неделя, 24 ноември 2013 г.

Палачинките на свободата


Понякога споменавам за семейната традиция в събота да се правят палачинки. Това всъщност не е съвсем вярно. Палачинки правим по всяко време. Всеки път, когато ни се доядат. Всички в нашето семейство - майка ми, брат ми и аз - умеем да ги въртим леяните пити, както ги наричаше баба. Брат ми се е научил от майка, после научи и мен. Веднъж бяхме носили домашния тиган чак на морето, защото иначе как ще се правят палачинки в наетото бунгало?

Сигурна съм, че повечето хора повече или по-малко обичат палачинки. Почти съм убедена, че няма човек, на когото изобщо да не му харесват. Има нещо крайно притегателно в тия тестени кръгчета. Има си ритуал на завиването с конфитюр и хапването, докато отделни сладки капчици тупват на чинията. Задължително е после да си оближеш пръстите, а накрая и самата чиния. 

Но аз бях почнала да казвам, че събота не е единственият ден за палачинки в нашето семейство и за това си има причина. Въпреки че родителите ми никога официално не се разведоха, баща ми се изнесе, когато бях на пет. Съвсем ясно си го спомням тоя зимен ден - ако се чудите дали децата помнят от толкова ранна възрст - помнят, всичко помнят. Но сега не става дума за това. Искам да кажа, че, след като той замина, майка ми трябваше да продължи... с всичко. Да живее, да ни издържа, да се грижи за нас, да ни пази. Тя никога не ни е говорила против него, но и никога не го е защитавала. Майка ми е силна и справедлива жена. 

Какво е изживяла тя самата, като е останала да гледа сама две деца не знам. Знам обаче, че направи всичко по силите си за нас, децата, тази промяна да има някаква, макар и минимална положителна страна. Докато живееше при нас, баща ми очакваше да се спазва строг ред - на обяд се яде супа, вечер гозба. За ракията трябва да има салата и айрян. Палачинките са само за закуска, само в почивен ден и то не всеки почивен ден. Същото важи за бухти, баници и прочее. Домакинските задължения на майка ми бяха ясни и не й се полагаше да се отклонява от тях. 

Затова, когато той замина, единственото, което тя можеше да направи, за да завърти тази история към по-светла посока, единственият тих женски бунт, който можа да измисли, беше този: "От сега нататък", каза ни тя просто, "можем да си правим палачинки, когато си искаме! Ако искате да закусвате със супа и да вечеряте с палачинки или бухти - така ще правим. Ако искате, можете и пред телевизора да се храните!" 

Може да не изглежда кой знае какво, но в онзи момент, за нас тримата, палачинките внезапно станаха изключително важни. От най-обикновена храна, те се превърнаха в символ, който да ни напомня, че не сме изоставени, а просто сме свободни. 

И досега свързвам палачинките само с положителни емоции. Заслугата е изцяло на мама.

Няма коментари: