Пак коса

Косата ми расте средно с около сантиметър на месец. Аз имам 90 сантиметра коса на главата си. Сегашните връхчета на косата ми тъкмо са се подавали, около времето, когато племенникът ми се е родил, а в петък племенникът ми стана на седем години. Това означава, че нося последните седем години със себе си. Странно усещане. Косата ми като най-личния календар. Косата ми като струни на времето. 

Къде ли (дали) ще съм, когато израстнат поредните 90 см?

Пир

Вземате лъжица вяра,
щипка търсеща душа,
чаша фино любопитство
и разбърквате сместа.

Слагате на вкус отвара
от напъпили мечти
и за цвят екстракт от зрели,
ярко греещи звезди.

Хвърляте за миг тестото
в огъня на любовта - 
ако парне ви ръцете,
значи много е страстта. 

Няма с таз рецепта проста
да нахраните плътта.
Тя е пир за други гости - 
пиршество на вечността.

Ежедневие

Дните се скъсяват,
мислите летят.
Облаци подхващат
нов небесен път.

Дните се разхлаждат,
мислите горят.
Облаци забулват
слънчевия свят.

Дните се смълчават,
мислите тежат.
Облаци печални
в локви се топят.

Дните преобръщат
мислите ми с бяс.
Облаци подхващат
свой ефирен валс.

Ходещ часовник

От доста време не нося часовник, но не се и налага. Разчитам времето по други признаци:

- предметите се движта около мен, но аз не успявам да асимилирам всичко - 6.30 ч - (тъкмо съм се събудила, още не съм пила кафе, светът на е на фокус);
- в картината почват да се прокрадват цветове и звуци, спомням си коя съм и къде съм - 8.10 ч - (на работа съм, пия първото кафе);
- чашата ми е празна - 10 ч - (време за второто кафе);
- денят внезапно помръква и въздухът натежава - между 10 и 12 (отчетено е шефско присъствие);
- от средата на тялото ми се носи звук като от ненастроено радио - 12 ч - (гладна съм);
- всичко се забавя, цветовете омекват - 14 ч (време ми е за дрямка, с която активно се боря; в много тежките случаи, прибягвам до пакетче 3 в 1);
- настроението ми рязко се повишава и нарства все повече с всяка изминала минута - 16.01 (осъзавам, че до края на работното време остава по-малко от час);
- животът си връща смисъла, сърцето ми пее (в унисон със стомаха) - около 17.00 ч;
- усещам си очите посипани с пясък и вратът ми се е схванал - по някое време след полунощ (време за сън).
 
Това за делничните дни. В почивните... На кого изобщо му трябва часовник в почивен ден?

Плис-пляс

Знаете ли защо не трябва да се заспива на басейн? Защото... опа, извинете ме, разтопи ми се леденият компрес... 

Обаче не, аз хич не разбирам - защо като тръгнат на плаж (или басейн) хората се мацотят с лосиони фактор 50, покриват се с кърпи и се крият под чадъри, а после ходят на солариуми, които имитират (незадоволително) същото слънце, от което са се крили?

Както и да е, за басейна. 

В басейна на малките: 

"Ти на колко години си?"

"На осем"

"И аз. Искаш ли да сме приятели?"

"Искам."

"Може ли да те пръскам с вода?"

"Може."

Някой има ли спомен кога се губи това умение да се общува директно - точно и ясно, без извъртания и заобикалки, без губене на време?

Междувременно в басейна на големите:

"Хайде на конче."

"Искаш ли на раменете ми?"

"Ти се разкрачи, аз ще мина отдолу."

Някой сеща ли се кога всяко нещо започва да звучи цинично и двусмислено?

А съвсем между другото, покрай басейна минава сватба - коли с надути клаксони и прочее. Мисля си: "И тук и там разни хора сега се пекат на един огън..."

На връщане от басейна две неща за отбелязване: 

Повечето промоции на хранителни магазини са за сирене, яйца или пилета. Минах покрай магазин, където изнесените отвън промоции са за няколко вида бира. Познават си мющериите, явно.

И последно, малко момиченце разхожда куче с татко си. На блузката й пише: "Keep calm and live by the sea".

E, като си нямаме море, работим със заместители. Получава се. Като затвориш очи, слънцето е топло, а водата е мокра. Рапорт даден.

Принципи

Принцип на алхимика – „В началото беше оловото.“
Принцип на консервативния шофьор – „В началото беше Волвото“
Принцип на амебата – „В началото беше безполовото.“
Принцип на хомосексуалиста – „В началото беше еднополовото.“
Принцип на обитателя на безлюден остров – „В началото беше соловото.“
Принцип на психопациента – „В началото беше улавото.“
Принцип на романтика – „В началото беше love-то.“
Принцип на Барби – „В началото беше розовото.“
Принцип на Буратино – „В началото беше дървото.“
Принцип на Пух, Мечо – „В началото беше медът. А също в средата. И малко открая. Мммм, мед.“
Принцип на алкохолика – „В началото беше етиловото.“
Принцип на младата съпруга с богат съпруг – „В началото беше будалото.“
Принцип на бахура: "В началото беше салато."
Принцип на политика: "В началото беше кьоравото."
Принцип на Туин Пийкс: "В началото бяха совите."
Принцип на бияча: "В началото беше с лошото."
Принцип на каратиста: "В началото беше дождото."
Принцип на пчелата: "В началото беше жилото."

Самостоятелен хаос

Интересно нещо, едва втори ден съм сама, а се усещам, че правя всички неща, за които подвиквах на децата да не правят: разхвърляни вещи, дрехи, оставени по всяка равна повърхност, хранене пред телевизора, чинии от изядена храна извън кухнята, работещ телевизор, който не гледам... 

Като има хора наоколо нищо такова не правя. Даже ме дразни. Дали защото тайно ми се ще да имам извинението, че съм хлапе, за да му отпусна края?

Сбогом и лек път!

 

Изпратихме го. Кирил Станчев – голям български художник. Звучи ужасно безлично. Моят добър приятел Киро – по-добре, но по никакъв начин достатъчно. Човек, когото познаваха, обичаха и гордо наричаха свой приятел толкова много хора, човек, от когото се възхищаваха, забележителен човек. Мъртъв човек.

На отиване към църквата, от която го изпратихме, минах покрай галерията, в която бях присъствала на откриване на негова изложба. Сърцето ми се сви, очите се премрежиха, краката ми отказаха да се движат. Изведнъж съвсем ясно, безпощадно ясно, ми хрумна: „Отивам на погребението на Киро.“

Не можех да се принудя да вървя директно към църквата. Направих най-голямата обиколка, която можах. По пътя регистрирах само отделни моменти – притичващи котки, цъфнали ружи, човек, чийто телефон звъни с „The man who sold the world“, майка, която носи толкова малко бебче, та прилича на кукла, но не е, но най-вече усмихнати хора. Щастливи хора, бързащи хора, летни хора... безхаберни хора. Как може денят да е слънчев и летен, как може светът да върви по обичайния си път, когато добри хора го напускат?!

И тъй, изпратихме го. Отказвам да мисля за това по друг начин. Защото за Киро сега започва най-страхотното, най-щурото, най-огромно пътуване. Не знам къде ще го отведе, но където и да е, сигурна съм, че той набързо ще разузнае обстановката, ще запази места за най-скъпите си хора и ще разлее коктейлите.

Днес ни събра за последен път, Кире. Сбогом и лек път!

За Киро

Животът, казват, продължава – 
отвъд кошмар и мъка,
покрай ужасни изпитания
напредва с плаха стъпка.

Животът, казват, има смисъл –
напук на скръб и отчание,
противно на безброй абсурди
той има свойто основание.

Животът, казват, е единствен,
неповторим и уникален;
безценен и неоценяван;
съвсем непостоянен.

Животът, казват... осъзнавам,
че тоз живот човешки
е бил описван много пъти
и с доста думи тежки.

Животът, казвам, е измамен –
злорадо ни подвежда
да търсим вечно щастие,
невехнеща надежда.

Животът, казват, продължава,
понесъл куп съдбички.
Напред животът се е втурнал.
Но явно не за всички.

Sandman

Снощи попаднах на една прекрасна песен - Kirsty Mcgee 'Sandman'. Великолепно съчетание от фина музика и изящни стихове. На първо слушане нежна и меланхолична песен. С всяко следващо меланхолията отстъпва място на тънка заплашителна нотка... Докато във всички разклонения на ценралната и периферна нервна система се вкопчи усещането, че накъдето и да се обърнеш, тя е там - изучава скърцащите ти стъпала, посреща зората на прозореца ти, слуша те, когато се молиш на какъвто бог имаш да те избави от собствените ти призраци ... и демони...
Голяма песен, вълшебна песен. И аз, понеже не мога да изтрая да не я съсипя, с цялата си невежа наглост, реших да я преведа. Ето на.


Тъкмо когато поглед сведеш,
шепнейки молитва,
и сънят грабне твойте очи,
аз там ще бъда.

Когато се събудиш посред нощ
дочул проскърцващата стълба
под нечий непохватен крак,
аз там ще бъда.

Тъкмо преди сутрешни лъчи
да се промъкнат по перваза
и сенките да хукнат след нощта,
аз няма да избягам.

Когато тихо твоят глас
се носи сред зората,
но е фалшива песента,
аз там ще бъда.

Ако щом готвиш се за сън
и спускаш плътни щори
в прозоречната рамка
внезапно ти се стори

че виждаш лик любим забравен
забравени очи, коса,
забравени протяжни думи,
да, аз ще съм там.

Събирай розови листа
докато розите цъфтят,
защото бързо вехнат те
и губи се цветът.

Ако някога ме преследва призрак, дано ми пее тая песен.