неделя, 15 март 2009 г.

Котки


Преди няколко дни беше достатъчно топло и слънчево, за да почна да се чудя колко време остава докато отново се просна на паважа до градския басейн. Днес обаче вдигнах щората сутринта и... светът беше плътна снежна пелена. Не, че е натрупал или се е задържал, но беше достатъчен да ми напомни колко много състрадавам бедните душици животински живеещи на улицата.


Реално погледнато, в обичайната си среда животните по принцип живеят на открито, но и не съвсем - имат бърлоги, хралупи и други топлички места, където да се сврат. Градските животни имат проблем в това отношение. Затова днес преживях искрено щастлив миг, когато открих как точно се справят със студа котките на квартала. Те напоследък са се намножили. При последно преброяване - 10ина. Та днес тръгнах да ги търся, за да им дам да похапнат - не, нямам проблем да ме наричат "Лудата с котките", всъщност свикнала съм - и никакви не ги видях. Тогава внезапно един кот се материализира почти от нищото. Погледнах в посоката от която се беше появил в отговор на моите позивни и видях стара изоставена кола, тип "баничарка". Знаете, такива като комбита, служещи за разнос на по-дребни стоки в рамките на града. Та тази конкретно (червена) кола явно си е изживяла живота и просто е изоставена до кварталния трафопост. И вътре, струпани на седалките в най-очарователната пухкава купчинка, се намираха всички квартални котки.

Като ме усетиха - или по-точно като откриха, че един от тях се храни, всички се втурнаха към някакво място на пода между седалките, което явно им служи като вход/изход от колата. Вярно, че не е най-големият лукс и вътре едва ли е кой знае колко топло, но поне е сухо и не могат да ги докопата кварталните брутални хлапета. Като прибавим към това импровизираните колибки, които кварталният работник в пункта за вторични суровини прави за песовете, може да се каже, че съм относително спокойна за кварталните любимци.

Това е нещо, което забелязвам все по-често - хората се колебаят да приберат животно, но пред входовете на блоковете им има изнесени кашони със сложени вътре стари одеала, в които да спят животинките. Оставят им вода и по малко храна. Миналото лято някакво куче беше сръфало едно коте и загрижените хора го занесоха на ветеринар. Това ми дава надежда. Наистина ми дава надежда, че хората все някой ден ще спрат да гледат на мен като на луда за връзване.

Друг път обаче намирам телцата на убити котки - нищо не може да ме убеди, че са умрели от естествена смърт - и надеждата ми тихо дезертира. Предполагам, че винаги ще е така - част от хората ще обичат и ценята живота. Друга част ще обичат да стъпкват живота, който смятат по-низш. Не трябва да се учудвам. Не трябва да страдам. Не трябва никого да съдя.
Не трябва.

Сега остава да измисля, как да спра.

Няма коментари: