четвъртък, 14 ноември 2013 г.

Ние, в главата ми


Това от няколко дни се чудя дали да го пиша или не и дори сега, докато реално пиша, още не съм решила дали ще го пусна. Та, ако някой го чете, значи половината от мен е спечелила битката над другата половина... Изобщо, някакви битки са спечелени.

Значи, ето какво – миналата седмица се заключих в служебната тоалетна. Знам, че това звучи като идеалното начало на адски забавен виц, но не стана точно така. Виждате ли, нашите служебни тоалетни не са кабинки. Обособени стайчета са, с бетонни, облицовани с плочки стени и, както се оказа, с много плътни врати, заключващи се със секретен патрон (вярно, едната насилствено се раздели с патрона си).

Та става дума за това, че при поредното посещение по зова на природата, след като затворих вратата, аз небрежно врътнах патрона, което е напълно ненужно, защото на етажа сме си две жени с шефката и всяка ползва своето си стайче. Обаче, какво да се прави, навик, заключих. А когато малко след това опитах да отключа... открих, че патронът се върти свободно и е скъсал всякакви отношения и връзки с езика, в момента здраво натикан в рамката на вратата.

Все съм чувала хората да казват „Цял изстинах“, и винаги съм смятала, че е просто израз. Сега се убедих, че се случва. Аз, видите ли, имам диво въображение (поне да служеше за нещо). И тоя сценарий – заключвам се в тоалетната и никой не ме намира два дни – се е играл в главата ми толкова пъти, че вече е част от редовния афиш. Вярно, в моите кошмарни фантазии това се случва в края на деня в петък, а сега реално беше по обед в работен ден и шефката и един колега бяха в офиса й, но паниката има любопитното свойство да елиминира логиката.

Т.е. не, това не е съвсем вярно. Ето какво се случи. Докато си стоях втрещена пред заключената врата аз се... раздвоих. Това струва ми се е най-яркото доказателство, на което съм попадала за факта, че човешкият разум е надграждан над животинско минало. От една страна стоеше Деница, която се опитваше да изброи фактите хладнокръвно, от друга й се зъбеше една Деница, която беше, буквално и преносно – животно затворено в клетка. Изумително е колко малко е нужно и колко бързо се случва. Първоначално някак запазих самообладание и започнах да удрям по вратата, дано ме чуят и дойдат да ме спасят. След като това не даде никакъв резултат на логиката й беше връчено предизвестие да освободи терена, паниката разтвори мощни криле и... литна. Виках, тропах, блъсках, пищях, вилнях... не знам колко време. Доста време.

Когато животинската ми персона се умори и се оттегли да се прегрупира, човешката някак успя да улови юздите и тихичко ми посочи: „хвани това... дръпни тук... махни капачето... издърпай това лостче... спри да риташ, това не помага... сега пак дръпни лостчето... смачкай патрона с крак... извади вътрешността... използвай я да завъртиш лостчето...“

Когато патронът прещрака и вратата се отвори, ми се доплака. Аз не знам, не разбирам, как хората преживяват кризи, загуби, тежки и истински проблеми. За това кратко време затворена в тясна тоалетна без шанс да бъда чута (по закона за всемирната гадост по същото време в сградата работели асансьорни техници и всички отдали моите удари на тяхната работа) аз се простих с всякакви постижения на еволюцията и бях готова да си прегриза прословутия крак.

Та не исках да го пускам това (май все пак ще види бял свят), защото звучи смешно и отстрани няма как да се разбере. Но истината е, че аз повече в служебната тоалетна вратата даже не я затварям плътно. Тая теория, че „парен каша духа“ се оказа повече от вярна. Значи това било човешкият опит – сбор от гадни опарвания. А дали има душевно алое вера?


Няма коментари: