Сбогом и лек път!

 

Изпратихме го. Кирил Станчев – голям български художник. Звучи ужасно безлично. Моят добър приятел Киро – по-добре, но по никакъв начин достатъчно. Човек, когото познаваха, обичаха и гордо наричаха свой приятел толкова много хора, човек, от когото се възхищаваха, забележителен човек. Мъртъв човек.

На отиване към църквата, от която го изпратихме, минах покрай галерията, в която бях присъствала на откриване на негова изложба. Сърцето ми се сви, очите се премрежиха, краката ми отказаха да се движат. Изведнъж съвсем ясно, безпощадно ясно, ми хрумна: „Отивам на погребението на Киро.“

Не можех да се принудя да вървя директно към църквата. Направих най-голямата обиколка, която можах. По пътя регистрирах само отделни моменти – притичващи котки, цъфнали ружи, човек, чийто телефон звъни с „The man who sold the world“, майка, която носи толкова малко бебче, та прилича на кукла, но не е, но най-вече усмихнати хора. Щастливи хора, бързащи хора, летни хора... безхаберни хора. Как може денят да е слънчев и летен, как може светът да върви по обичайния си път, когато добри хора го напускат?!

И тъй, изпратихме го. Отказвам да мисля за това по друг начин. Защото за Киро сега започва най-страхотното, най-щурото, най-огромно пътуване. Не знам къде ще го отведе, но където и да е, сигурна съм, че той набързо ще разузнае обстановката, ще запази места за най-скъпите си хора и ще разлее коктейлите.

Днес ни събра за последен път, Кире. Сбогом и лек път!