неделя, 30 септември 2012 г.

Коса


Обичам си косата. Косата ми заслужава да бъде обичана. Има толкова много различни и противоричиви истории свързани с коса.  От библейския Самсон, до карикатурния Тобаяс Функе от "Развитие в застой" (чиято присадена коса отхвърли тялото му), косата се явява или магически източник на сила, или паразит, който ти изпива силата. Световното човечество явно не може да се разбере по въпроса.

Моята коса, по общ семеен консенсус, досущ прилича на косата на баба ми, която аз не познавам, защото е починала преди да се родя. Майката на майка ми. Баба си не съм имала възможността да познавам, но мисля, че някъде съм виждала плитката й. Или съм си създала фалшив спомен, че съм я виждала, понеже вуйчо ми, всеки път като види моята плитка, едва ли не се просълзява и ми напомня, че все едно вижда косата на майка си.

Така де - плитката на баба ми се пази някъде из скриновете на село. Моята плитка все още е здраво прикрепена към главата ми. Обаче няма винаги да изглежда така. Белите коси засега са рядкост, но вече са постоянно присъствие. Затова реших да я увековеча. Когато някой ден, като майка ми, вече няма да помня точно какъв е бил цветът на косата ми, ще си имам спомен. 

Ето на. Плитка. Дано някоя нощ не се удуша със собствената си коса.





Няма коментари: