понеделник, 28 октомври 2013 г.

Паста Праскова


Запознати ли сте с тия сладкарски изделия, наречени паста Праскова? Не, не ги бъркайте с дребните сладки Прасковки (те си заслужават отделна прочувствена ода). Става въпрос за това сладкишче, състоящо се от две пандишпанови полукръгчета, слепени със сметана (а в стария, соц вариант с плътен маслен крем, който в зависимост от съдържанието на захар, понякога можеше да си мине за чист бутер), напоени с достатъчно сироп за гръцка баклава и поляти (къде по-обилно, къде не) с плътна жълта глазура, носеща далечен и много бегъл нюанс на прасковена есенция (не дай боже мисълта за истински плод да се намеси, докато се опитваш да си втърдиш вените с тая сладост). 

Не знам с другите как е, но лично за мен ей тая глазура винаги е била главната причина да ги ручам пастите Праскова. И тая вечер пак заради глазурата си купих. Няма такова усещане, както като ти се вдъвче между зъбите и просто усещаш как глюкозата се влива директно в потока на кръвта и обещава нощни приключения и бодър дух. Докато си похапвах виновното удоволствие се сетих една случка от преди вече доста години. 

Рече комшийското момиче, моя близка приятелка, че й се яде паста праскова. Ама вече денят преваля. Обаче като каза, искам, та искам. И какво да правим, не като да имаме някаква работа или да ни чакат мъже или деца, казвам й: "Давай, мацо, отиваме да търсим праскови."

Обиколихме всички отворени квартални магазини - това беше в зората на човечеството, когато още си нямахме Мол да ни осветява пейзажа целонощно. Обиколихме и магазините на съседната махала. Обиколихме няколко будки за цигари и вафли, ей така, защото човек като се надява, какви ли не глупави идеи му хрумват. Сетихме се за няколко магазета, дето иначе никога нямаше да забележим, че съществуват.... вече съвсем окъсняхме, обаче, пусто, яде му се на момичето Праскова. Най накрая минахме покрай една вече затворена сладкарница (защо не сме се сетили първо за нея, нямам обяснение), а вътре, зад затворена и вероломно зарешетена витрина... цяла тава пасти Праскова. Съдбата, както казват, е кучка, и обича да ни гледа сеира. Постояхме с комшийското момиче, поточихме лиги (то след толкова обикаляне и аз се бях настроила на прасковена тема, пък се прибрахме). 

Тази история няма поука. Няма тънък под- над- или околосмисъл. Исоторията е ясна и недвусмислена - истинските, чисти, просто (е, понякога причиняващи диабет) удоволствия в живота са кът. Яжте си Прасковите и се радвайте на всяка лепкава хапка.

Аз така направих тая вечер.

Няма коментари: