Значи така, в Русе си нямаме кино. От доста време вече. В момента се строят към хиляда мола (или молове, или както там е множественото на тая звучна българска дума) и, когато ги довършат, вероятно ще имаме всякакви кина с по три, пет, осем и повече ДЕ-та, където ще ни показват безподобни световни кино хитове и, където нищо чудно да има чучури с кола на всяка седалка и тръбопровод провеждащ пуканки директно до устата на гледащите.
В момента обаче кино няма никакво и затова прожекцията на "Източни пиеси" тази вечер се състоя в пригодената зала на Театъра. Преди началото режисьорът се извини, че няма да видим филма в пълния му блясък и след края на прожекцията пак повтори, че това не е идеалният вариант на прожектиране. Аз обаче не съм много съгласна с него. Все ми си върти из главата, че несъвършенството на изразното средство подчертава качествата на изразяваната същност. Бог знае отде ми се е забил тоя трън в мозъка, ама ей на. Беше си идеална прожекцията. Идеално разтърсваща, идеално брутална. Пред идеално пълна зала.
След края Камен Калев отговори на няколко въпроса.: Един възрастен навъсен чичо поиска да знае "И това ли е сега значи българската действителност?", "Това е част от нея", отгвори му режисьорът. "Е защо ни е да гледаме точно тая мрачна грозна част?", продължи да се интересува чичото. "Защо не е по-весел филмът ли питате? Ами, нали за това има турски сериали". Залата облекчено се разсмя и аплодира остроумието на режисьора, неутрализирало злото настроение на чичото.
Някой искаше да знае какъв е бил бюджетът на филма и за колко време е сниман. Друг един попита "Защо така свърши филмът?". Защо наистина? С какво основание нашата грозна мрачна действителност ще роди оптимистичен финал, който, както знаем, ама никак даже на се покрива с реалните факти. Ицо е мъртъв. Никаква генерална промяна не е настъпила у него, която да го прати по света да си търси щастието. А и кой може да каже, че тръгването по света решава проблемите, които те карат да се чувстваш на тясно в тялото си? Онзи пич, колегата на Ицо, без много приказки показа, че Холандия (примерно), където действителността не би трябвало да е толкова шибана, колкото в България, също не помага да си приспиш демоните. Как може промяната в обстановката да ти помогне да се чувстваш на място в тялото си, в главата си, ако именно същото тяло и глава носиш навсякъде със себе си?
Моят въпрос беше за разговора с психиатъра. Дали е изцяло режисиран и по сценарий. Можеш ли да кажеш думи като: "Не искам да съм реален, искам да съм кристален. Искам да излъчвам светлина. Искам да обичам хората и да ги прегръщам, и да съм щастлив, но нищо не се случва, мамка му. Нищо никога не се случва." без да са поне малко лично твои, а само прочетени в сценарий? Явно не.
"Аз горя повече, отколкото ми се иска". Ами да, как да ти е светло, ако не гориш? Как да си спестиш изгарянето щом светлината, която си намираш извън тялото си има строг баща, отвратен от целия ти народ, и затова не ще и да чуе сияйната му дъщеря да си има вземане даване с теб.
Частичката добрина, която се губи невзрачна в тялото. Ицо я усеща забита в петата и си мисли, че му трябва голямата игла, за да я качи от там в главата си. А се оказва, че срещата с най-обикновен старец на улицата е напълно достатъчна. На въпроса защо филмът завършва така, Камен Калев каза, че както го е замислил, именно тази среща, това ... отиване у дома е събитието, което позволява на героя му да обърне живота си в съвсем нова посока и да тръгне да си търси светлината по света.
А аз продължавам да си мисля за психиатъра. "80% от всички най големи световни интелектуалци и хора на изкуството са вярващи", казва той. Вярващи, но не религиозни отбелязвам за себе си аз. Ишил питаше дали Ицо усеща как светът трепери от напржение, от натрупващия се ефект на всяка отделна лъжа, на цялата фалшива реалност, от очакването нещо да се случи. Семейсвото, училището, институциите, включително религиозните, обществото, всички дават своя принос да насядят в главата ти своята удобна, правилна, необезпокоявана реалност. В този смисъл ние всички живеем в собствената си глава. Всеки от нас е апарат, прожектиращ заученото ежедневие. Всеки с изключение на онези, които "ги стяга шапката". Които вместо реалността искат да прожектират светлина. Но единственият начин да го направят е да изгорят самите себе си и тялото, което им е тясно, и главата, която служи само да я бъхтят мазните комплексарчета. Като в онова стихче: "Свещта ми гори и от двете страни,// не ще преживее нощта.// Но, о, приятели и врагове,// каква прекрасна светлина."
"Веднъж срещнах човек, който говореше истината и после плаках с часове." Ишил смята, че такива хора, които показват и говорят истината лекуват света от фалшивата, натрапена действителност. Ако изкуството е най-откровеното и чисто общуване със света, предаването на най-неопетнената истина, тогава творците трябва да са такива лечители. Само ако можеше лечителите да лекуват себе си.
А музиката на Nasekomix е космическа. Точка.
Няма коментари:
Публикуване на коментар