който съм виждала.
С пълно съзнание за факта, че на този израз му остават още само няколко пъти преди окончателно да се изтърка, все пак ще възкликна - никак не ми е европейско и екологично!
понеделник, 27 август 2007 г.
неделя, 26 август 2007 г.
Облачна музика
Без много-много да се замислям подредих в плеъра си една сумрачна музикална поредица в тон с надвисналите навън драматични облаци и се заех с разни тривиалности като приготвяне и поглъщане на вечерята. Ето защо когато прозвучаха първите тонове на "Who Will Take My Dreams Away" на Marianne Faithfull ме хванаха напълно неподготвена.
Сама по себе си тази песен е разтърсваща, но великолепният начин, по който е вплетена в тялото на един от любимите ми филми La Fille sur le pont я прави едно от най-забележителните музикални изживявания на които съм се натъквала. Което ми напомня, че не е лошо да освежа впечатленията си от филма, като му посветя следващата си филмова вечер. Той е сред тези малки чудеса, които имат нещо ново да ти кажат всеки път, когато се изправиш срещу тях... стига да имаш смелост да видиш и чуеш.
Освен това днес докато търсех къде да запиша едно новородено стихче, открих нещо старо, което смятах безвъвратно изгубено и го бях вече оплакала и отписала. Поне десет пъти съм прелиствала бележника, в който го открих, в търсене на изгубените си думи, но без резултат. А днес още с отварянето, попаднах на страницата, където беше записано. Погледнах датата и се оказа, че съм го писала точно преди 4 години. Което допълнително наля вода в мелницата на убеждението ми, че няма случайни неща! Има само причини, които не ни е дадено да знаем.
Сама по себе си тази песен е разтърсваща, но великолепният начин, по който е вплетена в тялото на един от любимите ми филми La Fille sur le pont я прави едно от най-забележителните музикални изживявания на които съм се натъквала. Което ми напомня, че не е лошо да освежа впечатленията си от филма, като му посветя следващата си филмова вечер. Той е сред тези малки чудеса, които имат нещо ново да ти кажат всеки път, когато се изправиш срещу тях... стига да имаш смелост да видиш и чуеш.
Освен това днес докато търсех къде да запиша едно новородено стихче, открих нещо старо, което смятах безвъвратно изгубено и го бях вече оплакала и отписала. Поне десет пъти съм прелиствала бележника, в който го открих, в търсене на изгубените си думи, но без резултат. А днес още с отварянето, попаднах на страницата, където беше записано. Погледнах датата и се оказа, че съм го писала точно преди 4 години. Което допълнително наля вода в мелницата на убеждението ми, че няма случайни неща! Има само причини, които не ни е дадено да знаем.
събота, 25 август 2007 г.
A Girl's Gotta Do What A Girl's Gotta Do
А този и третия и засега последен мой разказ. Тъкмо в момента съм забъркала едно писание, дето вече доста време го боря. Дано не се окаже, че е по-голямо от мойте скромни възможности. Ако успея да вкарам малко дисциплина в разхайтеното си ежедневиe, може и да го довърша скоро.
_____________________________________________________________________
“За утре щедро ми обричаш
палати - блясък и омая...
О, зная - много ме обичаш
и не обричаш на шега,
но не е лошо и сега
да пренощувам в твойта стая...
А?”
“Бохемски нощи” I
Димчо Дебелянов
_____________________________________________________________________
“За утре щедро ми обричаш
палати - блясък и омая...
О, зная - много ме обичаш
и не обричаш на шега,
но не е лошо и сега
да пренощувам в твойта стая...
А?”
“Бохемски нощи” I
Димчо Дебелянов
Имаш ли такива приятели? Запознали сте се на купон за нечий рожден ден или нанасяне в ново жилище или друго правдоподобно извинение за масов запой; допаднали сте си и под въздействие на алкохола сте провели това, което ви се струва най-дълбокия и откровен разговор в живота ви изобщо. И това е то – изведнъж се оказва, че си вписан с големи букви в графата “най-най-най добър приятел” на този иначе случаен събеседник и той те смята по-близък от цялото си семейство, наред с кучето и малкия брат изтърсак.
Имаш такива приятели. Всеки има. Те сякаш са вземали уроци по “влизане под кожата” и са тренирали усилено “подтикване към изливане на душата”. “Професионални” приятели. Хора, които са осъзнали, че ако имаш достатъчно много познати, които да убедиш, че си най-близката им сродна душа във вселената, ще можеш постоянно да се подвизаваш ту при един, ту при друг приятел за по седмица-две, като така напълно елиминираш тревогите по поддържане на жилище, чисти дрехи, прехрана и други ежедневни баналности.
Моят професионален приятел е Толи а.к.а Маймунката. С Толи се запознахме при класическите обстоятелства – нечий рожден ден, “Абсолют Ванилия” за мен, “Стела” за него с последваща пълна душевна вивисекция. Това беше преди два месеца. Не знам къде се е пилял междувременно, но миналата събота явно най-после е дошъл и моят ред да го играя домакиня на този “най-близък” мой приятел. Всъщност, тогава не знаех къде се е пилял. Сега за съжаление знам повече, отколкото ми се иска.
Значи, работата е там, че Толи е катерач. Оттам и прякора, Маймунката, понеже може да се покатери на всичко. Това май е единственото нещо в живота му, което взема сериозно. Даже участва в истински състезания и, ако изобщо има някакви доходи, те идват от наградните фондове на тези състезания. Защото той не само, че участва, ами често ги печели. Поради тия негови занимания, Толи изглежда като статуя на гръцки бог, само дето си има глава и ръце. Имам предвид, че, за да е наистина добър един катерач, той трябва да може да издържа тежестта на цялото си тяло само с два пръста ако се наложи. А Толи е наистина добър и спокойно може да служи като анатомичен модел на мъжка мускулатура. Той целият е апетитно изпъкнали релефни мускулчета, безупречни глутеуси и кофа. Не му се намира дори грам мазнина. А като се добави към това и дяволита усмивка и сатанински-съблазнителни зелени очи, в които, за да се взреш трябва да разбуташ пищните кестеняви къдрици, ясно ти е защо всяка девойка, която го съзре, се облизва като лисица пред кокошарник на глухи стопани. Аз как съм се опазила от душегубното му въздействие? - не съм. И аз точех лиги наравно с всички, обаче Толи бързо и професионално ми взе мярката и прецени, че не съм нищо особено. Във всеки случай, не и такава, че заради едното чукане да си изпусне шанса да ме използва като “домакиня”.
Личното ми предположение е, че за него жените се разделят на:
1. жени за чукане;
2. жени, които да го издържат, понеже им е не е истина колко близък приятел;
3. сестра му;
4. майка му.
Подозирам също, че подгрупа 2 е възникнала, понеже търпението на 3 и 4 е било напълно изчерпано, което го е принудило да се спасява по други начини.
Съвсем като в някой зле написан филм, лукавият, съблазнителен, интелигентен герой си има “сянка” - вечно влачещ се след него приятел, който сякаш специално е създаден да му е пълна противоположност. В случая на Толи – едър, здрав, с поглед, който издава известна прото-интелигентност, достатъчна да му позволи да ходи и да дъвче в същото време и, разбира се – безусловно и напълно верен на Толи. Името на тоя тип ми се губи. Може да е било Антон или Асен, но истината е, че на човечеството той е познат като Мечката, което всъщност не е много справедливо спрямо мечките, които са доста интелигентни създания. Та тия двамата, Толи и Мечката, навсякъде се мъкнат заедно. Сигурно някъде назад във времето и пространството има случка, която обяснява защо така са се сраснали, но аз поне не съм я чувала.
И ето на, миналата седмица, в събота, в някакъв утринен час, дето и петлите ще се възмутят, ако ги накараш да кукуригат толкова рано, се звъни. Отварям и насреща ми хилнатата физиономия на Толи и леко сконфузената с изражение тип “Не бях аз” муцуна на Мечката. Преди да успея да реагирам или да измисля подобаваща причина защо не могат да влязат, те вече бяха разхвърляли багажа си навсякъде, благодаряха ми за хавлиите и тоалетните принадлежности, които им осигурих, за да вземат душ, а аз се улових, че мисля какво да приготвя за закуска. В крайна сметка направих палачинки и докато похапвахме, ми разказаха какво ги води в моя скромен дом. Т.е. Толи ми разказа. Мечката не се главоболи твърде с приказки. Всъщност по-късно, Толи на няколко пъти допълваше и изменяше този начален разказ, като се очерта тревожната тенденция всеки следващ път подробностите да са малко по-неприятни. Така или иначе, първата и официална версия беше, че в града има изложение на спортни уреди, принадлежности, аксесоари и изобщо всичко, което може да се измисли свързано със спорта. В програмата на изложението била предвидена демонстрация на катераческо оборудване, в която Толи щял да участва. Идеята им беше с парите, които ще му платят за демонстрацията директно да продължат към морето. Обяснение за присъствието на Мечката не получих. От тяхна гледна точка, това не беше нужно.
Първата промяна, която настъпи в Официалната версия, стана ясна на следващия ден, когато Толи сподели, че организаторите на проявата всъщност ще му платят, като му позволят да задържи някои аксесоари от тези, които ще представя. Каза го така, сякаш никога не е обявявал, че ще му платят и аз си помислих, че може да не съм разбрала нещо.
Втората промяна, стана очевидна, когато изложението приключи в сряда, а тия двамата още нямаха намерение да се изнасят от дома ми.
По-късно стана ясно, че кажи-речи нищо от Официалната версия не е вярно. Изложение наистина имаше, но единственият досег на тия двамата с него е било, когато отишли да го разгледат. Истинската причина да се изсипят у нас, беше доста по-различна и направо ми смрази кръвчицата.
И така в общи линии стигаме до днешния ден, дето докато съм жива не искам да ми се повтаря.
Значи, отварям очи и първото, което виждам е надвесеното на мен лице на Мечката. Сега, Мечката като цяло има изградени някакви хигиенни навици – подозирам, че именно Толи му ги е изградил, обаче устата му не е истина как вони. Та разтърсва ме Мечката да се събудя и вика: “Ставай, тука нещо някаква жена е дошла. Нещо някакъв наем иска...” Светва ми, че трябва хазайката да е дошла за наема. Значи аз до четири часа съм била на работа и съм сервирала на някаква пияна паплач, преди няколко часа едва съм си легнала и сега трябва да стана да се разправям с тая нещастница, дето втори месец ме лъже, че ще прати някого да оправи дограмата в хола, за може прозореца да се затваря нормално. Освен всичко друго, наемът го дължа чак утре, обаче какво да правя, надигам се. Мечката е голям човек и сигурно би могъл да й отхапе главата на тая, обаче той за такива неща като инициатива не е чувал дори. Ако Толи не му е казал, няма и задника си да избърше сигурно, да не говорим да разкара разни досадни хазайки.
Заставам на вратата срещу оная скубла и всячески се опитвам да не изгубя съзнание от умора, а тя почва да вика и я усещам как с всяка дума набира все повече и някак се нервира сякаш – какви били тези хора, дето живеели тук с мен, квартирата на един човек е дадена, а и наема поне да съм си плащала навреме... И точно в тоя момент от съседната стая излиза Толи. Както майка го е родила и такъв един съвсем спокойно си свива. Оная се спира насред изречението и се облещва сякаш са я изненадали отзад нещо. Нали, вече обясних какво му е на Толи телцето, та можеш да си представиш гледката. Та лелката ей така се оцъклила, а Толи решава да я подхване с добро. Обяснява й нещо, как щом си плащаме наема, няма какво да се тревожи колко сме нали, нещо за предстоящи заплати говори... изобщо отказах се да слушам. Така или иначе щом Толи се беше захванал, ясно, че щеше да я отиграе.
Така и стана. Няколко минути по-късно, без дори да може да повярва, че тези думи излизат от нейната уста, лелята се извини за безпокойството, каза нещо, че пак ще се обади, врътна се и изчезна. Подозирам, че наред с другото, Толи може да е издишал мощно в нейна посока, защото като си тръгна, нещо като усмивка даже си беше лепнала.
Докато разчистим ситуацията с хазайката, се оказа, че Мечката е успял да оповръща цялата кухня, докато се опитвал да направи кафе. Тия двамата определено си прекарваха нощите по-добре от мен – явно бяха се алкохолизирали някъде до зори. Толи си показа носа, колкото да вметне напълно уместния коментар: “У, к'ва гадост” и си се прибра в стаята все така гол-голеничък. Така вместо да прекарам предобеда в заслужена почивка, разчиствах мизерията на Мечката, който беше успял да допълзи до коридора и реанимираше там.
Към два следобед вече трябваше да тръгвам за работа. Пристигам в бара е и веднага се оказва, че съм жестоко прецакана, защото Силва, на шефа извънбрачното занимание, която иначе се води нещо като управител, пак е “болна” и аз освен дето ще сервирам, трябва да следя и за няколко доставки и да приключа всички каси накрая, и отчети да пиша... Един вид, пълна лудница. И ако някой може да ми обясни как тая все успява да се разболее, когато шефът е някъде в командировка?! То не че като е на работа кой знае какво върши.... Абе, и до утре да се оплаквам, все тая – като не са ми достатъчно дълги краката, единственото, за което могат да служат е да подтичвам на тях да изпълнявам поръчки.
Та към девет вече лудницата тече с пълна сила, главата, гърба и краката ми се състезават кое да ме боли повече и точно тогава съзирам на входа физиономията на Мечката. И за първи път по нея се чете някаква емоция. Ама в първи момент реших, че съм сбъркала нещо, защото момчето си изглеждаше изплашено, а аз до тогава не вярвах, че нещо може да го уплаши.
Мечката си потропваше там пред входа от крак на крак и, естествено Симо от охраната веднага се приближи към него, вероятно, за да го посъветва ако не е клиент на заведението да не запречва входа и други подобни охранителни мъдрости. Мечката нещо му каза и Симо директно към мен се обърна – явно мен търси. Направих знак на Симо да го прати на служебния вход и излязох да видя какво иска. Докато си довърша поръчката и изляза, Мечката вече ме чакаше, а с него беше и Толи. И така, тая вечер, преди 4-5 часа чух окончателната и, както се оказа правилна история за идването им при мен. Доколкото можах да разбера, основният мотив, да ми гостуват, е бил просто фактът, че от всичките им познати аз живея най-далеч от града дето са се подвизавали преди това. Спортното изложение е било просто съвпадение и ако не е било то, нещо друго са щели да измислят. Тъй де, Толи е щял да го измисли.
Та историята, естествено, беше свързана с жена. Истината е, че освен катеренето, Толи има още една любима дисциплина, която ревностно практикува – забиване на мутреси. Преди около месец, Толи метнал око на едно сгодно девойче, което видял в компанията на някакъв “добре облечен бизнесмен”. Двамата си обядвали най-спокойно в някакво заведение в града, и Толи като ги видял моментално взел да точи лиги. Аз лично си представям потока на мислите протичащи през главата на Толи в този момент така: “може да му няма на тоя парите, колите и скъпите дрънкулки, ама пак ще успея да му изчукам женката”. А може и любов от пръв поглед да е било..., но не ми се вярва. Така или иначе, не знам какво е правил, следил ли ги е, някъде сама ли я е намерил, ама Толи, така да се каже успешно изпълнил мисията и забил девойчето. След няколко безгрижни дни на увеселение, спонсорирани изцяло от дамата – сиреч с парите на бизнесмена, което май най-много го радвало, женката, с дързновен поглед и аватюристично вдъхновение поискала да й намерят някакъв сериозен стаф. Искала да се отцепи, както си следва, пък да става каквото ще. Не знам къде е ходил и как, но Толи изпълнил поръчката. Все пак, той е кавалер, желанията на дамата са закон за него... И от тук картинката тръгнала на зле.
Лекарите всъщност не можели да кажат какво точно е имало в помията дето я взела малката, но доколкото Толи разбрал от някаква много състрадателна сестра, каквото и да било, директно й изпържило очния нерв и я оставило напълно сляпа на 17 години. Обаче това дори не се оказало лошата новина. Истинският карък бил, че девойчето, за да не пресече нещо на Толи ентусиазма, дори не помислило да сподели, че чичкото, от когото идва парата, всъщност е милият й татко. И разбираемо, като открил какво се е случило с щерка му, на оня директно му избила пяна по устата. Каквито и поръчки да са имали биячите му в оня момент, всички са били оттеглени и изпратени да търсят Толи. Но ти това вече го знаеш, нали?
Единственото, което ги спасило и им позволило да се измъкнат, е, че известно време девойчето дали от срам, дали от някаква криворазбрана вярност, отказвало да каже, кой я е подредил така. После обаче в префърцунената й главица най после се промъкнала мисълта, че заради тоя ебалник никога вече изобщо няма да може да вижда и се разбесняла достатъчно, та да поиска да му изпие мозъчето. Още повече, че за да не е капо, през няколкото дни веселие Толи прибрал, от оная идиотка каквито дрънкулки успял. А тя явно в някакво бунтовно настроение ще да е била, нещо си е въобразявала, че така се опъва на татко си, та наринала на Толи бая злато и камъчета.
И след като ми разказва всичко това, Толи вади някакво торбе от задния си джоб, разтваря го и ми показва цялото си складирано богатство. Както казах, на него не му е за първи път да фиксира такива момета, та беше събрал и от други това-онова, явно за черни дни. Обаче ето че сега се беше оказал в ебаси прецаканата ситуация. А днес, като се прибирали към квартирата, видели пред входа да се върти уж напълно незаинтересован от околния пейзаж един от биячите на Оня бизнесмен – таткото. И сега малко им оставаше и на двамата да се насерат от страх и бяха дошли при мен да помагам ако мога.
Ами, какво да ти кажа. Не ми оставиха голям избор. От всичко което ми казаха, разбрах, че горилите на бизнесмена са окрили къде са живели тези двамата в последната седмица и като знам какво непоклатимо чувство на справедливост цари в умовете на такива люде, ми беше ясно, че задето съм им помогнала, и мен ме чака не по-добра участ. Изобщо не си въобразявах, че някой ще спре да проверява, дали съм знаела какви са ги надробили или не.
Тъкмо в тоя момент от бара си тръгваше един камион, доставящ наливна бира. Казах на Толи и Мечката да изчакат, че ще помоля шофьора да ги скрие в ремаркето и да ги изкара от града без да ги усетят.
Оставих ги да чакат отвън, а аз влязох вътре да си уредя нещата.
Влетях при Ралка, колежката и и казах, че напускам, така че тя вече води парада. Дори не останах да я слушам като се развика, че сигурно я бъзикам.
Когато преди две години се преместих в големия лош град, беше минала само седмица, когато на връщане от работа, някакви нещастници недоебали ме нападнаха и ми изкараха акъла. Размина ми се тогава, ама можеше да си го отнеса. Тогава попитах Симо от охраната – оня същия, и той ми помогна да си намеря един малокалибрен “женски” пистолет. Колкото да се побира в дамска чанта. После ми помогна да се науча как се разглобява, как се почиства, как се зарежда. Вече две години го разнасям из чантата си безполезен, ако някой го види, лъжа, че е запалка, ама й е свършила газта.
Тая вечер вече го използвах три пъти.
Някъде, в някакъв филм бях гледала, че ако натикаш дулото в гърлото на пластмасово шише и така стреляш, това донякъде служи като заглушител. Прибрах си нещата докато Ралка си ревеше нещо, метнах няколко празни шишета в една чанта и се измъкнах през задния вход. Бях решила, че първо трябва да е Толи, защото е по-бърз и съобразителен, а Мечката докато се усети какво става, ще съм се оправила и с него. Даже не ме чуха като приближих. Толи го застрелях в гърба и той падна напред. Както си и мислех, Мечката секунда-две стоя като истукан, което беше добре, щото успях да сложа още едно шише на дулото. Стрелях тъкмо когато мозъка му беше вече направил разбор на ситуацията и той тъкмо се канеше да се метне към мен.
Прибрах на Толи торбата от задния джоб и ей ме тук. Колегата ти долу явно нямаше представа коя съм - оглеждаше се за момчетата и момиче не очакваше да види. За него шише не можех да използвам, щото нямаше как да го скрия, обаче пак късмет, че тая вечер има някакъв мач някъде си. Нашите футболни дебили трябва да са победили я Албания я Патагония и като стигнах до входа, отвсякъде мятаха едни пиратки едни чудеса. Някакъв си там гърмеж от малокалибрено оръжие даже не се е чул вероятно.
И така сега ми остана ти. Учудих се, че сте само двама, ама после се сетих, че шефът ви трябва да е пратил хората си из цялата страна, защото не е знаел къде точно да търси двамата идиоти дето са преебали дъщеря му и мъжкото му достойнство. Едва днес сте ги намерили и не сте имали време да извикате подкрепления, вероятно. Е, ами жалко за теб. Тук ми остана още едно шише и да, познал си, за тебе е. Дрънкулките дето ги е събрал Толи, няма да стигнат за кой знае колко време, но поне ще успея да се измъкна от тук – и без това тая мизерия ми омръзна и бях решила да се разкарам някъде. Само не предполагах, че парите за пътуването ми ще дойдат по толкова необичаен начин.
Това е, трябва да тръгвам. Ако искаш, можеш да си затвориш очите.
Имаш такива приятели. Всеки има. Те сякаш са вземали уроци по “влизане под кожата” и са тренирали усилено “подтикване към изливане на душата”. “Професионални” приятели. Хора, които са осъзнали, че ако имаш достатъчно много познати, които да убедиш, че си най-близката им сродна душа във вселената, ще можеш постоянно да се подвизаваш ту при един, ту при друг приятел за по седмица-две, като така напълно елиминираш тревогите по поддържане на жилище, чисти дрехи, прехрана и други ежедневни баналности.
Моят професионален приятел е Толи а.к.а Маймунката. С Толи се запознахме при класическите обстоятелства – нечий рожден ден, “Абсолют Ванилия” за мен, “Стела” за него с последваща пълна душевна вивисекция. Това беше преди два месеца. Не знам къде се е пилял междувременно, но миналата събота явно най-после е дошъл и моят ред да го играя домакиня на този “най-близък” мой приятел. Всъщност, тогава не знаех къде се е пилял. Сега за съжаление знам повече, отколкото ми се иска.
Значи, работата е там, че Толи е катерач. Оттам и прякора, Маймунката, понеже може да се покатери на всичко. Това май е единственото нещо в живота му, което взема сериозно. Даже участва в истински състезания и, ако изобщо има някакви доходи, те идват от наградните фондове на тези състезания. Защото той не само, че участва, ами често ги печели. Поради тия негови занимания, Толи изглежда като статуя на гръцки бог, само дето си има глава и ръце. Имам предвид, че, за да е наистина добър един катерач, той трябва да може да издържа тежестта на цялото си тяло само с два пръста ако се наложи. А Толи е наистина добър и спокойно може да служи като анатомичен модел на мъжка мускулатура. Той целият е апетитно изпъкнали релефни мускулчета, безупречни глутеуси и кофа. Не му се намира дори грам мазнина. А като се добави към това и дяволита усмивка и сатанински-съблазнителни зелени очи, в които, за да се взреш трябва да разбуташ пищните кестеняви къдрици, ясно ти е защо всяка девойка, която го съзре, се облизва като лисица пред кокошарник на глухи стопани. Аз как съм се опазила от душегубното му въздействие? - не съм. И аз точех лиги наравно с всички, обаче Толи бързо и професионално ми взе мярката и прецени, че не съм нищо особено. Във всеки случай, не и такава, че заради едното чукане да си изпусне шанса да ме използва като “домакиня”.
Личното ми предположение е, че за него жените се разделят на:
1. жени за чукане;
2. жени, които да го издържат, понеже им е не е истина колко близък приятел;
3. сестра му;
4. майка му.
Подозирам също, че подгрупа 2 е възникнала, понеже търпението на 3 и 4 е било напълно изчерпано, което го е принудило да се спасява по други начини.
Съвсем като в някой зле написан филм, лукавият, съблазнителен, интелигентен герой си има “сянка” - вечно влачещ се след него приятел, който сякаш специално е създаден да му е пълна противоположност. В случая на Толи – едър, здрав, с поглед, който издава известна прото-интелигентност, достатъчна да му позволи да ходи и да дъвче в същото време и, разбира се – безусловно и напълно верен на Толи. Името на тоя тип ми се губи. Може да е било Антон или Асен, но истината е, че на човечеството той е познат като Мечката, което всъщност не е много справедливо спрямо мечките, които са доста интелигентни създания. Та тия двамата, Толи и Мечката, навсякъде се мъкнат заедно. Сигурно някъде назад във времето и пространството има случка, която обяснява защо така са се сраснали, но аз поне не съм я чувала.
И ето на, миналата седмица, в събота, в някакъв утринен час, дето и петлите ще се възмутят, ако ги накараш да кукуригат толкова рано, се звъни. Отварям и насреща ми хилнатата физиономия на Толи и леко сконфузената с изражение тип “Не бях аз” муцуна на Мечката. Преди да успея да реагирам или да измисля подобаваща причина защо не могат да влязат, те вече бяха разхвърляли багажа си навсякъде, благодаряха ми за хавлиите и тоалетните принадлежности, които им осигурих, за да вземат душ, а аз се улових, че мисля какво да приготвя за закуска. В крайна сметка направих палачинки и докато похапвахме, ми разказаха какво ги води в моя скромен дом. Т.е. Толи ми разказа. Мечката не се главоболи твърде с приказки. Всъщност по-късно, Толи на няколко пъти допълваше и изменяше този начален разказ, като се очерта тревожната тенденция всеки следващ път подробностите да са малко по-неприятни. Така или иначе, първата и официална версия беше, че в града има изложение на спортни уреди, принадлежности, аксесоари и изобщо всичко, което може да се измисли свързано със спорта. В програмата на изложението била предвидена демонстрация на катераческо оборудване, в която Толи щял да участва. Идеята им беше с парите, които ще му платят за демонстрацията директно да продължат към морето. Обяснение за присъствието на Мечката не получих. От тяхна гледна точка, това не беше нужно.
Първата промяна, която настъпи в Официалната версия, стана ясна на следващия ден, когато Толи сподели, че организаторите на проявата всъщност ще му платят, като му позволят да задържи някои аксесоари от тези, които ще представя. Каза го така, сякаш никога не е обявявал, че ще му платят и аз си помислих, че може да не съм разбрала нещо.
Втората промяна, стана очевидна, когато изложението приключи в сряда, а тия двамата още нямаха намерение да се изнасят от дома ми.
По-късно стана ясно, че кажи-речи нищо от Официалната версия не е вярно. Изложение наистина имаше, но единственият досег на тия двамата с него е било, когато отишли да го разгледат. Истинската причина да се изсипят у нас, беше доста по-различна и направо ми смрази кръвчицата.
И така в общи линии стигаме до днешния ден, дето докато съм жива не искам да ми се повтаря.
Значи, отварям очи и първото, което виждам е надвесеното на мен лице на Мечката. Сега, Мечката като цяло има изградени някакви хигиенни навици – подозирам, че именно Толи му ги е изградил, обаче устата му не е истина как вони. Та разтърсва ме Мечката да се събудя и вика: “Ставай, тука нещо някаква жена е дошла. Нещо някакъв наем иска...” Светва ми, че трябва хазайката да е дошла за наема. Значи аз до четири часа съм била на работа и съм сервирала на някаква пияна паплач, преди няколко часа едва съм си легнала и сега трябва да стана да се разправям с тая нещастница, дето втори месец ме лъже, че ще прати някого да оправи дограмата в хола, за може прозореца да се затваря нормално. Освен всичко друго, наемът го дължа чак утре, обаче какво да правя, надигам се. Мечката е голям човек и сигурно би могъл да й отхапе главата на тая, обаче той за такива неща като инициатива не е чувал дори. Ако Толи не му е казал, няма и задника си да избърше сигурно, да не говорим да разкара разни досадни хазайки.
Заставам на вратата срещу оная скубла и всячески се опитвам да не изгубя съзнание от умора, а тя почва да вика и я усещам как с всяка дума набира все повече и някак се нервира сякаш – какви били тези хора, дето живеели тук с мен, квартирата на един човек е дадена, а и наема поне да съм си плащала навреме... И точно в тоя момент от съседната стая излиза Толи. Както майка го е родила и такъв един съвсем спокойно си свива. Оная се спира насред изречението и се облещва сякаш са я изненадали отзад нещо. Нали, вече обясних какво му е на Толи телцето, та можеш да си представиш гледката. Та лелката ей така се оцъклила, а Толи решава да я подхване с добро. Обяснява й нещо, как щом си плащаме наема, няма какво да се тревожи колко сме нали, нещо за предстоящи заплати говори... изобщо отказах се да слушам. Така или иначе щом Толи се беше захванал, ясно, че щеше да я отиграе.
Така и стана. Няколко минути по-късно, без дори да може да повярва, че тези думи излизат от нейната уста, лелята се извини за безпокойството, каза нещо, че пак ще се обади, врътна се и изчезна. Подозирам, че наред с другото, Толи може да е издишал мощно в нейна посока, защото като си тръгна, нещо като усмивка даже си беше лепнала.
Докато разчистим ситуацията с хазайката, се оказа, че Мечката е успял да оповръща цялата кухня, докато се опитвал да направи кафе. Тия двамата определено си прекарваха нощите по-добре от мен – явно бяха се алкохолизирали някъде до зори. Толи си показа носа, колкото да вметне напълно уместния коментар: “У, к'ва гадост” и си се прибра в стаята все така гол-голеничък. Така вместо да прекарам предобеда в заслужена почивка, разчиствах мизерията на Мечката, който беше успял да допълзи до коридора и реанимираше там.
Към два следобед вече трябваше да тръгвам за работа. Пристигам в бара е и веднага се оказва, че съм жестоко прецакана, защото Силва, на шефа извънбрачното занимание, която иначе се води нещо като управител, пак е “болна” и аз освен дето ще сервирам, трябва да следя и за няколко доставки и да приключа всички каси накрая, и отчети да пиша... Един вид, пълна лудница. И ако някой може да ми обясни как тая все успява да се разболее, когато шефът е някъде в командировка?! То не че като е на работа кой знае какво върши.... Абе, и до утре да се оплаквам, все тая – като не са ми достатъчно дълги краката, единственото, за което могат да служат е да подтичвам на тях да изпълнявам поръчки.
Та към девет вече лудницата тече с пълна сила, главата, гърба и краката ми се състезават кое да ме боли повече и точно тогава съзирам на входа физиономията на Мечката. И за първи път по нея се чете някаква емоция. Ама в първи момент реших, че съм сбъркала нещо, защото момчето си изглеждаше изплашено, а аз до тогава не вярвах, че нещо може да го уплаши.
Мечката си потропваше там пред входа от крак на крак и, естествено Симо от охраната веднага се приближи към него, вероятно, за да го посъветва ако не е клиент на заведението да не запречва входа и други подобни охранителни мъдрости. Мечката нещо му каза и Симо директно към мен се обърна – явно мен търси. Направих знак на Симо да го прати на служебния вход и излязох да видя какво иска. Докато си довърша поръчката и изляза, Мечката вече ме чакаше, а с него беше и Толи. И така, тая вечер, преди 4-5 часа чух окончателната и, както се оказа правилна история за идването им при мен. Доколкото можах да разбера, основният мотив, да ми гостуват, е бил просто фактът, че от всичките им познати аз живея най-далеч от града дето са се подвизавали преди това. Спортното изложение е било просто съвпадение и ако не е било то, нещо друго са щели да измислят. Тъй де, Толи е щял да го измисли.
Та историята, естествено, беше свързана с жена. Истината е, че освен катеренето, Толи има още една любима дисциплина, която ревностно практикува – забиване на мутреси. Преди около месец, Толи метнал око на едно сгодно девойче, което видял в компанията на някакъв “добре облечен бизнесмен”. Двамата си обядвали най-спокойно в някакво заведение в града, и Толи като ги видял моментално взел да точи лиги. Аз лично си представям потока на мислите протичащи през главата на Толи в този момент така: “може да му няма на тоя парите, колите и скъпите дрънкулки, ама пак ще успея да му изчукам женката”. А може и любов от пръв поглед да е било..., но не ми се вярва. Така или иначе, не знам какво е правил, следил ли ги е, някъде сама ли я е намерил, ама Толи, така да се каже успешно изпълнил мисията и забил девойчето. След няколко безгрижни дни на увеселение, спонсорирани изцяло от дамата – сиреч с парите на бизнесмена, което май най-много го радвало, женката, с дързновен поглед и аватюристично вдъхновение поискала да й намерят някакъв сериозен стаф. Искала да се отцепи, както си следва, пък да става каквото ще. Не знам къде е ходил и как, но Толи изпълнил поръчката. Все пак, той е кавалер, желанията на дамата са закон за него... И от тук картинката тръгнала на зле.
Лекарите всъщност не можели да кажат какво точно е имало в помията дето я взела малката, но доколкото Толи разбрал от някаква много състрадателна сестра, каквото и да било, директно й изпържило очния нерв и я оставило напълно сляпа на 17 години. Обаче това дори не се оказало лошата новина. Истинският карък бил, че девойчето, за да не пресече нещо на Толи ентусиазма, дори не помислило да сподели, че чичкото, от когото идва парата, всъщност е милият й татко. И разбираемо, като открил какво се е случило с щерка му, на оня директно му избила пяна по устата. Каквито и поръчки да са имали биячите му в оня момент, всички са били оттеглени и изпратени да търсят Толи. Но ти това вече го знаеш, нали?
Единственото, което ги спасило и им позволило да се измъкнат, е, че известно време девойчето дали от срам, дали от някаква криворазбрана вярност, отказвало да каже, кой я е подредил така. После обаче в префърцунената й главица най после се промъкнала мисълта, че заради тоя ебалник никога вече изобщо няма да може да вижда и се разбесняла достатъчно, та да поиска да му изпие мозъчето. Още повече, че за да не е капо, през няколкото дни веселие Толи прибрал, от оная идиотка каквито дрънкулки успял. А тя явно в някакво бунтовно настроение ще да е била, нещо си е въобразявала, че така се опъва на татко си, та наринала на Толи бая злато и камъчета.
И след като ми разказва всичко това, Толи вади някакво торбе от задния си джоб, разтваря го и ми показва цялото си складирано богатство. Както казах, на него не му е за първи път да фиксира такива момета, та беше събрал и от други това-онова, явно за черни дни. Обаче ето че сега се беше оказал в ебаси прецаканата ситуация. А днес, като се прибирали към квартирата, видели пред входа да се върти уж напълно незаинтересован от околния пейзаж един от биячите на Оня бизнесмен – таткото. И сега малко им оставаше и на двамата да се насерат от страх и бяха дошли при мен да помагам ако мога.
Ами, какво да ти кажа. Не ми оставиха голям избор. От всичко което ми казаха, разбрах, че горилите на бизнесмена са окрили къде са живели тези двамата в последната седмица и като знам какво непоклатимо чувство на справедливост цари в умовете на такива люде, ми беше ясно, че задето съм им помогнала, и мен ме чака не по-добра участ. Изобщо не си въобразявах, че някой ще спре да проверява, дали съм знаела какви са ги надробили или не.
Тъкмо в тоя момент от бара си тръгваше един камион, доставящ наливна бира. Казах на Толи и Мечката да изчакат, че ще помоля шофьора да ги скрие в ремаркето и да ги изкара от града без да ги усетят.
Оставих ги да чакат отвън, а аз влязох вътре да си уредя нещата.
Влетях при Ралка, колежката и и казах, че напускам, така че тя вече води парада. Дори не останах да я слушам като се развика, че сигурно я бъзикам.
Когато преди две години се преместих в големия лош град, беше минала само седмица, когато на връщане от работа, някакви нещастници недоебали ме нападнаха и ми изкараха акъла. Размина ми се тогава, ама можеше да си го отнеса. Тогава попитах Симо от охраната – оня същия, и той ми помогна да си намеря един малокалибрен “женски” пистолет. Колкото да се побира в дамска чанта. После ми помогна да се науча как се разглобява, как се почиства, как се зарежда. Вече две години го разнасям из чантата си безполезен, ако някой го види, лъжа, че е запалка, ама й е свършила газта.
Тая вечер вече го използвах три пъти.
Някъде, в някакъв филм бях гледала, че ако натикаш дулото в гърлото на пластмасово шише и така стреляш, това донякъде служи като заглушител. Прибрах си нещата докато Ралка си ревеше нещо, метнах няколко празни шишета в една чанта и се измъкнах през задния вход. Бях решила, че първо трябва да е Толи, защото е по-бърз и съобразителен, а Мечката докато се усети какво става, ще съм се оправила и с него. Даже не ме чуха като приближих. Толи го застрелях в гърба и той падна напред. Както си и мислех, Мечката секунда-две стоя като истукан, което беше добре, щото успях да сложа още едно шише на дулото. Стрелях тъкмо когато мозъка му беше вече направил разбор на ситуацията и той тъкмо се канеше да се метне към мен.
Прибрах на Толи торбата от задния джоб и ей ме тук. Колегата ти долу явно нямаше представа коя съм - оглеждаше се за момчетата и момиче не очакваше да види. За него шише не можех да използвам, щото нямаше как да го скрия, обаче пак късмет, че тая вечер има някакъв мач някъде си. Нашите футболни дебили трябва да са победили я Албания я Патагония и като стигнах до входа, отвсякъде мятаха едни пиратки едни чудеса. Някакъв си там гърмеж от малокалибрено оръжие даже не се е чул вероятно.
И така сега ми остана ти. Учудих се, че сте само двама, ама после се сетих, че шефът ви трябва да е пратил хората си из цялата страна, защото не е знаел къде точно да търси двамата идиоти дето са преебали дъщеря му и мъжкото му достойнство. Едва днес сте ги намерили и не сте имали време да извикате подкрепления, вероятно. Е, ами жалко за теб. Тук ми остана още едно шише и да, познал си, за тебе е. Дрънкулките дето ги е събрал Толи, няма да стигнат за кой знае колко време, но поне ще успея да се измъкна от тук – и без това тая мизерия ми омръзна и бях решила да се разкарам някъде. Само не предполагах, че парите за пътуването ми ще дойдат по толкова необичаен начин.
Това е, трябва да тръгвам. Ако искаш, можеш да си затвориш очите.
2B
Този е вторият разказ, който ми се случвало да пиша...
______________________________________________________________
Непохватно. Това беше първото впечатление, което му направи момичето. Нанасяше се в апартамента срещу неговия и не правеше нищо като хората. Хаотично разпръснати пред вратата стояха кашоните с багажа ù, а тя се суетеше, очевидно неспособна да реши кое да внесе първо и как да започне разопаковането. Постоянно се блъскаше в нещо, а и беше забравила да надпише кашоните та част от тях явно бяха преобърнати и сега дрънчаха обезпокоително.
Тома я видя докато се прибираше от лекции. Този апартамент беше останал празен вече пет месеца и той почти се беше успокоил, че ще може да си прибира пощата без да се тревожи, че е по бельо и, че няма да има шумни енергични съседи, които да му губят времето с настойчиви покани за непрестанните им купони и сега това момиче. Не, че беше лошо или нещо, напротив – среден ръст, стройна, чуплива кестенява коса и обещаващи форми. И все пак, как само подритва тия кашони. За първи път ли се нанася?!
- За първи път се местя, не предполагах, че ще е толкова сложно. Да имате свободен половин час?
Стъписан да чуе мислите си изречени гласно, в първия момент Тома изобщо не разбра, че тя е проговорила. Проумя го секунда по-късно, когато, като че ли се блъсна в гузния ù поглед.
- Извинете, какво... – измърмори той, все още неспособен да скалъпи изречение.
- Казвам, че за първи път се местя. Сигурно Ви преча така, като съм блокирала коридора с багажа си, но не съм го правила преди и май подцених сложността на пренасянето. Заклевам се, че имах точен план как да организирам всичко и за известно време дори го спазвах, но...
Непохватна и бъбрива. Неприятните впечатления се увеличаваха. За първи път го срещаше, но разговаряше с него фамилиарно и подробно му разказа, как след като починала и майка ù, продала къщата на родителите си, но явно не е разбрала добре брокера на недвижимо имущество, когато и е казал с колко време разполага, за да се изнесе, защото била убедена, че има две седмици, а се оказало, че са два дни. И ето я тук, с всичките се кашони струпани пред вратата на съвсем първия свободен апартамент, който е открила, и вероятно скоро няма да го смени, защо натоварването и напрежението по едно пренасяне и идват в повече.
Докато тя говореше, двамата внасяха кашони в новото ù жилище. Съгласи се да ù помогне не толкова от добросъседски чувства, а, за да се разчисти по-бързо тая бъркотия пред вратата му.
- Значи, не сте студентка – подхвърли първото, което му хрумна, понеже тя най-после беше спряла да говори и неговото мъчание беше някак неловко.
- Не, не съм. Обаче исках, наистина. Мечатаех да стана фотограф. Професионален имам предвид. Такъв, който твори, а не само снима сватби и кръщенета. Като бях малка, татко ми купи фотоапарат за един рожден ден. Бях толкова ентусиазирана, че един цял ден снимах всичко, което попадна пред очите ми – моите играчки, цветните лехи на майка ми, татко, който чете вестник, децата навън, една птица, котка с малките й, няколко дървета... Нали казват, че изображениета на един обект, улавя част от същината му. Затова в началото хората се страхували от снимките – мислели, че така ще пленят душите ми. И аз така се чувствах – ловец на души.
Тя наистина не млъкваше. Беше прекарал с нея повече от половин час и едва ли имаше и три минути, в които да си е държала устата затворена. След като и последният кашон беше внесен, тя му предложи кафе. Той не намери причина, с която да се извини и се наложи да приеме. Тя изрови кафеварка след като известно време бърника в няколко кашона – как е могла да не ги надпише?! – и малко по-късно кафето беше готово. За негово нарастващо раздразнение тя реши да се довърши историята. Баша ù починал малко, след като и подарил онзи фотоапарат. За да се издържат, майка ù работела на две места и се оправяли, но за спестявания за образование и дума не можело да става. И така, вместо да стане студенка, след средното ù се наложило да почне работа.
Тя приключи историята си с остро поемане на дъх, сякаш се кани да продължи, но в този момент изглежда най-после проумя, че е говорила непрекъснато почти цял час и се спря. Без да отлага повече, за да не би тя да се окопити и да продължи да говори, той се изини, че трябва да чете за изпит и се измъкна. Вече на сигурно място в собствения си апартамент си помисли, че изобщо няма да съжалява ако не види повече разговорливата си нова съседка. Дори не подозираше, че желанието му ще изпълни почти незабавно.
* * *
Следващият ден беше събота. Тома обичаше да е сам в почивните си дни – да чете, да се качи в планината или да измисля нови, по-добри начини за организация на вещите и работата си. Този път обаче трябваше да се прибере вкъщи. Майка му имаше рожден ден, а в семейство му никой не биваше освободен от участие в такива събития.
Замина рано сутринта, като стъпваше на пръсти да не би съседката да го усети и да му поиска нова услуга по настаняването.
Изкара два тягостни дена с многолюдното си жизнерадостно семейство, което третираше самотника Тома като черна овца и се прибра късно в неделя. Времето се беше развалило и бързаше да се стопли. Смесените чувства около семейното събиране бяха изтикали спомена за новата съседка, но, докато се качваше по стълбите към апартамента си, ясно си припомни тази неприятна подробност. Въздъхна, но си помисли, че все пак няма нужда да я вижда ако няма желание. На площадката на техния етаж нещо привлече вниманието му. Беше изморен и емоционално претоварен и в първия момент не можа да каже какво. После се вгледа по-внимателно и видя някаква лента залепена напряко на касата на вратата на апартамента отсреща. Приближи се. Оказа се полицейска лента, от тези, с които се огражда местопрестъпление.
- Горкото момиче, горкото момиче!
Гласът дойде иззад гърба му заедно със силно подсмърчане.
- Толкова млада, Боже, така да се случи!
Тома осъзна, че никога не беше виждал тази жена. Вероятно е съседка от друг етаж, но момичето отсреща, което дори не си беше казало името (или той не беше запомнил), беше единственият съсед, с когото се беше запознал. А сега явно ù се е случило нещо, предизвикало хленченето на тази жена, изникнала от нищото по пеньоар и с ролки в косата.
- Какво е станало?
- Боже, ама Вие не знаете, Вас Ви нямаше – продължи да посмърча жената. – Газ.
- Моля?
- Ами това жилище е празно отдавна. Като се изнесоха предишните наематели всичко си беше добре, кой да се сети да провери дали нещо не е повредено.... – разказът на жената бе прекъснат от шумно хълцане. – Легнало си да спи вечерта горкото, а то да изтичала газ. Тъкмо същия ден дойде техник да я пусне, защото му се обадихме, че ще има нов наемател.
Тома започна да осъзнава, че това трябва да е домоуправителката. Стори му се странно, че не я е виждал докато се е нанасял той самият, а и след това. Нима е чак толкова саможив?
- Тя сега в болница ли е?
- Ааааааааах, каква болница. Почина горкото. Вчера сутрин дойдох да я видя – добре ли е, нещо трябва ли ù, и усещам, абе мирише на газ. Изтичах за резервния ключ, влязох, отворих всички прозорци, аз самата едва не се задуших, ама то горкото беше свършило.
Новината шокира Тома. Докато се опитваше да смели факта, че момичето, с което бе пил кафе само преди ден, е мъртво и просто вече го няма, някъде в периферията на ума му се въртеше мисълта, че той не е усетил никаква миризма на излизане, но това не му се стори важно – той излезе рано, много бързаше, а и мислите му бяха заети с предстоящото семейно изпитание. Несравнимо по-важно бе, че някой е умрял в непосредствена близост до него, а той е можел дори да не разбере, ако не му бяха казали.
Прибра се в апартамента си с тежко, внезапно връхлетяло главоболие и се отпусна тежко на дивана в хола. Трябваше да си разопакова багажа, да вземе душ и да хапне нещо, но вместо това продължаваше да седи на дивана, вперил празен поглед в тъмното. Мислите му все повече се прехвърляха от предстоящите задачи към момичето. То така си остана безименно за него. Как ли се е казвала – Мила? Елена? Светла? Диана? Мила, сякаш най ù подхождаше. Стори му се абсурдно – кой е той да решава кое е най-подходящото име за напълно непозната жена. И все пак ... Мила...
Опита се да си припомни по-подробно разговорът им. Не спомена ли тя име в началото? Да видим: “За първи път се местя. Не предполагах, че ще е толкова сложно. Аз съм Мила. Да имате свободен половин час” Да! Ето, точно така. Значи му се е сторило подходящо, защото това е името ù. Странно, защо беше решил, че не го знее. Изкара на дивана още няколко часа в мисли за така бързо изчезналата си съседка. Ставаше му все по-конфузно. Сети се колко му беше неприятна компанията ù и как бързаше да се измъкне. Ужас! Горкото момиче сигурно го е помислило за темерут. То и какво ли има да го мисли – той си е! Ето на – не познава нито един съсед, а живее тук вече почти година, приема рождения ден на майка си като тягостно задължение и въобще се радва само и единствено на собствената си компания. Едва късно през нощта се надигна от дивана, откъсвайки се трудно от тежките си мисли. Имаше сили само, колкото да се съблече и да се просне в леглото си. Заспа веднага и не сънува нищо.
* * *
Синята или бялата? Тома гледаше втренчено двете ризи и почваше да се поти под настойчивия поглед на продавачката.
- Да Ви оставя да помислите още малко? – любезно, но някак през зъби попита тя и Тома побърза да ù благодари. Тя се отделичи да обърне внимание на други клиенти, но все му мяташе по някой кос поглед. Вече половин час не можеше да реши. Беше решил, че иска да е с костюм на държавния изпит. Майка му му бе спестила мъките по избиране на костюма, но той трябваше да си купи риза. И тъй, ето го тук – синята или бялата. Прииска му се да има някой с него, който да го посъветве. Осъзна, че за първи път от много време съзнателно си пожелава компанията на друг човек. Внезапно се сети за злощастното момиче от отсрещния апартамент. Мила. Да, точно така. Чудно, дали отношенията им щяха да се променят ако беше останала жива? Вярно, че говореше много, но това вероятно се е дължало на притеснение. Мести се на ново място, среща съседа си, вероятно е искала просто да бъде любезна с човека, който ще живее най-близо до нея. Интересно, дали наистина можеха да се сближат? Тя е разхвърляна вярно, но нали е искала да става фотограф – творците са такива разпилени. Но, което е по-важното в случая – има вкус и усет за красивото, та сега, вместо да е сам, той можеше да се е отбил при нея и да я е помолил в замяна на помощта му при нанасянето да му помогне да си избере риза.
Зад гърба си чу шумолене на плат и потракване не закачалки. Усети познат аромат. Парфюмът на Мила. До сега не осъзнаваше, че го е запомнил.
- Добре де, а защо точно синя или бяла? – Тя, като жена, сигурно би имало свое съвсем различно мнение.
- Защото трябва да е официално и...
- Официално добре, но кой казва, че трябва да е строго? Все пак не отиваш на погребение. Виж тези – защо не жълта или оранжева?
- Няма начин! Държавните изпити не са погребение, но не са и цирк! Кажи, де – синя или бяла?
- Розова!!
- Моля?! Мила, това е смешно, взех те да помагаш – не се шегувай!
- Кой се шегува? Виж това – светло пепеляво розово – идеална е! Ето ти и подходяща вратовръзка. Ще избиеш рибата, просто!
- Ама, не знам ... розово?
- Е, хайде де, Бекъм носи розово. А като става въпрос за мода, той е като ветропоказател – няма да му противоречиш, нали?
- Хм, розово, значи.
Изправи се пред продавачката усмихнат и доволен, че е взел решение.
- Ще взема тези двете.
За всеки случай реши да се подсигури и взе и синята, но идеята за пепеляво розова риза му допадаше все повече.
* * *
След държавния изпит, всичките му колеги отидоха да полеят случая – изкаралите да го отпразнуват, скъсаните да се утешат и да съберат сили за втория рунд. Поканиха и него с половин уста – все пак, бяха учили заедно пет години, но личеше, че няма да им разбие сърцата ако откаже.
- Благодаря, но вече имам ангажимент. Жалко. Е, успех на всички!
- Да, и на тебе, пич!
Остана сам в коридора и мислите му пак се отплеснаха.
- Виждам, че си послушал съвета ми. Браво, добро момче. Страшно ти отива тоя цвят. Е, как мина?
- Ами ... избих рибата. Просто.
Смехът ù залива университетските строги коридори.
- Само така! Е, къде ще го отпразнуваме?
- Ами...
- Чакай, знам едно местенце. Щуро ще си изкараме. Имаш нужда след толкова работа.
- Да, ама...
- Извинявай, възразяваш ли ми нещо? А кой ти помогна да си избереш риза трепач. Длъжник си ми.
Сигурно щеше да е хубаво ако можеше тя наистина да го чака след изпита и да го отвелече за една щура нощ. И, кой знае, на връщане можеше да предпочете да се вмъкне в неговия апартамент. А на сутринта... тя правеше хубаво кафе. Можеше да е станала преди него, да е взела душ и вече да прави кафето, когато той се надигне.
- Добро утро, Ваше Магистърско Величество! Закуската е сервирана! Къде желаете да се храните – в столовата, в леглото или във ваната?
- А, не – знаеш колко ме бива да вземам решения – ти прецени. А междувременно, дали мога да си отмъкна една целувчица?
- Целувчица за Господина – носи се веднага. Още топла, пари!
И отново смехът ù – силен, плътен, жив....
Стоеше пред входа си. На устните си сякаш още усещаше една сутрешна целувка, а главата му гъмжеше от мисли. Толкова години! – всичките години, в които умишлено избягваше срещите с хора, предпочитеше собствената си компания и приемаше общуването като неизбежно зло! Той можеше да ù помогне в онзи ден. Да ù провери уредите, да забележи, че изтича газ. Ако не беше бързал толкова да се освободи от присъствието ù, тя сега можеше да е жива и да празнува с него дипломирането и предстоящия му живот. Наложи се да се подпре на близко дърво, защото тази мисъл го притисна с цялата си тежест.
- Тя е мъртва! Аз можех да ù помогна, а не го направих. Аз на практика съм я убил!
Разхлаби вратовръзката си и шумно си пое въздух. Тъкмо, когато главата му, сякаш щеше да експлоадира, зад завоя се появи камион. По-точно товарно такси. Спря пред неговия вход. Няколко мъже в работни дрехи скочиха от него и почнаха да разтоварват мебели и кутии с багаж.
От входа излезе мъж, който му се стори познат и се обърна към мъжете от камиона:
- Носете всичко в апартамент 2Б. Аз съм отключил.
2Б. Това е апартаментът на Мила! Как така ще се нанасят хора толкова скоро?! Никой не е вадил нейния багаж от там! Затича се нагоре по стълбите и се спря пред отворената врата на 2Б.
- Извинете. Извинете! Кой ви праща, какво е това?
- Нае ни семейството, което ще се нанася тук, Господине. Трябва да преенсем багажа им и точно това правим.
- Но какво направихте с вещите на предишната наемателка? Тук живееше едно момиче. Тя ... тя почина съвсем наскоро.
- Извинете, Господине, но сигурно грешите сградата. Според домоуправителя, този апартамент е празен и никой не е живял тук от 5 месеца. Не е споменавал за момиче.
- Как така?! Тя се нанесе съвсем наскоро и после имаше инцидент....
- Вие действително грешите – от апартамента излезе същият мъж, който напътсваше носачите пред входа. – Аз съм домоуправителя и знам точно кой кога в кое жилише е живял.
- Но питайте жена си! Тя ще си спомни, говори ми за нея!
- Виж, момче, не знам какъв ти е проблемът, но ако имаш нужда от лекар, кажи да го повикаме веднага. С жена ми сме разведени от 8 години. Живея тук сам. И не знам за никакво момиче, което да се е нанасяло в 2Б.
- Но....
- Ей, я се дръпни – това нещо тежи!
Избутаха младежа встрани и продължиха да внасят багаж в празното жилище.
Тома се прибра в жилището си по-объркан от всякога и се отпусан на дивана с отсъстващ поглед.
Мила, Мила.... Дали наистина си беше казала името, когато се срещнаха? Не, по-скоро не. Беше споменала обаче с какво се занимава. Ловец на души. Да това бяха думите ù. Макар че, всъщност, ловец ли беше казала? Или спасител?
______________________________________________________________
Непохватно. Това беше първото впечатление, което му направи момичето. Нанасяше се в апартамента срещу неговия и не правеше нищо като хората. Хаотично разпръснати пред вратата стояха кашоните с багажа ù, а тя се суетеше, очевидно неспособна да реши кое да внесе първо и как да започне разопаковането. Постоянно се блъскаше в нещо, а и беше забравила да надпише кашоните та част от тях явно бяха преобърнати и сега дрънчаха обезпокоително.
Тома я видя докато се прибираше от лекции. Този апартамент беше останал празен вече пет месеца и той почти се беше успокоил, че ще може да си прибира пощата без да се тревожи, че е по бельо и, че няма да има шумни енергични съседи, които да му губят времето с настойчиви покани за непрестанните им купони и сега това момиче. Не, че беше лошо или нещо, напротив – среден ръст, стройна, чуплива кестенява коса и обещаващи форми. И все пак, как само подритва тия кашони. За първи път ли се нанася?!
- За първи път се местя, не предполагах, че ще е толкова сложно. Да имате свободен половин час?
Стъписан да чуе мислите си изречени гласно, в първия момент Тома изобщо не разбра, че тя е проговорила. Проумя го секунда по-късно, когато, като че ли се блъсна в гузния ù поглед.
- Извинете, какво... – измърмори той, все още неспособен да скалъпи изречение.
- Казвам, че за първи път се местя. Сигурно Ви преча така, като съм блокирала коридора с багажа си, но не съм го правила преди и май подцених сложността на пренасянето. Заклевам се, че имах точен план как да организирам всичко и за известно време дори го спазвах, но...
Непохватна и бъбрива. Неприятните впечатления се увеличаваха. За първи път го срещаше, но разговаряше с него фамилиарно и подробно му разказа, как след като починала и майка ù, продала къщата на родителите си, но явно не е разбрала добре брокера на недвижимо имущество, когато и е казал с колко време разполага, за да се изнесе, защото била убедена, че има две седмици, а се оказало, че са два дни. И ето я тук, с всичките се кашони струпани пред вратата на съвсем първия свободен апартамент, който е открила, и вероятно скоро няма да го смени, защо натоварването и напрежението по едно пренасяне и идват в повече.
Докато тя говореше, двамата внасяха кашони в новото ù жилище. Съгласи се да ù помогне не толкова от добросъседски чувства, а, за да се разчисти по-бързо тая бъркотия пред вратата му.
- Значи, не сте студентка – подхвърли първото, което му хрумна, понеже тя най-после беше спряла да говори и неговото мъчание беше някак неловко.
- Не, не съм. Обаче исках, наистина. Мечатаех да стана фотограф. Професионален имам предвид. Такъв, който твори, а не само снима сватби и кръщенета. Като бях малка, татко ми купи фотоапарат за един рожден ден. Бях толкова ентусиазирана, че един цял ден снимах всичко, което попадна пред очите ми – моите играчки, цветните лехи на майка ми, татко, който чете вестник, децата навън, една птица, котка с малките й, няколко дървета... Нали казват, че изображениета на един обект, улавя част от същината му. Затова в началото хората се страхували от снимките – мислели, че така ще пленят душите ми. И аз така се чувствах – ловец на души.
Тя наистина не млъкваше. Беше прекарал с нея повече от половин час и едва ли имаше и три минути, в които да си е държала устата затворена. След като и последният кашон беше внесен, тя му предложи кафе. Той не намери причина, с която да се извини и се наложи да приеме. Тя изрови кафеварка след като известно време бърника в няколко кашона – как е могла да не ги надпише?! – и малко по-късно кафето беше готово. За негово нарастващо раздразнение тя реши да се довърши историята. Баша ù починал малко, след като и подарил онзи фотоапарат. За да се издържат, майка ù работела на две места и се оправяли, но за спестявания за образование и дума не можело да става. И така, вместо да стане студенка, след средното ù се наложило да почне работа.
Тя приключи историята си с остро поемане на дъх, сякаш се кани да продължи, но в този момент изглежда най-после проумя, че е говорила непрекъснато почти цял час и се спря. Без да отлага повече, за да не би тя да се окопити и да продължи да говори, той се изини, че трябва да чете за изпит и се измъкна. Вече на сигурно място в собствения си апартамент си помисли, че изобщо няма да съжалява ако не види повече разговорливата си нова съседка. Дори не подозираше, че желанието му ще изпълни почти незабавно.
* * *
Следващият ден беше събота. Тома обичаше да е сам в почивните си дни – да чете, да се качи в планината или да измисля нови, по-добри начини за организация на вещите и работата си. Този път обаче трябваше да се прибере вкъщи. Майка му имаше рожден ден, а в семейство му никой не биваше освободен от участие в такива събития.
Замина рано сутринта, като стъпваше на пръсти да не би съседката да го усети и да му поиска нова услуга по настаняването.
Изкара два тягостни дена с многолюдното си жизнерадостно семейство, което третираше самотника Тома като черна овца и се прибра късно в неделя. Времето се беше развалило и бързаше да се стопли. Смесените чувства около семейното събиране бяха изтикали спомена за новата съседка, но, докато се качваше по стълбите към апартамента си, ясно си припомни тази неприятна подробност. Въздъхна, но си помисли, че все пак няма нужда да я вижда ако няма желание. На площадката на техния етаж нещо привлече вниманието му. Беше изморен и емоционално претоварен и в първия момент не можа да каже какво. После се вгледа по-внимателно и видя някаква лента залепена напряко на касата на вратата на апартамента отсреща. Приближи се. Оказа се полицейска лента, от тези, с които се огражда местопрестъпление.
- Горкото момиче, горкото момиче!
Гласът дойде иззад гърба му заедно със силно подсмърчане.
- Толкова млада, Боже, така да се случи!
Тома осъзна, че никога не беше виждал тази жена. Вероятно е съседка от друг етаж, но момичето отсреща, което дори не си беше казало името (или той не беше запомнил), беше единственият съсед, с когото се беше запознал. А сега явно ù се е случило нещо, предизвикало хленченето на тази жена, изникнала от нищото по пеньоар и с ролки в косата.
- Какво е станало?
- Боже, ама Вие не знаете, Вас Ви нямаше – продължи да посмърча жената. – Газ.
- Моля?
- Ами това жилище е празно отдавна. Като се изнесоха предишните наематели всичко си беше добре, кой да се сети да провери дали нещо не е повредено.... – разказът на жената бе прекъснат от шумно хълцане. – Легнало си да спи вечерта горкото, а то да изтичала газ. Тъкмо същия ден дойде техник да я пусне, защото му се обадихме, че ще има нов наемател.
Тома започна да осъзнава, че това трябва да е домоуправителката. Стори му се странно, че не я е виждал докато се е нанасял той самият, а и след това. Нима е чак толкова саможив?
- Тя сега в болница ли е?
- Ааааааааах, каква болница. Почина горкото. Вчера сутрин дойдох да я видя – добре ли е, нещо трябва ли ù, и усещам, абе мирише на газ. Изтичах за резервния ключ, влязох, отворих всички прозорци, аз самата едва не се задуших, ама то горкото беше свършило.
Новината шокира Тома. Докато се опитваше да смели факта, че момичето, с което бе пил кафе само преди ден, е мъртво и просто вече го няма, някъде в периферията на ума му се въртеше мисълта, че той не е усетил никаква миризма на излизане, но това не му се стори важно – той излезе рано, много бързаше, а и мислите му бяха заети с предстоящото семейно изпитание. Несравнимо по-важно бе, че някой е умрял в непосредствена близост до него, а той е можел дори да не разбере, ако не му бяха казали.
Прибра се в апартамента си с тежко, внезапно връхлетяло главоболие и се отпусна тежко на дивана в хола. Трябваше да си разопакова багажа, да вземе душ и да хапне нещо, но вместо това продължаваше да седи на дивана, вперил празен поглед в тъмното. Мислите му все повече се прехвърляха от предстоящите задачи към момичето. То така си остана безименно за него. Как ли се е казвала – Мила? Елена? Светла? Диана? Мила, сякаш най ù подхождаше. Стори му се абсурдно – кой е той да решава кое е най-подходящото име за напълно непозната жена. И все пак ... Мила...
Опита се да си припомни по-подробно разговорът им. Не спомена ли тя име в началото? Да видим: “За първи път се местя. Не предполагах, че ще е толкова сложно. Аз съм Мила. Да имате свободен половин час” Да! Ето, точно така. Значи му се е сторило подходящо, защото това е името ù. Странно, защо беше решил, че не го знее. Изкара на дивана още няколко часа в мисли за така бързо изчезналата си съседка. Ставаше му все по-конфузно. Сети се колко му беше неприятна компанията ù и как бързаше да се измъкне. Ужас! Горкото момиче сигурно го е помислило за темерут. То и какво ли има да го мисли – той си е! Ето на – не познава нито един съсед, а живее тук вече почти година, приема рождения ден на майка си като тягостно задължение и въобще се радва само и единствено на собствената си компания. Едва късно през нощта се надигна от дивана, откъсвайки се трудно от тежките си мисли. Имаше сили само, колкото да се съблече и да се просне в леглото си. Заспа веднага и не сънува нищо.
* * *
Синята или бялата? Тома гледаше втренчено двете ризи и почваше да се поти под настойчивия поглед на продавачката.
- Да Ви оставя да помислите още малко? – любезно, но някак през зъби попита тя и Тома побърза да ù благодари. Тя се отделичи да обърне внимание на други клиенти, но все му мяташе по някой кос поглед. Вече половин час не можеше да реши. Беше решил, че иска да е с костюм на държавния изпит. Майка му му бе спестила мъките по избиране на костюма, но той трябваше да си купи риза. И тъй, ето го тук – синята или бялата. Прииска му се да има някой с него, който да го посъветве. Осъзна, че за първи път от много време съзнателно си пожелава компанията на друг човек. Внезапно се сети за злощастното момиче от отсрещния апартамент. Мила. Да, точно така. Чудно, дали отношенията им щяха да се променят ако беше останала жива? Вярно, че говореше много, но това вероятно се е дължало на притеснение. Мести се на ново място, среща съседа си, вероятно е искала просто да бъде любезна с човека, който ще живее най-близо до нея. Интересно, дали наистина можеха да се сближат? Тя е разхвърляна вярно, но нали е искала да става фотограф – творците са такива разпилени. Но, което е по-важното в случая – има вкус и усет за красивото, та сега, вместо да е сам, той можеше да се е отбил при нея и да я е помолил в замяна на помощта му при нанасянето да му помогне да си избере риза.
Зад гърба си чу шумолене на плат и потракване не закачалки. Усети познат аромат. Парфюмът на Мила. До сега не осъзнаваше, че го е запомнил.
- Добре де, а защо точно синя или бяла? – Тя, като жена, сигурно би имало свое съвсем различно мнение.
- Защото трябва да е официално и...
- Официално добре, но кой казва, че трябва да е строго? Все пак не отиваш на погребение. Виж тези – защо не жълта или оранжева?
- Няма начин! Държавните изпити не са погребение, но не са и цирк! Кажи, де – синя или бяла?
- Розова!!
- Моля?! Мила, това е смешно, взех те да помагаш – не се шегувай!
- Кой се шегува? Виж това – светло пепеляво розово – идеална е! Ето ти и подходяща вратовръзка. Ще избиеш рибата, просто!
- Ама, не знам ... розово?
- Е, хайде де, Бекъм носи розово. А като става въпрос за мода, той е като ветропоказател – няма да му противоречиш, нали?
- Хм, розово, значи.
Изправи се пред продавачката усмихнат и доволен, че е взел решение.
- Ще взема тези двете.
За всеки случай реши да се подсигури и взе и синята, но идеята за пепеляво розова риза му допадаше все повече.
* * *
След държавния изпит, всичките му колеги отидоха да полеят случая – изкаралите да го отпразнуват, скъсаните да се утешат и да съберат сили за втория рунд. Поканиха и него с половин уста – все пак, бяха учили заедно пет години, но личеше, че няма да им разбие сърцата ако откаже.
- Благодаря, но вече имам ангажимент. Жалко. Е, успех на всички!
- Да, и на тебе, пич!
Остана сам в коридора и мислите му пак се отплеснаха.
- Виждам, че си послушал съвета ми. Браво, добро момче. Страшно ти отива тоя цвят. Е, как мина?
- Ами ... избих рибата. Просто.
Смехът ù залива университетските строги коридори.
- Само така! Е, къде ще го отпразнуваме?
- Ами...
- Чакай, знам едно местенце. Щуро ще си изкараме. Имаш нужда след толкова работа.
- Да, ама...
- Извинявай, възразяваш ли ми нещо? А кой ти помогна да си избереш риза трепач. Длъжник си ми.
Сигурно щеше да е хубаво ако можеше тя наистина да го чака след изпита и да го отвелече за една щура нощ. И, кой знае, на връщане можеше да предпочете да се вмъкне в неговия апартамент. А на сутринта... тя правеше хубаво кафе. Можеше да е станала преди него, да е взела душ и вече да прави кафето, когато той се надигне.
- Добро утро, Ваше Магистърско Величество! Закуската е сервирана! Къде желаете да се храните – в столовата, в леглото или във ваната?
- А, не – знаеш колко ме бива да вземам решения – ти прецени. А междувременно, дали мога да си отмъкна една целувчица?
- Целувчица за Господина – носи се веднага. Още топла, пари!
И отново смехът ù – силен, плътен, жив....
Стоеше пред входа си. На устните си сякаш още усещаше една сутрешна целувка, а главата му гъмжеше от мисли. Толкова години! – всичките години, в които умишлено избягваше срещите с хора, предпочитеше собствената си компания и приемаше общуването като неизбежно зло! Той можеше да ù помогне в онзи ден. Да ù провери уредите, да забележи, че изтича газ. Ако не беше бързал толкова да се освободи от присъствието ù, тя сега можеше да е жива и да празнува с него дипломирането и предстоящия му живот. Наложи се да се подпре на близко дърво, защото тази мисъл го притисна с цялата си тежест.
- Тя е мъртва! Аз можех да ù помогна, а не го направих. Аз на практика съм я убил!
Разхлаби вратовръзката си и шумно си пое въздух. Тъкмо, когато главата му, сякаш щеше да експлоадира, зад завоя се появи камион. По-точно товарно такси. Спря пред неговия вход. Няколко мъже в работни дрехи скочиха от него и почнаха да разтоварват мебели и кутии с багаж.
От входа излезе мъж, който му се стори познат и се обърна към мъжете от камиона:
- Носете всичко в апартамент 2Б. Аз съм отключил.
2Б. Това е апартаментът на Мила! Как така ще се нанасят хора толкова скоро?! Никой не е вадил нейния багаж от там! Затича се нагоре по стълбите и се спря пред отворената врата на 2Б.
- Извинете. Извинете! Кой ви праща, какво е това?
- Нае ни семейството, което ще се нанася тук, Господине. Трябва да преенсем багажа им и точно това правим.
- Но какво направихте с вещите на предишната наемателка? Тук живееше едно момиче. Тя ... тя почина съвсем наскоро.
- Извинете, Господине, но сигурно грешите сградата. Според домоуправителя, този апартамент е празен и никой не е живял тук от 5 месеца. Не е споменавал за момиче.
- Как така?! Тя се нанесе съвсем наскоро и после имаше инцидент....
- Вие действително грешите – от апартамента излезе същият мъж, който напътсваше носачите пред входа. – Аз съм домоуправителя и знам точно кой кога в кое жилише е живял.
- Но питайте жена си! Тя ще си спомни, говори ми за нея!
- Виж, момче, не знам какъв ти е проблемът, но ако имаш нужда от лекар, кажи да го повикаме веднага. С жена ми сме разведени от 8 години. Живея тук сам. И не знам за никакво момиче, което да се е нанасяло в 2Б.
- Но....
- Ей, я се дръпни – това нещо тежи!
Избутаха младежа встрани и продължиха да внасят багаж в празното жилище.
Тома се прибра в жилището си по-объркан от всякога и се отпусан на дивана с отсъстващ поглед.
Мила, Мила.... Дали наистина си беше казала името, когато се срещнаха? Не, по-скоро не. Беше споменала обаче с какво се занимава. Ловец на души. Да това бяха думите ù. Макар че, всъщност, ловец ли беше казала? Или спасител?
Силвин
Сред литературните ми забежки има и 2-3 разказа. Този тук е вторият, който съм писала. Първият, подобно на ранните стихчета беше пръждосан вдън земята.
_________________________________________________________________
_________________________________________________________________
Остават по-малко от три часа до началото, а тя още не е решила.
Силвия, крехко създание, което някак не оставя впечатление за безпомощност, се вглежда за пореден път в брошурата.
Добре, добре – да премисли всичко отново. От една страна тя има нужда от пари – квартирата, храната, студентската такса – проста и конкретна необходимост, която не търпи отлагане. От друга – източниците за набавяне на пари далеч не са изобилни. Откакто са ограбили денонощния магазин, в който е работила, Силвия дори не се e опитвала да си намери нова работа. Родителите й са отрекли от нея в мига, в който е станало ясно, че не е в състояние да допринесе финансова полза за семейството. Във всеки случай не и по начина, който са те имали предвид – вярно е, че мъжът, който са й бяха избрали, не е съвсем престарял, но това е най-доброто, което е можело да се каже за него. Приятелите й до един са в нейното или в малко по-добро положение и повечето вече й се явяват кредитори . И тази брошура.
Силвия за първи път попада на подобно предложение, макар че е чувала за това и преди. Едва е успяла да погледне младежът, който е тикнал брошурата в ръката й и сега малко съжалява. Може би го познава, може той да знае нещо повече. Въпреки че е много по-вероятно той самият да е приел да раздаде срещу заплащане няколко брошури, за които не знае нищо особено. И все пак на Силвия й се ще да научи нещо повече. Тя усеща как неотклонно я притискат от една страна необходимостта, а от друга почти параноичното подозрение, че “има нещо гнило в тая работа”. И все пак... по света има толкова много лекарства и все в един момент те са били тествани върху хора. “Да, а ти да познаваш такъв човек”, ехидно вмята нейната по-скептична личност. Е да, но властите не биха позволили да се експериментира с опасни вещества, нали. Скептичната за малко да се задави от смях – “Властта, ако не си забелязаля, не позволява и разпространението на дрога”. Не, не може да приеме, че нещо незаконно или опасно би се вършило толкова открито и нагло. Ще отиде. Да, ще отиде.
* * *
За малко да закъснее. Градския транспорт и уличното движение даже не желае да ги коментира. Но докато върви от спирката към обявения в брошурата адрес попада на злобен мършав пес – от тези, които не лаят. Обикновено ги избягва внимателно, но сега се е замислила за предстоящия експеримент. Забелязва го едва, когато се мята към крака й. За съжаление обаче няма време да се отбива в аптека. Затова само придърпва крачола на панталона надолу над охапания си глезен. Всъщност то не е и наистина охапване. Зъбите на злобарчето само са я одраскали, макар че от раничките се процеждат няколко капки кръв.
Докато стигне на адреса Силвия почти е забравила кучешкия инцидент, погълната от мисли, за това какво я очаква. Оказва се, че е чела твърде много книги. Посрещат я любезни стерилни хора в медицински престилки. Настаняват я в приятна стая заедно с другите кандидати, обясняват й подробно целта на процедурата (която е пресилено да се нарече експеримент), като не спестяват и възможните рискове. Всъщност в опита няма да се използва някакъв нов, загадъчен медикамент, а вещества, чието въздействие върху човешкия организъм е добре известно. Причината да се повежда експериментът е, че в страната е пристигнал американски професор (по някаква програма, спонсорирана от някаква международна институция), който има за цел да обучи няколко подбрани студенти в методиката за провеждане на експериментално тестване на медикаменти по двойно слепия метод. Т.е. групата на хората участващи в експеримента се разделя на две – на половината се инжектира същинският медикамент, а на другата половина - дестилирана вода, като нито лекарите нито опитните обекти ("Бр-р-р" – нова вметка от Скептичната) са наясно на кого какво е инжектирано. Така е сигурно, че някой от тях няма да си въобрази наличието на симптоми у някого само защото знае, че той действително е под въздействие на медикамента. Изобщо, от всичко става ясно, че единствената опасност може да възникне от евентуална алергична реакция, при това вероятността за подобен проблем е пренебрежително малка.
Силвия най-после се отпуска. Няма нищо загадъчно и страшно – просто малко easy money. След встъпителната беседа ги въвеждат в просторна амбулатория, която си изглежда съвсем професионално и лекарски. Силвия предполага, че това е новооткрита или предстояща да бъде открита частна клиника. Затова адресът не й е познат. Тя се отпуска на леглото си без да обръща особено внимание на ентусиазираното бръщолевене на американския професор или на доста нескопосания превод на българския му колега. Сега, след като тревогата е утихнала, а Скептичната мълчи намусена, Силвия може отново да потъне в обичайното си премисляне на плана за оцеляване до края на месеца. Симпатичен стажант се приближава към нея и и слага инжекция. Приблизително пет минути по-късно Силвия е в безсъзнание.
* * *
Повечето от нещата, които са се случили в следващите дни й се губят. Доколкото разбира от едно от момичетата озовали се с нея в онази амбулатория и която идва да я посети в болницата ("Защото тайно се е надявала, че ще пукнеш по особено мъчителен начин или поне ще бъдеш жестоко обезобразена" – Скептичната), и разказва някои подробности. Макар Силвия да не помни, изглежда е припаднала по доста драматичен начин, с всичките му там екстри, понеже американския професор за малко да се задави със сладникавата си усмивка. Избила я е пот, получила е гърч и е докарала медицинския персонал до истерия. От обилно леещата се информация става ясно, че Силвия е прекарала в болницата около седмица преди да дойде на себе си. До този момент, Силвия е някак апатична, тя помни обяснението за възможната алергична реакция и, макара да са им обяснили, че шансът е много малък, Силвия си знае, че ако в пространството витае отрязък безстопанствен лош късмет, тя е най-вероятния човек да го докопа. Сега обаче нещата добиват друго значение. Била е в безсъзнание цяла седмица! Дали пък не е било кома!!! Това изобщо не звучи като обикновена алергия. Всички забравени страхове се надигат в Силвия - лекарите са объркали медикамента и са я отровили. Или ощо по-лошо - подвели са ги да мислят, че експериментът е безопасен и са ги заразили с нещо ужасно! Точно когато истерията се развихря в стаята влиза лекар. Бъбривата посетителка й пожелава скорошно оздравяване и си тръгва. Лекарят разглежда картонът на Силвия. Прелиства страници, които вероятно са резултати от изследвания, дори вдига към светлината една рентгенова снимка. Папката изглежда доста обемна и това само засилва опасенията на Силвия. Накрая лекарят спира да сумти и да прелиства страници. Оставя картона на страна, придърпва стол, сяда до Силвия, кръстосва ръце и се опитва да си придаде нещо като приветлив вид. След общите приказки от типа, как се чувства, има ли оплаквания и прочее баналности, лекарят сменя темата. Пита я дали й е известно в семейството и да има болни от някакви хронични или наследствени болести и се преструва, че въпросът му е неангажиращ и хипотетичен. Силвия обаче е гледала достатъчно много серии на "Спешно отделение" и не може да бъде заблудена. Паниката отново се надига, но вече я гризат съвсем други подозрения. Тя настоява лекарят да й каже дали има нещо нередно в изследванията, тя моли и в крайна сметка почти крещи. Накрая лекарят решава да разиграе ситуация тип "Добра новина" - "Лоша новина". И започва с лошата - на Силвия са направени цялостни изследвания, понеже, когато е пристигнала в болницата не е било ясно какъв е проблемът. В хода на изследванията е установено, наличието на неидентифицирано твърдо образувание в лявата гърда на Силвия. По-нататъшните изследвания потвърждават - Силвия има рак на гърдата.
* * *
Мъгла. Самолетът се приземява сред нея. Силвия се е свила в креслото си и трепери. Нещо ще се случи, нещо ще се обърка. Не може да е чак такава късметлийка. Веднъж й се размина, но сега едва ли ще има този късмет. Тъпият самолет ще се пръсне на хиляди, милиони, милиарди парченца и всички ще умрат. Всички, всички!!!
За първи път гласът на скептичната личност в главата и звучи успокояващо: "Стига си циврила. Никой няма да умира. Ти сериозно ли мислиш, че ще поверят толкова скъпа и сложна машина единствено в ръцете на един несъвършен човек? Не, тук всичко се управлява от компютри, а на тях не им пука за мъглата."
"Един несъвършен човек." Фразата сякаш отеква в ума й - един несъвършен човек, един съвършен човек. Все едно къса листата на маргаритка - обича ме, не ме обича; ще живея, няма да живея. Тя ще живее. Още не й се вярва. След онзи кошмарен следобед в болницата нещата са се развили с главоломна скорост и в главозамайваща посока.
Шокът от лошата новина е толкова силен, че Силвия дори не помни, че докторът й е обещал и добра новина. У Силвия се надигат едновременно истеричен смях, след като осъзнава в каква сапунена мелодрама се окзва героиня, ярост - заради изпплъзващия й се живот и блудкаво самосъжаление. Когато медицинският персонал най-после успява да я успокои (с помощта на медикаменти, мили думи и два шамара), вече се свечерява. Тогава докторът най-после успява да стигне до втората част на вица - добрата новина. Всъщност не е ясно защо съществува добра новина. Няма нито логично обяснение нито конкретна причина, но е факт. Раковото образувание, открито в организма на Силвия дегенерира. Силвия е объркана. Не разбира нито какво означава това, нито защо е добра новина. Обясняват й. Изглежда, въпреки крехката й възраст, в тялото на Силвия се е развил злокачествен тумор, който тя, улисана в борбата си за оцеляване, не е забелязала. Известно време туморът се е развивал по всички известни правила, доколкото има правила относно туморите. Образуванито е нараствало, появили са се първите наченки на метастази. И изведнъж всичко това е спряло. При това не просто спряло, а процесът върви в обратна посока. За една седмица откакто е открит, туморът е намалял с около милиметър и диаметърът му продължава да се свива. Това само по себе си е чудесно, продължава докторът (който явно като всеки лекар не може спокойно да приеме една добра новина), но е медицинска загадка. Той се чуди... Тя дали... Този случай е уникален. Вероятността да се повтори е отчайващо малка.Те като лекари са длъжни да установят какво се е случило, за да помогнат и на други пациенти. В този момент нещата започват да се избистрят пред Силвия. Иронията ще я убие - цялата тази безвкусна, нелепа ситуация се дължи на решението й да припечели малко пари от един експеримент. А сега се оказва, че уверено се е насочила към кариерата на опитен образец.
Да, естествено, тя разбира. Всички тези възможности, тази огромна надежда...
Който си мисли, че мозъкът на една блондинка може да служи за всичко друго освен за калкулатор, очевидно не е срещал блондинка, която изчислява евентуални изгоди.
И ето я сега в самолета, на път да се приземи всред мъгла и неизвестност в страната на големите очаквания, големите възможности, големите пари и въобще всичко голямо - Америка!
Подробните изследвания в Европа, макар да не са окончателни, са очертали крайно любопитна картина. В тялото на Силвия са открити микроорганизми напълно непознати на науката. Силвия, естествено, е чувала, че учените всеки ден откриват нови видове, но никоге не си е представяла, че е възможно да се направи такова откритие в собственото й тяло. Оказва се, че тези микротипчета са устновили много странна симбиоза - срещу символични количества храна, които получават от организма на Силвия, те отделят вещество, което убива раковите клетки и нищо друго освен тях. Иначе казано - в тялото на Силвия се произвежда лекарство против рак.
Естествено лекарите са във възторг. Всяка медицинска организация, от всяка възможна държава иска да узнае подробности, да получи проби, да види Силвия ("Най-добре консервирана във формалдехид" - отеква ехидно в главата й) и, ако може, да експериментира с нея. Предстои да се отговори на толкова много въпроси - дали ако същите микроорганизми се инжектират в тялото на друг болен, ще се получи същият ефект; само ракът на гърдата ли се влияе от това вълшебно вещество; какво ще стане с малките гадинки, когато раковото образувание се стопи до последната сбъркана клетка? И най важното - от къде, по дяволите са се пръкнали? Всъщност Силвия си мисли, че има отговор на този последен въпрос. Тя си спомня ясно деня на експеримента - онзи, първия. Помни и дребното, рошаво злобарче, което я ухапа и тя едва не закъсня. Твърде добре си спомня, че, макар песът да не я охапа сериозно, кожата беще пробита, потече кръв. Да, спомените на Силвия от този ден са доста ясни, но нейният мозък вече е напрвил съответните изчисления. Ако вземе да сподели този малък детайл, току виж вместо да се концентрират върху нея учените от цял свят хукнали да издирват малък злобен български помияр.
Най после проклетият самолет е на земята. Америка я очаква и Силвия няма да я разочарова.
* * *
Хотелът е скъп. Стаята мирише хубаво, ваната е като малък басейн, а телевизорът има 258 канала. След малко ще дойдат да я вземат. Ще присъства на конференция по въпросите на българското вещество ракоубиец. То, впрочем, още си няма популярно име. Може пък да го нарекат Силвин.
Конференцията се очаква с огромен интерес и от медиите, защото учените вече имат доста добра идея какво би се случило с микроорганизмите след изчезването на рака. Тъй като те не се хранят от тумора, а го унищожават, най-вероятно след изчезването му те ще продължат да си съществуват тихо и да действат превантивно срещу появата на нови ракови клетки. А това отваря съвсем нови възможности - дали ако се инжектират в здрав организъм тези клетки няма да действат като ваксина? Лекарското съсловие е на път да изпатне в групов екстаз.
Дори не предполагат колко лесно всичко това е можело да им се размине - ако родителите й не са я отрязали и тя не се е нуждаела от пари; ако онази брошура не е попадала в ръцете и; ако по пътя за онзи експеримент не я е охапало куче... Или дори ако я е ухапало твърде сериозно и тя не е успяла да стигне на посочения адрес - ракът е щял просто да деградира до пълното изчезване, а тя нищо не би научила за чудодейното си изцеление. Толкова много дребни и не толкова дребни неща - ако само едно не се е случило... Силвия се чувства сякаш е на ръба на прозрение. Сякаш е фигурка, която вдига очи от игралната дъска и вижда ръката, която се протяга към нея, за да я премести едно квадратче напред...
Телефонен звън.
В главата на Силвия се затръшва врата. Прозренията ще почакат. Бележитите учениу представляващи обилно спонсорирани медицински програми са с предимство. А и на кого му пука, че е пионка в нечия игра щом печели.
- Госпожице, колата дойде за Вас.
- Да, идвам.
И Силвия тръгва.
19.10.2004 - 30.10.2004
Русе
Силвия, крехко създание, което някак не оставя впечатление за безпомощност, се вглежда за пореден път в брошурата.
Добре, добре – да премисли всичко отново. От една страна тя има нужда от пари – квартирата, храната, студентската такса – проста и конкретна необходимост, която не търпи отлагане. От друга – източниците за набавяне на пари далеч не са изобилни. Откакто са ограбили денонощния магазин, в който е работила, Силвия дори не се e опитвала да си намери нова работа. Родителите й са отрекли от нея в мига, в който е станало ясно, че не е в състояние да допринесе финансова полза за семейството. Във всеки случай не и по начина, който са те имали предвид – вярно е, че мъжът, който са й бяха избрали, не е съвсем престарял, но това е най-доброто, което е можело да се каже за него. Приятелите й до един са в нейното или в малко по-добро положение и повечето вече й се явяват кредитори . И тази брошура.
Силвия за първи път попада на подобно предложение, макар че е чувала за това и преди. Едва е успяла да погледне младежът, който е тикнал брошурата в ръката й и сега малко съжалява. Може би го познава, може той да знае нещо повече. Въпреки че е много по-вероятно той самият да е приел да раздаде срещу заплащане няколко брошури, за които не знае нищо особено. И все пак на Силвия й се ще да научи нещо повече. Тя усеща как неотклонно я притискат от една страна необходимостта, а от друга почти параноичното подозрение, че “има нещо гнило в тая работа”. И все пак... по света има толкова много лекарства и все в един момент те са били тествани върху хора. “Да, а ти да познаваш такъв човек”, ехидно вмята нейната по-скептична личност. Е да, но властите не биха позволили да се експериментира с опасни вещества, нали. Скептичната за малко да се задави от смях – “Властта, ако не си забелязаля, не позволява и разпространението на дрога”. Не, не може да приеме, че нещо незаконно или опасно би се вършило толкова открито и нагло. Ще отиде. Да, ще отиде.
* * *
За малко да закъснее. Градския транспорт и уличното движение даже не желае да ги коментира. Но докато върви от спирката към обявения в брошурата адрес попада на злобен мършав пес – от тези, които не лаят. Обикновено ги избягва внимателно, но сега се е замислила за предстоящия експеримент. Забелязва го едва, когато се мята към крака й. За съжаление обаче няма време да се отбива в аптека. Затова само придърпва крачола на панталона надолу над охапания си глезен. Всъщност то не е и наистина охапване. Зъбите на злобарчето само са я одраскали, макар че от раничките се процеждат няколко капки кръв.
Докато стигне на адреса Силвия почти е забравила кучешкия инцидент, погълната от мисли, за това какво я очаква. Оказва се, че е чела твърде много книги. Посрещат я любезни стерилни хора в медицински престилки. Настаняват я в приятна стая заедно с другите кандидати, обясняват й подробно целта на процедурата (която е пресилено да се нарече експеримент), като не спестяват и възможните рискове. Всъщност в опита няма да се използва някакъв нов, загадъчен медикамент, а вещества, чието въздействие върху човешкия организъм е добре известно. Причината да се повежда експериментът е, че в страната е пристигнал американски професор (по някаква програма, спонсорирана от някаква международна институция), който има за цел да обучи няколко подбрани студенти в методиката за провеждане на експериментално тестване на медикаменти по двойно слепия метод. Т.е. групата на хората участващи в експеримента се разделя на две – на половината се инжектира същинският медикамент, а на другата половина - дестилирана вода, като нито лекарите нито опитните обекти ("Бр-р-р" – нова вметка от Скептичната) са наясно на кого какво е инжектирано. Така е сигурно, че някой от тях няма да си въобрази наличието на симптоми у някого само защото знае, че той действително е под въздействие на медикамента. Изобщо, от всичко става ясно, че единствената опасност може да възникне от евентуална алергична реакция, при това вероятността за подобен проблем е пренебрежително малка.
Силвия най-после се отпуска. Няма нищо загадъчно и страшно – просто малко easy money. След встъпителната беседа ги въвеждат в просторна амбулатория, която си изглежда съвсем професионално и лекарски. Силвия предполага, че това е новооткрита или предстояща да бъде открита частна клиника. Затова адресът не й е познат. Тя се отпуска на леглото си без да обръща особено внимание на ентусиазираното бръщолевене на американския професор или на доста нескопосания превод на българския му колега. Сега, след като тревогата е утихнала, а Скептичната мълчи намусена, Силвия може отново да потъне в обичайното си премисляне на плана за оцеляване до края на месеца. Симпатичен стажант се приближава към нея и и слага инжекция. Приблизително пет минути по-късно Силвия е в безсъзнание.
* * *
Повечето от нещата, които са се случили в следващите дни й се губят. Доколкото разбира от едно от момичетата озовали се с нея в онази амбулатория и която идва да я посети в болницата ("Защото тайно се е надявала, че ще пукнеш по особено мъчителен начин или поне ще бъдеш жестоко обезобразена" – Скептичната), и разказва някои подробности. Макар Силвия да не помни, изглежда е припаднала по доста драматичен начин, с всичките му там екстри, понеже американския професор за малко да се задави със сладникавата си усмивка. Избила я е пот, получила е гърч и е докарала медицинския персонал до истерия. От обилно леещата се информация става ясно, че Силвия е прекарала в болницата около седмица преди да дойде на себе си. До този момент, Силвия е някак апатична, тя помни обяснението за възможната алергична реакция и, макара да са им обяснили, че шансът е много малък, Силвия си знае, че ако в пространството витае отрязък безстопанствен лош късмет, тя е най-вероятния човек да го докопа. Сега обаче нещата добиват друго значение. Била е в безсъзнание цяла седмица! Дали пък не е било кома!!! Това изобщо не звучи като обикновена алергия. Всички забравени страхове се надигат в Силвия - лекарите са объркали медикамента и са я отровили. Или ощо по-лошо - подвели са ги да мислят, че експериментът е безопасен и са ги заразили с нещо ужасно! Точно когато истерията се развихря в стаята влиза лекар. Бъбривата посетителка й пожелава скорошно оздравяване и си тръгва. Лекарят разглежда картонът на Силвия. Прелиства страници, които вероятно са резултати от изследвания, дори вдига към светлината една рентгенова снимка. Папката изглежда доста обемна и това само засилва опасенията на Силвия. Накрая лекарят спира да сумти и да прелиства страници. Оставя картона на страна, придърпва стол, сяда до Силвия, кръстосва ръце и се опитва да си придаде нещо като приветлив вид. След общите приказки от типа, как се чувства, има ли оплаквания и прочее баналности, лекарят сменя темата. Пита я дали й е известно в семейството и да има болни от някакви хронични или наследствени болести и се преструва, че въпросът му е неангажиращ и хипотетичен. Силвия обаче е гледала достатъчно много серии на "Спешно отделение" и не може да бъде заблудена. Паниката отново се надига, но вече я гризат съвсем други подозрения. Тя настоява лекарят да й каже дали има нещо нередно в изследванията, тя моли и в крайна сметка почти крещи. Накрая лекарят решава да разиграе ситуация тип "Добра новина" - "Лоша новина". И започва с лошата - на Силвия са направени цялостни изследвания, понеже, когато е пристигнала в болницата не е било ясно какъв е проблемът. В хода на изследванията е установено, наличието на неидентифицирано твърдо образувание в лявата гърда на Силвия. По-нататъшните изследвания потвърждават - Силвия има рак на гърдата.
* * *
Мъгла. Самолетът се приземява сред нея. Силвия се е свила в креслото си и трепери. Нещо ще се случи, нещо ще се обърка. Не може да е чак такава късметлийка. Веднъж й се размина, но сега едва ли ще има този късмет. Тъпият самолет ще се пръсне на хиляди, милиони, милиарди парченца и всички ще умрат. Всички, всички!!!
За първи път гласът на скептичната личност в главата и звучи успокояващо: "Стига си циврила. Никой няма да умира. Ти сериозно ли мислиш, че ще поверят толкова скъпа и сложна машина единствено в ръцете на един несъвършен човек? Не, тук всичко се управлява от компютри, а на тях не им пука за мъглата."
"Един несъвършен човек." Фразата сякаш отеква в ума й - един несъвършен човек, един съвършен човек. Все едно къса листата на маргаритка - обича ме, не ме обича; ще живея, няма да живея. Тя ще живее. Още не й се вярва. След онзи кошмарен следобед в болницата нещата са се развили с главоломна скорост и в главозамайваща посока.
Шокът от лошата новина е толкова силен, че Силвия дори не помни, че докторът й е обещал и добра новина. У Силвия се надигат едновременно истеричен смях, след като осъзнава в каква сапунена мелодрама се окзва героиня, ярост - заради изпплъзващия й се живот и блудкаво самосъжаление. Когато медицинският персонал най-после успява да я успокои (с помощта на медикаменти, мили думи и два шамара), вече се свечерява. Тогава докторът най-после успява да стигне до втората част на вица - добрата новина. Всъщност не е ясно защо съществува добра новина. Няма нито логично обяснение нито конкретна причина, но е факт. Раковото образувание, открито в организма на Силвия дегенерира. Силвия е объркана. Не разбира нито какво означава това, нито защо е добра новина. Обясняват й. Изглежда, въпреки крехката й възраст, в тялото на Силвия се е развил злокачествен тумор, който тя, улисана в борбата си за оцеляване, не е забелязала. Известно време туморът се е развивал по всички известни правила, доколкото има правила относно туморите. Образуванито е нараствало, появили са се първите наченки на метастази. И изведнъж всичко това е спряло. При това не просто спряло, а процесът върви в обратна посока. За една седмица откакто е открит, туморът е намалял с около милиметър и диаметърът му продължава да се свива. Това само по себе си е чудесно, продължава докторът (който явно като всеки лекар не може спокойно да приеме една добра новина), но е медицинска загадка. Той се чуди... Тя дали... Този случай е уникален. Вероятността да се повтори е отчайващо малка.Те като лекари са длъжни да установят какво се е случило, за да помогнат и на други пациенти. В този момент нещата започват да се избистрят пред Силвия. Иронията ще я убие - цялата тази безвкусна, нелепа ситуация се дължи на решението й да припечели малко пари от един експеримент. А сега се оказва, че уверено се е насочила към кариерата на опитен образец.
Да, естествено, тя разбира. Всички тези възможности, тази огромна надежда...
Който си мисли, че мозъкът на една блондинка може да служи за всичко друго освен за калкулатор, очевидно не е срещал блондинка, която изчислява евентуални изгоди.
И ето я сега в самолета, на път да се приземи всред мъгла и неизвестност в страната на големите очаквания, големите възможности, големите пари и въобще всичко голямо - Америка!
Подробните изследвания в Европа, макар да не са окончателни, са очертали крайно любопитна картина. В тялото на Силвия са открити микроорганизми напълно непознати на науката. Силвия, естествено, е чувала, че учените всеки ден откриват нови видове, но никоге не си е представяла, че е възможно да се направи такова откритие в собственото й тяло. Оказва се, че тези микротипчета са устновили много странна симбиоза - срещу символични количества храна, които получават от организма на Силвия, те отделят вещество, което убива раковите клетки и нищо друго освен тях. Иначе казано - в тялото на Силвия се произвежда лекарство против рак.
Естествено лекарите са във възторг. Всяка медицинска организация, от всяка възможна държава иска да узнае подробности, да получи проби, да види Силвия ("Най-добре консервирана във формалдехид" - отеква ехидно в главата й) и, ако може, да експериментира с нея. Предстои да се отговори на толкова много въпроси - дали ако същите микроорганизми се инжектират в тялото на друг болен, ще се получи същият ефект; само ракът на гърдата ли се влияе от това вълшебно вещество; какво ще стане с малките гадинки, когато раковото образувание се стопи до последната сбъркана клетка? И най важното - от къде, по дяволите са се пръкнали? Всъщност Силвия си мисли, че има отговор на този последен въпрос. Тя си спомня ясно деня на експеримента - онзи, първия. Помни и дребното, рошаво злобарче, което я ухапа и тя едва не закъсня. Твърде добре си спомня, че, макар песът да не я охапа сериозно, кожата беще пробита, потече кръв. Да, спомените на Силвия от този ден са доста ясни, но нейният мозък вече е напрвил съответните изчисления. Ако вземе да сподели този малък детайл, току виж вместо да се концентрират върху нея учените от цял свят хукнали да издирват малък злобен български помияр.
Най после проклетият самолет е на земята. Америка я очаква и Силвия няма да я разочарова.
* * *
Хотелът е скъп. Стаята мирише хубаво, ваната е като малък басейн, а телевизорът има 258 канала. След малко ще дойдат да я вземат. Ще присъства на конференция по въпросите на българското вещество ракоубиец. То, впрочем, още си няма популярно име. Може пък да го нарекат Силвин.
Конференцията се очаква с огромен интерес и от медиите, защото учените вече имат доста добра идея какво би се случило с микроорганизмите след изчезването на рака. Тъй като те не се хранят от тумора, а го унищожават, най-вероятно след изчезването му те ще продължат да си съществуват тихо и да действат превантивно срещу появата на нови ракови клетки. А това отваря съвсем нови възможности - дали ако се инжектират в здрав организъм тези клетки няма да действат като ваксина? Лекарското съсловие е на път да изпатне в групов екстаз.
Дори не предполагат колко лесно всичко това е можело да им се размине - ако родителите й не са я отрязали и тя не се е нуждаела от пари; ако онази брошура не е попадала в ръцете и; ако по пътя за онзи експеримент не я е охапало куче... Или дори ако я е ухапало твърде сериозно и тя не е успяла да стигне на посочения адрес - ракът е щял просто да деградира до пълното изчезване, а тя нищо не би научила за чудодейното си изцеление. Толкова много дребни и не толкова дребни неща - ако само едно не се е случило... Силвия се чувства сякаш е на ръба на прозрение. Сякаш е фигурка, която вдига очи от игралната дъска и вижда ръката, която се протяга към нея, за да я премести едно квадратче напред...
Телефонен звън.
В главата на Силвия се затръшва врата. Прозренията ще почакат. Бележитите учениу представляващи обилно спонсорирани медицински програми са с предимство. А и на кого му пука, че е пионка в нечия игра щом печели.
- Госпожице, колата дойде за Вас.
- Да, идвам.
И Силвия тръгва.
19.10.2004 - 30.10.2004
Русе
Абонамент за:
Публикации (Atom)