Непостижима нормалност

Рядко се заслушвам в новини. Политиката ме вбесява, а всичко, което не се отнася до политика, е свързано с бедствия, катастрофи и страхотии - дело на природата или на нейния самозван венец, човека. 

Тук някаква жена напълно необяснимо увушава детенце. Там мъж убива жена си, с която са в развод и сам си прерязва вените. На един колата изхвърчала през мантинелата и се намачкала до неузнаваемост. На друг къщата му се взривила от теч на газ. Гръмотевични бури и градушки през пролетта и смерчове, които изтриват от лицето на земята цели села. 

Мъка, болка, страдание, неволи и смърт. И политици. Това изпълва новинарските емисии и повечето информационни програми. Затова се старая да ги игнорирам. Но все по нещо се промъква. И колкото повече научавам, колкото повече страхотии виждам, толкова повече ми е ясно, че онова, което хората са свикнали да наричат "нормално", далеч не съвпада с онова, което е обичайно. И това изобщо не е от скоро. 

"Нормалното" състояние - нормално семейство, нормален дом, нормален живот, нормална работа и ежедневие - е човешка измислица, съчинена, за да има нещо, към което хората да се стремят. Нещо, на което да се надяват и да очакват, идеал за малките хора в малките им човешки животи. "Нормалното" е мит и заблуда. То е прозаичната мечта на всички онези, чието ежедневие е като извадено от филм на ужасите, трагедия или поне покъртителна драма. 

Животът не е "нормален". Но тогава това означава ли, че всички ние сме ... герои?

Словесни концентрати: "Wintersmith", Terry Pratchett

Like a lot of people with big muscles, he got edgy about people who were strong in other ways.

Child. That was a terrible thing to say to anyone who was almost thirteen.

“You made up stories about yourself?”  
“Oh, yes. Of course. Why not? I couldn’t leave something as important as that to amateurs.”  
"People say you can see a man’s soul!”  
 “Yes. Didn’t make that one up! But I’ll tell you, for some of my parishioners I’d need a magnifying glass!

Witches preferred to cut enemies dead with a look. There was no sense in killing your enemy. How would she know you’d won?

The start and finish of things was always dangerous, lives most of all.

“We are small people,” her father had said. “It ain’t wise to come to the attention of the gods.”

Tiffany sat on a stump and cried a bit, because it needed to be done. Then she went and milked the goats, because someone had to do that, too.

Anyone could be a witch at midnight, she’d thought, but you’d have to be really good to be a witch by noonlight.

The trouble is, you can shut your eyes but you can’t shut your mind.

Romancin’ is verra important, ye ken. Basically it’s a way the boy can get close to the girl wi’oot her attackin’ him and scratchin’ his eyes oot.

Librarians. They were a bit like the wandering priests and teachers who went even into the smallest, loneliest villages to deliver those things—prayers, medicine, facts—that people could do without for weeks at a time but sometimes needed a lot of all at once.

Nanny Ogg changed the way people thought, even if it was only for a few minutes. She left people thinking they were slightly better people. They weren’t, but as Nanny said, it gave them something to live up to.

People wanted the world to be a story, because stories had to sound right and they had to make sense. People wanted the world to make sense.

It was a very large room. There was no furniture of any sort. It was just the sort of room a king would build to say “Look, I can afford to waste all this space!”

Одит

Прилежно одитира ме нощта,

пресмята дребните ми грешки –

тук съм взела в повече любов

там съм похабила две-три смешки.

Тук открива малък тъжен дълг

от емоции неизплатени.

Там натрупан е излишък скъп

от мечти, надежди и утехи.

Заем на доверие тежи

върху будната ми гузна съвест –

доверчивите кредитори мълчат,

примирени с тази своя участ.

Планове зарязани лежат

в ъгъла на мойто вдъхновение

и събират пагубната прах

на самодоволно безхаберие.

Чинно изчислява ме нощта,

пресъздава ме в активи и пасиви.

Търси в банкрутирала душа

нещо ценно да открие.

Механизмът на любовта

“Ами ако любовта беше произведение на изкуството? Ако можеше да си купиш на търг най-великите любовни истории и сам да ги преживееш?“

„Най-добратаоферта“ е любовен филм. Не е филм за изкуството, не е филм за сложния свят на акционерните къщи, не е филм за вероятно един от най-оригиналните и хитро замислени обири в кино историята. Не. Филмът разказва как героят, господин Олдман (Старецът), се влюбва за последен път. Точно така. За последен. Когато Върджил въвежда своята Клер в тайния си, скрит от света „харем“, той ѝ казва:

„Колекционирам тези портрети цял живот. Обичал съм всички тези жени и те също ме обичаха. Всички те ме научиха да очаквам теб.“

Тъкмо това е нишката в основата на цялата история, това е истината, която е, колкото очевидна, толкова трудно забележима, понеже векове наред романтици и романтички са възпявали в захлас чудесата и великолепието на първата любов. Но те всички грешат. Най-велика, най-значима е не първата, а последната любов. Тази, която обезсмисля всичко, съществувало преди нея. Тази, с която се сравнява всичко след това.

„Във всеки фалшификат има по нещо автентично. Имитирайки чуждата работа, фалшификаторът не може да устои да не вложи нещо от себе си. Често това е дребен, безинтересен детайл, един неволен рисунък с четката, чрез който той неизбежно издава себе си и личната си автентична чувственост. (...) Човешките емоции са като произведения на изкуството – могат да бъдат фалшифицирани. Изглеждат истински, но са фалшификат. Всичко може да бъде подправено.“

За съжаление последната любов не се интересува дали е автентична или не, споделена или не – тя изгаря всичко по пътя си, разрушава мостовете, раздира пътищата и не ти оставя никакъв път за отстъпление.

„Сигурен съм че механичната кукла на Воконсън не е могла да говори. Някъде вътре в нея се е криело джудже, няма как иначе да е.“, твърди уверено младият инженер.

Последната сцена, гениална, болезнено красива, почти не съдържа думи. Но казва всичко, което има да се знае. Старецът е изпаднал до ролята на джуджето, свито сред зъбчатите колела, подвластно на механизмите на фалшивата кукла. Но дори и тогава, дори и сред смазващата яснота на тази механична грамада, последната любов не се отказва, не отпуска хватката си.

„Не съм сам. Чакам някого“, казва господни Олдман и това е самата истина. Съвсем отделен въпрос е дали някой бърза към срещата.

Словесни концентрати: "A Hat Full of Sky", Terry Pratchett

The old boots, even though she had to wear several pairs of socks with them, were much more comfortable and really easy to walk in. They’d been walking since long before Tiffany was born, and knew how to do it.

Wishes needed thought. She was never likely to say out loud, “I wish that I could marry a handsome prince” but knowing that if you did you’d probably open the door to find a stunned prince, a tied-up priest, and a Nac Mac Feegle grinning cheerfully and ready to act as best man definitely made you watch what you said.

The kitchen was cold and quiet, except for the ticking of a clock on the wall. Both the hands had fallen off the clock face and lay at the bottom of the glass cover, so while the clock was still measuring time, it wasn’t inclined to tell anyone about it.

Most people  used the traditional method of finding out whether plants were poisonous or useful by testing them on some elderly aunt they didn’t need, but Miss Level was pioneering new techniques that she hoped would mean life would be better for everyone (and, in the case of the aunts, often longer, too).

A lawn meant you were posh enough to afford to give up valuable potato space.

We heard a song - it went “Twinkle twinkle little star….” What power! What wondrous power! You can take a billion trillion tons of flaming matter, a furnace of unimaginable strength, and turn it into a little song for children.

One of the most amazing things about the universe, was that, sooner or later, everything is made of everything else, although it’ll probably take millions and millions of years for this to happen. Tiffany knew that what had once been tiny living creatures was now the chalk of the hills. Everything went around, even stars.

“Rain don’t fall on a witch if she doesn’t want it to, although personally I prefer to get wet and be thankful.”

“Thankful for what?” said Tiffany.    

“That I’ll get dry later.”

Why do you go away? So that you can come back. So that you can see the place you came from with new eyes and extra colors. And the people there see you differently, too. Coming back to where you started is not the same as never leaving.